„Жажда“ на Захари Карабашлиев

Тъмнина и проглеждане

1-216205_b   Жертва на обстоятелствата и жажда за живот – всичко може да бъде обяснено с изборите, които правим, за да бъде нашето съществуване поне малко по-смислено. Не само да гледаш, но и да виждаш, да изпитваш жажда, да изпиваш и горчивото заедно със сладкия нектар, който ти поднася случайността. Но и да правиш необходимите крачки напред, защото само по този начин ще постигнеш удовлетворение. И още десетки и десетки лични просветления ме занимават след прочитането на „Жажда“ („Сиела“, 2018). Макар и кратка, книгата на Захари Карабашлиев улавя много от нюансите на съществуването. Сцената е семпла, сякаш подготвена за тъмнината, която винаги обгражда живота и ни подготвя за поредното бягство от действителността. Телата са „опаковани“ в тленност и само общуването може да разсее трупащите се наоколо черни краски.  Има още

Реклами

„Великата суета“ („Избрани произведения“, том 1) на Борис Априлов

Морето, върхът и суетата

1-41183526   Колкото повече тършувах, толкова повече откривах. Сякаш пространството в произведенията на Борис Априлов добива смисълът на Вселена – разширява се постоянно и неизменно, докато не покрива всичко. Да опознаеш един свят е ценност само по себе си, а деветте тома, с които съм се заел са наистина впечатляващи. Всичко започна с един недовършен роман, прелял в автобиографична композиция, представяща писателя Борис Априлов. „Сляпо плаване“ ме насочи към богатството, в което смятам потъна за месеци наред, нещо като пир, на който съм поканен. И последва „бухването“ в морските сюжети, човешката дръзновеност и натрапчивите прозрения. Много идилия, много любов и една почти екзистенциална драма, разиграла се в полето на фантазията в романа „Великата суета“. А прозрението в мен дойде още след преполовяването на разказите, които създават усещането за пълнота и разбиране на човешката психология.  Има още

„Бариерата“ на Павел Вежинов

Винаги има място за чудеса

1-189454_b-001   Доста дълго време не съм се връщал към българската класика, но това е предвидимо, защото през годините съм изчел доста. Но както се случва често при мен, срещнах човек, който в момента „броди“ из дебрите на българските книги, онези, които могат да се нарекат „вечна класика“. Започнах с „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков и… реших да продължа За любими книги не съм се замислял сериозно, но на тази плоскост Павел Вежинов прави особено впечатление. Фантастичните и мистериозни сюжети винаги са ме привличали и „Бариерата“ („Сиела“, 2014) си застана на точното място. А тя прави изумително впечатление, ако читателят и е изпълнен с въображение. На пръв поглед сюжетът не е никак богат, но ако се „вмъкнеш“ в главите на героите, сякаш преминаваш от едно измерение в друго, непрекъснато и неизменно.  Има още

„Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад

Там, в дебрите, в сърцето на мрака

1-3456787654222   В далечното, непознатото, първобитното – където и да те отведе корабът, винаги ще те съпътства приключенския дух. Едва ли тези думи имат същото значение, както през времената, когато все още са съществували неизследвани или малко познати територии. Сега просто тръгваш на екскурзия със съответните документи, ваксини и географска карта. Това пътуване е като продължителна магия, лек за неспокойния дух, който търси тръпката на приключението. „Сърцето на мрака“ („MY BOOK“, 2018, с превод на Григор Павлов) е странна и обсебваща, сякаш е част от някаква изгубена митология. Самият Джоузеф Конрад е предприел такова пътуване няколко години преди написването ѝ. Макар да съм чел неизброимо много приключенски книги, тази има особен дух и влече след себе си тръпката към непознатото.  Има още

„Гамиани, или две страстни нощи“ на Алфред дьо Мюсе

Предизвикателството на сладострастието

1-208912_b   Винаги се питам дали мога да намеря нещо повече в едно еротично произведение, освен нежната или стихийна страст в плътските преживявания на героите. Дали умът ми ще съзре скритата ниша, от която могат да бъдат извадени скритите помисли и дълбоко вкоренените чувства? Дали тази страст не се ражда само от инстинктите, или придобитата емоционална зрялост на човешкия вид е вече в състояние да ръководи изцяло страстта към съвкупление? Откакто преди няколко месеца прочетох 269-годишната „Мемоарите на една лека жена“, уважението ми към тази литература нарасна неимоверно много. Разбира се, насочено предимно към класическите произведения. „Гамиани, или две страстни нощи“ („Фама“, 2017, с превод на Георги Цанков) не е толкова „плътна“ в опознаването на психологическите настройки, но говори недвусмислено за страстта с чист и потаен език, чрез който всеки може да открие неназованото.  Има още

„Заведи ме вкъщи“ на Михаил Вешим

Мечтаният дом на хлапето

1-190632_b   До този момент не бях чел книга на Вешим, въпреки че той е достатъчно известен, за да му се обърне подобаващо внимание. Изненадващо или не, първата прочетена от мен негова книга се оказа детска. Просто посегнах към рафта с книги и извадих първата ми попаднала – „Заведи ме вкъщи“ („Сиела“, 2014). Още преди да се усетя я преполових, а не след дълго я прочетох цялата – все пак е под сто страници и е изпъстрена с илюстрациите на Дамян Дамянов. Оказа се доста любопитна като сюжет и ме накара да се замисля сериозно. Направи ми впечатление, че масово не се харесва, което си има и своето логично обяснение: казва истината за заобикалящия ни свят, и то от гледната точка на десетгодишно сираче. А и е подходяща за деца, което е проблем за нас, възрастните. Има още