„Последните дни на Ханс“ на Михайло Свидерски

Земя за диктатори

   Сигурно много хора биха искали да разберат какво се случва в умовете на диктаторите, как планират и подготвят действията си, защо решават да действат по определен начин и дали наистина осъзнават последствията от своята позиция на главнокомандващи. Да си избереш за герой подобен човек е истинско предизвикателство. Той ще се държи по точно замислен сценарий и несъмнено ще „кривне от пътя“, както и да е обрисуван. Може да се изготви психологически портрет, да се вземат предвид всички факти и отново да имаме непълна картина. Винаги се получава така, защото не можем да прочетем мислите му и да изходим от правилната позиция. Но можем да го осъдим. В „Последните дни на Ханс“ („Персей“, 2022, с превод на Таня Попова) Свидерски изготвя портрет на хипотетичен персонаж с черти от характера и мисленето на подобен човек, минал през системата на диктаторски режим и развил своя потенциал като лидер и носител на цялата власт. Повечето подобни режими съществуват ограничено време поради техните основни характеристики на „машини за смърт“, крайно отричани от цивилизованото човечество. Нека си представим един оцелял представител, който споделя мисли и идеи за света, вече възрастен отшелник, оставил цялата власт зад гърба си. Не можем да знаем дали Свидерски е стрелял право в целта, но нека извървим този път на този хипотетичен герой след неговата „оставка“.

„Краят на кръга“ на Том Егеланд

Белтьо по стъпките на голямата тайна

   От много време не съм поглеждал като читател към конспиративните трилъри, макар да следя изкъсо новите книги на популярните у нас автори, основно заради любопитството и работата. Навремето успях да пропусна Том Егеланд, който доразви сюжетите си в тази посока и героят му, археолога Бьорн Белтьо, натрупа доста години сред историческите тайни и загадки. Естествено, аз обръщам внимание на развлекателната част и не приемам сериозно хипотезите около определени събития, които аха да се превърнат в теории на страниците на романите. Но пък изпитвам удоволствие, когато нечие въображение сглоби достатъчно интригуваща история от изровени древни артефакти и ги постави под юрисдикцията на тайнствени организации и ордени. Представете си как някой (почти) случаен човек попадне на следа, която дава насоки към невероятни нови знания, достъпни за шепа „избрани“. Това си е начало на страхотно приключение, мисля. Колкото по-тайнствено е всичко, толкова по-добре. „Краят на кръга“ („Персей“, 2009, с превод на Зорница Савчева) насочва вниманието именно в тази посока: древни тайни и документи, които могат да променят изцяло възгледите на съвременните хора, особено на вярващите в божествения произход на живота и характерните символи на тази вяра. Вдъхновението на Егеланд стига до особено важна реликва с 2000 годишна история.

„Транспорт отвъд вечността“ на Франтишек Тихи

Приятели в живота и в смъртта

   Започнах книгата заради темата за нацистките престъпления през Втората световна война и сякаш имах определени очаквания. Но страниците се лееха една след друга, а светът вътре се превръщаше в драматична сцена от живота на група деца, които търсят своите щастливи мигове и преминават през младостта, изпълнени с плам и жажда за живот. Вглеждах се в учудените им погледи и съзирах отраженията на „тайнствените сцени“, свързани с хайките на Гестапо, паниката на еврейските семейства и предателското присъствие на вербуваните агенти. За тях всичко това е като едно своеобразно приключение, а те са героите в тази интересна история. На прага на трагедията усещанията им преливат чрез адреналина на опасността и ги подготвят за смелите решения, оставили отглас в историята. „Транспорт отвъд вечността“ („Персей“, 2020, с превод на Красимир Проданов) е като спомен за реалните личности, преминали през трагедията на окупацията на тогавашна Чехословакия. Франтишек Тихи използва архиви, дневници и мемоари, за да напише книга, насочена към младите, чиито учебни часове по история рядко успяват да предадат нужното за разбирането на този трагичен за човечеството период. Младежи се вълнуват от съдбите на техни връстници и чувстват всичко, сякаш самите те са на фронтовата линия. Книгата се „обляга“ на темата, но не описва отвратителните подробности, привични за много от книгите за концентрационни лагери. Затова историята за момчетата от Терезин заслужава да бъде разказана и прочетена от млади и възрастни, без натрапчивите внушения и атрактивните прийоми на болшинството писатели.

„Мираж 38“ на Шел Вестьо

Драмите на миналото

   „Мираж 38“ („Персей“, 2019, с превод на Росица Цветанова) ми изглеждаше страшно привлекателен роман – тревожен, заради позиционирането си на прага на Втората световна война и любопитен, заради географската посока, към която води: Финландия. Интересна е ролята на тази северна държава, воювала и срещу руснаците, и срещу германците. Но темата в романа се оказа по-размита от очакванията ми. Малко преди Хитлер да направи своя първи ход, героите са се заели със своите драми, които обикновено спохождат живота на наранените, умислените и своенравните. Не разбрах дали идеята на Вестьо е да напише нещо за финландската душевност и трудните времена, през които населението минава, или просто правдив роман за противоречията в живота. Тук се водят разговори за всичко, без видима посока, каквато всеки би очаквал от накратко изведения сюжет. Може би това е книга, която биха разбрали само скандинавците и любителите на военната история.

„Никога преди залез“ на Йохана Синисало

 Ние и троловете

   Сигурно има доста изненадани от прочелите тази книга. Всичко в нея говори, че съдържа фентъзи елементи, преплитане на реалности, митология и най-вече леко закачлив сюжет, напомнящ по-скоро за приказен сценарий, отколкото за типичен роман. В „Никога преди залез“ („Персей“, 2014, с превод от фински на Росица Цветанова) има от всичко изброено, но още в началото става ясно, че нищо не е такова, каквото изглежда. Ако не искате да се объркате като мен, може да хвърлите едно око на някое интервю на Йохана Синисало, или пък просто да имате едно наум, преди да започнете с четенето на книгата. Не, не е затормозяваща или нечетима, но има нетипична структура и е… странна. Тук Синисало е пределно сериозна, изобретателна и изненадваща в опита си да събере две реалности, или по-скоро да влее в нашата допълнителен обект, иначе съвсем резонно присъстващ във финския фолклор. Става въпрос за троловете.

„Наопаки“ на Жорис-Карл Юисманс

   В страната на изкуството и ценностите

   Още в началото на книгата разбрах, че тя говори с един сякаш недействителен език, който стои доста далеч от съвременните изразни средства, с които сме свикнали. „Наопаки“ („Персей“, 2014, с превод на Румен Руменов) е призрак от епоха, отдалечена от нас на цели 130 години. Това не би трябвало да е така за начетените и любознателни читатели, преминали през класическите произведения на XIX век. Но Юисманс не се движи по „правилната“ линия, а се впуска в изследване на едва ли не цялата културна история през последните две хилядолетия, като не пропуска нито една краска, нито един нюанс. Героят му ни въвлича в едно безумно и леко суховато интелектуално пътуване сред страстите и въжделенията си, осмивайки потенциалните заплахи за личното си спокойствие. Рискът да се загубим е голям, както не един път ми се случи на мен, докато четях. Съвсем не лесната книга на Юисманс препуска, впрегната от невероятната образност и гъстота на посланията си. Преминах през тези 224 страници сякаш четях монументален труд, предназначен за сухари и благородници, но предизвикващ силно смайване и нездрав интерес.

 

„Юха“ на Юхани Ахо

   Класическа любов през погледа на Юхани Ахо

   Да посегнеш към литературната класика е като да си направиш изящен подарък. Има необходимост, има и смисъл в това. Затова от време на време прочитам някоя книга, написана преди повече от сто години и поемам на едри глътки от онова време, през което литературата е преминавала постепенно от една епоха към друга. Вече познавам Ахо от книгата му „Сам“ и засиленият ми интерес към литературата на фински лесно ме доведе до „Юха“ („Персей“, 2015, с превод от фински на Росица Цветанова) – по-зрялата творба на автора. Темата отново е любовта, но като сюжет имаме доста по-богата палитра от възможности да се насладим на език, диалози и приключения.

„Сам“ на Юхани Ахо

   Сам с невъзможната любов

   От една страна е хубаво човек да е в тон с времето и да прочете някой нов бестселър, но това едва ли може да изгради истински вкус към определена стойностна литература. Трябва да се хвърли и поглед назад, към класическите произведения, които са оформили повечето съвременни писатели, творящи към ден днешен. Това важи особено много за любовните романи. Днешните любовни романи са в повечето случаи блудкави и повтарящи се, сякаш писани на конвейер, без да се търси нещо повече от чисто физическото описание на сплетените тела и невероятно простоватите диалози, произведени сякаш от „машината за клишета“.

„Остани, ако можеш. Замини, ако трябва“ на Хелга Флатлан

   Просто един живот, какво да го правиш…

   Когато се настаних на столчето в залата и вперих поглед в тази млада и красива жена, изобщо не очаквах, че от нея ще заструи сила. Погледът ѝ не шареше притеснено сред публиката, нито показваше прекалено вълнение. Хелга Флатлан – норвежката, която си зададе един много съществен въпрос и развълнува страната си. Трите получени награди за дебют през 2010 година може и да са важни за нея, но по-важното е, че тя ги е заслужила още докато мисълта за първият ѝ роман е блуждаела като облак мъгла в съзнанието ѝ. „Остани, ако можеш. Замини, ако трябва.“ („Персей“, 2015, с превод на Ростислав Петров) говори за една реалност, която измества същинската и постепенно напластява своите собствени правила. Какво да правим с живота си, когато се чувстваме задоволени и сигурни за бъдещето си? Можем ли да прозрем зад изборите, които правим? Съзнаваме ли напълно възможността, че може да изгубим всичко само за един миг?

„КОГАТО ИЗЧЕЗНАХА ГЪЛЪБИТЕ“ НА СОФИ ОКСАНЕН

   Войната, предателите и историята, която се пише от победителите

   Много хора вече се запознаха с „Чистка“ на Софи Оксанен, но аз така и не я прочетох. Един ден ще я прочета, защото ме привлича окраската, с която авторката щрихова тържните мигове в историята. Ние, съвременните хора, сме последните победители и поглеждаме с укор тези преди нас. Не ни е необходимо много, за да заклеймим чудовищните несправедливости, описани в учебниците, просто защото ние сме последните победители. Когато нас ни победят, историята ще промени окраската си и ще се превърнем в мразените. Така е, защото всяка нова система на управление е спечелена във война, а след време се изражда в подтисничество на свободата, за да бъде запазена. Усещате го, нали?

   „Когато изчезнаха гълъбите“ („Персей“, 2014. Превод от фински на Росица Цветанова) ни пренася в Естония от 1941 година, малко след анексирането ѝ от съветската власт. Малката балтийска държава е в центъра на един колосален сблъсък между СССР и Нацистка Германия и се опитва да спечели отново своята независимост. След подписването на договор за ненападение с Германия, Естония очаква от нацистите да ги освободят от съветска власт. Приятели, врагове, независимост – това са отправните точки, от които тръгва произведението на Софи Оксанен. И героите ѝ, като същински хамелеони, се опитват да останат живи, движейки се в опасните зони на политическите борби, военните конфликти и шпионажа.

   Роланд и Едгар са братовчеди, които дезертират от Червената армия и поемат борбата за независимост на Естония. Роланд е отявлен националист и борец за справедливост и с нетърпение очаква срещата с обичаната съпруга. Едгар е хлъзгав персонаж – един лишен от достойнство подлизурко, който лавира между каузата за независимост на страната си и новите политически господари. В негово лице много от читателите биха видели страхливец и негоден за доверие човек, но историята винаги награждава оцелелите, ако самите те останат тихи като мишки послушници, готови във всеки момент да помогнат на силните на деня. А той е просто подплашеното зайче, което бяга дори и от брачното ложе. Отношенията със съпругата му са на ръба на пропаст, която първо ще погълне нещастната изоставена жена. В един момент Едгар вижда възможност да се присламчи към каузите на Нацистка Германия, а след двайсет години, вече интегриран в службите на СССР, да търси начин да заличи всяка следа в архивите, свързваща го с враговете. А следи има и Едгар е на път да се срещне отново с миналото, от което толкова упорито се опитва да избяга.

   Софи Оксанен е много подробна в описанието на обстановката в Естония – на семействата и земята им, на отношенията и убежденията им, на бита и трудностите, които преживяват на фона на една чужда война. От време на време ми дотягаше цялата тази претрупаност, но оправдавам Оксанен, защото животът ѝ преминава до една естонска емигрантка – майка ѝ. Самата авторка е запозната със събитията от двете страни на Желязната завеса и смело налепя пласт след пласт история, за да получи накрая бурните аплодисменти на читателите в страната си. На мен ми се искаше документалната нишка да е по тънка, за да изпъкне литературната стойност на романа. Но целта на романа май е точно такава: да се получи документално правдив и читателите да се отнесат сериозно към темата, която разглежда. Все пак могат да се извадят доста силни моменти и затова мога спокойно да поставя „Когато изчезнаха гълъбите“ на рафта с книгите, от които съм останал сравнително доволен.

   П.П. Защо всъщност заглавието е такова? Наистина ли германците са изяли гълъбите?

Оценка от мен: 3.7 / 5

Друго ревю:

Момичетата от града

Интервю със Софи Оксанен: тук

„ТИТО Е МЪРТЪВ“ НА МАРИЦА БОДРОЖИЧ

   Проза, поезия и спомени в едно

   Мисля, че никога няма да ми омръзне да чета разкази. Жанровете нямат значение – аз имам широки интереси, които се разпростират почти навсякъде. Кратките късове проза крият особеното усещане за непрекъснати мигове на просветление, които – в рамките само на час – могат да те запратят от единия до другия край на планетата, да те съпроводят от мрака към светлината и обратно, да те настройват както се настройва музикален инструмент. А когато в разказите е вплетена поезия, силата на думите се изкачва с още едно ниво.

   „Тито е мъртъв“ („Персей“, 2015) е точно проза, изтъкана от поезия – от тази нишка, която се носи ефирно и докосва с внимание. Не се подвеждайте по заглавието, защото то е само име на един от разказите. Тито е мъртъв и няма да проговори повече. Героят е дядото, който наблюдава телевизионния екран и не може да разбере защо вижда Тито да се движи, а всички наоколо разправят, че е мъртъв. Датата е 4 май 1980 година, портретите на Тито вече нямат силата и излъчването на Големия Брат, а едно малко момиче се опитва да осмисли всичко, което вижда и чувства. По детски.

  Това са мигове от спомените на германската писателка с хърватски произход Марица Бодрожич, върнати към живот в първата ѝ книга с разкази, издадена в Германия през 2002 година. В този сборник се случва нещо особено – оригиналният немски се изпълва с поезия, която до този момент е в летаргия. Само преводачката Ваня Пенева или някой с отличен немски могат да кажат каква е тази чудновата трансформация. Бодрожич има награда за „красив немски език“. Аз съм принуден да чета на български, за да попия от магията. И е наистина прекрасно!

   Малката героиня присъства почти навсякъде из разказите. Няма големи градове и напрежение, няма пози и етикет. Всичко е натурално и изпълнено с природа. Само се вгледайте в корицата. А заглавията… „Многооката пеперуда“, „Любителят на лилиуми“, „Кутия с платноходки“, „Синята плетена жилетка“, „Игри с вятъра“, „Убиващата змии“, „Далечни лета“… В един разказ момичето ще търси четирилистни детелини, в друг ще разкаже за пийващия чичо Йосиф; ще съчувства на бремето на леля Зора; ще изпита страх от Великден и Коледа; ще покаже белег от мама. Из разказите Ана ще потърси любовта, Катарина Ядовна ще ще се върне сама в селото на мъжа си след сватбата, за да си навлече недоволството на странните си съседи, любителят на лилиуми ще посади гора от цветя за ужас на жителите на селото, един бивш войник ще загуби борбата със смисъла на живота.

   Марица Бодрожич е смела в изразните си средства. Въпреки, че книжката е мъничка, имах чувството че ще я разлиствам безкрайно. Е, искаше ми се. Разказите не тежат, в тях има лекота и спокойствие. Малките изключения са си просто малки изключения и няма да е честно да ги въздигам на пиедестал. Ето малък откъс:

   „Има дни, когато светлината се спуска ниско над земята. На малкия остров Лошево такива дни не бяха рядкост. Тук слънцето оставяше на земята ярки следи, хората ги следваха, а те кръжаха наоколо. Тези разточително красиви дни им носеха щастие и те не го забравяха, то продължаваше да живее в тях като живо същество. Тогава хората вярваха, че самите те са положили следите на светлината. Смееха се, под очите им се появяваха кръгли отражения и те им се радваха. Не искаха това да се промени. Ако все пак настъпеше някаква промяна, тя проличаваше първо в светлината. Зелените склонове, където дърветата се издигаха към далечното небе и забиваха корените си в каменистата пръст, ставаха заплашително сиви. Нямаше начин – и сега, както всяка година, трябваше да се погрижат за слънцето.“

Оценка от мен: 4 / 5

„ДЖОН ШЪРМАН. ДОЯ“ НА УИЛЯМ БЪТЛЪР ЙЕЙТС

   Любовта, която отрича разума

   На 13-и юни 2015 г. се навършват 150 години от рождението на носителя на Нобелова награда ирландски писател Уилям Бътлър Йейтс. Йейтс е познат в България главно с поезията си и е истинско щастие, че две от по-известните му прозаични творби стават достояние на повече читатели, вече преведени на български език. Аз нямам особени апетити към поезията, но с удоволствие разгръщам проза отпреди повече от 100 години.

  „Джон Шърман“ и „Доя“ („Персей“, 2015) са кратички творби, но достатъчно любопитни, за да надникне човек в интересната биография на Йейтс чрез тях. Да, влиянието от личния живот на ирландеца се вижда тук, стига читателя да е запознат поне отчасти с биографията му. Йейтс дълги години е бил в плен на любовните трепети и в част от творчеството му прозират елементи от тях. Още в млада възраст той е запленен от ирландската националистка Мод Гон, което довежда до дълбоки обсесивни състояния, предизвикани от нейната красота и начин на изразяване. Мод Гон отказва многократно да встъпи в брак с него и го превръща в един опечален и вечно търсещ творец. Сътресенията му постигат своя пик, когато възлюбената му встъпва в брак с друг мъж.

   „Джон Шърман“ е любовна история за провинциален богаташ с апетити към мързеливия живот и облагородяването на градини. Шърман живее с майка си и възрастна слугиня, притежава няколко  книги и има една цел – да си намери богата съпруга. Наоколо се прокрадват слухове за отчайващия му мързел, но никога не стигат до ушите му, защото авторите им го смятат за опасен и се прикриват. Единствен чичо му се осмелява да му изпраща гневни писма, които дори майка му не харесва; тя с радост би продължила да се грижи за сина си, спестявайки му опасностите на големия свят.

   „Вече е ясно защо градината, книгата и писмото бяха трите символа на живота му, обобщаващи неговата любов към заниманията на открито, неговите размишления и неговите притеснения. Животът му в градината бе изгладил притесненията от челото му, прочитането на книгите бе изпълнило очите му с блянове, а чувството, че не беше толкова добър гражданин, понякога караше устните му да потрепват.“

   Един ден пристига писмо от чичо му с предложение да работа в Лондон и Шърман се чувства объркан, раздвоен от избора да продължи безметежното си съществуване или да направи тъй важната голяма крачка към неизвестното бъдеще. Неговият постен живот е свързан с приятелството на Мери Картън, с която е израснал. Тя винаги е била негов съветник за вземането на „трудни“ решения. „Бяха толкова добри приятели, че така и не се бяха влюбили един в друг.“ Не след дълго Шърман взима решение и заминава с майка си и слугинята. В Лондон среща изтъканата от капризи, но достатъчно богата за него Маргарет Лиланд, с която се сгодява. Маргарет се оказва достатъчно своенравна, за да принуди Шърман отново да замечтае за спокойния живот в провинцията. Пътувайки мислено към дома си, отново го обзема мисълта за Мери Картън.

   Хареса ми пълния с ирония стил на Йейтс, който обследва любовта в повечето и разновидности. В прозата му има заряд, чрез който душевните състояния на героите се превръщат в неустоими пространства за изследване от читателите. Въпреки че текстът е кратък, Йейтс не се оставя на лесното решение само да маркира героите в съответната обстановка, а дълбае из скритите им мисли и чувства. Дори и простоват човечец като Шърман изглежда ярък и колоритен, докато разсъждава над действителността около себе си. Тук явно е намесено и умението на Йейтс да бъде изчерпателен с минимум изречения, идващо от поетичните му наклонности. Интересна ми стана и склонността му да вгражда в сюжета атрибутите на природата – някой бръмбар, муха или комар, на които дори задава определена роля.

   „Доя“ опира до митологията и разказва за страстната любов между великан и фея. След дълго пленничество като гребец на една галера, ядосаният и опасен Доя успял да уплаши моряците и те го натирили с измама на един бряг. Доя се приютил в пещера и един ден докато извършвал ритуал за спасение от злото, срещнал красива фея, която го омагьосала с красотата си и той се влюбил до полуда.

   Макар и малка, книжката е доста стойностна. Не са ми чести срещите с класиката, но изпитвам голямо удоволствие от четенето им, ако попадна на увлекателна история. Йейтс, разбира се, е достатъчно популярно перо в литературата и ако се поразровите, можете да прочетете доста любопитни подробности от живота му. Аз бих ви препоръчал да се запознаете и с прозата му, не само защото може да допълни впечатленията ви от творчеството му, но и да си изградите достатъчно адекватен негов образ в съзнанието си, като хвърлите едно око и на нея.

Оценка от мен: 4.2 / 5

   Ето и едно от стихотворенията му, което ми направи впечатление, докато се запознавах и с поезията му. Преводът е на Владимир Трендафилов.

Лудата Джейн разговаря с епископа

 

 

                                                       С епископа веднъж на спор

                                                       се спряхме насред път:

                                                       „Пресъхват вените ти, Джейн,

                                                       гърдите ти висят.

                                                       Сред кална смет недей живя –

                                                       мечтай за райски кът.“

                                                       „Без кал не може хубостта! –

                                                       извиках. – Де е злото?

                                                       Мъж нямам, но така твърдят

                                                       и гроба, и леглото.

                                                       Душата го шепти от гордост,

                                                       от низост пък – телото.

                                                       Обикна ли, душа и плът,

                                                       се втурвам да заложа.

                                                       Виж Любовта – във всяка смет

                                                       отърква свойта кожа.

                                                       Че всяко тяло би изтляло,

                                                       ако не види ножа.