„Мандрагората“ на Жан Лорен

Тайнството и покварата

1-49239246._SY475_   В един сборник със страшни разкази и приказки човек би очаквал тъмните стихии на фантастичното да прелеят през чашата и да „удавят“ незащитените умове с неподправен страх и безумие. Така мотивите биха били прозрачни за всеки. Но при декадентската литература наистина го има онова освобождаващо безумие от края на 19 век във Франция, което насища символиката с нетрадиционното, сякаш бягството от действителността е единственият изход пред очакването за свършека на всичко. Самият Жан Лорен поема по стихийния път към това освобождение, изпълвайки белите листове с пороците, които го вълнуват, и всявайки ужас сред съвременниците си. Пияч на етер, фокусиран в един свят на ума зад завесата на опиянението и фантазмите, буен критик и разкрепостена личност, поела по пътя на саморазрушението. Краткото запознанство с Лорен чрез малкото статии и коментари ми наложи някаква подозрителност, която вървеше ръка за ръка с четенето на сборника, въпреки яснотата, че вътре ще намеря доста любопитни за мен текстове. Има още

„Диханието на нощта“ на Алексей Ремизов

Сънища, апокрифи и сказания

1-221419_b   Може би защото е толкова особен и саможив, Алексей Ремизов няма аурата на повечето от съвременниците си в началото на миналия век и рядко се вписва в каквито и да е литературни пространства. Самата подборка в това спретнато томче подсказва, че се търси по-специфична аудитория. Представете си автор, който съзнателно публикува сънищата си, превръщайки ги в литературна форма, способна да споделя на определена честота, а всъщност са метареалност, прозрачна диря, отзвук от несъзнаваното или просто „прочистване“ на деструкции в мисловния процес. „Диханието на нощта“ („Факел“, 2019, с превод на Огняна Иванова) преминава от форма във форма, с което следва нестроен път, способен да обърква. Всяка от трите обособени части блика от свой собствен извор и смесването им по-скоро би попречило на читателя да остане с ясни впечатления. Има още

„Приказка за синьото кълбо“ на Андри Снайр Магнасон

Приказен свят, населен с деца

1-156765432   Реших да прочета забавен детски роман, но се оказа същинска приказка, както посочва заглавието на книжката. Има си всичко: поука, приключение, вълшебство и… деца, които правят каквото си поискат. Колко родители могат да се уплашат от последното, се знае предварително, но пък историята далеч не иска да повдигне самочувствието на хлапетата. „Приказка за синьото кълбо“ („Ергон“, 2017, с превод на Айгир Сверисон) е сладка като захарен памук, затова поотрасналите деца ще се чувстват малко не на място сред страниците. Смисълът да се прочете и от тях обаче го има.  Има още

„Од и ледените великани“ на Нийл Геймън

 Митологията – извор на необикновени приключения

1-153433   Не съм чел много от Геймън, но лесно ще запълня пропуските в най-скоро време. Харесвам приказните истории, особено придружените с красиви илюстрации, а  и мога спокойно да кажа, че илюстраторът Крис Ридъл се е справил прекрасно със задачата да достави на читателите наслаждението от още едно сетиво. Освен това съм впечатлен от българското издание, което ще допадне на хора от всякаква възраст – излишно е да казвам, че почитателите на Геймън не са само деца и всяка негова книга се приема добре от почти всички. „Од и ледените великани“ („Сиела“, 2017, с превод на Богдан Русев) отново черпи вдъхновение от скандинавската митология, която дава изключително много на жанра фентъзи.  Има още

„Приказки за чудатите“ на Рансъм Ригс

Още чудати със странни способности

1-208130_b   Очакваше се за има още истории за чудатите, защото темата за герои с необикновени способности е широка и доста богата, стига Рансъм Ригс да не е решил да ни напълни с „книжни допълнения“ като при Роулинг и Риърдън. Децата може и да се радват на някой албум с „автентични“ снимки на чудати, пълен с разяснения кой откъде произхожда, какви са му способностите и как е разбрал за тях. Трите книжки от поредицата са си прекрасни и напълно достатъчни, като се има предвид оформлението и вмъкнатите фотографии. Но  не съм против да има отделни истории, дори под формата на приказки.  Има още

„Отрова“ на Сара Пинбъра

Приказни вълшебства, приказна действителност

1-202402_b   Докато децата масово отрастват с класическите приказки, с които сме отраснали и ние с вас, времето минава неумолимо в еднаквостта си. Една и съща сцена се повтаря и преповтаря: малкото хлапе лежи ококорено на легълцето си, а някой от родителите му чете приказка преди сън. Малчуганите порастват и идва време и те да почетат приказки на своите деца. Но ако се върнем достатъчно назад във времето и се опитаме да намерим подходящи приказки за деца, доста ще се затрудним, защото те рядко изглеждат по същия начин – не толкова щадящи и не толкова невинни.  Има още

„Малки приказки“ на Иво Сиромахов

Приказки чудни и приказки сладки

1-203746_b   За пръв път се залавям да пиша за приказки, но не защото не съм чел, а заради младостта на блога. Надявам се, че всеки един поотраснал човек рано или късно отново ще погледне към този симпатичен жанр – заради обичта към собствените си деца или защото има приятни спомени от книжките с вълшебни илюстрации от детството. Аз не смятам, че ако човек порасне, трябва да зареже детството си като ненужен и мъгляв спомен, въпреки изминалото време и новите приоритети. Просто защото става въпрос за една и съща личност – самият ти като малък и голям. Наскоро отбелязах юбилейните четиресет, като първите 6-7 от тях съм се изграждал като личност с помощта на книжките с приказки.  Има още