Сред мъглите на една мистерия
Така или иначе щях да прочета „Сянката на вятъра“ („Изток-Запад“, 2007, с превод на Светла Христова), макар – сега да ми се струва – с огромно закъснение. Рядко срещам човек, който да не я е чел. Изглежда съм един от малкото изостанали с други приоритети, които май се оказаха несъществени, ако вземем предвид случилото се с мен, докато я чета. А я четох дълго, сякаш от страх да не вземе да свърши. Спомени да съм чел нямам, но имам такива за дълго ходене сред мъглите на Барселона и Париж на изненадите. Вървя и поглеждам зад всеки ъгъл, ослушвам се за непознати звуци и внимавам да не попадна на Дявола. Всичко е толкова тайнствено, но в същото време я има магията, която превзема всеки читател, попаднал на поредната невероятна книга. Има още
Не е невероятно, че подобни произведения се приемат доста трудно, че дори се отхвърлят като значими и част от литературната класика. Какво можеш да научиш от автор, който се опитва да те изплаши, а не да обогати светогледа ти? Но има нещо страшно впечатляващо в готическата и впоследствие хорър литературата, което малко хора осъзнават. Освен образите на зловещи същества и хора, около всичко останало гравитират вселените на митологията, причудливите лабиринти на религиозните вярвания и подсъзнателния страх, „възприет“ от еволюцията като начин да съхрани идеята за самия живот. Тук опираме и до антропологията, философията, психологията… 
Може би трябваше да прочета тази книга преди няколко години, за да ми мине мерака, а не само да я гледам на рафта в книжарницата. Но вече е прочетена и осмислена, така че спокойно мога да продължа с една от многото, които ме чакат отдавна. Като сюжет всичко е ясно, макар нещата да не стоят съвсем в класическия си контекст. „Свърталище на духове“ („Изток-Запад“, 2012, с превод на Светлана Комогорова-Комата) може да се разгледа и от забавната част на проблема, защото четиримата „потърпевши“ си прекарват голяма част от времето в шеги и мислят за съвсем други неща. Прочетох я доста бързо и без напрежение, което, може би, идва от факта, че е нарочена за „класика“. 
За Мортен Санден бях чувал все хубави неща и реших да прочета негова книга. Отначало си представях забавна детска книжка за тайнствена къща, в която се случват мистериозни неща, а няколко хлапета изживяват първите си страхове, пробудени от непознати явления. Като че има доста от това, но, като в криво огледало, събитията се пречупват през погледа на един много интересен персонаж, за когото времето на този свят почти е приключило. „Къщата без огледала“ („Ергон“, 2017, с превод на Диана Райкова) не е познатата призрачна история, макар да има такава атмосфера. 
Хубаво е, че Стивън Кинг винаги има какво да каже с всяка следваща своя книга, макар понякога рецептата да включва нетипичен продукт или подправките да не са в достатъчно количество. Не всичко в творчеството му може да се приеме за чиста монета, но ако имаш време да се настроиш на неговата вълна, ще разбереш как са се родили идеите и защо са написани произведенията. Тази новела не е изцяло негова, но може лесно да се вмъкне някъде между многобройните му къси произведения, които запълват празнините покрай големите му романи. 
Само с прочитането на 
През 1974 година Стивън Кинг се събужда от кошмарен сън, навестил го в един хотел, в който били отседнали той и съпругата му. В съня тригодишния му син бягал из коридорите от един оживял пожарникарски маркуч. Както често се случва с един писател, нуждаещ се от вдъхновение, за да плаши хората, Кинг осъзнал, че може да развие идеята и написал „Сияние“ („Ибис“, 2015, с превод на Надя Баева) – един от емблематичните си ранни романи, с който направил широка крачка в кариерата си на автор на ужаси. Но за разлика от предишните му книги (
Колкото и време да минава, емблематичните герои на сериала „Туин Пийкс“ все още са ярки и напомнят за щурите години, когато на хората им се виеше свят от неразгадаемите картини на Дейвид Линч. Всички сядахме пред телевизора и доброволно се подлагахме на хипноза, защото онова, които виждахме на екрана, не подлежеше на обяснение. Тогава бях хлапе, но никой не се и опита да ми забрани да гледам – просто липсваше причина. „Облъчването“ продължи доста дълго, комбинирано с две тънки книжки, които днес са събрани в едно красиво издание. 
Какво си мисли едно момче, което гледа втренчено телевизионния екран, докато тече поредния епизод от „Туин Пийкс“? По онова време имаше какви ли не загадъчни сериали, потопени почти напълно в чернотата на някакви нови и тайнствени измерения. След 1989-а телевизията се обогати неимоверно много и сериали като „Досиетата Х“ и „Туин Пийкс“ нямаше начин да не се промъкнат сред домашния уют на българина. Кой ли се е представял, че някакви си сериали ще започнат да ни въздействат като психотропни вещества и буквално ще ни вземат акъла. 
Не знам защо си мислех, че Дафни дю Морие не е за мен. Не съм чувал да се шуми около нея, нито ми беше препоръчвана допреди няколко месеца. За сравнително кратко време се появиха цели три нейни книги. Бяха доста дълго време пред очите ми, без да проявя някакъв интерес към тях. Трябва да спомена, че обожавам странните истории, които правят живота по-интересен и непредсказуем. През ръцете ми са минавали какви ли не необикновени текстове, но винаги съм готов за нещо, което отново да ме стресира и разбуди. Ето че сборникът „Птиците“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Мариана Шипковенска, Емилия Л. Масларова и Олег Димитров) ми беше препоръчан и трайно се настани в съзнанието ми. 
Доста интересна ми беше реакцията, когато преполових книгата, а моминското парти, за което става дума тук, не престана да ме оставя с впечатлението, че подслушвам половин дузина неспокойни дами, говорещи си за интриги и личните си страсти. „В тъмната гора“ („Хермес“, 2016, с превод на Гриша Атанасов) започва тайнствено, но като че не стига много далеч. Честно казано ако попадна в компания на жени, които си обясняват една на друга битовите си проблеми, не бих издържал и десет минути. 😀 Този разговор има, разбира се, и тъмна страна. Рут Уеър не оставя съмнение, че нещо голямо се пече, въпреки отчайващия опит на героите да се харесат на страничните наблюдатели. Накрая задължително ще трябва да се намесят докторите и полицаите. 
Още докато четях началните страници на „Зодиакалните убийства“ („Millenium“, 2016, с превод от японски на Николай Дюлгеров), в главата ми завилня силна буря. Каквото и да си мислех първоначално за книгата на Соджи, то се изпари в момента, в който осъзнах с каква главоблъсканица съм се заел. Изчел съм купища криминалета, но точно на такова не бях попадал. Първият вариант на тази книга е предизвикала сензация в Япония през 1979 година и променя коренно развитието на жанра в страната. Какво се случва след това, самият автор споделя в края на романа. Но за мен важното беше да осъзная къде се намирам и защо Шимада Соджи е решил да дебютира именно с толкова предизвикателно произведение. 
Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх. 