„ДЖОН ШЪРМАН. ДОЯ“ НА УИЛЯМ БЪТЛЪР ЙЕЙТС

   Любовта, която отрича разума

   На 13-и юни 2015 г. се навършват 150 години от рождението на носителя на Нобелова награда ирландски писател Уилям Бътлър Йейтс. Йейтс е познат в България главно с поезията си и е истинско щастие, че две от по-известните му прозаични творби стават достояние на повече читатели, вече преведени на български език. Аз нямам особени апетити към поезията, но с удоволствие разгръщам проза отпреди повече от 100 години.

  „Джон Шърман“ и „Доя“ („Персей“, 2015) са кратички творби, но достатъчно любопитни, за да надникне човек в интересната биография на Йейтс чрез тях. Да, влиянието от личния живот на ирландеца се вижда тук, стига читателя да е запознат поне отчасти с биографията му. Йейтс дълги години е бил в плен на любовните трепети и в част от творчеството му прозират елементи от тях. Още в млада възраст той е запленен от ирландската националистка Мод Гон, което довежда до дълбоки обсесивни състояния, предизвикани от нейната красота и начин на изразяване. Мод Гон отказва многократно да встъпи в брак с него и го превръща в един опечален и вечно търсещ творец. Сътресенията му постигат своя пик, когато възлюбената му встъпва в брак с друг мъж.

   „Джон Шърман“ е любовна история за провинциален богаташ с апетити към мързеливия живот и облагородяването на градини. Шърман живее с майка си и възрастна слугиня, притежава няколко  книги и има една цел – да си намери богата съпруга. Наоколо се прокрадват слухове за отчайващия му мързел, но никога не стигат до ушите му, защото авторите им го смятат за опасен и се прикриват. Единствен чичо му се осмелява да му изпраща гневни писма, които дори майка му не харесва; тя с радост би продължила да се грижи за сина си, спестявайки му опасностите на големия свят.

   „Вече е ясно защо градината, книгата и писмото бяха трите символа на живота му, обобщаващи неговата любов към заниманията на открито, неговите размишления и неговите притеснения. Животът му в градината бе изгладил притесненията от челото му, прочитането на книгите бе изпълнило очите му с блянове, а чувството, че не беше толкова добър гражданин, понякога караше устните му да потрепват.“

   Един ден пристига писмо от чичо му с предложение да работа в Лондон и Шърман се чувства объркан, раздвоен от избора да продължи безметежното си съществуване или да направи тъй важната голяма крачка към неизвестното бъдеще. Неговият постен живот е свързан с приятелството на Мери Картън, с която е израснал. Тя винаги е била негов съветник за вземането на „трудни“ решения. „Бяха толкова добри приятели, че така и не се бяха влюбили един в друг.“ Не след дълго Шърман взима решение и заминава с майка си и слугинята. В Лондон среща изтъканата от капризи, но достатъчно богата за него Маргарет Лиланд, с която се сгодява. Маргарет се оказва достатъчно своенравна, за да принуди Шърман отново да замечтае за спокойния живот в провинцията. Пътувайки мислено към дома си, отново го обзема мисълта за Мери Картън.

   Хареса ми пълния с ирония стил на Йейтс, който обследва любовта в повечето и разновидности. В прозата му има заряд, чрез който душевните състояния на героите се превръщат в неустоими пространства за изследване от читателите. Въпреки че текстът е кратък, Йейтс не се оставя на лесното решение само да маркира героите в съответната обстановка, а дълбае из скритите им мисли и чувства. Дори и простоват човечец като Шърман изглежда ярък и колоритен, докато разсъждава над действителността около себе си. Тук явно е намесено и умението на Йейтс да бъде изчерпателен с минимум изречения, идващо от поетичните му наклонности. Интересна ми стана и склонността му да вгражда в сюжета атрибутите на природата – някой бръмбар, муха или комар, на които дори задава определена роля.

   „Доя“ опира до митологията и разказва за страстната любов между великан и фея. След дълго пленничество като гребец на една галера, ядосаният и опасен Доя успял да уплаши моряците и те го натирили с измама на един бряг. Доя се приютил в пещера и един ден докато извършвал ритуал за спасение от злото, срещнал красива фея, която го омагьосала с красотата си и той се влюбил до полуда.

   Макар и малка, книжката е доста стойностна. Не са ми чести срещите с класиката, но изпитвам голямо удоволствие от четенето им, ако попадна на увлекателна история. Йейтс, разбира се, е достатъчно популярно перо в литературата и ако се поразровите, можете да прочетете доста любопитни подробности от живота му. Аз бих ви препоръчал да се запознаете и с прозата му, не само защото може да допълни впечатленията ви от творчеството му, но и да си изградите достатъчно адекватен негов образ в съзнанието си, като хвърлите едно око и на нея.

Оценка от мен: 4.2 / 5

   Ето и едно от стихотворенията му, което ми направи впечатление, докато се запознавах и с поезията му. Преводът е на Владимир Трендафилов.

Лудата Джейн разговаря с епископа

 

 

                                                       С епископа веднъж на спор

                                                       се спряхме насред път:

                                                       „Пресъхват вените ти, Джейн,

                                                       гърдите ти висят.

                                                       Сред кална смет недей живя –

                                                       мечтай за райски кът.“

                                                       „Без кал не може хубостта! –

                                                       извиках. – Де е злото?

                                                       Мъж нямам, но така твърдят

                                                       и гроба, и леглото.

                                                       Душата го шепти от гордост,

                                                       от низост пък – телото.

                                                       Обикна ли, душа и плът,

                                                       се втурвам да заложа.

                                                       Виж Любовта – във всяка смет

                                                       отърква свойта кожа.

                                                       Че всяко тяло би изтляло,

                                                       ако не види ножа.

„ВЪЛШЕБНИКЪТ“ НА ВЛАДИМИР НАБОКОВ

Табутата на страстта или първата Лолита на Набоков

   „Какво да направя, за да се помиря със себе си? – мислеше си той, когато му се случваше да мисли. – Това едва ли е обикновен разврат. Грубата чувственост е всеядна, а по-изтънчената в крайна сметка предполага утоление“

   Така започва „Вълшебникът“ („Колибри“, 2015) на Владимир Набоков. Новелата предхожда „Лолита“ с години, писана през далечната 1939-а. По каквато и причина да е било, всички са прочели или поне са чували за най-провокативното произведение в творчеството на Набоков. „Вълшебникът“ изниква съвсем ненадейно като ръкопис, смятан за унищожен от самия автор. Набоков пише в едно свое писмо през 1959 година: „Сега, когато моята творческа връзка с „Лолита“ е вече прекъсната, препрочетох „Вълшебникът“ със значително по-голямо удоволствие, отколкото преди, когато си го припомних като „шкарто“ по време на работата ми над „Лолита“. Той представлява завършен къс красива руска проза, точен и проникновен…“ Новелата наистина е едно малко бижу, приютило в себе си не само зачатъците на бъдещия роман, но и подправката, с която е „овкусен“.

  Първите страници са предоставени на самия герой, за да оправдае напълно състоянието, в което се намира, да разреши проблема със страстта си, да откупи невинността си пред очите на читателя. Към края съдбата сама ще го погълне, наказвайки прекрачването на едно табу, но той ще е спечелил невинността си. В тази новела сякаш и самия Набоков е пледирал за невинност, задълбавайки в психологията на едно изкривено съзнание. Може самият читател да се отврати от грозните набези на един престъпник, но и ще оцени чисто литературната стойност на текста. Лично за мен „литературните убийства“ в криминалетата, трилърите и хорърите са далеч по опасни. За двете произведения на Набоков, аз бих се изразил така: това не е хирургия, това е естетична хирургия!

   Романът и новелата си приличат, въпреки че в по-краткото произведение събитията са смекчени – страстта на мъжа не е изконсумирана изцяло. Ако имате изградени табута за този вид литература, но и харесвате Набоков, може съвсем спокойно да предпочетете „Вълшебникът“ пред крайно по-натрапчивата „Лолита“. За какво всъщност става въпрос? Възрастен мъж с прилична работа и доходи, и в разцвета на силите си, открива в себе си желанието да направи действителни еротичните си фантазии към едно 12-годишно момиче. Неговата страст си има кратка история, щрихована в няколко реда от Набоков. В един необозначен парк, до една пейка, той се среща с обекта на желанията си – момиче с едва начеваща женственост, каращо ролери. Жената, която седи до него, се оказва временната бавачка на момичето. Майката е тежко болна и очаква скорошния си край след поредната мъчителна операция. Мъжът подрежда в ума си възможностите за действие и, след едно щастливо стечение на обстоятелствата, успява да навлезе в живота на майката на момичето. Сега просто трябва да потърси възможности да остане насаме с малката.

   Набоков е наясно, че литературният текст ще му даде безценна възможност да задълбае в една щекотлива тема. „Вълшебникът“ завършва именно с натуралистично описание на една неестествена страст към младо момиче. Както споменах по горе, тя ще се окаже не докрай консумирана. Самата новела е пълна с достойнства: почти вълшебен език, дълбоки психологически граници, необозначено място и време на действие (факт, който откъсва читателя от нуждата да подрежда събитията в контекста на историята, и по този начин е впримчен изцяло от настоящите събития). Набоков е изумителен, смел до невъзможност. Затова и книгите му ще се преиздават година след година. Знаете ли защо „Вълшебникът“ и „Лолита“ са „позволени“ книги? Защото авторът им е именно Владимир Набоков.

Оценка от мен: 4 / 5

Други ревюта:

Изумен

На по книга, две

„ЛЕДЕНИЯТ ДРАКОН“ НА ДЖОРДЖ Р. Р. МАРТИН

Като приказка, като легенда. Свят на дракони

   В света на приказките може да има всичко – от крале и кралици, владеещи далечни и непознати страни, до митични същества като драконите. В тази история светът е тъжен и тъмен, войните са нещо обичайно и дракони прелитат над фермите. „Леденият дракон“ („Бард“, 2015) е една от малките симпатични книги, която ще допадне на всеки любител на фентъзи и приказни истории. Джордж Р. Р. Мартин е един от авторите, които от години шестват триумфално сред книжните класации  и доказват с качество и прозорливост, че измислените истории могат да бъдат нещо повече от магически. Неговата поредица „Песен за огън и лед“ се превърна в сензация по цял свят, включително и в България. Аз все още не съм я започнал, въпреки че съм запознат в основни линии с темата, но все някога ще го направя. Докато феновете очакват поредната шеста книга, могат да се насладят на това илюстрирано от Луис Ройо вълшебно книжно тяло с твърди корици. В „Леденият дракон“ светът не е по-различен, но е някак необработен и маркиращ. Самият текст е писан преди мащабната поредица и издаден през 1980 година – можем да го приемем за класика.

   Адара е ледено момиче в свят, в който огън и лед са постоянна битка. Също като съперниците на бойното поле, воюващи недалеч от фермата, в която живее със семейството си. Нейното рождение е донесло смърт за майка ѝ, отнесена от ледените вихри, които кръжат около малкото момиче. Адара е съвсем мъничка, но не се страхува от студа. Тя очаква всяка зима с нетърпение, което е напълно неразбираемо за всички във фермата. Те дори се страхуват. Баща ѝ още не може да понесе мисълта, че е изгубил съпругата си и се дистанцира от малката Адара, за разлика от другите си деца. Защото тя е различна и не го обича така, както обича студа и зимата. Момиченцето строи снежни замъци, които се вледеняват щом настъпи най-големия студ; играе с ледени гущерчета и очаква да зърне властелина на зимата – леденият дракон. А той е легендарно същество, водещо всяка година все по-дълъг и мразовит сезон.

   Годините отминават, а Адара е все по запленена от ледения дракон. Още съвсем мъничка е успяла да го докосне; а вече летят заедно сред снежните вихри. По това време се води ожесточена битка и войската на краля е на път да загуби. Чужди и зловещи огнени дракони дават превес на завоевателите и те скоро ще долетят до фермата, за да посеят разрушение и смърт. Зимата отминава, но Адара все така очаква своя леден дракон, този път да спаси семейството ѝ и фермата. И… повече не издавам, защото и без това историята е кратка.

   Книжката я прочетох бързичко. Тя е малка като обем, но красивите ѝ илюстрации и твърди корици създават онова вълшебно състояние на доволство, което съм изпитвал като малък. Самата история има и зловещи описания, но е някак по-мека от традиционните фентъзи романи. Феновете на Мартин хич няма да съжаляват – изданието е просто чудесно.

Оценка от мен: 4.4 / 5

Други ревюта:

Аз чета

Florian Pekazh

Приумици

Eti Fall

Тебешироздания

Под моста
Животът е с твърди корици

"НЕЯСНО КАТО В ОГЛЕДАЛО" НА ШЕРИДАН ЛЬО ФАНУ

Свръхестествени мистерии от 19-ти век

   Далеч съм от мисълта да превъзнасям истории за призраци, вампири, демони и други от серията „суеверия за наивници“, но с чиста съвест ще подам ръка на един от авторите, постлал чергата, по която са преминали доста от съвременните хорър идоли. В тези пет новели е и „Кармила“, вдъхновителката на Брам Стокър за създаването на „Дракула“. Така поне се говори, че и го пише на корицата на книгата.

   Шеридан льо Фану е съвсем нов автор за мен, макар вече едно десетилетие да шества с книгите си по българските книжарници. Самите истории са пропити от идеите за свръхестественото през идиличния за такава литература 19-ти век. Съвсем естествено е за съвременник на тази „призрачна“ епоха, да полее обилно с мистерии и своето творчество. Интересното за льо Фану е, че набляга и на медицината като панацея за „излекуването“ на страховите неврози по онова време. Тук медицинските лица – в някои случаи и духовни медицински лица – ползват научните достижения, за да обяснят натрупаните бесове на достопочтените дами и господа във века на ширещите се мистификации. Разбира се има и неща, които са изцяло рожби на фолклора, застъпен също в тази книга.

   Езикът на 19-ти век е традиционно префърцунен и пребогат на „извинете за нахалството ми“, а също и уважителни поклони и страх от това някой да не се обиди прекалено или да не пострада нечия репутация; но пък силата на думите я има и именно тя ме накара да поставя прилична оценка това писание. Структурата на новелите е малко сложна като за редови читател, но достатъчно адекватна за случването на самите истории. Тук присъстват тайнствени документи, писма, устни доказателства за „случилото се“, че и професионален докторски поглед към свръхестественото, което си е истинска благодат насред призрачните появи.

   Самият Шеридан льо Фану не описва надълго и нашироко самите свръхестествени проявления, а набляга на поведението на героите си, като разглежда всички страни на изпитания от тях ужас. Ако не ви притеснява крехкото почти перманентно болестно състояние на персонажите (по онова време дребните болежки и странни състояния на духа са нещо типично), можете да си прекарате една-две чудесни вечери с тези пет особени истории от зората на хоръра. Всъщност едва ли някой ще ги причисли към този жанр, но си заслужава да се прочетат, понеже са част от развитието му.

   За мен тази „Неясно като в огледало“ си остава едно чудно пътешествие отпреди сто и петдесет години, достойно да допълни впечатленията ми от ранната жанрова литература.