„Интимни отношения“ на Жан-Пол Сартр

Деликатни отношения

1-199826_b   Трудно се коментира книга, която е обвързана с философията на автора си. Позицията на времето, мисленето, принадлежността към определен вид течение – всичко говори, че произведенията на Сартр са неделима част от неговите „философски размисли“. Не бих казал, че Сартр е труден за четене, но определено трябва да се проучат възгледите му. Както е при всички останали интелектуалци, и той извежда нови насоки към разбирането на света около нас и отношенията между хората. Съвсем не случайно един от персонажите му казва: „Адът – това са другите“. В „Интимни отношения“ („Фама“, 2016, с превод на Мария Коева) сякаш няма блясък – всичко е провокирано от една до болка позната част от личните отношения на брачна двойка, които споделят последните дни на своята интимна история, преди да вземат окончателното решение за връзката си.  Има още

Реклами

„История на окото“ на Жорж Батай

Сюрреалистичното око

1-4567898765   Не знам дали тази малка книга е предназначена да се харесва или отрича от чисто литературно естество, но определено има въздействие. Самото писане за нея едва ли може да обясни изцяло влиянието ѝ върху съзнанието на непредубедения читател. За мен беше извънредно трудно възприемането на всичко онова, което се случва в нея, а и много хора вероятно ще са на моето мнение. Тъй като не мога да оценя качествата ѝ, заради постоянното разсейване да следя какво се случва в собственото ми съзнание, това просто няма да бъде едно от обичайните ми ревюта. Съвсем друго е отношението ми към книги като „Мемоарите на една лека жена“ и „Гамиани, или две страстни нощи“, последната от които прочетох малко преди тази. „История на окото“ („Фама“, 2018, с превод на Георги Ангелов) въздейства пределно деструктивно, обърква и носи със себе си повече дисхармония, отколкото която и да е друга класическа еротична творба.  Има още

„Хроника на една предизвестена смърт“ на Габриел Гарсия Маркес

Смъртта не чака подаяния

1-201504_b   Мина известно време от прочита на „За любовта и други демони“ и настройката ми отново ме повлече към книга на Маркес. Направи ми впечатление колко прям в изказа си е този писател, сякаш всяко негово изречение е изковано от най-здравия материал и всичко изглежда почти невъзвратимо. Може би това е поредната илюзия, населяваща несъвършените човешки възприятия, но пък води след себе си до правилните изводи. Имам усещането, че Маркес съвсем съзнателно ни води към тази невъзвратимост, към разбирането за това колко далеч сме от основните цели на живота и че грешките в уравнението може би сме самите ние. „Хроника на една предизвестена смърт“ („Лъчезар Минчев“, 2016, с превод на Емилия Юлзари) изглежда семпла, прозрачна на фона на сложните постановки в доста други произведения, но тази строга реалистичност наоколо не буди съмнение, че ще усетим истината с всичките си сетива.  Има още

„Девет разказа“ на Дж. Д. Селинджър

Селинджър и образите на красивия език

1-654323456   Като разбереш, че един автор на нещо любимо се е опитвал да скрие себе си от света, ти се иска да го намериш и разпиташ най-подробно. Ако не успееш, се втренчваш в произведенията му и ровиш до безкрай, за да „влезеш“ в съзнанието му, да почувстваш смисъла на всяка дума и да откриеш нещо неназовано и скрито, трептящо някъде извън обичайните измерения. Извън „Спасителят в ръжта“ има нещо по-красиво, което се бори да обясни на света с интелигентен и прям стил как едни истории се случват и как в самите тях има много повече детайли и проникновения. И докато читателят потъва в този безбрежен океан от символи, съзнанието се изпълва с особеното усещане, че го правят свидетел на някакво откровение.  Има още

„Маркюрелови от Вадшьопинг“ на Ялмар Бергман

Интриги във Вадшьопинг

1-213947_b-001   Не се захващам често с класически творби на поне столетие, може би заради годините на упоритото им четене като студент. Но това не значи, че съм преминал през тази част от литературната история с успех и вече нищо не би могло да ме заинтригува. Обикновено в пространството „обикалят“ тридесетина имена, които принципно се изучават още в училището и университета. И стигаме до въпроса дали това е достатъчно. Според мен не. Все още има непознати произведения, които могат да привлекат внимание, и с радост установявам, че празнините на книжния пазар постепенно се запълват. Така попаднах на „Нерон, кървавият поет“ на Дежьо Костолани, например. Оттогава се оглеждам внимателно и си набелязвам тук-там по нещо.  Има още

„Луси Краун“ на Ъруин Шоу

Там, където покълва любовта, живеят и пороците

1-208035_b   Може би във всеки роман има любов, в един от стотиците ѝ варианти, а единствената задача на читателя е да ги разбере или осъди. Как анализираме всичко и докъде стига въображението ни, за да се поставим на мястото на героите? Можем ли да си представим, че всичко е игра на случайности, където грешките са не само възможни, но дори задължителни? В любовта всичко е възможно, най-вече провалите. „Луси Краун“ („Бард“, 2017, с превод на Валентин Кръстев), разбира се, не е от „щадящите“ книги. Шоу няма да е Шоу, ако не разчовърка нещо, от което да се роди драма или трагедия. Самата Луси попада в капана, а измъкването никога не е без последствия.  Има още

„И страж да бди на пост“ на Харпър Ли

Цветен свят

 1-197005_b  Интересно е, че не си спомням нищо от „Да убиеш присмехулник“. Дали защото съм я чел преди десетилетия или заради това, че по онова време не ми е направила впечатление, не знам. Но пък появата на „И страж да бди на пост“ („Бард“, 2015, с превод на Любомир Николов) ме развълнува достатъчно, за да проявя съответното любопитство. А историята с преработения ръкопис вече се знае от широката публика, затова няма да се спирам на нея. В това издание има обширно уточнение на преводача за какво иде реч. Само ми се ще да вметна, че първоначалният ръкопис на Харпър Ли стои като продължение на „редакторското копие“, което всички познават.  Има още

„Благодатният четвъртък“ на Джон Стайнбек

На улица „Консервна“ идилията продължава

1-194810_b   Каквото и хубаво да се каже за Джон Стайнбек, все ще бъде малко, затова и писането на ревюта за неговите книги прилича по-скоро на опит да се построи още един паметник на писателя до хилядите вече завършени. От него съм чел доста, но съм писал единствено за „Улица ‘Консервна’“, което дори ми се струва леко обидно по отношение на искрената ми симпатия към него. Но какво пък – постепенно ще запълня тази празнина, а и повторното четене на романи като „На изток от рая“, „Гроздовете на гнева“, „Тортила Флет“ и други от по-известните му, няма да ми натежи. Напротив, ще ми докара само положителни емоции. Но да не избързваме. Сега е ред на продължението на „Улица ‘Консервна’“„Благодатният четвъртък“ („Колибри“, 2015, с превод на Кръстан Дянков). Има още

„Всеки умира сам“ на Ханс Фалада

   Под прицела на Гестапо

   1-190414_b   Най-после да се потопя в една по-непринудена книжна атмосфера! Напоследък ми попадат все повече книги с по-сложна постройка на текста и наситени с почти изтерзано дълбокомислие. Не, не отричам добре шлифованите и смислени книги – имам достатъчно поводи да се изумявам от труда на писателите (съвсем видно от предишните ми ревюта). Но ми се иска от време на време да се разсея, да мигрирам, така да се каже, от вихрещите се в главата ми подтекстове и призрачно красиви фрази, които спокойно си се размножават до безкрайност в социалните мрежи. Във „Всеки умира сам“ („Летера“, 2013, с превод на Ана Димова) текстът е освободен от натрапчива литературност, почти напълно деградирал до проста раздумка (доста често), но поднесен по този начин позволява една по-свободна интерпретация на темите за политическата диващина в нацистка Германия, трудно печелената от редовите германци свобода, Съпротивата и натрапчивото присъствие на СС, СА и Гестапо. Има още

„Наопаки“ на Жорис-Карл Юисманс

   В страната на изкуството и ценностите

1-189950_b   Още в началото на книгата разбрах, че тя говори с един сякаш недействителен език, който стои доста далеч от съвременните изразни средства, с които сме свикнали. „Наопаки“ („Персей“, 2014, с превод на Румен Руменов) е призрак от епоха, отдалечена от нас на цели 130 години. Това не би трябвало да е така за начетените и любознателни читатели, преминали през класическите произведения на XIX век. Но Юисманс не се движи по „правилната“ линия, а се впуска в изследване на едва ли не цялата културна история през последните две хилядолетия, като не пропуска нито една краска, нито един нюанс. Героят му ни въвлича в едно безумно и леко суховато интелектуално пътуване сред страстите и въжделенията си, осмивайки потенциалните заплахи за личното си спокойствие. Рискът да се загубим е голям, както не един път ми се случи на мен, докато четях. Съвсем не лесната книга на Юисманс препуска, впрегната от невероятната образност и гъстота на посланията си. Преминах през тези 224 страници сякаш четях монументален труд, предназначен за сухари и благородници, но предизвикващ силно смайване и нездрав интерес.

„Улица ‘Консервна’“ на Джон Стайнбек

   Идиличният живот на безпътните и бездомните на една от най-известните улици в литературата

1-187474   Да, такава е улицата, описана от майсторското перо на Стайнбек – известна на много читатели, почитана от нейните обитатели и останала в литературата като едно от най-познатите места, от което човек може да получи представа за живота на обикновените герои. „Улица ‘Консервна’“ („Колибри“, 2013, с превод на Кръстан Дянков) е книга за всеки, който без всякаква логика подминава дребното и незначителното, детайлите. Стайнбек е майстор на предаването на всички тези отритнати и грозновати подробности, които никой не би се гордял да опише с толкова реални краски. Всъщност всеки бяга от мръсотията и калта, всеки се мръщи на пропадналите и нехранимайковците, които се валят в нея, неспособни да се оттласнат сами. Има още

„Човешка комедия“ на Уилям Сароян

   Една много човешка книга от Сароян

1-194896_b   За войните е писано много, дори бих казал, че се пише основно за войни – от всякакъв вид и през различни очи. Може да се каже, че в нито един момент от човешката история не сме живели в абсолютен мир; конфликтите винаги са били и ще бъдат част от нас, от нашата същност. Войната на Уилям Сароян е Втората световна война, но „Човешка комедия“ („Бард“, 2015, с превод от 1959 година на Никола Милев) може да бъде актуална и за всяка друга. Самите войни се променят чисто тактически поради усъвършенстването на оръжията, но смисълът им си остава един и същ: нашата кауза да надделее над чуждата. Всичко друго са празни приказки. Дори има закони за обявяване и водене на война.

„Вдъхновение“ на Исак Бабел

   Вдъхновението и силата на думите

1-196551_b   Когато чета книги от низвергнати приживе автори като Исак Бабел, започвам да се ровя за скрити значения и внушения в текстовете им. Намирам късчета проза, в които открито се изразява презрение към мракобесието на епохата, отровила десетки, дори стотици таланти, родили се в грешното време и на грешното място. Но ги има тихите революции за свобода, таящи се в писателските умове, които ако не бъдат пречупени бързо, се разпространяват като пожар в четирите посоки на света и попълват библиотеките на ценителите. „Вдъхновение“ („Колибри“, 2015, с превод и съставителство на София Бранц) е точно такъв сборник – разнолик и прям, наситен със съдби и късове от един ценен ум за времето си, но неудобен за Сталин и обкръжението му.

„Дневник на крадеца“ на Жан Жьоне

   Да възвеличаеш позора, да откриеш естественото

1-195273_b   Никак, ама никак не съжалявам, че си причиних тази книга. Сякаш бях прелюбодеец, изтръгнал сърце и душа от тялото си, поканен на поход към низостта и извращението, но в свят на благочестие и преданост, какъвто Жан Жьоне боготвори с някаква непосилна за хора в неговото положение радост. Изстисках максимално от чувството си за приличие, но не посмях да разкрася различно в ума си тази трагедия, да ѝ отнема от съвършенството, да я прерисувам по мой си начин. Не го пожелах, защото щях да отнема от тази книга всичко, което иска да каже на езика на поета и клетника Жьоне.

„Юха“ на Юхани Ахо

   Класическа любов през погледа на Юхани Ахо

1-191727_b   Да посегнеш към литературната класика е като да си направиш изящен подарък. Има необходимост, има и смисъл в това. Затова от време на време прочитам някоя книга, написана преди повече от сто години и поемам на едри глътки от онова време, през което литературата е преминавала постепенно от една епоха към друга. Вече познавам Ахо от книгата му „Сам“ и засиленият ми интерес към литературата на фински лесно ме доведе до „Юха“ („Персей“, 2015, с превод от фински на Росица Цветанова) – по-зрялата творба на автора. Темата отново е любовта, но като сюжет имаме доста по-богата палитра от възможности да се насладим на език, диалози и приключения.