„Коларят на Смъртта“ на Селма Лагерльоф

Пътнико, излез от своята тъмница

1-230886_b

   Първо трябва да кажа, че бях приятно изненадан от появата на Селма Лагерльоф в това ново издание на нейно произведение. Сякаш всичко покрай Нилс Холгерсон е ясно, но все пак празнотата си я имаше. Да, точно за този роман нямах никаква информация, но това не наруши ни най-малко моето вълнение. Спомням си как се опитвах да чета „Сага за Йоста Берлинг“ на прилично невинна възраст и споходилата ме мисъл, че за останалото творчество на Лагерльоф трябва да почакам. Сега се впечатлявам доста повече, предвид „претеглените“ през последните години сериозни теми и възможността да се наслаждавам на качествена класика. Ако разгледате по-усърдно книжарниците, ще разберете, че има далеч повече интересна класика за четене от до болка познатите десетина автори, които се смятат за задължителни. А „Коларят на Смъртта“ („Лист“, 2021, с превод на Меглена Боденска) заслужава далеч повече от едно невинно прочитане на заглавието. С оглед времето на написването на романа (1912 г.), темата е по-скоро логична и съизмерима с интересите към окултното на тогавашната публика. Но има и друго, много повече.

Има още

„Пътуващият“ на Улрих Александер Бошвиц

След Кристалната нощ

1-227279_b

   Това е план, който цели да опустоши животите на милиони, да принизи човешкото достойнство и да наложи определени деструктивни идеи. На 9-и срещу 10-и ноември 1938 година в Райха на Хитлер настъпва така наречената Кристална нощ и започва поголовното преследване, затваряне и ликвидиране на евреите в Германия. В началото отзвукът в останалия свят е плах и сякаш недействителен, но за един млад автор подобен развой на събитията се превръща в тема за дълбок размисъл. Бошвиц написва първоначалния ръкопис на „Пътуващият“ („Лист“, 2021, с превод на Любомир Илиев) за около месец, вплитайки в сюжета собствените си преживявания, пренесени в образа на Ото Зилберман и неговото бягство от съдбата. Книгата далеч не е шедьовър, но предава правдиво изражението на тази нелицеприятна промяна. Героите са различни характери, вплетени в жестока реалност и изправени през „избор“, наложен от новите владетели на Промяната. Всъщност този текст не е само свидетелство за начеващия холокост, а състояние: душевен дискомфорт, тревожност и отчаяние. Ото Зилберман е понесен от „буря“, която не разбира и читателят трябва да понесе мисловните му терзания, да провиди зад една човешка трагедия.

Има още

„Гробницата на капуцините“ на Йозеф Рот

Носталгично, безвъзвратно

Print   Това е първа ми среща с Йозеф Рот и изглежда няма да е последната. Мога да твърдя, че книгата не ме привлече като класика, писана преди доста десетилетия, а с целеустремеността си да положи саван над една малко позната ми реалност. Предварително потърсих информация за Хабсбургската империя и последните ѝ издихания в началото на 20 век – една раздута Австро-Унгария, с нейните близки и далечни провинции. Разпадане, което прекършва героите на Рот и ги пренася неусетно в кошмара на забравата. „Гробницата на капуцините“ („Лист“, 2019, с превод на Ана Димова) е тиха и естествена, като есенен листопад: топлината продължава да се акумулира от сърцата на приятелите, но бързащата нощ оставя само бледите светлинки на последните парченца от свещи. Но Рот не носи тъга, а впечатляваща спокойна атмосфера, експонирана през характерите на група отявлени декаденти, или по-точно – благородници без причина. Има още

„Странните преживелици на един пощальон“ на Дени Терио

Поетичната любов на Билодо

1-220734_b   Към книгата ме привлече игривото заглавие, макар да съм сигурен, че повечето книги на „Лист“ ще ми допаднат, основно заради добрата селекция, и в един момент ще съм ги прочел. В тази история има романтика, поезия и драма, но не е от типа претенциозни и дълги саги за вечните въпроси и отговори, които любовта предлага. Почти шеговито, краткият роман се впуска в едно щуро приключение, за да разнообрази живота на пощальона Билодо, намерил бързо своето призвание в света на писмената комуникация. Сред тази своеобразна идилия, за зла участ… или пък не, нашият герой си е измислил начин да разнообрази битието си с не толкова легални прийоми, т.е. съвсем „невинно“ и добронамерено наднича в личния живот на непознатите, отваряйки писмата им преди да ги пусне в пощенските кутии. Идеята на Дени Терио не изглежда нова, но пък е добре подплатена с необходимата за случая екстравагантност.  Има още

„Необикновените приключения на Аладар Мейзга“ на Бела Риго

Приключения на щури планети

1-216664_b   Оказа се, че има още една книга за потресаващо смешното семейство Мейзга, което за мен е прекрасна новина, предвид приятните ми спомени за популярната преди години унгарска анимация. Освен удоволствието от четенето, си доставих и повече емоции през призмата на детския си ентусиазъм тогава. Давам препоръки още в началото, така че да не оставя и съмнение в читателите на ревюто. Хрумват ми думи като „щуро“, „шантаво“, „страшно забавно“ и „задължително“, но това си е лично мнение по сантиментални причини. След обобщаващата „Семейство Мейзга“, тук се насочваме към момчето гений Аладар, чиито експерименти довеждат до една малка революция в семейните отношения и стават повод за нови приключения, този път с поумнялото му куче Бльоки.  Има още

„Семейство Мейзга“ на Риго Бела

Веселите приключения на едно класическо семейство от Будапеща

1-210997_b   Колкото и време да е минало от първото излъчване на „Семейство Мейзга“, за мен си остава една от най-забавните и добре изглеждащи поредици, чак до ден днешен. Разбира се, на мен ми допадна фантастичния елемент, основна причина за почти всички невероятни случки, разиграли се не къде да е, а отсам Желязната завеса, някъде между 60-те и 70-те години на XX век. Новината за излизането на тази книжка с част от историите на семейството, веднага ме накара да си припомня някои епизоди и просто да изчакам да се появи. От четенето си взех нужното удоволствие – все така забавно и удовлетворяващо, както беше при анимационните серии.  Има още

„Къщата на улица Манго“ на Сандра Сиснерос

Есперанса, която живее наистина

1-203499_b   Нямаше особена причина да си купя тази книга. Разгърнах я в книжарницата и прочетох две от кратичките истории в нея. Дори тогава не почувствах нищо особено. Два часа по-късно в съзнанието ми изникна образа на Есперанса и думите: „Небето никога не е в повече. Може да заспиш и да се събудиш пиян от небе, а небето може и да те закриля, ако си тъжен.“ Прочетох още две от кратките истории и разбрах какво иска от живота крехкото и симпатично момиче. „Къщата на улица Манго“ („Лист“, 2016, с превод на Стефан Русинов) се оказа не толкова вълшебна, колкото поглъщаща емоционално. Напомни ми за историите от детството, които никой не иска да забравя, защото стоплят отвътре по неповторим начин.  Има още