„И страж да бди на пост“ на Харпър Ли

Цветен свят

 1-197005_b  Интересно е, че не си спомням нищо от „Да убиеш присмехулник“. Дали защото съм я чел преди десетилетия или заради това, че по онова време не ми е направила впечатление, не знам. Но пък появата на „И страж да бди на пост“ („Бард“, 2015, с превод на Любомир Николов) ме развълнува достатъчно, за да проявя съответното любопитство. А историята с преработения ръкопис вече се знае от широката публика, затова няма да се спирам на нея. В това издание има обширно уточнение на преводача за какво иде реч. Само ми се ще да вметна, че първоначалният ръкопис на Харпър Ли стои като продължение на „редакторското копие“, което всички познават.  Има още

Advertisements

„Благодатният четвъртък“ на Джон Стайнбек

На улица „Консервна“ идилията продължава

1-194810_b   Каквото и хубаво да се каже за Джон Стайнбек, все ще бъде малко, затова и писането на ревюта за неговите книги прилича по-скоро на опит да се построи още един паметник на писателя до хилядите вече завършени. От него съм чел доста, но съм писал единствено за „Улица ‘Консервна’“, което дори ми се струва леко обидно по отношение на искрената ми симпатия към него. Но какво пък – постепенно ще запълня тази празнина, а и повторното четене на романи като „На изток от рая“, „Гроздовете на гнева“, „Тортила Флет“ и други от по-известните му, няма да ми натежи. Напротив, ще ми докара само положителни емоции. Но да не избързваме. Сега е ред на продължението на „Улица ‘Консервна’“„Благодатният четвъртък“ („Колибри“, 2015, с превод на Кръстан Дянков). Има още

„Всеки умира сам“ на Ханс Фалада

   Под прицела на Гестапо

   1-190414_b   Най-после да се потопя в една по-непринудена книжна атмосфера! Напоследък ми попадат все повече книги с по-сложна постройка на текста и наситени с почти изтерзано дълбокомислие. Не, не отричам добре шлифованите и смислени книги – имам достатъчно поводи да се изумявам от труда на писателите (съвсем видно от предишните ми ревюта). Но ми се иска от време на време да се разсея, да мигрирам, така да се каже, от вихрещите се в главата ми подтекстове и призрачно красиви фрази, които спокойно си се размножават до безкрайност в социалните мрежи. Във „Всеки умира сам“ („Летера“, 2013, с превод на Ана Димова) текстът е освободен от натрапчива литературност, почти напълно деградирал до проста раздумка (доста често), но поднесен по този начин позволява една по-свободна интерпретация на темите за политическата диващина в нацистка Германия, трудно печелената от редовите германци свобода, Съпротивата и натрапчивото присъствие на СС, СА и Гестапо. Има още

„Наопаки“ на Жорис-Карл Юисманс

   В страната на изкуството и ценностите

1-189950_b   Още в началото на книгата разбрах, че тя говори с един сякаш недействителен език, който стои доста далеч от съвременните изразни средства, с които сме свикнали. „Наопаки“ („Персей“, 2014, с превод на Румен Руменов) е призрак от епоха, отдалечена от нас на цели 130 години. Това не би трябвало да е така за начетените и любознателни читатели, преминали през класическите произведения на XIX век. Но Юисманс не се движи по „правилната“ линия, а се впуска в изследване на едва ли не цялата културна история през последните две хилядолетия, като не пропуска нито една краска, нито един нюанс. Героят му ни въвлича в едно безумно и леко суховато интелектуално пътуване сред страстите и въжделенията си, осмивайки потенциалните заплахи за личното си спокойствие. Рискът да се загубим е голям, както не един път ми се случи на мен, докато четях. Съвсем не лесната книга на Юисманс препуска, впрегната от невероятната образност и гъстота на посланията си. Преминах през тези 224 страници сякаш четях монументален труд, предназначен за сухари и благородници, но предизвикващ силно смайване и нездрав интерес.

„Улица ‘Консервна’“ на Джон Стайнбек

   Идиличният живот на безпътните и бездомните на една от най-известните улици в литературата

1-187474   Да, такава е улицата, описана от майсторското перо на Стайнбек – известна на много читатели, почитана от нейните обитатели и останала в литературата като едно от най-познатите места, от което човек може да получи представа за живота на обикновените герои. „Улица ‘Консервна’“ („Колибри“, 2013, с превод на Кръстан Дянков) е книга за всеки, който без всякаква логика подминава дребното и незначителното, детайлите. Стайнбек е майстор на предаването на всички тези отритнати и грозновати подробности, които никой не би се гордял да опише с толкова реални краски. Всъщност всеки бяга от мръсотията и калта, всеки се мръщи на пропадналите и нехранимайковците, които се валят в нея, неспособни да се оттласнат сами. Има още

„Човешка комедия“ на Уилям Сароян

   Една много човешка книга от Сароян

1-194896_b   За войните е писано много, дори бих казал, че се пише основно за войни – от всякакъв вид и през различни очи. Може да се каже, че в нито един момент от човешката история не сме живели в абсолютен мир; конфликтите винаги са били и ще бъдат част от нас, от нашата същност. Войната на Уилям Сароян е Втората световна война, но „Човешка комедия“ („Бард“, 2015, с превод от 1959 година на Никола Милев) може да бъде актуална и за всяка друга. Самите войни се променят чисто тактически поради усъвършенстването на оръжията, но смисълът им си остава един и същ: нашата кауза да надделее над чуждата. Всичко друго са празни приказки. Дори има закони за обявяване и водене на война.

„Вдъхновение“ на Исак Бабел

   Вдъхновението и силата на думите

1-196551_b   Когато чета книги от низвергнати приживе автори като Исак Бабел, започвам да се ровя за скрити значения и внушения в текстовете им. Намирам късчета проза, в които открито се изразява презрение към мракобесието на епохата, отровила десетки, дори стотици таланти, родили се в грешното време и на грешното място. Но ги има тихите революции за свобода, таящи се в писателските умове, които ако не бъдат пречупени бързо, се разпространяват като пожар в четирите посоки на света и попълват библиотеките на ценителите. „Вдъхновение“ („Колибри“, 2015, с превод и съставителство на София Бранц) е точно такъв сборник – разнолик и прям, наситен със съдби и късове от един ценен ум за времето си, но неудобен за Сталин и обкръжението му.

„Дневник на крадеца“ на Жан Жьоне

   Да възвеличаеш позора, да откриеш естественото

1-195273_b   Никак, ама никак не съжалявам, че си причиних тази книга. Сякаш бях прелюбодеец, изтръгнал сърце и душа от тялото си, поканен на поход към низостта и извращението, но в свят на благочестие и преданост, какъвто Жан Жьоне боготвори с някаква непосилна за хора в неговото положение радост. Изстисках максимално от чувството си за приличие, но не посмях да разкрася различно в ума си тази трагедия, да ѝ отнема от съвършенството, да я прерисувам по мой си начин. Не го пожелах, защото щях да отнема от тази книга всичко, което иска да каже на езика на поета и клетника Жьоне.

„Юха“ на Юхани Ахо

   Класическа любов през погледа на Юхани Ахо

1-191727_b   Да посегнеш към литературната класика е като да си направиш изящен подарък. Има необходимост, има и смисъл в това. Затова от време на време прочитам някоя книга, написана преди повече от сто години и поемам на едри глътки от онова време, през което литературата е преминавала постепенно от една епоха към друга. Вече познавам Ахо от книгата му „Сам“ и засиленият ми интерес към литературата на фински лесно ме доведе до „Юха“ („Персей“, 2015, с превод от фински на Росица Цветанова) – по-зрялата творба на автора. Темата отново е любовта, но като сюжет имаме доста по-богата палитра от възможности да се насладим на език, диалози и приключения.

„Сам“ на Юхани Ахо

   Сам с невъзможната любов

1-185585_b   От една страна е хубаво човек да е в тон с времето и да прочете някой нов бестселър, но това едва ли може да изгради истински вкус към определена стойностна литература. Трябва да се хвърли и поглед назад, към класическите произведения, които са оформили повечето съвременни писатели, творящи към ден днешен. Това важи особено много за любовните романи. Днешните любовни романи са в повечето случаи блудкави и повтарящи се, сякаш писани на конвейер, без да се търси нещо повече от чисто физическото описание на сплетените тела и невероятно простоватите диалози, произведени сякаш от „машината за клишета“.

„Пътища в нощта“ на Гайто Газданов

   Един нетипичен Париж пред лицето на скръбта и съвестта

1-193106_b   Сигурно трудно ще се намери човек, който да не каже две-три хубави думи за Париж, да си представи бавната Сена и монолитните стари сгради на една вълшебна столица, да премине мислено по „Шанз-Елизе“ (буквално Елисейските полета) и да се вгледа в Триумфалната арка. Този Париж сме виждали с очите си, на живо, или в рекламните каталози; приятели са ни разказвали за гостоприемството и красотата на една от най-посещаваните и харесвани столици. Идилия от представите, идилия от съвременността. През 1923 година Газданов, заедно с десетки хиляди руски емигранти, заминава за Париж, прогонен от Октомврийската революция и Гражданската война.  Има още

„ВЪЛШЕБНИКЪТ“ НА ВЛАДИМИР НАБОКОВ

Табутата на страстта или първата Лолита на Набоков

   „Какво да направя, за да се помиря със себе си? – мислеше си той, когато му се случваше да мисли. – Това едва ли е обикновен разврат. Грубата чувственост е всеядна, а по-изтънчената в крайна сметка предполага утоление“

   Така започва „Вълшебникът“ („Колибри“, 2015) на Владимир Набоков. Новелата предхожда „Лолита“ с години, писана през далечната 1939-а. По каквато и причина да е било, всички са прочели или поне са чували за най-провокативното произведение в творчеството на Набоков. „Вълшебникът“ изниква съвсем ненадейно като ръкопис, смятан за унищожен от самия автор. Набоков пише в едно свое писмо през 1959 година: „Сега, когато моята творческа връзка с „Лолита“ е вече прекъсната, препрочетох „Вълшебникът“ със значително по-голямо удоволствие, отколкото преди, когато си го припомних като „шкарто“ по време на работата ми над „Лолита“. Той представлява завършен къс красива руска проза, точен и проникновен…“ Новелата наистина е едно малко бижу, приютило в себе си не само зачатъците на бъдещия роман, но и подправката, с която е „овкусен“.
  Първите страници са предоставени на самия герой, за да оправдае напълно състоянието, в което се намира, да разреши проблема със страстта си, да откупи невинността си пред очите на читателя. Към края съдбата сама ще го погълне, наказвайки прекрачването на едно табу, но той ще е спечелил невинността си. В тази новела сякаш и самия Набоков е пледирал за невинност, задълбавайки в психологията на едно изкривено съзнание. Може самият читател да се отврати от грозните набези на един престъпник, но и ще оцени чисто литературната стойност на текста. Лично за мен „литературните убийства“ в криминалетата, трилърите и хорърите са далеч по опасни. За двете произведения на Набоков, аз бих се изразил така: това не е хирургия, това е естетична хирургия!
   Романът и новелата си приличат, въпреки че в по-краткото произведение събитията са смекчени – страстта на мъжа не е изконсумирана изцяло. Ако имате изградени табута за този вид литература, но и харесвате Набоков, може съвсем спокойно да предпочетете „Вълшебникът“ пред крайно по-натрапчивата „Лолита“. За какво всъщност става въпрос? Възрастен мъж с прилична работа и доходи, и в разцвета на силите си, открива в себе си желанието да направи действителни еротичните си фантазии към едно 12-годишно момиче. Неговата страст си има кратка история, щрихована в няколко реда от Набоков. В един необозначен парк, до една пейка, той се среща с обекта на желанията си – момиче с едва начеваща женственост, каращо ролери. Жената, която седи до него, се оказва временната бавачка на момичето. Майката е тежко болна и очаква скорошния си край след поредната мъчителна операция. Мъжът подрежда в ума си възможностите за действие и, след едно щастливо стечение на обстоятелствата, успява да навлезе в живота на майката на момичето. Сега просто трябва да потърси възможности да остане насаме с малката.
   Набоков е наясно, че литературният текст ще му даде безценна възможност да задълбае в една щекотлива тема. „Вълшебникът“ завършва именно с натуралистично описание на една неестествена страст към младо момиче. Както споменах по горе, тя ще се окаже не докрай консумирана. Самата новела е пълна с достойнства: почти вълшебен език, дълбоки психологически граници, необозначено място и време на действие (факт, който откъсва читателя от нуждата да подрежда събитията в контекста на историята, и по този начин е впримчен изцяло от настоящите събития). Набоков е изумителен, смел до невъзможност. Затова и книгите му ще се преиздават година след година. Знаете ли защо „Вълшебникът“ и „Лолита“ са „позволени“ книги? Защото авторът им е именно Владимир Набоков.
Оценка от мен: 4 / 5
Други ревюта:

„ЛУДАТА СЕДМОРКА“ НА РОБЕРТО АРЛТ

Угнетението на Ердосаин или тъмните идеи на новата революция
   Прочетох книгата почти без умствени сътресения – странно или в реда на нещата, не знам. След всяка следваща страница, дали от нужда или само от любопитство, започна да ми се струва, че ми е необходима още информация за времето, през което е живял и творил аржентинския писател Роберто Арлт (1900 – 1942 г). Лесно заредих История на Аржентина и започнах да чета подробната статия. Арлт пише „Лудата седморка“ в едни от най-бурните времена от историята на Аржентина, преди появата на генерал Хуан Перон, довели до създаването на много радикални движения. Революцията на Арлт в книгата сякаш предугажда бъдещите събития.
   „Лудата седморка“ е пропита изцяло от угнетението героя си. Това разстройващо чувство движи Ердосаин – неуспял изобретател в разцвета на силите си, човечен по своему, странен и невероятно ексцентричен. Той обикаля улиците на града под булото на непресекващите си фантазии, които го душат и не му позволяват да познае щастието. Арлт е създал един твърде потискащ персонаж, движен от незнайни сили, доведен до най-високата степен на отчаяние. Трудно ми беше да възприема тази трагична личност. Предлагам и на вас: не потъвайте прекалено надълбоко в душевните сътресения на този герой, защото опасността от заразяване с безсмислие може да доведе до трагични последствия. Не съм сигурен дали в кръга на шегата казвам това. Дори жената на Ердосаин, невинна и крехка госпожица в неговите очи, едва държи фронта вкъщи. Недокосната и нецелуната, нейната студенина – привидна или не – може лесно да подтикне кой ли не в борба за сърцето ѝ, особено ако е настоятелен и с пари. Тя би се поддала лесно – все пак мъжът ѝ е един тотално разфокусиран и разпадащ се душевно индивид.
   Ердосаин е крадец. Състоянието му на депресиран и нуждаещ се от помощ мъж може да е спирачка за всичко друго, но не и причина да гние още жив в тялото си. Той очаква нещо да се случи с живота му, и дори от време на време прави ялова крачка за постигането на целта. Кражбата в Захарната фабрика го оживява и рикошира точно в онази му фантазия, която би довела до неговото душевно възкресение. Тя е последвана от низ събития, част от които отново са изфантазирани, друга пък довежда до развръзката.

   „Извън мен, извън границите на собственото ми тяло нещата се случват; но моят начин на съществуване сигурно е толкова непонятен за останалите, колкото идеята да обитаваш едновременно на Земята и на Луната. Аз съм едно нищо за всички тях. Ако утре обаче взривя бомба или убия Барсут, тогава ще се превърна в някой, в човек, който съществува, в човека, за когото безчет поколения юристи са подготвяли наказания, затвори и теории. Аз, нищото, изведнъж ще приведа в действие цялата чудовищна машина от стражари, съдебни секретари, журналисти, адвокати, прокурори, надзиратели, полицейски коли; и никой няма да гледа на мен като на несретник – за всички ще бъда заплаха, антисоциален елемент, враг, който трябва да бъде отстранен от обществото. Крайно любопитно! При всички положения само едно престъпление може да потвърди, че наистина съществувам; така както единствено злото е способно да утвърди човешкото присъствие на Земята.“

   Но около самия Ердосаин няма много трагичност. Из вертепите и тъмните места хора с радикални идеи, които плетат новата история на Аржентина, са готови да щурмуват властта. Тартор се явява Астролога – трагикомичен образ откъдето и да се погледне. Времето, през което се развива действието на романа, е достатъчно бурно и пълно с радикалисти и революционери. Арлт изобщо не се притеснява да започне сам революция… на хартия. В книгата са описани подробно цял арсенал от идеи, на които човешкото въображение трудно би отказало възхита. Всичко се крепи на едно планирано убийство. Бъдещата жертва има достатъчно пари, за да финансира създаването на Нов световен ред, поддържан главно от десетки публични домове и няколко златоносни мини. Тук изобретателският ум на Ердосаин ще бъде от полза, пък било то само с помедняване (метализиране) на рози и боядисване на кучета. Започва планирането на нещо средно между социализъм, фашизъм, капитализъм и… християнска диктатура (само така мога да го изразя).
   Ако Роберто Арлт е съперник на някой в литературно отношение (споменат е Борхес), то той е доста див съперник, необработен и крещящ на всеослушание, че може и да не е толкова добър писател. „ …някои хора се скандализират от бруталността, с която описвам едни напълно естествени ситуации в отношенията между мъжа и жената (романът е писан през 1928-29 година). А после същите тези стожери на обществото ми говорят за Джеймс Джойс и подбелват очи в захлас. И то заради духовната наслада, която им доставял един от героите на „Одисей“: някакъв си господин, чиято ароматична, в известен смисъл, закуска се състояла от вонята, която вдишвал от току-що изходените екскременти.“
   Арлт действително напомня на „издънката“ на латиноамериканската литература. Все пак е признат и тачен в страната си. Умира на 42 години от инфаркт.
Оценка от мен: 4 / 5

Други ревюта:

„ДВОЙКИ“ НА ДЖОН ЪПДАЙК

Открит поглед към човешките отношения
   Първата и единствена книга, която четох на Джон Ъпдайк преди години, се казва „Бразилия“ – еротична постановка на човешките отношения, чиято най-явна роля беше изиграна от любовта и красотата. Тук не е толкова по-различно, освен тези почти 600 страници, годината на написване на книгата и натрапчивата сложност на постройката. „Двойки“ е модерен роман, написан във време на очебиен консерватизъм в американската действителност. През 60-те години много неща в семейните отношения са скрити и сякаш са част от някаква призрачна Америка. Днес почти никой не се скандализира от явните сексуални описания в книгите, често дори търсени нарочно и изпълнени с груба словесност, за да предизвикат разгорещени коментари. „Двойки“ не скрива нищо от грубата действителност, но поднесена от един истински майстор, се ограничава до естественото.

   Езикът на Ъпдайк е богат и изпъстрен с красиви словосъчетания, но никога не е идиличен и настоятелен в търсенето си на красивото и идеализирано чувство. Любовта и сексът са допълващи се взаимно вселени и главна човешка слабост в нелогичната игра на чувства. Двойките показват онези свои черти, които съчетават естественото в природата с човешкото падение.

                      „Ще се излегне като лъв по гръб. Със спуснати клепачи, покрити с фон
                   дьо тен бузи, хлътнали от разтворената уста, унесеното ѝ лице ще скрие
                   онзи изкривен и задушлив израстък от тялото му, за който калвинистки
                   шепот край люлката му го бе учил, че е отвратителен. Докосване на зъби
                   като раздиращи отблясъци. Пърхащият език, свитите в пръстен устни.
                   Косата ѝ, пръсната от двете страни на повдигнатите му бедра, Зърната
                   на гърди и нокти, гръмко ехо от бученето на кръвта. Той ще се втурне към
                   светлината с последен тласък и тя ще се подчини; разкаян ще я моли: Ела
                   горе, и тогава отнесеното ѝ и изпито лице ще доплува до неговото и
                   студените ѝ меки устни, докато ги целува, ще разпръскват разсеяна
                   миризма на пикоч, чиято отврат тя е погълнала вътре в себе си. Напълно
                   невинни, слабините им ще се съединят, коремът ѝ – бляскащ като на риба
                   – ще покрива неговия и макар замаяна и задъхана, тя няма да достигне
                   оргазъм и това ще се случва отново и отново през цялото лято, лятото на
                   слънчевото затъмнение.“

    Текстът не търпи никаква благопристойност, сякаш американския модел на поведение през 60-те и втълпената религиозна почит към чистото и невинното, е съществувал само привидно. Ъпдайк е създал грамотен и нелек за анализ текст, който преодолява границата на естетичното като скоростен влак без спирачки, напъхва се мощно в девствената утроба на спокойствието и причинява тежки разкъсвания. Да, как по друг начин може да се опише сложното човешко поведение, борещо се с природните дадености, но търсещо имагинерната чистота в съзнанието?

   Много трудно преминах през тази книга – показателно за умението на Ъпдайк да намира правилните думи, които карат всеки човек да размишлява с потно чело и наточен като бръснач ум. Можех лесно да подмина психологията в романа и с чиста съвест да стана обикновен воайор, но естеството на книгата не го предполага. Липсата на видим сюжет казва съвсем явно – да се навлезе в дълбокото, пък макар и без подходяща екипировка.

   По този начин възприех „Двойки“ – чрез вникването в отношенията на героите, без да материализирам чисто физическите им дадености. И в този текст направих същото. При мен така се получи.

Оценка от мен: 4.4 /5

„Призракът на Александър Волф“ на Гайто Газданов

 Смъртта преследва, преди да е дошла

1-190294_b   Прочетох няколко отзива за тази книга и веднага я поставих на видно място, за да ми напомня, че е задължителна. Причината не е нито принадлежността ѝ към руската емигрантска литература, нито забележителният стил на писане на Газданов. Винаги намирам доводи да се захвана с някоя книга, без дори да се самоубеждавам или „да меря три пъти“, както се препоръчва за какво ли не. Причината може да се крие дори само в неизвестността, която дебне от страниците вътре, а и от любопитното заглавие. А в тази книга дебне призрак.  Има още