„Фотографът“ на Галин Никифоров

Лицето на смъртта

1-144320_b

   Най-после отворих книга на Галин Никифоров и наистина съм заинтригуван. Темата за смъртта определено може да се приеме за вечна, така че е разбираемо изкушението на авторите да я разработват в различни нюанси. Често окултното се оказва логичен избор при търсенето на отговори, още повече заради възприетия страх и липсата на достатъчно доказателства какво се случва отвъд, ако изобщо нещо се случва, освен обичайната ентропия. При мен интересът идва от мощната инвазия на „литературни мистификации“ през Викторианската епоха, когато страшните истории са придобили собствен колорит и продължават да дават идеи на писатели и режисьори до ден днешен. Но това далеч не е всичко. Смъртта е „проблем“ на всички народи и епохи, така че и Никифоров има достатъчно причини да напише подобна книга. Въпросът тук е дали Смъртта може да бъде запечатана на снимка. „Фотографът“ („Сиела“, 2019) има точно тази задача и ни представя любопитен сюжет, свързан с практиките на някои африкански племена, преминали невидимата граница на мистерията. Ако се заровиш сред тайнствените ритуали и откриеш някакво доказателство, можеш да се сблъскаш челно със самата Смърт.

Има още

„Отрова“ на Саманта Швеблин

Състояние на сетивата

1-217468_b

   Мисля, че сме възнаградени да четем и такива книги. Когато човек е склонен да прескача нива и е настроен за различни перспективи, възможностите за избор се увеличават неимоверно. Литературата определено има неизмерими пространства, които преброждаме със зареян в далечината поглед или събираме вътре в себе си. След време паметта ни се заиграва с тези перспективи, изгражда препратки към различни моменти и ги струпва в мисловни възли – същински острови на познанието, към което се връщаме отново и отново. Именно към това ни насочва Саманта Швеблин. „Отрова“ („Лабиринт“, 2019, с превод на Захари Омайников) води към пътища и мостове, изградени от мистерия, а водачът тайно нашепва посоки и пренарежда действителността. Всъщност не съм срещал творба, конструирана по толкова необичаен начин. Тук дори неяснотата има структура, която паразитира наоколо и дразни с тревожни видения, преодолели традиционните сетива. Забърканата смес от спомени, състояния и чувства изглеждат напълно ирационални, но явно имат стабилна основа, преднамерено скрита от читателския поглед.

Има още

„Дълбините“ на Алма Катсу

Мистерии на „Титаник“ и „Британик“

1-224885_b

   Почти невероятната мистерия около „Глад“, ме накара да погледна към този роман с надежда за нещо впечатляващо. После се замислих, че да напишеш привлекателна история за „Титаник“, при наличието на толкова много известни факти за трагедията около него и без да излизаш от определени рамки, е доста трудна задача. Всъщност едва ли много хора ще възприемат друга съдба за емблематичния параход. И това не се случва. Алма Катсу определено е предоставила нужното, за да превърне тези четири дни на кораба в истинска загадка, примесена с окултното и необходимата за случая тайнственост. Паралелната история от „Британик“, четири години по-късно, добавя още любопитна мистерия и свързва двата кораба близнаци в едно цяло. „Дълбините“ („Orange Books“, 2020, с превод на Богдан Русев) е смес от добре подбрани факти и свръхестествени елементи, които са поднесени като придатък към онези времена – със забавните, но зловещи окултни практики, викането на духове и „срещи“ с отвъдното. Бих казал, че това си е доста любопитен сценарий, предвид темата, превърнала се в нещо обичайно за жанра хорър. Но пък тук не видях достатъчно от него, така че ще определя романа като мистерия, като включим и загадките, с които биха се сблъскали психиатрите в кабинетите си. Цялата тази смес е наложена върху две исторически събития с известен край.

Има още

„Трите ??? и Белия гроб“ на Бен Невис

Изненади на зимната ваканция

1-225642_b

   Определено имах опасения, че първите книги от поредицата, написани преди десетилетия, ще се различават коренно от по-скорошните, но те изчезнаха още с първите страници. Различните автори следват една строго установена формула, която ги превръща в едно цяло. „Трите ??? и Белия гроб“ („Авлига“, 2020, с превод на Виолета Вичева) напълно се вписва в цялата история и дори носи още повече заряд, предвид солидната младежка възраст на участниците. Питър, Юстъс и Боб съвсем не са хлапаци и нямат причини да се занимават с отминалото си детство, така че тук нещата са сериозни. Дори онзи допълнително втъкан хумор не е необходим, за да привлече към приключенията им. Затвърждавам мнението си, че идеята е прекрасна. Оттук нататък, поредицата просто трябва да набере инерция у нас и да събере достатъчно почитатели. Нерядко я препоръчвам, защото наистина си заслужава. А новото приключение крие доста изненади. Макар и не в работен екип и във ваканционно настроение, Трите ??? имат закалката на детективи и следват специфичните особености на тази професия. Действително, свободните дни са за отмора и разходки, а защо не и преход в планината. Явно най-приятни са им закътаните места, където няма навалица, а се срещат само сериозни катерачи и любители на снежните писти. Но човек трябва да е подготвен за всичко, даже за най-странните обстоятелства. Да видим…

Има още

„Трите ??? и Призрачният замък“ на Роберт Артър

Първи случай за тримата детективи

1-220637_b

   Тъкмо се чудех коя нова поредица да започна и си спомних за трите въпросителни. Корицата не ми говореше за някакви особени истории, освен поредната за призраци, което в един момент ме накара да се замисля дали изобщо ще ми е интересна. Но богатата информативна среда ми подсказа, че пред мен е началото на легендарна поредица за млади читатели от 60-те години. Роберт Артър е започнал нещо, което с годините се е разпростряло в цял свят и дори е заживяло собствен живот. Днес книгите наброяват внушително число, но е хубаво, че могат да се четат разбъркано. Но първата е истинското начало. „Трите ??? и Призрачният замък“ („Авлига“, 2019, с превод на Виолета Вичева) се оказа наистина солидно начало от прекрасните времена без сложни електронни джаджи и с привкус на реална мистерия. А за мен това е абсолютно удоволствие и бих приканил повече хлапета да опитат от него. И, не, не става въпрос за най-малките, защото развитието на историята подсказва, че е насочена към т.н. „Young Adult“ аудитория. Всъщност тримата детективи са около 16-годишни, което изобщо не пречи да си спечелят почитатели сред 11-13 годишните. Да видим…

Има още

„ДНК“ на Ирса Сигурдардотир

Убийства и загадки в Исландия

13-221756_b-001   Време беше да се потопя отново в някой крими трилър, предвид купищата твърде сериозни и замислящи книги напоследък. Особено след като с предната не се получи особено добре. Пък и Исландия е достатъчно привлекателна дестинация за провеждането на разследване на убийство. При положение, че цялото население на тази държава може да се съпостави с един от големите градове в България, издирването на убиец по описание ще трябва да е свързано с повече трудности за разследващите, за да не се окаже прекалено лесно. Самата корица е убийствено добра и предполага нещо повече от класически криминален роман, така че с удоволствие се потопих в „ДНК“ („Емас“, 2020, с превод на Айгир Сверисон). Както се оказа, мащабите са малки, но загадката е пределно сложна. Обичам заравянето в човешките отношения, а Ирса Сигурдардотир не се скъпи да направи от героите си живи и магнетични образи. Има още

„Тетрамерон“ на Хосе Карлос Сомоса

История след история

1-197792_b   Всяка история има пластове, които бавно разкриваме по време на четене. Разгръщаме страниците и подреждаме логиката на нещата. Често книгата е като тест за личните ни мисли и мечти, едно огледало, в което искаме да видим собствените си представи за нещата, без чужди илюзии. Докато илюзията за нас ни впримчва в своята „истина“, не можем да проникнем отвъд границата. Ние сме проектор на собствената си реалност, вградени в безкрайната самота на предначертаното от нас. И докато разсъждавам покрай прочита на „Тетрамерон“ („Колибри“, 2015, с превод на Захари Омайников), мисълта ми се лута сред историите на Сомоса и търси подходящ остров, където да складира поредните спомени. Погледнато от друг ъгъл, това е вечното търсене на себе си, метод за опознаване на собствената личност и следващата я естествената самооценка, докато не се постигне синхрон и настъпи спокойствие.  Има още

„Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ на Уилям Хоуп Ходжсън

Море на коварство и ужас

1-219890_b-001   Отминали са времената, когато мистериите и необикновените приключения са всявали очакван страх и респект у читателите, но и онези читатели тепърва са откривали мащабите на авторовото въображение в лицата на Едгар Алан По, Лъвкрафт, Артър Конан Дойл, Натаниъл Хоторн, Хърбърт Уелс, Александър Грин и други от мощните гласове на онези времена. Уилям Хоуп Ходжсън също се нарежда някъде там, макар името му да не се споменава със съответния респект. За мен си е доста непознат автор и „Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ („Изток-Запад, 2019, с превод на Атанас Парушев) се явява първото ми прочетено от него произведение. Има още едно, което смятам да подхвана след известно време. Краткият роман на Ходжсън се родее с приключенските хоръри, които отвеждат читателите на малко познати или неизследвани територии, където – съвсем основателно – могат да се крият мистериозни същества и ужасяващи чудовища.  Има още

„Злостории“ на Явор Цанев

Страх, тайни и смелост

1-1234565432-001   Винаги с особено удоволствие чета всеки жанров сборник на Явор Цанев, още от времето, когато беше по-скоро скрит от широката публика. Постепенно осъзнах, че колкото повече негови произведения изчитам, толкова повече ме обсебват претворените му на хартия идеи. Не беше трудно да откривам ценното в тях, макар и обгърнато от мистерии и хорър елементи, нещо трудно възприемчиво от много хора. Явно в света на книгите му за възрастни всичко тече по мед и масло, така че една детска книга би била като диамант сред останалите. Този път дори имаме кратък роман, добре структуриран и увличащ, точно както би го харесало едно хлапе. „Злостории“ („Upper earth books / Горната земя“, 2018) е изключително богат и пълен с изненади.  Има още

„Операция ‘Орфей’“ на Антъни Мосави

Технологии на ума

1-214499_b   Често отказвам книги, в които става въпрос за някое секретно разузнаване или политически машинации. Нещата са ясни още на първите страници, затова на мен ми трябва и нещо допълнително, малко „украса“, за да не заспя по средата на някое изречение. „Операция ‘Орфей’“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има точно такава вграден нишка, която създава мистерията и да води цялата интрига. Освен това е набъркан странен експеримент, нещо достатъчно замислящо за претенциозните читатели. Не че не сме чували за такива от Студената война, но това си е знак за някакъв потенциал. Мосави наистина умее да забърква каши около това и онова секретно разузнаване, но и се насочва към целта на експеримента. Целта е да се разгледат по-подробно психологическите ефекти и всичко да заприлича на една голяма мистерия.  Има още

„Мистерията на къщата с часовника“ на Джон Белеърс

Тайните вратички към магията

1-215009_b   Тази малко книга наскоро стана популярна покрай едноименния филм, но така или иначе краткото резюме ми допадна изключително много и реших да я прочета. Интересното в случая е, че тя е началото на поредица книги, започнали да излизат още през далечната 1973 година, в ерата на „Заклинателят“ и възраждането на хорър жанра. Някъде по това време Белеърс започва да пише готически младежки романи и става доста популярен. Не съм чувал преди това някой да е писал съвременни страшни истории, специално предназначени за деца, но може и да бъркам. Любопитството е древна сила, затова си пожелавам книгите на Белеърс да продължат да излизат на български, а не да чакам поредното филмиране. А „Мистерията на къщата с часовника“ („Колибри“, 2018, с превод на Надежда Розова) е повече от любопитна.  Има още

„Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон

Сред мъглите на една мистерия

1-126107_b   Така или иначе щях да прочета „Сянката на вятъра“ („Изток-Запад“, 2007, с превод на Светла Христова), макар – сега да ми се струва – с огромно закъснение. Рядко срещам човек, който да не я е чел. Изглежда съм един от малкото изостанали с други приоритети, които май се оказаха несъществени, ако вземем предвид случилото се с мен, докато я чета. А я четох дълго, сякаш от страх да не вземе да свърши. Спомени да съм чел нямам, но имам такива за дълго ходене сред мъглите на Барселона и Париж на изненадите. Вървя и поглеждам зад всеки ъгъл, ослушвам се за непознати звуци и внимавам да не попадна на Дявола. Всичко е толкова тайнствено, но в същото време я има магията, която превзема всеки читател, попаднал на поредната невероятна книга.  Има още

„Великият бог Пан“ на Артър Макън

Образът на злото, въплътен в бог Пан

1-211768_b   Не е невероятно, че подобни произведения се приемат доста трудно, че дори се отхвърлят като значими и част от литературната класика. Какво можеш да научиш от автор, който се опитва да те изплаши, а не да обогати светогледа ти? Но има нещо страшно впечатляващо в готическата и впоследствие хорър литературата, което малко хора осъзнават. Освен образите на зловещи същества и хора, около всичко останало гравитират вселените на митологията, причудливите лабиринти на религиозните вярвания и подсъзнателния страх, „възприет“ от еволюцията като начин да съхрани идеята за самия живот. Тук опираме и до антропологията, философията, психологията…  Има още

„Свърталище на духове“ на Шърли Джаксън

Позната история, но поднесена по специфичен начин

1-163913_b   Може би трябваше да прочета тази книга преди няколко години, за да ми мине мерака, а не само да я гледам на рафта в книжарницата. Но вече е прочетена и осмислена, така че спокойно мога да продължа с една от многото, които ме чакат отдавна. Като сюжет всичко е ясно, макар нещата да не стоят съвсем в класическия си контекст. „Свърталище на духове“ („Изток-Запад“, 2012, с превод на Светлана Комогорова-Комата) може да се разгледа и от забавната част на проблема, защото четиримата „потърпевши“ си прекарват голяма част от времето в шеги и мислят за съвсем други неща. Прочетох я доста бързо и без напрежение, което, може би, идва от факта, че е нарочена за „класика“.  Има още

„Къщата без огледала“ на Мортен Санден

Образът на времето

1-165432-001   За Мортен Санден бях чувал все хубави неща и реших да прочета негова книга. Отначало си представях забавна детска книжка за тайнствена къща, в която се случват мистериозни неща, а няколко хлапета изживяват първите си страхове, пробудени от непознати явления. Като че има доста от това, но, като в криво огледало, събитията се пречупват през погледа на един много интересен персонаж, за когото времето на този свят почти е приключило. „Къщата без огледала“ („Ергон“, 2017, с превод на Диана Райкова) не е познатата призрачна история, макар да има такава атмосфера.  Има още