„Особени сезони“ на Стивън Кинг

Четири вдъхновения

 Не си спомням точно кога за пръв път четох тези новели, но пък помня усещането, въпреки че беше доста отдавна. Тогава вече имах впечатление от няколко книги на Кинг и очаквах все зловещи истории. Сигурно и читателите на първите му романи са били напът да свикнат с това очакване. Той признава, че е бил предупреден навреме, но не се е уплашил достатъчно. Така или иначе Кинг е изпитвал нужда и удоволствие да пише, да развива и пресъздава малки или големи идеи, да се захваща с неща, които му правят впечатление. Самият аз мисля, че дори не си е представял да пише само в определен жанр. Друг въпрос е какво е мислил редакторът му тогава. Пък и това са новели. Друго си е да получиш пълнокръвен роман, който да те „разсее“ за по-дълго време. Преди това Кинг събрал ранните си разкази в сборника „Нощна смяна“, много от които публикувани първоначално в известни списания – нещо като подарък след първите успешни романи. Той казва, че никога не знае докъде ще го доведе поредната история. Някои просто не стават романи или не влизат изцяло в жанра хорър. Точно това имаме в „Особени сезони“ („Бард“, 2009, с превод на Симеон Николов) – едни прелестни творения, писани между последните му тогава книги, които говорят доста красноречиво, че Кинг има особено богат идеен ресурс и разпознаваем стил, дори да „бяга“ от най-страшните си произведения. Освен това оттук са тръгнали и едни от най-обичаните филмови адаптации. За мен пък изобщо не стои въпросът дали харесвам тези новели. Определено ги обожавам.

„Чудак, пропит от лунна светлина“ („Избрани произведения“, том 3) на Борис Априлов

Плаването продължава

   Четенето на Борис Априлов винаги ме е „отнасяло“ нанякъде – дали към морето, дали към закътани места и мисли, но винаги с усещането за пътешествие. Вече натрупах доста впечатления от творбите му за възрастни и чистосърдечно мога да кажа, че съм изпълнен с повече смисъл и позитиви. Не мога да опиша много от насъбраното в главата ми, но пък успях да представя някои неща за първи и втори том от избраните му произведения. Ясно е, че Априлов е „бягал“ от условностите на онова време, когато и обстоятелствата са били различни. Това определено зависи от избраните теми, а всичко изглежда чисто и привлекателно, както подобава на един голям писател. В том 3 вселената на Априлов се разширява. „Чудак, пропит от лунна светлина“ („Джина“, 2014) също съдържа традиционните му морски истории, но и четири повести, които стъпват на съвсем друга основа. За три от тях се говори трудно. Не съм сигурен дали съм вникнал напълно в идеите на автора, но самите произведения са крайно любопитни. Както подсказва общото заглавие, тук има чудаци с интересен профил. Често колоритът властва над традиционното разказване, което действа доста обсебващо. Да повторя ли, че четенето на Априлов е истинско удоволствие?

„Примката на призрака“ на Хенри Джеймс

Тайнствената призрачна история

 Има безброй призрачни истории, разбира се, но някои идват от правилното място и време. Съвременната трактовка определено ги понижава до детско забавление, макар да имаме спорадични случаи в литературата и най-вече киното, които са доукрасени за по-голяма убедителност. Както, в случая, се възприемат и „индианските“ романи, въпреки тяхната кървава страна, олицетворена от битки с убийства, скалпиране и неконтролируемо насилие. А призраците са безопасни, защото определено навестяват само лабилните и вярващите в паранормалното. Но Историята познава и други времена, когато разбирането на подобен вид страх е било едва в зародиш. През вековете са се раждали такива невероятни легенди, че днешните читатели не биха ги възприемали сериозно. По онова време настъпва готическата проза, изпълнена със страхове и зловещи предупреждения. Когато четем такива произведения, ние се пренасяме в миналото, чувстваме страховете на онези хора, вникваме в дълбочината на психическото им състояние, опитваме се да ги опознаем и да споделим преживяното. „Примката на призрака“ („Сиела“, 2019, с превод на Иглика Василева) е от онези чудесни примери за класически страх от призрачни проявления, които по своята същност са ценни за любознателните читатели и скрепяват връзката им с отминалото време.

„Итанесиес“ на Сигизмунд Кржижановски

Поглед и реалности

   Както и да отразяваш реалността, винаги я пречупваш през собствения си разум. А може просто да пренебрегнеш статичността ѝ, да анулираш предвидимото с художествени похвати, да преобърнеш всякакви представи и синхронизации с физиката, стъпвайки на многоизмерна основа. В „Итанесиес“ („Аквариус“, 2016, с превод на Ася Григорова и Даря Хараланова) Кржижановски е тайнствен изследовател на  „разклатеното равновесие“, в което приликата с реалността е като сън в съня. Но тази фантазия не пренебрегва разума, а се сприятелява с него. Сякаш вървиш към мост, на който сегментите сочат в различни посоки, без да е оптична илюзия. Ако се оставиш на думите, пътуването ще те отведе право в небивалите земи, където царува „експерименталният реализъм“. Като в някаква нелогичност самият Кржижановски ще се роди отново десетилетия след смъртта си, сякаш е пътувал по невидим коловоз, скрит от историята, зачеркнат от бушуващите мисловни парадокси на времето, в което е живял. 

„Нощен летец“ на Джордж Р. Р. Мартин

Чужди светове

   Стане ли въпрос за далечни планети в някоя книга, веднага ми светва една лампичка и се впускам в предложеното пътешествие. Джордж Р. Р. Мартин не ме привлича много с фентъзи световете си, но фантастичните му произведения от седемдесетте няма как да пропусна. Ранният Мартин е плодовит на идеи и необикновени истории, така че въпросът дали да подхвана нещо, ми се струва безсмислен. Типично за хлапе, израснало през осемдесетте, фантастиката за мен е един вид добавена реалност, заедно със страшните прогнози за бъдещето на човечеството, от които почти припадам от удоволствие. „Нощен летец“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов и Милко Стоименов) носи именно такава сладост, затова приех този сборник присърце и останах изключително доволен. Освен това се радвам на новите издания, нищо че част от историите в тях вече съм прочел преди години. 

„Интимни отношения“ на Жан-Пол Сартр

Деликатни отношения

   Трудно се коментира книга, която е обвързана с философията на автора си. Позицията на времето, мисленето, принадлежността към определен вид течение – всичко говори, че произведенията на Сартр са неделима част от неговите „философски размисли“. Не бих казал, че Сартр е труден за четене, но определено трябва да се проучат възгледите му. Както е при всички останали интелектуалци, и той извежда нови насоки към разбирането на света около нас и отношенията между хората. Съвсем не случайно един от персонажите му казва: „Адът – това са другите“. В „Интимни отношения“ („Фама“, 2016, с превод на Мария Коева) сякаш няма блясък – всичко е провокирано от една до болка позната част от личните отношения на брачна двойка, които споделят последните дни на своята интимна история, преди да вземат окончателното решение за връзката си. 

„Гоблин“ на Джош Малерман

Гоблин на мистериите

   Няма как да не се отбележи, че Джош Малерман е доста специфичен автор, който не се влияе от онова, което търсят читателите в момента и често озадачава с необичайната си ексцентричност в творчески аспект. Може би затова я има и тази „невъзприемчивост“ на определена част от публиката към произведенията му. Дори се търсят неща, които не влизат сред идеите на автора, вместо погледите да се насочат към концепцията като цяло. Малерман е толкова мистериозен и нелогичен, че създава предпоставка за недоверие. Лично аз съм заинтригуван от цялата тази тайнственост. Още с „Кутия за птици“ ми просветна, че трябва да имам търпение, докато не се натрупа достатъчно материал за по-правдиви изводи, макар самата книга да ми направи изключително приятно впечатление. 

„Тя е моя“ на Иво Христов

Сърце на отмъщението

   Имах доста време да осмисля първите две книги на младия автор Иво Христов. Щом разбрах, че пише в жанрове, които харесвам, реших да проследя творческите му изяви от самото начало. Друг път не съм го правил и усещането е странно, защото той се намира съвсем в началото на желаната от него кариера. Шансът му е предоставил възможност да публикува първите си произведения на крехка възраст, без да е отработил собствен стил и да е придобил достатъчно усет към чисто техническото изпълнение. „Приятелите умират заедно“ и „Животът не струва пари“ ми показаха до известна степен в каква посока се движи, така че любопитството ми е възбудено. „Тя е моя“ („Гаяна“, 2016) е третата му книга – новела за любов, надежди и грозното лице на страстта. 

„Сделката на живота ти“ на Фредрик Бакман

За моментите на избора

   Ако имаш да казваш нещо важно, ти го казваш на хората, на които държиш. Досега не съм срещал автор като Фредрик Бакман. Освен че пише с необичаен и любопитен стил, думите му значат много повече, отколкото отделния човек може да прозре. Истината излиза наяве само ако съществуват приятелството, взаимността, споделеното щастие или болка, отборния дух… Дори гледайки самия Уве, темерут до мозъка на костите си, ти се ще да си му съсед, приятел или просто да го виждаш от време на време. Бакман пише книги, които общуват с теб по незабравим начин. Винаги намирам нещо скрито, като изпаднала през ситото на ума песъчинка, от която зависи нечие щастие, или е последната градивна част от споделена важна за някой мисъл. 

„Животът не струва пари“ на Иво Христов

Битки в престъпния свят

   Минаха няколко месеца, откакто прочетох „Приятелите умират заедно“ – приятен сборник с жанрови разкази, в които Иво търси пресечната точка между реалността и фантазията, като изпраща послания на читателите си. Мога да кажа, че този първи опит в литературата го е направил по-смел в избора на теми. „Животът не струва пари“ („Гаяна“, 2016) е доста по-различна, а и по-трудна, ако вземем предвид материята. Става въпрос за пари, политика, наркотици и лоши типове. Новелата е 80 страници, а действието тече бързо и на човек не му остава време да наблегне на характерите на героите. 

„Кутията на Гуенди“ на Стивън Кинг и Ричард Чизмар

Една кутия държи съдбата в тъмната си паст

   Хубаво е, че Стивън Кинг винаги има какво да каже с всяка следваща своя книга, макар понякога рецептата да включва нетипичен продукт или подправките да не са в достатъчно количество. Не всичко в творчеството му може да се приеме за чиста монета, но ако имаш време да се настроиш на неговата вълна, ще разбереш как са се родили идеите и защо са написани произведенията. Тази новела не е изцяло негова, но може лесно да се вмъкне някъде между многобройните му къси произведения, които запълват празнините покрай големите му романи. 

„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ на Фредрик Бакман

Път сред спомените

   Един ден ще се борим за спомените си. Един ден ще търсим миговете, които са осмисляли целия ни живот. Един последен опит да се потопим в бурното море на емоциите, кътани през отминалите години. Мисля си, че каквото и да напише Бакман оттук нататък, тази малка книга ще изпъква с голямото си сърце, с цялата си красива образност и тъгата, която наистина може да вдъхва надежда. За разлика от другите му книги, тук е изведена само същината, без да има конкретна история, около която да се завърти повествованието. А и не е необходимо, поне тук. 

„Марудските катакомби“ на Донко Найденов

Приключение в неизвестното

   Отново се спрях на малка книжка, която съдържа само една новела, но като знам, че авторът има цял сборник – „Хоризонтите на лудостта“ (и не само!), от който се заинтересувах, реших да започна с „Марудските катакомби“ („Монт“,2015) все едно е предястие към основното. Покрай митичния сборник „Писъци“, си направих списък с автори, на които да обърна специално внимание и Донко Найденов влезе в полезрението ми. Ако се питате колко още има за четене, мога да ви гарантирам, че спокойно ще си запълня една година с жанрови книги от български автори. 

„Край до край“ на Стефан Стефанов

   Чудни и пречудни от Стефан Стефанов

   За новата книга на Стефан Стефанов чух преди няколко месеца и неусетно се настроих доста позитивно към нея още преди излизането ѝ. Очакването свърши, но мина още време, в което се появиха първите позитивни коментари. Не знам дали беше добре да се настройвам предварително, но със сигурност знам какво получих след прочитането. Стефанов е смел и колоритен в изказа си и не оставя празни места за празни разсъждения. „Край до край“ („Колибри“, 2015) съдържа една добре балансирана проза, която лесно преминава границите на оптималното за България красноречие и избор на теми. Тук може да съм нескромен, обаче си мечтая за поне десетина автори като него, които да запълват всяка година нуждаещата се от „отворковци“ (в съвсем положителен смисъл го казвам!) литературна сцена. Но да видим какво е забъркал пича.

„Сто яда“ на Емир Костурица

   А животът е просто една трагикомедия

   Емир Кустурица привлича лесно – дали от екрана или чрез редовете на прозата, трагикомедията на живота го следва навсякъде. Този път Кустурица ни споделя един прекрасен сборник от шест новели, събрал в себе си и логичното, и нелогичното, което се случва около нас. Това е животът на момчето от детството до възмъжаването, с всичките свои мъки и радости, които се стоварват без време на крехката му душица. Един път ще са сълзи, друг път пакостите, или любовта – непримирима и вечна, но винаги различна.