По следите на съкровището
Иманяри, археолози, престъпници и полицаи са интересна комбинация от персонажи за една добра история, стига да има и съкровище. А в „Светилището“ („Монт“, 2018) има такова, и то доста добре известно на всеки. Криминалното разследване носи допълнителна интрига, с което краткият роман на Янислава Вълкова придобива съвсем видими очертания. За мен беше изненада да открия, че има още една нейна книга от същия тип, която съм пропуснал, но лесно ще издиря и прочета скоро. Това ме навежда на мисълта, че Вълкова е отработила добре една идея, за да я превърне постепенно в поредица. Все пак тази книга може да се чете и напълно самостоятелно, защото наистина не остават неизяснени неща до края. Освен това сюжетът е привлекателен и без да е усложнен от допълващи елементи, както се получава при подобни книги. Има още
Каквито и очаквания да имах към тази книга, нищо не би ме подготвило за историята, която се намира между тези две корици. Принципно обичам чистата научна фантастика и се плаша от внедряването на фентъзи елементи там, където те биха нарушили спокойното ми съзерцание към технологиите, подчинени на законите на физиката. Може би някоя хумористична история ще ме накара да се заинтригувам достатъчно и да приема нещата присърце, но тук нещата изглеждат прекалено сериозни. „Земята под прицел“ („Монт“, 2016) действително създава впечатлението за добре обмислен проект, чието изпълнение е доста трудоемка задача, макар Ангел Брайт да има знанията, необходими за възпроизвеждане на техническата част, която в случая заема доста голяма част от романа. 
Първата изненада от тази книга дойде при нейното представяне. Видях младо, сериозно и разсъдливо момче, което говореше с убеденост и рутина, за която можех само да му завидя. Същата вечер прехвърлих случайно избрани десетина страници и разбрах, че трябва да оставя книгата да отлежи, но не като вино, което с времето става по-хубаво, а заради темата в нея. Балкански синдром – странната и до болка позната ни особеност на нашето вечно състояние на неудовлетвореност и разбиране към живота. 
Всъщност не би трябвало точно аз да оценявам тази книга, защото не влиза много-много сред онези, които по принцип чета. Това обаче не означава, че съм си забранил да любопитствам. Гери тъй или иначе си има почитатели, които дават така нужната за прохождащите автори смелост да навлиза все по-дълбоко в дебрите на литературната свобода и да се чувства уютно пред белия лист. „Наследницата“ („Монт“, 2014) ми се стори подозрително „прозрачна“, ако говорим за новости след вампирите, върколаците и останалите митологични същества около тях. Явно книгата е писана в най-ползотворните за този жанр години. 
Не е лесно да се сътвори свят от куп разхвърляни идеи, които в даден момент да се синхронизират в пълнокръвен роман. Идеята за отглеждане на лица чрез присаждане върху специален донор е нова за мен, а, предполагам, и за мнозина други. Ако имаш достатъчно смелост и търпение, можеш да сътвориш от тази далечна за медицината реалност наистина блестящо произведение. За все повече хора технологичния напредък е по-скоро удобство, отколкото начин да се подчини съвършенството, за да се чувстваме спокойни в очакване на неизвестното бъдеще. 
Може би вече познавам достатъчно творчеството на Валентин Попов, за да имам известни очаквания. 
Напоследък не чета много фентъзи, което ще се промени по някое време, но попадам на много хубави разкази в този жанр, написани от български автори. Измислените светове в част от тях са колкото необикновени, толкова и отражение на митовете и легендите от българския и световния фолклор. Това е важно, защото биха запълнили една доста пренебрегвана ниша в литературата ни, която се нуждае от ярки имена и стабилно присъствие на книжния пазар у нас. Е, имаме си фентъзи истории, но те спадат към до болка познатите ни приказки. Което не е лошо, разбира се. Разказите и романите обаче са нещо съвсем друго. 
Отново се спрях на малка книжка, която съдържа само една новела, но като знам, че авторът има цял сборник – „Хоризонтите на лудостта“ (и не само!), от който се заинтересувах, реших да започна с „Марудските катакомби“ („Монт“,2015) все едно е предястие към основното. Покрай митичния сборник 
Вече насочих вниманието си към жанрови книги от български автори и ги изчитам една по една. Най-хубавото е, че това се превърна в страст, която не угасва. В многобройните книги с разкази и новели намирам чудесни попадения, въпреки, че някои отделни произведения не ми допадат толкова. Но общо взето съм се превърнал в ненаситен техен читател. За малки книжки като „Изкривени реалности“ („Монт“, 2015), които съдържат само по една новела, ми трябва доста повече убеждаване, преди да се навия да ги чета защото рискът да не ми допадне няма как да се компенсира от друго произведение както е при един по-богат сборник. 
Книжен Петър 