„Градът на статуите“ на Анна Гюрова

Тръпката на магическата реалност

1-230550_b

 Осъзнавам, че тръпката от прочитането на втората книга на автор е далеч по-силна. Опознал съм стила, насладил съм се на достатъчно истории и съм подготвен за още. Вторите книги вече нямат брой, а идва и осъзнаването, че съм проявил усет и точно това е причината да се наслаждавам на прекрасните произведения. Определено Анна Гюрова влиза с гръм и трясък сред моите любимци и не бих се отказал да прочета още от нея. Спомням си вълнението от „Градът на скелетите“ – сборник, пълен с причудливи легенди и мистерии, от които струи жива магия и страх. Не по-различно е и при „Градът на статуите“ („Ерго“, 2021), макар че темите тук разширяват жанровете, пренареждайки посоките на реалността. „Прелестно!“, казвам си и потъвам в приказките и легендите, пресъздадени с усърдието и литературната страст на свежия ум. Този път сборникът е несистематизиран, но се усеща плавното преливане в темите, докато не стигнем до „тежката артилерия“ – въздългите разкази, напоени с причудлива фантазия. От деликатното и красивото, към мрака и неизвестността.

Има още

„Закърнели сетива“ на Дого Танкарт

Провокациите на живота

1-230496_b

   Ако търся за четене български автори, се насочвам към смислени и провокативни сценарии, които създават специфична атмосфера. За щастие вече има достатъчно избор и не ми се налага да правя отстъпки пред себе си, за да запълня празнините. А изненади определено има. „Закърнели сетива“ („Lemur“, 2020) не е само провокативна, макар да изважда на показ проблеми, които се крият зад призрачните завеси на човешкото лицемерие и дори прекаленото самочувствие. Този сборник със седем разказа би бил истински приятна изненада за любителите на психологическите тестове и драмите на живота. Всъщност тук няма нито един необичаен сюжет. Изпитвам истински респект към автори, които умеят да намират „бъгове в системата“ и да разчепкват наглед банални ситуации. Изборът на персонажи също добавя много към качеството на разказите. Търсенето на драматизъм не е необичайно за мен, предвид книгите, които харесвам. И затова съм склонен да разнищвам всякакви проблеми от живия живот.

Има още

„Вдъхновенията на Артиста“ на Дамян Д. Рейнов

Из световете на изкуството, фантазията и страха

1-387654567

   Нямаше как да пропусна тази книга. Един ден просто я отворих и изчетох няколко откъса, поглаждайки красивата корица. Авторът е избрал псевдоним за първото си самостоятелно печатно творение, но това не е изненада, когато насреща стои творческа натура. Самите разкази са взели доста от различните изкуства, което създава около тях един своеобразен ореол, допълнителни внушения и скрит подтекст за ума на читателя. Дали са фантастични, мистериозни или страшни, те имат като обща основа вдъхновението. Преди всеки разказ стои цитат от известен писател, който задава темата и предоставя началния тласък – един вид почит към известния събрат по перо. Поне така ми изглежда на мен. „Вдъхновенията на Артиста“ („Lemur“, 2021) е поредното чудо, което чета от бандата на Horror Writers Club LAZARUS и няма начин да не подходя с внимание. През годините съм се наслаждавал на доста техни сборници и това винаги ме е изпълвало с енергиен заряд. Немалко чакат да им обърна внимание. Всъщност Рейнов не ми е непознат като автор, но е съвсем различно да се потопя в негова самостоятелна книга. Мога да поразсъждавам за мащаба на идеите, да свързвам сюжети, да проследявам линии. Но нека да видим самите разкази.

Има още

„Чудак, пропит от лунна светлина“ („Избрани произведения“, том 3) на Борис Априлов

Плаването продължава

1-543567654

   Четенето на Борис Априлов винаги ме е „отнасяло“ нанякъде – дали към морето, дали към закътани места и мисли, но винаги с усещането за пътешествие. Вече натрупах доста впечатления от творбите му за възрастни и чистосърдечно мога да кажа, че съм изпълнен с повече смисъл и позитиви. Не мога да опиша много от насъбраното в главата ми, но пък успях да представя някои неща за първи и втори том от избраните му произведения. Ясно е, че Априлов е „бягал“ от условностите на онова време, когато и обстоятелствата са били различни. Това определено зависи от избраните теми, а всичко изглежда чисто и привлекателно, както подобава на един голям писател. В том 3 вселената на Априлов се разширява. „Чудак, пропит от лунна светлина“ („Джина“, 2014) също съдържа традиционните му морски истории, но и четири повести, които стъпват на съвсем друга основа. За три от тях се говори трудно. Не съм сигурен дали съм вникнал напълно в идеите на автора, но самите произведения са крайно любопитни. Както подсказва общото заглавие, тук има чудаци с интересен профил. Често колоритът властва над традиционното разказване, което действа доста обсебващо. Да повторя ли, че четенето на Априлов е истинско удоволствие?

Има още

„12 фантастични разказа с неочакван край“ на Делян Недев и Стоян Новаков

Бъдеще с претенции

1-254323456765

   Започвам с вълнение, защото съм приятно изненадан от идеите в този кратък сборник. Принципно в главата на всеки човек с амбиции се прокрадват различни варианти на Бъдещето, нещо като опции за развитие с перспектива. Но това винаги се оказва просто основата, върху която се наслагват направените избори. Всъщност животът е една хронология от вероятности, която зависи от собствените ни претенции. „12 фантастични разказа с неочакван край“ („Фабрика за книги“, 2020) е пътуване в едно детайлизирано бъдеще, което лежи на съвременната технологична епоха, изпълнена с причудливи иновации и строга регулация. Ако преместим времето с десетилетие-две напред, дали ще бъдем приятно изненадани, или ще си останем със спомените от безметежното минало? В повечето случаи се забавлявах, докато чета, но имаше и нещо нагарчащо в препратките към съвремието ни, които разпознах моментално. Но пък твърде вероятно е авторите да са се стремили да ни позабавляват, все пак всеки разказ има неочакван край, а това е част от удоволствието в случая.

Има още

„Далечни плавания“ („Избрани произведения“, том 2) на Борис Априлов

Светът е морето

1-654323432   Ако съдбата ти е свързана с морето, няма как в един момент да не потеглиш към далечния хоризонт. За Борис Априлов това е пътуване  към човешкото и интимното, където прозренията се крият зад всяка вълна и не са достъпни само за пътешествениците. Но трудно се навлиза в този свят без усещането за принадлежност, без търпеливата отдаденост, която човекът на морето излива от себе си, сякаш самото то живее в него. „Далечни плавания“ непредубедено посреща всеки ентусиаст, готов да поеме по вълните, екипиран само с ума и мечтите си. Това са разкази и повести с особена сила. Както стана и при том първи („Великата суета“), навлизането в тази Вселена разширява хоризонтите и доставя удоволствие от приключението. Аз съм удивен колко умело всеки един сюжет запълва празнините и се прикача към общото пространство, там, където стихията на живота не търпи посредственост и егоизъм. Има още

„Мандрагората“ на Жан Лорен

Тайнството и покварата

1-49239246._SY475_   В един сборник със страшни разкази и приказки човек би очаквал тъмните стихии на фантастичното да прелеят през чашата и да „удавят“ незащитените умове с неподправен страх и безумие. Така мотивите биха били прозрачни за всеки. Но при декадентската литература наистина го има онова освобождаващо безумие от края на 19 век във Франция, което насища символиката с нетрадиционното, сякаш бягството от действителността е единственият изход пред очакването за свършека на всичко. Самият Жан Лорен поема по стихийния път към това освобождение, изпълвайки белите листове с пороците, които го вълнуват, и всявайки ужас сред съвременниците си. Пияч на етер, фокусиран в един свят на ума зад завесата на опиянението и фантазмите, буен критик и разкрепостена личност, поела по пътя на саморазрушението. Краткото запознанство с Лорен чрез малкото статии и коментари ми наложи някаква подозрителност, която вървеше ръка за ръка с четенето на сборника, въпреки яснотата, че вътре ще намеря доста любопитни за мен текстове. Има още

„Когато великани ходеха по земята“ на Мартин Касабов

Фантазия и реалност

1-221362_b   Един ден може би ще усетиш, че светлината се пречупва по особен начин и ще видиш как облените образи изкривяват реалността. Вероятността да се случи не е изчислена, но пък можеш да отвориш книга, чрез която да достигнеш до определени проявления на това магическо преобразяване. Нещо подобно се случва с „Когато великани ходеха по земята“ („Жанет-45, 2019) – един сборник с нефилтрирано от реалността съдържание, където всяка история крачи с различен ритъм и излъчва необичайно сияние, все едно си на пътешествие из измеренията, а екскурзоводът натиска различни бутони по пулта, за да променя възприятията на пътниците. Явно такъв екскурзовод е Мартин Касабов, чиято вихрена фантазия намига на читателите от всеки колоритен герой. Но пък ако се замислиш, тази магия живее във всеки ум и от време на време се процежда навън, за да промени всичко. Има още

„Итанесиес“ на Сигизмунд Кржижановски

Поглед и реалности

1-28192157._SY475_   Както и да отразяваш реалността, винаги я пречупваш през собствения си разум. А може просто да пренебрегнеш статичността ѝ, да анулираш предвидимото с художествени похвати, да преобърнеш всякакви представи и синхронизации с физиката, стъпвайки на многоизмерна основа. В „Итанесиес“ („Аквариус“, 2016, с превод на Ася Григорова и Даря Хараланова) Кржижановски е тайнствен изследовател на  „разклатеното равновесие“, в което приликата с реалността е като сън в съня. Но тази фантазия не пренебрегва разума, а се сприятелява с него. Сякаш вървиш към мост, на който сегментите сочат в различни посоки, без да е оптична илюзия. Ако се оставиш на думите, пътуването ще те отведе право в небивалите земи, където царува „експерименталният реализъм“. Като в някаква нелогичност самият Кржижановски ще се роди отново десетилетия след смъртта си, сякаш е пътувал по невидим коловоз, скрит от историята, зачеркнат от бушуващите мисловни парадокси на времето, в което е живял.  Има още

„Великата суета“ („Избрани произведения“, том 1) на Борис Априлов

Морето, върхът и суетата

1-41183526   Колкото повече тършувах, толкова повече откривах. Сякаш пространството в произведенията на Борис Априлов добива смисълът на Вселена – разширява се постоянно и неизменно, докато не покрива всичко. Да опознаеш един свят е ценност само по себе си, а деветте тома, с които съм се заел са наистина впечатляващи. Всичко започна с един недовършен роман, прелял в автобиографична композиция, представяща писателя Борис Априлов. „Сляпо плаване“ ме насочи към богатството, в което смятам потъна за месеци наред, нещо като пир, на който съм поканен. И последва „бухването“ в морските сюжети, човешката дръзновеност и натрапчивите прозрения. Много идилия, много любов и една почти екзистенциална драма, разиграла се в полето на фантазията в романа „Великата суета“. А прозрението в мен дойде още след преполовяването на разказите, които създават усещането за пълнота и разбиране на човешката психология.  Има още

„Нощен летец“ на Джордж Р. Р. Мартин

Чужди светове

1-214298_b   Стане ли въпрос за далечни планети в някоя книга, веднага ми светва една лампичка и се впускам в предложеното пътешествие. Джордж Р. Р. Мартин не ме привлича много с фентъзи световете си, но фантастичните му произведения от седемдесетте няма как да пропусна. Ранният Мартин е плодовит на идеи и необикновени истории, така че въпросът дали да подхвана нещо, ми се струва безсмислен. Типично за хлапе, израснало през осемдесетте, фантастиката за мен е един вид добавена реалност, заедно със страшните прогнози за бъдещето на човечеството, от които почти припадам от удоволствие. „Нощен летец“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов и Милко Стоименов) носи именно такава сладост, затова приех този сборник присърце и останах изключително доволен. Освен това се радвам на новите издания, нищо че част от историите в тях вече съм прочел преди години.  Има още

„Човек сред хората“ на Нинко Кирилов

Фрагменти от реалността

1-207688_b   Винаги се опиянявам от детайлите, които ме затрупват в кратките разкази. Текстът става плътен и те обвива като в пашкул, думите се събират като добре подредена войска и нахлуват в личното ти пространство с тактическия похват на авторовия замисъл. И Нинко Кирилов не бяга от това най-хубаво богатство на литературата. „Човек сред хората“ („Black Flamingo“, 2017) действа едва ли не терапевтично за ума и съзнателната способност да прехвърляме кадри от живота с умерената скорост на личното си доволство. Героите са скицирани като реална алтернатива на художествените образи – поне така се „прожектираха“ в главата ми. Човек няма представа доколко те са измислени или дали съвпадат напълно с образите, които срещаме. В началото не разбирах желанията и идеалите им, сякаш съм чужд на тяхното измерение; все нещо дестабилизираше възприятията и скриваше идеите.  Има още

„Кедер“ на Йорданка Белева

Границите на тъгата

1-211402_b   Когато изпитваш чувство, то може да е неописуемо. Тъгата, мълчанието, смъртта, деструкцията на битието… Усещането е за безпокойство и тревожно втренчване в безкрая – онази невидима „граница“, която те засмуква в непреходността и нищото. „Кедер“ („Жанет 45, 2018) е израз на това мистериозно усещане, където спомените и смъртта си разделят човешкото, за да изчезне отвъд познаваемото. Да прочетеш думите, да ги усетиш с ума и душата си. Нямах представа колко хубави са тези разкази. Един ден някой просто трябваше да сложи тази книга в ръката ми, за да заживея с думите. Чета, мислите ми „сънуват“ отвъд тях, все едно не са просто букви, подредени една след друга. Сякаш е много малко за „получаване“, а усещанията са толкова дълбоки…  Има още

„Разговори след вечеря“ на Джеръм К. Джеръм

Беше нощта срещу Рождество…

1-3503488_b   Вгледах се назад и се оказа, че не съм чел кой знае какво от Джеръм К. Джеръм, нито съм знаел, че второто му име е Клапка. Един роман, тук-там някой негов разказ или откъс от такъв, няколко „крилати фрази“ и… това е. Наскоро захванах кратките произведения от чудесната поредица „Малка класика“ и, разбира се, стигнах до „Разговори след вечеря“ („Фама“, 2016, с превод на Йордан Костурков) – странен разказ за група от колоритни типове, споделящи си забавни истории за призраци. Не че Джеръм ще се остави да го разконспирирам веднага, но първото ми впечатление беше минорно. Още си спомням колко не ми се услади Удхаус и май съм един от малкото, които не са впечатлени от него.  Има още

„Лоената топка“ на Ги дьо Мопасан

Въпрос на принципи

1-198097_b   Спомням си с добро чувство „Бел Ами“ и Един живот. Мопасан е изключително интересен автор, събрал писанията си само в едно десетилетие, през 19 век, докато се бори със сифилиса и фамилната болест на „умопомрачението“. Но талантът му на наблюдател и съдник на вихрещите се около него събития и нрави го кара да прояви таланта си на разказвач. Натуралист до мозъка на костите си, той изгражда образи, които преминават безпрепятствено през поколенията, за да развличат и днешните читатели. Показателно е, че неговите идеи не звучат никак ретро, макар езикът да е далеч от модерната проза, с която сме свикнали. „Лоената топка“ („Фама“, 2015, с превод на Мария Коева) е израз на неговата чувствителност към нравите в родната му Нормандия.  Има още