„Скрап от Зоната“ на Маркиян Камиш

В металната пустиня

   Всеки е чувал за катастрофата в атомната централа в Чернобил, а в последните години „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич направи така, че и най-незаинтересованите да погледнат на случилото се извън статистиката и голите факти. Има стотици видеоклипове, предимно от изоставения Припят и разкази на туристи, събрали смелост да посетят Зоната. Аз определено не смятам да ходя там, но чета и се интересувам от това апокалиптично събитие. Може би съм бил често на открито, когато радиоактивния облак е прекосявал Европа и части от Азия. Това минало не си отива и едва ли някога ще престане да отеква в бъдещето. Докато се готвя за една доста обемна книга по темата, реших да надникна в „Скрап от Зоната“ („Парадокс“, 2021, с превод на Лилия Желева) – жива, колоритна и доста любопитна история за хора, метали и… живот, някакъв живот, очертан от постоянната нужда да се събират остатъците след аварията. Маркиян Камиш е сред тези смелчаци, обходили надлъж и шир Зоната, за да разкажат за тях.

„Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич

Затворници на трагедията

 Тази книга е като един дълъг път, пълен с препятствия, но не физически, а душевни. Истинските рани са мъртвите, а невидимите травми остават за живите. Една трагедия е разгърната до невъобразими граници, макар да резонира само в човешкия ум, до болка познат, но изпълнен с безброй противоречия. Това са стотина истории, но само един-единствен отглас, човешки вик към порядките, които създават и разрушават, които вдъхват страх и почит, които творят историята. А Чернобилската катастрофа е факт, с който трудно можеш да живееш. Четенето на тази книга създава един почти невъобразим ужас, различен от всичко, което би могло да ни уплаши наоколо. Представям си репортер, тръгнал да интервюира по темата. Подбира най-ярките истории и ги събира накуп, а впоследствие читателят поема доза, многократно надвишаваща реалните му възможности. „Чернобилска молитва“ („Парадокс“, 2017, с превод на Момчил Шопов) е като дамга за прогреса и урок за бъдещето. Всъщност е стон, толкова протяжен, колкото трае радиоактивния разпад.

„Химн на демократичната младеж“ на Сергий Жадан

Рискът на професията

   Рядко чета подобни книги, макар темите, епохата и нюансите им да са ми напълно познати, защото съм израснал в „ядрото“ на проблема, така да го кажа. Обикновено ме обземат противоречиви настроения и нагласата ми е да се разграничавам от тази клаустрофобична реалност в първите години на демокрацията, понеже нямам много допирни точки с „бунтовната“ част от населението. Но Промяната е факт и върви заедно с нелицеприятните си особености, описани чинно в „Химн на демократичната младеж“ („Парадокс“, 2019, с превод на Албена Стаменова) – една книга, напомняща за „полудяването“ на Източния блок и стихията на Промените. Сега гледам назад и ме досмешава, защото сценарият ми изглежда като нелепо представление на треторазреден цирк. Жадан няма особена алтернатива и подхожда с хумор поради причината, че типът персонажи изключва всичко останало.