„Лъжи на дивана“ на Ървин Д. Ялом

   Битките на психотерапията

   1-12345   Редно беше да продължа с романите на Ялом, защото почти се опивам от начина, по който поднася информация от аналите на психоанализата. И мога спокойно да кажа, че му се получава адски добре. Вече имам поглед към творчеството на Ялом с „Проблемът [на] Спиноза“ и „Изцелението [на] на Шопенхауер“. „Лъжи на дивана“ („Колибри, 2016, с превод на Анелия Николова) всъщност е вторият роман на Ялом, но мога да твърдя, че е доста по-напрегнат от споменатите. Разликата идва от почти криминалната интрига, която си спретват аналитиците и пациентите им, в опит да изградят по-лична представа един за друг. Тук Ялом отива по-далеч от почти спокойните според мен групови терапии с аналитик-надзирател и залага на битката лице в лице, терапевт срещу пациент, като напрежението за читателя е далеч по-осезаемо. При това положение на нещата няма начин да не определим книгата като психоаналитичен трилър, както е указано и на самата корица.

Има още

„Фейсбук щастие“ на Ангел Тодоров

   Малък „клик“ за човека, голям „рефреш“ за човечеството

   1-10000002752757_b   Ролята на фейсбук в социалните контакти е безспорна и вече от доста години рефлектира върху личния живот на хората и отношенията им с другите. Профилът във фейсбук е една наша мини реалност, която съвсем отговорно можем да заявим, че е някакъв вид лична визитка, която подаваме когато се запознаваме и общуваме. Тук всеки коментар е важен и подсказва на околните какво е отношението ни към света и за какво се борим. Тази тънка и симпатична книжка е опит да се вникне в същността на общуването чрез една от най-използваните социални мрежи, без да се натрапва с невероятни и неправдоподобни концепции. Всички са наясно, че фейсбук е един вид забавление, реалност в реалността, която сблъсква всякакви идеи и ни позволява да общуваме лесно както с приятелите си, така и с враговете.  Има още

„СКРИТИЯТ АЗ. ДИЛЕМАТА НА ИНДИВИДА В СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВО“ НА КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ

Човешкото отвътре и отвън. Осъзнаването на индивида според Юнг

   Съществува не малък процент хора, за които философията и психологията са потенциално опасни и дори вредни. Тяхната претенция за разбиране на обкръжаващия ни свят се гради на опитът им да подредят живота си така, че да понесат най-малко страдание и съответно – да наложат своята гледна точка, въпреки всички доводи, че индивидът е просто част от една група и трябва да покрие определени изисквания, за да не бъде пренебрегнат или обявен за непълноценен за обществото. Тук философията и психологията се явяват адекватни помощници, извор на познание и разбиране кое е основополагащото в развитието на един индивид и мястото му в обществото. Далеч съм от мисълта да проповядвам определени идеи и да променям съзнаваното във всеки отделен човек, решил да прочете това ревю, но ще бъда ревностен защитник на разбирането, че рискът да се изгуби индивидуалността е голям, ако човек не се запознае поне отчасти с умовете, които държат козовете на психичното ни здраве в трудовете си. Вилхелм Вунд, Уилям Джеймс, Херман Ебингхаус, Фройд, Юнг. Те са просто изследователи на все по-усложняващото се общество, в което се опитваме да живеем, и неизменни помощници, когато се търси определен подход, който да бъде от полза за всеки един от нас – като отделен индивид и като част от група индивиди. Техните думи не се отличават с изящество и поетичност, не ни хипнотизират с крилати фрази и притчи и от тях не изскачат лесни решения. Юнг казва:

   „Самопознанието“ обикновено се бърка с познанието за осъзнаваната Аз-личност. Всеки, който има Аз-съзнание, естествено смята, че познава себе си. Азът обаче познава собствените си съдържания, но не и несъзнаваното и неговите съдържания. Хората измерват самопознанието си с онова, което в основни линии знае за себе си средностатистическият човек от собствената им социална среда, а не с реалните психически факти, повечето от които са тайна за тях. В това отношение психиката е като тялото: лаикът знае твърде малко за неговата физиология и анатомично устройство. Макар да живее в тялото и с тялото, до голяма степен то си остава неизвестно за него; изисква се специално научно познание, което да доведе до съзнанието му онова, което вече е познато за тялото. Да не говорим за все още непознатото, което не по-малко съществува.“

   В обществото ни лековато се наслагва идеята, че красивите думи и съветите, излезли от определен вид литература – self-help, написани с цел да се претопи индивида и неговите специфични нужди, и да го влее в някоя средностатистическа група, могат да свършат работа на всички, които виждат в себе си различни страдания от психологическо естество. Те са по-скоро начин за измъкване от реалността – притъпяване на нуждите, които има отделния индивид и приемането му в масовката на еднородното послушно общество (да постигне имагинерното спокойствие в ситуация, в която самото спокойствие никога не е съществувало: войни, диктатури, насилие, световна криза). Всъщност самите проблеми идват точно от това общество, впрегнато да идеализира поредната „успешна“ кампания, наречена „най-доброто решение за човечеството в неговата история“. Измъкването от реалността чрез self-help книги е само временно решение, необходимост на момента, но не и изцеление.

   „Няма и не може да съществува самопознание, основаващо се на теоретични предпоставки, доколкото обектът на познанието е индивид, тоест изключителен, ирегулярен феномен. Не всеобщото и повтарящото се е определящо за индивида, а уникалните характеристики. Той следва да се възприема не като стандартна единица, а като нещо уникално и неповторимо, което не се поддава на сравнение и не може да бъде познато докрай.“

Юнг обяснява противоречието, в което сме изпаднали: от една страна искаме да запазим своята индивидуалност, а от друга се събираме в общества с държавни органи, за да постигнем еднородност. Не е лесно да си осреднена статистическа единица, когато имаш индивидуални нужди. Омасовяването започва още от училищата, принуждавайки индивидите да се сравняват един с друг, без да отчитат уникалността си.

   „Човекът като социална единица е изгубил своята индивидуалност и се е превърнал в абстрактен статистически номер в дадена организация. Оттук нататък той може да играе единствено ролята на взаимозаменяема незначителна единица. Погледнато отстрани и рационално, той наистина е такъв и в подобна перспектива изглежда наистина нелепо да се говори за ценността и значението на индивида. Та ние дори не можем да си представим как така някому е хрумнало да придаде достойнство на отделния човешки живот, след като толкова често ставаме свидетели на обратното.“

Юнг разсъждава последователно и целенасочено, без прекъсване на мисълта и е много трудно да се извадят откъси от идеите му. Тези цитати по-горе показват посоката, в която върви, но не са достатъчни да онагледят изцяло потенциалната ценност на текста. Рискът да препиша цялата книга е огромен, затова ще го карам по-спокойно.

Юнг разглежда религията като друг начин за омасовяването, въпреки че самата тя е един вид компенсация от самото него. Описва и разликата между религия и вероизповедание, като второто по скоро е прилепено към социалната сфера. Разглежда и ситуацията, в която самата държава е иззела мястото на Бог и споменава психологическият ефект от свещенодействията и вдъхването на сигурност у индивида.

Тук ще трябва да спомена и интересната визия на индивида в съвременното общество, която Юнг съвсем явно описва с комичен елемент (както той смята):

   „Да, казват, че съвременният свят вече е светът на човека, че той владее въздуха, водата и земята и от неговото решение зависи историческата съдба на народите. Уви, тази горда картина на човешкото величие е само илюзия, а действителността е коренно различна. В тази действителност човекът е роб и жертва на онези машини, които завоюват за него пространство и време… За да добавим към трагедията и комичен елемент – именно този господар на природните стихии, този вселенски арбитър се прекланя пред възгледи, които заклеймяват достойнството му като недостойно и свободата му като абсурдна. Постиженията и притежанията му не го правят по-голям, напротив, смаляват го както показва пределно ясно съдбата на работника в държавите с господстващо „справедливо“ разпределение на благата: заетостта си във фабриката той заплаща със личната си собственост (предполага се тялото си*); свободата си на придвижване заменя с приковаване към местоработата; губи всички възможности за подобряване на положението си, ако откаже да бъде експлоатиран чрез изтощителна работа; ако издигне някакви духовни претенции, наливат в главата му политически догми, а ако му провърви, в добавка получава и някакви професионални знания. Вярно, покривът и насъщният хляб на полезния работен добитък не са дреболия, при положение че всеки божи ден той може да бъде лишен от условията за физическо оцеляване.“

Как, при това положение, човек да не стисне ръката на Юнг и да не му се усмихне в лицето. Сигурно си мислите, че това е краят на ревюто. Не бих се обзаложил, защото Юнг e написал голяма книга. И точно тук идва мястото за „Саморазбиране на индивида“ – едно от заглавията на отделните части. Тук ще поемем голямата отговорност – признанието, че смятаме себе си за нищожно малки. Юнг вижда в това липса на увереност. Можем ли да разберем себе си? Не, защото няма с какво да се сравняваме: „човекът е загадка за самия себе си“, казва Юнг. „Възможността за сравнение, а оттам и за самопознание, би възникнала само ако влезем в контакт с човекоподобни млекопитаещи, обитаващи други галактики.“ Борбата на индивида да бъде именно индивид продължава с пълна сила. Юнг дава доста сили на съзнанието и произтичащите от неговото съществуване сакрални проблеми. Предадени са много точно проблемите на индивида, попаднал в свят, който борави само с големи числа и масови организации.

   „Хората се организират все така безгрижно и жизнерадостно, вярвайки в даряващите всеблаженство масови акции, без изобщо да проумяват, че най-могъщите организации могат да съществуват само с огромен риск за морала. Инерцията на приведената в движение маса трябва да се въплъщава във волята на предводител, който, ако се наложи, няма да се спре пред нищо, а програмата ѝ трябва да се състои от утопични, по възможност хилиастични идеи, понятни и за най-нискоразвития интелект (всъщност именно за него!)“

Мога да цитирам и още един изключително интригуващ откъс, отнасящ се до убежденията, които стават все по-рационалистични:

   „Показателно за философията ни е, че тя вече не е начин на живот, както в Античността, а се е превърнала в изключително интелектуална дейност. Вероизповеданията с техните архаични ритуали и концепции са израз на светоглед, чието разбиране не е било проблем за хората през Средновековието, но е станал непонятен за днешния човек. Въпреки конфликта със съвременния мироглед, един дълбок инстинкт все още го кара да се придържа към представи, които, ако се тълкуват буквално, биха го принудили да забрави за постиженията на разума от последните пет столетия.“

Следва отново стойностен текст, който разглежда нуждата от разбиране на човешките грешки, които тъкат безкрайна нишка от миналото към бъдещето. Неотменимостта на грешките и тяхната тежест за съвременниците ни може само да се наблюдава и разисква, но не и да се премахне.

   „Не може да се каже, че нашият съвременник е способен на по-големи злини от първобитния човек или човека от Античната епоха. Той просто разполага с несравнимо по-ефикасни средства да въплъти в живота склонността си да върши зло. Колкото и разширено и диференцирано да е неговото съзнание, нравствеността му е изостанала от развитието. Това е големият проблем на съвременността. Само разум вече не е достатъчен.“

Краят на ревюто наближава. Готов ли е човекът да победи вътрешните си врагове? Готов ли е да премери сили със себе си – почти непознаваемото си Аз? Малката голяма книга на Юнг е една едва проходима вселена от неизвестност, която се опитва да мъждука с малко повече от стотината си страници. Но каква огромна вселена е всъщност тя: вихър от безнадежност за човека и тази така търсена надежда, съществуваща във всеизвестната фраза – „Надеждата умира последна.“ Хора като Фройд, Юнг и другите са една неделима част от знанието на човечеството за самото себе си и ще е несправедливо да се наизустяват само преди изпит. Разбирането им не е прищявка на Историята, а причина да оцелеем – физически и психически.

Бих могъл да определя тази книга за сравнително достъпна за масовата четяща публика, въпреки че определящото в случая е наличието на специфични знания – основата, върху която се гради самата психология. По думите на Юнг за самопознанието, всъщност разбирането на книгата зависи от самата нея. Тя оперира със символи и понятия, достъпни като значение за сравнително малка част от населението, но целта ѝ е да предаде смисълът си точно на тази аудитория, която се затруднява да постигне поне частично самопознание, понеже е заета със self-help литература. Всъщност тази голяма книга е физически малка и е само 128 страници. Моето предложение е тя да се носи в джоба и от време на време от нея да се прочита по някой откъс. Така читателят ще има време да поразмисли над написаното, ще може да се вглъби за кратко време и да си разясни междувременно идеите на Юнг.

Ето това е голямата малка книга на Карл Густав Юнг.

*Бележка на ревюиращия

Оценка от мен: 5 / 5

„Изцелението (на) Шопенхауер“ на Ървин Ялом

 Психотерапията на Ялом или как Шопенхауер отговаря на екзистенциални въпроси

1-180229_b   „Още приживе Шопенхауер е всеизвестен със своята ярост: към финансистите, които управляват вложенията му, към издателите, които не съумяват да продадат книгите му, към дръвниците, които дръзват да го заговорят, към двуногите, които се смятат за негови равни, към онези, които кашлят по време на концерт, и към пресата, която го пренебрегва. Но най-неудържима и пламенна ярост той храни към своите съвременници мислители и най-вече към двете най-ярки светила във философията на деветнайсети век: Фихте и Шелинг. С тази своя ярост, чиято сила не престава да предизвиква изумление до днес, Шопенхауер настройва интелектуалната общност против себе си“.
 

Има още

„Проблемът (на) Спиноза“ на Ървин Ялом

Ървин Ялом ни повежда в дебрите на психологията

1-168275_b   Какво е знанието? За мен знанието е насочена мисъл, постигнала своята цел, чрез рационално интерпретирани задачи, възникнали в процеса на опознаване на заобикалящата ни среда. Знанието е многомерна вселена, която движи развитието и става причина за възникването на все нови и нови въпроси, на които е нужно да се намери отговор. Инструментът, който използваме е разумът. За голяма част от населението на планетата през 17-ти век, знанието се съдържа в една единствена книга, чиито думи са продиктувани от Бог. Тази книга разказва една история за Началото на Всичко и Краят на Всичко – доста голямо улеснение за тези, които са убедени, че са същества от кал с вградена програма и нищо повече. Те не задават въпроси, освен може би: „Защо на мен се случва това, Боже? Защо ме наказваш? Не се ли молих достатъчно?“ и други подобни.

Има още