„Белязани лебеди“ на Елена Павлова

Сборник от мрак и мистерии

 1-245876543-001  От време на време подхващам някой сборник с хорър разкази и се потапям сред черните краски на живота. Измислени, вдъхновени… Всеки си дава сметка, че светът е шарен и хората не са само цветя, които можеш да помиришеш и да дариш с усмивка, защото така би ти станало приятно. Има неща, които не се приемат лесно и затова е най-сигурно да ги затвориш на тайно място в съзнанието си и да се опиташ да ги забравиш. Каква наглост е обаче някой писател да започне да се рови именно в тези отпадни реалности, за да твори изкуство! Страхът се връща и те обзема постепенно, докато не започнеш да трепериш неудържимо.  Има още

„Диктати“ на Левенте Кирай

Диктати – вечното посегателство над свободата

1-1567654   Достатъчно е да се огледаш, за да разпознаеш невидимата сила на агресията, която допълва откъслечната идея за свобода във всеки от нас. Но има граница, и тя е във възприятията. Човек осъзнава или не осъзнава как се движи светът, а това предопределя психологическата му настройка. Кирай може би не е толкова страшен, ако приемем „нормалността“ в сюжетите му, но често заплахата е скрита зад страха от това да се почувстваш победен, да се определиш като роб на някаква сила, която повлиява усещанията ти за реално. „Диктати“ („Ерго“, 2015, с превод на Мартин Христов) е като тремор, прикрит зад невзрачен тик. Резултатът е усещане за неправди навсякъде около теб.  Има още

„Фалшивата брада на Дядо Коледа“ на Тери Пратчет

Забавни истории с Дядо Коледа, и не само

1-210932_b   И Дядо Коледа си има проблеми, особено в графство Коравчакъл, и по-точно – в Блекбъри, едно не толкова интересно и известно за съседите им място, но напълно необикновено за читателите. Казано с няколко думи: ако Тери Пратчет замисли нещо, то придобива магически свойства и тръгва из света да забавлява хората. В доброто дело е намесена и Лин Пратчет, която помага всичко да придобие напълно завършен вид. Тази красива книга е предназначена за деца, но едва ли някой любител на сър Тери би я пропуснал. Аз обичам шантави истории, така че Коледа или не, ще се повеселя на гърба на почти реалния старец. „Фалшивата брада на Дядо Коледа“ („Прозорец“, 2017, с превод на Светлана Комогорова – Комата) всъщност е сборник с кратки разкази, поели от коледния дух, но с вълшебното свойство да приличат на други, не толкова коледни истории.  Има още

„Нощно дежурство“ на Нели Цветкова

На докторите грешките са на два метра под земята

1-164335543   Когато стане въпрос за хорър, гледам редовно да си доставям поредната порция. Макар у нас хорър да се чете по-малко, при мен никога не е стоял въпросът да си зарежа любимия жанр заради тенденциите на книжния пазар. Винаги съм намирал и ще намирам какво да чета, както съм го правил през последните повече от трийсет години. Всъщност не познавам Нели Цветкова достатъчно добре, но пък се запознах с разказите ѝ в „Нощно дежурство“ („Гаяна“, 2015). Малката книжка съдържа 13 кратки разказа, обединени от темата за болницата и страхотиите, които могат да се случат в нея по тъмно.  Има още

„Нощно острие“ на Бранимир Събев

Нова среща със злокобното и фантазията

1-35124281   То е ясно, че съм ненаситен, когато стане въпрос за жанрови разкази. Докато реката от илюзии тече, все ще съм на първа линия и ще се надигам на пръсти, само и само да зърна през оградата от въображение поредните магически писания. А това все пак е Бранимир Събев, чиито сборници очаквам с вълнение и респект. „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“, „Пустинния скорпион“ и „Априлска жътва“ лесно се намърдаха в съзнанието ми, без много усилия. „Нощно острие“ („Гаяна“, 2017) не пада по-долу и ни потапя в светове, възможни за посещаване само чрез разказите и дивото въображение.  Има още

„Разкази за родината“ на Дмитрий Глуховски

За политиката, Родината и руската съвест

1-207124_b   Не разбирам от политика. Хм, по-скоро политиката не разбира от мен. Едно време, когато всячески се опитвах да си обясня тази дума, ми ставаше все по-тъжно и все по-тъжно. Така ставаше, защото си представях политиците като стожери на разума и справедливостта. Светът обаче никак не се интересуваше от моето мнение (а и от доста други) и произвеждаше едни други политици, от които съвсем ми се „разкисваше“ настроението. Нищо ново под небето. В „Разкази за родината“ („Сиела“, 2017, с превод на Васил Велчев) има много от това, за което всички говорят и се подсмихват, все едно четат виц.  Има още

„Приятелите умират заедно“ на Иво Христов

Разкази за мрак и изпитания

1-203563_b   Човек винаги търси и намира причина да чете някоя книга. Докато при популярните, за които говорят много хора, доста често е в сила „дай да видя какво пък толкова я хвалят и харесват“, останалите книги трябва да печелят всеки един от читателите си поотделно. Първото нещо, което ще ви направи впечатление, е въздействащата предна корица. Второто е краткия текст на задната, че сборникът е писан от тринайсетгодишно момче, животът на което е постоянна борба и опити да свикне с всичко онова, което му се случва. Ако литературата го е вдъхновила да пише, упоритостта и търпението могат да го научат да бъде по-прецизен в поднасянето на текстовете.  Има още

„Концерт в памет на един ангел“ на Ерик-Еманюел Шмит

Разкази за признания и изкупление

1-158107_b   Не знам как се пише за подобни книги. „Концерт в памет на един ангел“ („Леге Артис“, 2011, с превод на Зорница Китинска) носи онази невероятна идейност, от която всеки читател би извлякъл свой смисъл, без да се налага да работи с литературни внушения и категории. Тези разкази не носят никакъв интелектуален потенциал, нито принуждават да ги осмисляш дни наред. Но пък има толкова драматични обрати, че в един момент се чудиш как участниците преодоляват вътрешните си катаклизми, без съвсем да изгубят ума си.  Има още

„Птиците“ на Дафни дю Морие

Когато животът и въображението се сливат

1-199269_b   Не знам защо си мислех, че Дафни дю Морие не е за мен. Не съм чувал да се шуми около нея, нито ми беше препоръчвана допреди няколко месеца. За сравнително кратко време се появиха цели три нейни книги. Бяха доста дълго време пред очите ми, без да проявя някакъв интерес към тях. Трябва да спомена, че обожавам странните истории, които правят живота по-интересен и непредсказуем. През ръцете ми са минавали какви ли не необикновени текстове, но винаги съм готов за нещо, което отново да ме стресира и разбуди. Ето че сборникът „Птиците“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Мариана Шипковенска, Емилия Л. Масларова и Олег Димитров) ми беше препоръчан и трайно се настани в съзнанието ми.  Има още

„Щастливите хора“ на Любомир Николов

Щастливите хора и една неразумна действителност

1-204383_b   Ако кажа, че бих прочел всички книги, които носят подобно заглавие, ще ме изкарате невменяем. Кой се отказва от драмите и насилието, които обитават почти всяка една художествена книга? Просто трябва да поемаш повече от драмите на живота, а литературата е наистина верен източник на емоции. „Щастливите хора“ („Сиела“, 2016) обаче не е постна и лигава (извинявам се за силната дума!), а влече със себе си едни чудеса от идеи и алтернативи, от които много писатели ще се засрамят и нищо чудно да прекопират нещо или просто да се захванат с нещо друго. Точно такива сборници с „естествени“ (тази дума си е съвсем точна!) текстове създават нуждата от четене и човек започва да намира във все повече неща смисъл и идеи за себе си.  Има още

„Сбъдващия мечти“ на Адриан Лазаровски

За онова, което ни плаши

1-123456654   Преди доста години се запознах пряко с хорър културата и толкова се вманиачих, че не ми оставаше време за традиционната класика. Тук влизат и приключенските книги, които разказват за сблъсъци с легендарни чудовища, и фантастичните, които пък изследват странните проявления на живота на други планети. Хорър жанрът „пълзи“ и в трилърите, а натуралните драми в живота на някои герои от всякакви други книги са толкова ужасяващи, че влияят до някаква степен на психическата устойчивост на читателите. Така че този жанр се е обрекъл на мимикрия  и съществува на много нива в литературата.  Има още

„GRANTA България 6: Отвъд болестта“ – списание за нова литература

Болестта и ранимите

1-2345665432   „GRANTA България“ става все по значимо за мен списание за литература. Колкото повече разлиствам страниците му, толкова повече се убеждавам, че в него има доста повече, отколкото в множество популярни романи. Темата в този брой ме накара да изчакам с почитането му. Дори имаше период, в който не ми се пишеше за него. Болестта е мерило за пригодност към живот. Хората, чиито тела са „наказани“ от генетичната си предразположеност към определени заболявания, се борят с нея и се опитват да живеят с мисълта, че надежда за излекуване винаги съществува. Болестта е травма и на духа, когато е нелечима към този момент.  Има още

„Хубави неща, лоши неща“ на Коста Сивов

Фантастични светове от всякакъв калибър

 1-25121575  Отново се захванах със сборник с разкази на български автор, което вече си стана традиция, поради причината, че ставам все по-бдителен за всичко случващо се на книжния фронт. Ако няма подходящи сборници с разкази, търся нещо друго или налитам, както масово се случва, на преводните книжки, от които човек може да получи нещо, но може и да се окаже завлечен с някой лев. Слава на природните ми дадености, бих казал, защото отдавна разбрах, че съм имунизиран от масовите истерии и не грабвам веднага всяка книга с препоръки от известни автори на задната корица. Понякога минават месеци, докато благоволя да се запозная с подобна книга.  Има още

„Брод през световете“ на Валентин Попов – Вотан

Разкази за тъмната страна

1-7841759_b   Може би вече познавам достатъчно творчеството на Валентин Попов, за да имам известни очаквания. „Нощта срещу ноември“ и „Пепел от мрак“ ми разкриха доста за стила на автора и сюжетите, с които оперира. Все пак „Брод през световете“ („Монт“, 2016) е нов сборник, който тепърва трябва да доказва, че е нужен на българската жанрова литература. Особено съм щастлив, че темите са все така разнообразни и не ме отпуснаха дори за миг. По-дългите разкази обаче създават и по-приятно усещане за добре изпипани истории, с повече материал за размисъл. Пък и си мисля, че ако Валентин съзре потенциал в някоя тема, какъвто забелязах тук-там, може спокойно да изкара няколко чудни новели.  Има още

„Лудият от площад Свобода“ на Хасан Бласим

Бруталната реалност на Бласим

1-195909_b

   „Бях поет, а живеех като бежанец в този обор за хора, и може би сърцето ми бе закоравяло, а мозъкът ми се беше отворил за летливата мъдрост на абсурда и затова се мъчеше с пестеливи думи да даде израз както на гнева ми от човешкия ужас, така и на любопитството си към същината му… От друга страна, всеки път щом се вгледах в някое дърво или в нощ, изпълнена с вълците на съмнението, в сърцето ми бликваше извор на наивна детска тъга. Смятам, че писането не бива да се осакатява с блудкавите емоции, които се разнасят от човешките тълпи като миризмата на пот от ризите им и които са еднакви като редицата дупки в тоалетна.“

   Понякога книгите са жестоки, толкова жестоки, че читателят е принуден да се убеждава: това е сън наяве и писателят е вложил повече литературност, за да не напомнят думите му на бълнуване на луд.  Има още