„Когато великани ходеха по земята“ на Мартин Касабов

Фантазия и реалност

1-221362_b   Един ден може би ще усетиш, че светлината се пречупва по особен начин и ще видиш как облените образи изкривяват реалността. Вероятността да се случи не е изчислена, но пък можеш да отвориш книга, чрез която да достигнеш до определени проявления на това магическо преобразяване. Нещо подобно се случва с „Когато великани ходеха по земята“ („Жанет-45, 2019) – един сборник с нефилтрирано от реалността съдържание, където всяка история крачи с различен ритъм и излъчва необичайно сияние, все едно си на пътешествие из измеренията, а екскурзоводът натиска различни бутони по пулта, за да променя възприятията на пътниците. Явно такъв екскурзовод е Мартин Касабов, чиято вихрена фантазия намига на читателите от всеки колоритен герой. Но пък ако се замислиш, тази магия живее във всеки ум и от време на време се процежда навън, за да промени всичко. Има още

„Итанесиес“ на Сигизмунд Кржижановски

Поглед и реалности

1-28192157._SY475_   Както и да отразяваш реалността, винаги я пречупваш през собствения си разум. А може просто да пренебрегнеш статичността ѝ, да анулираш предвидимото с художествени похвати, да преобърнеш всякакви представи и синхронизации с физиката, стъпвайки на многоизмерна основа. В „Итанесиес“ („Аквариус“, 2016, с превод на Ася Григорова и Даря Хараланова) Кржижановски е тайнствен изследовател на  „разклатеното равновесие“, в което приликата с реалността е като сън в съня. Но тази фантазия не пренебрегва разума, а се сприятелява с него. Сякаш вървиш към мост, на който сегментите сочат в различни посоки, без да е оптична илюзия. Ако се оставиш на думите, пътуването ще те отведе право в небивалите земи, където царува „експерименталният реализъм“. Като в някаква нелогичност самият Кржижановски ще се роди отново десетилетия след смъртта си, сякаш е пътувал по невидим коловоз, скрит от историята, зачеркнат от бушуващите мисловни парадокси на времето, в което е живял.  Има още

„Великата суета“ („Избрани произведения“, том 1) на Борис Априлов

Морето, върхът и суетата

1-41183526   Колкото повече тършувах, толкова повече откривах. Сякаш пространството в произведенията на Борис Априлов добива смисълът на Вселена – разширява се постоянно и неизменно, докато не покрива всичко. Да опознаеш един свят е ценност само по себе си, а деветте тома, с които съм се заел са наистина впечатляващи. Всичко започна с един недовършен роман, прелял в автобиографична композиция, представяща писателя Борис Априлов. „Сляпо плаване“ ме насочи към богатството, в което смятам потъна за месеци наред, нещо като пир, на който съм поканен. И последва „бухването“ в морските сюжети, човешката дръзновеност и натрапчивите прозрения. Много идилия, много любов и една почти екзистенциална драма, разиграла се в полето на фантазията в романа „Великата суета“. А прозрението в мен дойде още след преполовяването на разказите, които създават усещането за пълнота и разбиране на човешката психология.  Има още

„Нощен летец“ на Джордж Р. Р. Мартин

Чужди светове

1-214298_b   Стане ли въпрос за далечни планети в някоя книга, веднага ми светва една лампичка и се впускам в предложеното пътешествие. Джордж Р. Р. Мартин не ме привлича много с фентъзи световете си, но фантастичните му произведения от седемдесетте няма как да пропусна. Ранният Мартин е плодовит на идеи и необикновени истории, така че въпросът дали да подхвана нещо, ми се струва безсмислен. Типично за хлапе, израснало през осемдесетте, фантастиката за мен е един вид добавена реалност, заедно със страшните прогнози за бъдещето на човечеството, от които почти припадам от удоволствие. „Нощен летец“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов и Милко Стоименов) носи именно такава сладост, затова приех този сборник присърце и останах изключително доволен. Освен това се радвам на новите издания, нищо че част от историите в тях вече съм прочел преди години.  Има още

„Човек сред хората“ на Нинко Кирилов

Фрагменти от реалността

1-207688_b   Винаги се опиянявам от детайлите, които ме затрупват в кратките разкази. Текстът става плътен и те обвива като в пашкул, думите се събират като добре подредена войска и нахлуват в личното ти пространство с тактическия похват на авторовия замисъл. И Нинко Кирилов не бяга от това най-хубаво богатство на литературата. „Човек сред хората“ („Black Flamingo“, 2017) действа едва ли не терапевтично за ума и съзнателната способност да прехвърляме кадри от живота с умерената скорост на личното си доволство. Героите са скицирани като реална алтернатива на художествените образи – поне така се „прожектираха“ в главата ми. Човек няма представа доколко те са измислени или дали съвпадат напълно с образите, които срещаме. В началото не разбирах желанията и идеалите им, сякаш съм чужд на тяхното измерение; все нещо дестабилизираше възприятията и скриваше идеите.  Има още

„Кедер“ на Йорданка Белева

Границите на тъгата

1-211402_b   Когато изпитваш чувство, то може да е неописуемо. Тъгата, мълчанието, смъртта, деструкцията на битието… Усещането е за безпокойство и тревожно втренчване в безкрая – онази невидима „граница“, която те засмуква в непреходността и нищото. „Кедер“ („Жанет 45, 2018) е израз на това мистериозно усещане, където спомените и смъртта си разделят човешкото, за да изчезне отвъд познаваемото. Да прочетеш думите, да ги усетиш с ума и душата си. Нямах представа колко хубави са тези разкази. Един ден някой просто трябваше да сложи тази книга в ръката ми, за да заживея с думите. Чета, мислите ми „сънуват“ отвъд тях, все едно не са просто букви, подредени една след друга. Сякаш е много малко за „получаване“, а усещанията са толкова дълбоки…  Има още

„Разговори след вечеря“ на Джеръм К. Джеръм

Беше нощта срещу Рождество…

1-3503488_b   Вгледах се назад и се оказа, че не съм чел кой знае какво от Джеръм К. Джеръм, нито съм знаел, че второто му име е Клапка. Един роман, тук-там някой негов разказ или откъс от такъв, няколко „крилати фрази“ и… това е. Наскоро захванах кратките произведения от чудесната поредица „Малка класика“ и, разбира се, стигнах до „Разговори след вечеря“ („Фама“, 2016, с превод на Йордан Костурков) – странен разказ за група от колоритни типове, споделящи си забавни истории за призраци. Не че Джеръм ще се остави да го разконспирирам веднага, но първото ми впечатление беше минорно. Още си спомням колко не ми се услади Удхаус и май съм един от малкото, които не са впечатлени от него.  Има още

„Лоената топка“ на Ги дьо Мопасан

Въпрос на принципи

1-198097_b   Спомням си с добро чувство „Бел Ами“ и Един живот. Мопасан е изключително интересен автор, събрал писанията си само в едно десетилетие, през 19 век, докато се бори със сифилиса и фамилната болест на „умопомрачението“. Но талантът му на наблюдател и съдник на вихрещите се около него събития и нрави го кара да прояви таланта си на разказвач. Натуралист до мозъка на костите си, той изгражда образи, които преминават безпрепятствено през поколенията, за да развличат и днешните читатели. Показателно е, че неговите идеи не звучат никак ретро, макар езикът да е далеч от модерната проза, с която сме свикнали. „Лоената топка“ („Фама“, 2015, с превод на Мария Коева) е израз на неговата чувствителност към нравите в родната му Нормандия.  Има още

„Кентървилският призрак“ на Оскар Уайлд

Призрачна комедия

1-200010_b   Никой не би се учудил на произведение с призраци, създадено през пълната с литературни събития Викторианска епоха. Но все пак си имаме Оскар Уайлд, който не е овчедушен свидетел на живота и предразсъдъците на английското общество. Така че история като тази е просто задължителна за четене, ако говорим за онези времена. Ако пък не е толкова забавно да навлезеш в тази територия, то би могло да е трагикомично в очите на един ирландец като Уайлд. Самият той не може да се похвали с деликатно отношение към собствената му персона, но пък може да разиграе театър на сенки и призраци, в който да изложи собственото си виждане. Така се появява „Кентървилският призрак“ („Фама“, 2016, с превод на Теодора Джебарова), история за мрачен английски дом, където броди същество без плът и кръв, но с типичното „очарование“ на живия си предтеча.  Има още

„Гоблин“ на Джош Малерман

Гоблин на мистериите

1-212833_b   Няма как да не се отбележи, че Джош Малерман е доста специфичен автор, който не се влияе от онова, което търсят читателите в момента и често озадачава с необичайната си ексцентричност в творчески аспект. Може би затова я има и тази „невъзприемчивост“ на определена част от публиката към произведенията му. Дори се търсят неща, които не влизат сред идеите на автора, вместо погледите да се насочат към концепцията като цяло. Малерман е толкова мистериозен и нелогичен, че създава предпоставка за недоверие. Лично аз съм заинтригуван от цялата тази тайнственост. Още с „Кутия за птици“ ми просветна, че трябва да имам търпение, докато не се натрупа достатъчно материал за по-правдиви изводи, макар самата книга да ми направи изключително приятно впечатление.  Има още

„Бразилски храст“ на Велина Минкова

Интимната прическа на отминалото време

1-213306_b   Ако сте прочели малката и спретната книжка „Доклад на зелената амеба за химическия молив“, няма как да не се изпълните с любопитство и към този сборник. Минаха години, а още се усмихвам на онази история за седмокласничката, която описва своите перипетии на пионерски лагер в Северна Корея. Велина Минкова не пише много, но си личи, че влага в историите си доста повече, отколкото може да се побере в един разпокъсан спомен, готов за пренасяне върху хартия. Чел съм изключително много разкази от български автори и рядко попадам на толкова естествен и свеж поглед към определени събития и случки. Каквато и да е историята зад написването на разказите, резултатът е наистина впечатляващ.  Има още

„Нощна смяна“ на Стивън Кинг

Страхът според Стивън Кинг

1-25678765432   Обичам да говоря за Стивън Кинг, особено с хора, които имат същото усещане към произведенията му, каквото и аз. Това си е любовен призив към страха и ужасите, които дебнат на всяка крачка, стига да имаш смелост да се вгледаш в тях с широко отворени очи. Всъщност всички обсъждат страховете си всекидневно, като в повечето случаи става въпрос за куп дреболии, от които на мен ще ми се приспи. Но писател като Кинг може така да подреди нещата, че безкрайно малките подробности да се превърнат в нещо кошмарно, което лесно може да отприщи фобия или да доведе до лудост героите му.  Има още

„Ангелите нямат криле“ на Валентин Попов – Вотан

Куп мистериозни истории

1-36432484   Свикнах да очаквам определени неща от Валентин Попов и ги получавам, всеки път с нови изненади. Дали ще е чрез „Пепел от мрак“, „Нощта срещу ноември“ или „Брод през световете“, чувството на удовлетвореност се появява неусетно и ме изпълва изцяло. В „Ангелите нямат криле“ („Гаяна“, 2017) отново има великолепни истории, пропити от ужас, човещина и магия. Сякаш тези три стълба на човешкия разсъдък се вплитат един в друг и изграждат някакъв чудноват свят, в който обстоятелствата може да са по-скоро фантастични, но усещанията са съвсем действителни.  Има още

„Трансформации“ на Благой Д. Иванов

Свят, пълен със страхове и капани

1-212496_b   Преди време подобни разкази от български автори излизаха само в антологии, списания и т.н. Друго си е авторски сборник, който да ти предложи по-широк поглед към творчеството на определен писател. В последните години започнаха да излизат такива, но в повечето случаи бяха „скрити“ от широката аудитория. Сега е пределно ясно, че ситуацията се е променила. Всъщност бяхме свидетели на „тъмни векове“ в жанровата литература на наша почва, макар че самите автори не са преставали да пишат и публикуват предимно в онлайн пространството. Това показва и „Трансформации“ („Orange Books“, 2018) на Благой Д. Иванов – разкази, писани в последните двайсет години.  Има още

„Нощни птици“ – антология

Разкази, вдъхновени от картини

1-207713_b   Много ми харесва идеята за написване на разкази, вдъхновени от картини на художник. До сега не ми беше хрумвало да се поинтересувам точно от Едуард Хопър и неговото творчество, което показва колко съм далеч от картините му. Три-четири ми допадат като усещане, но това е всичко, което харесвам от видяното в сайта на музея. Все пак не е трудно човек да вникне в подробностите и да намери истории зад картините. Парадоксално, но колкото по-обикновена е изобразената сцена, толкова повече смисъл може да се вложи в нея. Образите пробуждат много асоциации и един добър писател или режисьор съвсем спокойно може да развихри въображението си.  Има още