Лицето на смъртта
Най-после отворих книга на Галин Никифоров и наистина съм заинтригуван. Темата за смъртта определено може да се приеме за вечна, така че е разбираемо изкушението на авторите да я разработват в различни нюанси. Често окултното се оказва логичен избор при търсенето на отговори, още повече заради възприетия страх и липсата на достатъчно доказателства какво се случва отвъд, ако изобщо нещо се случва, освен обичайната ентропия. При мен интересът идва от мощната инвазия на „литературни мистификации“ през Викторианската епоха, когато страшните истории са придобили собствен колорит и продължават да дават идеи на писатели и режисьори до ден днешен. Но това далеч не е всичко. Смъртта е „проблем“ на всички народи и епохи, така че и Никифоров има достатъчно причини да напише подобна книга. Въпросът тук е дали Смъртта може да бъде запечатана на снимка. „Фотографът“ („Сиела“, 2019) има точно тази задача и ни представя любопитен сюжет, свързан с практиките на някои африкански племена, преминали невидимата граница на мистерията. Ако се заровиш сред тайнствените ритуали и откриеш някакво доказателство, можеш да се сблъскаш челно със самата Смърт.
Време беше да се потопя отново в някой крими трилър, предвид купищата твърде сериозни и замислящи книги напоследък. Особено след като с предната не се получи особено добре. Пък и Исландия е достатъчно привлекателна дестинация за провеждането на разследване на убийство. При положение, че цялото население на тази държава може да се съпостави с един от големите градове в България, издирването на убиец по описание ще трябва да е свързано с повече трудности за разследващите, за да не се окаже прекалено лесно. Самата корица е убийствено добра и предполага нещо повече от класически криминален роман, така че с удоволствие се потопих в „ДНК“ („Емас“, 2020, с превод на Айгир Сверисон). Както се оказа, мащабите са малки, но загадката е пределно сложна. Обичам заравянето в човешките отношения, а Ирса Сигурдардотир не се скъпи да направи от героите си живи и магнетични образи. 
Всяка история има пластове, които бавно разкриваме по време на четене. Разгръщаме страниците и подреждаме логиката на нещата. Често книгата е като тест за личните ни мисли и мечти, едно огледало, в което искаме да видим собствените си представи за нещата, без чужди илюзии. Докато илюзията за нас ни впримчва в своята „истина“, не можем да проникнем отвъд границата. Ние сме проектор на собствената си реалност, вградени в безкрайната самота на предначертаното от нас. И докато разсъждавам покрай прочита на „Тетрамерон“ („Колибри“, 2015, с превод на Захари Омайников), мисълта ми се лута сред историите на Сомоса и търси подходящ остров, където да складира поредните спомени. Погледнато от друг ъгъл, това е вечното търсене на себе си, метод за опознаване на собствената личност и следващата я естествената самооценка, докато не се постигне синхрон и настъпи спокойствие. 
Отминали са времената, когато мистериите и необикновените приключения са всявали очакван страх и респект у читателите, но и онези читатели тепърва са откривали мащабите на авторовото въображение в лицата на Едгар Алан По, Лъвкрафт, Артър Конан Дойл, Натаниъл Хоторн, Хърбърт Уелс, Александър Грин и други от мощните гласове на онези времена. Уилям Хоуп Ходжсън също се нарежда някъде там, макар името му да не се споменава със съответния респект. За мен си е доста непознат автор и „Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ („Изток-Запад, 2019, с превод на Атанас Парушев) се явява първото ми прочетено от него произведение. Има още едно, което смятам да подхвана след известно време. Краткият роман на Ходжсън се родее с приключенските хоръри, които отвеждат читателите на малко познати или неизследвани територии, където – съвсем основателно – могат да се крият мистериозни същества и ужасяващи чудовища. 
Винаги с особено удоволствие чета всеки жанров сборник на Явор Цанев, още от времето, когато беше по-скоро скрит от широката публика. Постепенно осъзнах, че колкото повече негови произведения изчитам, толкова повече ме обсебват претворените му на хартия идеи. Не беше трудно да откривам ценното в тях, макар и обгърнато от мистерии и хорър елементи, нещо трудно възприемчиво от много хора. Явно в света на книгите му за възрастни всичко тече по мед и масло, така че една детска книга би била като диамант сред останалите. Този път дори имаме кратък роман, добре структуриран и увличащ, точно както би го харесало едно хлапе. „Злостории“ („Upper earth books / Горната земя“, 2018) е изключително богат и пълен с изненади. 
Често отказвам книги, в които става въпрос за някое секретно разузнаване или политически машинации. Нещата са ясни още на първите страници, затова на мен ми трябва и нещо допълнително, малко „украса“, за да не заспя по средата на някое изречение. „Операция ‘Орфей’“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има точно такава вграден нишка, която създава мистерията и да води цялата интрига. Освен това е набъркан странен експеримент, нещо достатъчно замислящо за претенциозните читатели. Не че не сме чували за такива от Студената война, но това си е знак за някакъв потенциал. Мосави наистина умее да забърква каши около това и онова секретно разузнаване, но и се насочва към целта на експеримента. Целта е да се разгледат по-подробно психологическите ефекти и всичко да заприлича на една голяма мистерия. 
Тази малко книга наскоро стана популярна покрай едноименния филм, но така или иначе краткото резюме ми допадна изключително много и реших да я прочета. Интересното в случая е, че тя е началото на поредица книги, започнали да излизат още през далечната 1973 година, в ерата на „Заклинателят“ и възраждането на хорър жанра. Някъде по това време Белеърс започва да пише готически младежки романи и става доста популярен. Не съм чувал преди това някой да е писал съвременни страшни истории, специално предназначени за деца, но може и да бъркам. Любопитството е древна сила, затова си пожелавам книгите на Белеърс да продължат да излизат на български, а не да чакам поредното филмиране. А „Мистерията на къщата с часовника“ („Колибри“, 2018, с превод на Надежда Розова) е повече от любопитна. 
Така или иначе щях да прочета „Сянката на вятъра“ („Изток-Запад“, 2007, с превод на Светла Христова), макар – сега да ми се струва – с огромно закъснение. Рядко срещам човек, който да не я е чел. Изглежда съм един от малкото изостанали с други приоритети, които май се оказаха несъществени, ако вземем предвид случилото се с мен, докато я чета. А я четох дълго, сякаш от страх да не вземе да свърши. Спомени да съм чел нямам, но имам такива за дълго ходене сред мъглите на Барселона и Париж на изненадите. Вървя и поглеждам зад всеки ъгъл, ослушвам се за непознати звуци и внимавам да не попадна на Дявола. Всичко е толкова тайнствено, но в същото време я има магията, която превзема всеки читател, попаднал на поредната невероятна книга. 
Не е невероятно, че подобни произведения се приемат доста трудно, че дори се отхвърлят като значими и част от литературната класика. Какво можеш да научиш от автор, който се опитва да те изплаши, а не да обогати светогледа ти? Но има нещо страшно впечатляващо в готическата и впоследствие хорър литературата, което малко хора осъзнават. Освен образите на зловещи същества и хора, около всичко останало гравитират вселените на митологията, причудливите лабиринти на религиозните вярвания и подсъзнателния страх, „възприет“ от еволюцията като начин да съхрани идеята за самия живот. Тук опираме и до антропологията, философията, психологията… 
Може би трябваше да прочета тази книга преди няколко години, за да ми мине мерака, а не само да я гледам на рафта в книжарницата. Но вече е прочетена и осмислена, така че спокойно мога да продължа с една от многото, които ме чакат отдавна. Като сюжет всичко е ясно, макар нещата да не стоят съвсем в класическия си контекст. „Свърталище на духове“ („Изток-Запад“, 2012, с превод на Светлана Комогорова-Комата) може да се разгледа и от забавната част на проблема, защото четиримата „потърпевши“ си прекарват голяма част от времето в шеги и мислят за съвсем други неща. Прочетох я доста бързо и без напрежение, което, може би, идва от факта, че е нарочена за „класика“. 
За Мортен Санден бях чувал все хубави неща и реших да прочета негова книга. Отначало си представях забавна детска книжка за тайнствена къща, в която се случват мистериозни неща, а няколко хлапета изживяват първите си страхове, пробудени от непознати явления. Като че има доста от това, но, като в криво огледало, събитията се пречупват през погледа на един много интересен персонаж, за когото времето на този свят почти е приключило. „Къщата без огледала“ („Ергон“, 2017, с превод на Диана Райкова) не е познатата призрачна история, макар да има такава атмосфера. 