„Бар Флобер“ на Алексис Стаматис

   Енигмата на едно пътуване

   Ако човек привикне към малките мащаби на човешкото его, едва ли ще може да разгърне изцяло картата на живота. Тогава ще се наложи винаги да търси себе си и да се оглежда в едно и също огледало – образ на еднаквостта, сътворен, за се опива от еднородната си същност. Стаматис се заема с нелеката задача да обрисува сложен образ в лицето на Янис Лукас – журналист със значителни умения в професията си, но изпаднал в мрачно и нелицеприятно сриване в бездната на самосъжалението. Нелека книга, стъпила на пиедестал в гръцки стил и заобиколена от познатите имена на европейската и световната литературна сцена. Изненадата ми е абсолютна, защото съвременната гръцка проза така и не намира широк път към нашия пазар, а тук имаме една потенциална бомба с неустановена мощност.

 

„МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ“ НА ЛИНДА ЛЕ

   За истината и идентичността

   

   Трудно е да се предскаже колко силно може да повлияе една книга на човек. Мисля, че рискувах твърде много с тази и честите нервни преглъщания по време на четенето са достатъчно доказателство за това. Твърде различна и твърде характерна е Линда Ле за личната ми настройка. Един ден може би ще превъртя стрелките назад и ще погледна под друг ъгъл на този роман, но точно сега не изпитвам онова магическо привличане, което неусетно се ражда у всеки читател, припознал своята книга. Вижда се дълбочината на изказа, умелите преходи към различните състояния на героите и правилното съчленяване на текста в една обща идея. Изпъкват удивителните знания на авторката, вплела в историята своята самобитност и душевна настройка. Сцените са пределно реални и предадени с необходимата целесъобразност. Книгата диша, както се казва и достига известна културна значимост, достойна за номинацията за френската награда „Гонкур“, получена през 2012 година. Тук бих споменал, че авторовите теми и внушения, наситени с психология, са изнесени на по-високо ниво.

   При Линда Ле и нейното „Мъртво вълнение“ („Панорама“, 2015, с превод на Нина Венова) случайности няма – романът тръгва на поход от гроба на бащата Ван, който съпровожда трите си любими жени в тяхното съдбовно пътуване към разкриването на моралната им идентичност. Тъмна и тъжна вселена е създала авторката, движейки се по точно определена схема. Ван, Улма Лу и Лор са шахматните фигури, които ще направят ходовете в една твърде логична партия и ще стигнат до края, предопределен от техните действия.

   Самата Линда Ле е преживяла трагедията на войната във Виетнам. Емигрирането във Франция и самият френски език, изучаван първоначално в Сайгон, ѝ доставят тъй необходимата перспектива за развитие и достойното ѝ навлизане в литературата. Четиримата герои от „Мъртво вълнение“ имат подобна съдба. Всеки един от тях получава гласност, за да изгради пред читателя чрез личните си спомени своята идентичност. Ван е коректор, който „дисциплинира“ езика в текстовете. Лу е съпругата му – смела жена, която престъпва неписаните родови закони и заплита своето бъдеще с това на чужденеца Ван. Лор е отчуждената от всички пънкарка, поела по пътя на открилите късчето свобода, която може да ги направи истински свободни. Улма е почти митично същество, откъснало се от самоличността си, за да послужи като връзка между любовта и омразата и да попълни липсващата част от развръзката.

   Много трудно ми беше с тази книга. От едната страна стои прекрасно разказаната история, от друга изпъкват напластените и трудно преодолими щрихи на елитарността, с които трябва да се сбори читателя. В никакъв случай не е неразбираема, но съдържа доста трудни за възприемане от мен знаци на някаква по-специфична литература. Така че ще си позволя да ви препратя към чудесното и доста задълбочено и пространно ревю на Мира Балдаранова в нейния блог „Книжка с мишка“. Хвърлете едно око и на блога „На по книга, две“.

Оценка от мен: 3.7 / 5

„ЛУДАТА СЕДМОРКА“ НА РОБЕРТО АРЛТ

Угнетението на Ердосаин или тъмните идеи на новата революция

   Прочетох книгата почти без умствени сътресения – странно или в реда на нещата, не знам. След всяка следваща страница, дали от нужда или само от любопитство, започна да ми се струва, че ми е необходима още информация за времето, през което е живял и творил аржентинския писател Роберто Арлт (1900 – 1942 г). Лесно заредих История на Аржентина и започнах да чета подробната статия. Арлт пише „Лудата седморка“ в едни от най-бурните времена от историята на Аржентина, преди появата на генерал Хуан Перон, довели до създаването на много радикални движения. Революцията на Арлт в книгата сякаш предугажда бъдещите събития.

   „Лудата седморка“ е пропита изцяло от угнетението героя си. Това разстройващо чувство движи Ердосаин – неуспял изобретател в разцвета на силите си, човечен по своему, странен и невероятно ексцентричен. Той обикаля улиците на града под булото на непресекващите си фантазии, които го душат и не му позволяват да познае щастието. Арлт е създал един твърде потискащ персонаж, движен от незнайни сили, доведен до най-високата степен на отчаяние. Трудно ми беше да възприема тази трагична личност. Предлагам и на вас: не потъвайте прекалено надълбоко в душевните сътресения на този герой, защото опасността от заразяване с безсмислие може да доведе до трагични последствия. Не съм сигурен дали в кръга на шегата казвам това. Дори жената на Ердосаин, невинна и крехка госпожица в неговите очи, едва държи фронта вкъщи. Недокосната и нецелуната, нейната студенина – привидна или не – може лесно да подтикне кой ли не в борба за сърцето ѝ, особено ако е настоятелен и с пари. Тя би се поддала лесно – все пак мъжът ѝ е един тотално разфокусиран и разпадащ се душевно индивид.

   Ердосаин е крадец. Състоянието му на депресиран и нуждаещ се от помощ мъж може да е спирачка за всичко друго, но не и причина да гние още жив в тялото си. Той очаква нещо да се случи с живота му, и дори от време на време прави ялова крачка за постигането на целта. Кражбата в Захарната фабрика го оживява и рикошира точно в онази му фантазия, която би довела до неговото душевно възкресение. Тя е последвана от низ събития, част от които отново са изфантазирани, друга пък довежда до развръзката.

   „Извън мен, извън границите на собственото ми тяло нещата се случват; но моят начин на съществуване сигурно е толкова непонятен за останалите, колкото идеята да обитаваш едновременно на Земята и на Луната. Аз съм едно нищо за всички тях. Ако утре обаче взривя бомба или убия Барсут, тогава ще се превърна в някой, в човек, който съществува, в човека, за когото безчет поколения юристи са подготвяли наказания, затвори и теории. Аз, нищото, изведнъж ще приведа в действие цялата чудовищна машина от стражари, съдебни секретари, журналисти, адвокати, прокурори, надзиратели, полицейски коли; и никой няма да гледа на мен като на несретник – за всички ще бъда заплаха, антисоциален елемент, враг, който трябва да бъде отстранен от обществото. Крайно любопитно! При всички положения само едно престъпление може да потвърди, че наистина съществувам; така както единствено злото е способно да утвърди човешкото присъствие на Земята.“

   Но около самия Ердосаин няма много трагичност. Из вертепите и тъмните места хора с радикални идеи, които плетат новата история на Аржентина, са готови да щурмуват властта. Тартор се явява Астролога – трагикомичен образ откъдето и да се погледне. Времето, през което се развива действието на романа, е достатъчно бурно и пълно с радикалисти и революционери. Арлт изобщо не се притеснява да започне сам революция… на хартия. В книгата са описани подробно цял арсенал от идеи, на които човешкото въображение трудно би отказало възхита. Всичко се крепи на едно планирано убийство. Бъдещата жертва има достатъчно пари, за да финансира създаването на Нов световен ред, поддържан главно от десетки публични домове и няколко златоносни мини. Тук изобретателският ум на Ердосаин ще бъде от полза, пък било то само с помедняване (метализиране) на рози и боядисване на кучета. Започва планирането на нещо средно между социализъм, фашизъм, капитализъм и… християнска диктатура (само така мога да го изразя).

   Ако Роберто Арлт е съперник на някой в литературно отношение (споменат е Борхес), то той е доста див съперник, необработен и крещящ на всеослушание, че може и да не е толкова добър писател. „ …някои хора се скандализират от бруталността, с която описвам едни напълно естествени ситуации в отношенията между мъжа и жената (романът е писан през 1928-29 година). А после същите тези стожери на обществото ми говорят за Джеймс Джойс и подбелват очи в захлас. И то заради духовната наслада, която им доставял един от героите на „Одисей“: някакъв си господин, чиято ароматична, в известен смисъл, закуска се състояла от вонята, която вдишвал от току-що изходените екскременти.“

   Арлт действително напомня на „издънката“ на латиноамериканската литература. Все пак е признат и тачен в страната си. Умира на 42 години от инфаркт.

Оценка от мен: 4 / 5

Други ревюта:

Изумен

На по книга, две

в. Култура

„ГЬОЦ И МАЙЕР“ НА ДАВИД АЛБАХАРИ

По стъпките на едно ужасяващо престъпление

   Не ми беше лесно да възприема случващото се сред страниците на тази книга. Тя е от „тежката артилерия“ книги за жестокото изтребление на евреите през Втората световна война, книга за едно безумно политическо решение, довело света до срив на ценностите и превръщането му в арена на смъртта. За това Албахари казва:

   „Някои неща никога не могат да се проумеят и може би е най-добре да си останат така – безсмислието да стане техният единствен смисъл. Да речем, група хора седнат на маса и изведнъж решат да унищожат цял един народ. Мярнат се някои колебания от чисто техническо естество, потърсят се отговори на въпроси, които започват с думичките кога, как, къде, но никой не подлага на съмнение първоначалната постановка. Със своето безсмислие тя установява нов смисъл, безупречно ясен, и той се утвърждава като единица мярка за всеки друг смисъл.“

   Давид Албахари е съсредоточил вниманието си върху една малка, но основна част от тази война – газовите камиони, с които били превозвани и задушавани с газ хиляди мъже, жени и деца. Тези специално проектирани камиони са били едно от решенията, подпомагащи съкращаването на разходите, съпътстващи умъртвяването на хора. Албахари описва всичко чрез думите на един самотен петдесетгодишен гимназиален учител, изгубил по-голямата част от своите роднини през войната. По време на разследването си, провеждано сред купища архиви, този учител намира две имена на реално съществуващи личности, които управляват един от тези газови камиони по пътя към Белград. „Гьоц и Майер. Никога не съм ги виждал, мога само да си ги представям.“ Така започва всичко. Думите оживяват, докато жестоките събития, разиграли се през 1941-42-а година, не се слеят в едно съновидение.

Гьоц и Майер са обикновени немски офицери, шофьори на газов камион за превоз на хора от лагерите на смъртта, задача, която те изпълняват рутинно и без много да се вторачват в истината – че са съучастници в престъпление. Те са примерни войници, които не задават въпроси – вършат всичко с уменията, придобити по време на службата си. Лицата им са скрити от историята; представата за тях се основава само на въображението на разказвача. В романа са описани като едно цяло, без да е сигурно единият или другият извършва дадено действие: Гьоц, или Майер – двете имена почти се преливат в една личност. Може би Гьоц, или Майер има жена, дете… Гьоц, или може би Майер, влиза в лагера, за да раздаде шоколадови бонбони на децата…

Описанията са потресаващи. Нямам думи, с които да се опиша по какъв начин въздейства този роман. Всяка една подробност се впиваше като нажежен нож в ума ми. Албахари не проявява милост към читателя. Какви хора са Гьоц и Майер? Как възприемат работата си? По какъв начин запазват здрава психиката си? Всички въпроси намират отговор в мисловното пътешествие на един обикновен гимназиален учител. Присъства дори комична нотка. Вманиачаването по тези две исторически личности дори довежда до тяхното „възкресяване“: те седят и се хранят заедно с разказвача, обсебват неговата собствена личност. А когато историята става достояние и на децата, поведени от учителя си по същия този път… Детското съзнание е крехко и ранимо. Просто не е за хора със слаби нерви.

Дори и не предполагах, че може да съществува такава книга. Единствената ѝ слабост е, че може да отвращава. Оценката, която съм поставил, ми е някакъв вид защита, ако може изобщо да служи за защита. Просто не искам да слагам по-висока.

Лична оценка от мен: 4.4 / 5