„Приятелите умират заедно“ на Иво Христов

Разкази за мрак и изпитания

1-203563_b   Човек винаги търси и намира причина да чете някоя книга. Докато при популярните, за които говорят много хора, доста често е в сила „дай да видя какво пък толкова я хвалят и харесват“, останалите книги трябва да печелят всеки един от читателите си поотделно. Първото нещо, което ще ви направи впечатление, е въздействащата предна корица. Второто е краткия текст на задната, че сборникът е писан от тринайсетгодишно момче, животът на което е постоянна борба и опити да свикне с всичко онова, което му се случва. Ако литературата го е вдъхновила да пише, упоритостта и търпението могат да го научат да бъде по-прецизен в поднасянето на текстовете.  Има още

„Птиците“ на Дафни дю Морие

Когато животът и въображението се сливат

1-199269_b   Не знам защо си мислех, че Дафни дю Морие не е за мен. Не съм чувал да се шуми около нея, нито ми беше препоръчвана допреди няколко месеца. За сравнително кратко време се появиха цели три нейни книги. Бяха доста дълго време пред очите ми, без да проявя някакъв интерес към тях. Трябва да спомена, че обожавам странните истории, които правят живота по-интересен и непредсказуем. През ръцете ми са минавали какви ли не необикновени текстове, но винаги съм готов за нещо, което отново да ме стресира и разбуди. Ето че сборникът „Птиците“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Мариана Шипковенска, Емилия Л. Масларова и Олег Димитров) ми беше препоръчан и трайно се настани в съзнанието ми.  Има още

„Щастливите хора“ на Любомир Николов

Щастливите хора и една неразумна действителност

1-204383_b   Ако кажа, че бих прочел всички книги, които носят подобно заглавие, ще ме изкарате невменяем. Кой се отказва от драмите и насилието, които обитават почти всяка една художествена книга? Просто трябва да поемаш повече от драмите на живота, а литературата е наистина верен източник на емоции. „Щастливите хора“ („Сиела“, 2016) обаче не е постна и лигава (извинявам се за силната дума!), а влече със себе си едни чудеса от идеи и алтернативи, от които много писатели ще се засрамят и нищо чудно да прекопират нещо или просто да се захванат с нещо друго. Точно такива сборници с „естествени“ (тази дума си е съвсем точна!) текстове създават нуждата от четене и човек започва да намира във все повече неща смисъл и идеи за себе си.  Има още

„Сбъдващия мечти“ на Адриан Лазаровски

За онова, което ни плаши

1-123456654   Преди доста години се запознах пряко с хорър културата и толкова се вманиачих, че не ми оставаше време за традиционната класика. Тук влизат и приключенските книги, които разказват за сблъсъци с легендарни чудовища, и фантастичните, които пък изследват странните проявления на живота на други планети. Хорър жанрът „пълзи“ и в трилърите, а натуралните драми в живота на някои герои от всякакви други книги са толкова ужасяващи, че влияят до някаква степен на психическата устойчивост на читателите. Така че този жанр се е обрекъл на мимикрия  и съществува на много нива в литературата.  Има още

„GRANTA България 6: Отвъд болестта“ – списание за нова литература

Болестта и ранимите

1-2345665432   „GRANTA България“ става все по значимо за мен списание за литература. Колкото повече разлиствам страниците му, толкова повече се убеждавам, че в него има доста повече, отколкото в множество популярни романи. Темата в този брой ме накара да изчакам с почитането му. Дори имаше период, в който не ми се пишеше за него. Болестта е мерило за пригодност към живот. Хората, чиито тела са „наказани“ от генетичната си предразположеност към определени заболявания, се борят с нея и се опитват да живеят с мисълта, че надежда за излекуване винаги съществува. Болестта е травма и на духа, когато е нелечима към този момент.  Има още

„Малки приказки“ на Иво Сиромахов

Приказки чудни и приказки сладки

1-203746_b   За пръв път се залавям да пиша за приказки, но не защото не съм чел, а заради младостта на блога. Надявам се, че всеки един поотраснал човек рано или късно отново ще погледне към този симпатичен жанр – заради обичта към собствените си деца или защото има приятни спомени от книжките с вълшебни илюстрации от детството. Аз не смятам, че ако човек порасне, трябва да зареже детството си като ненужен и мъгляв спомен, въпреки изминалото време и новите приоритети. Просто защото става въпрос за една и съща личност – самият ти като малък и голям. Наскоро отбелязах юбилейните четиресет, като първите 6-7 от тях съм се изграждал като личност с помощта на книжките с приказки.  Има още

„Хубави неща, лоши неща“ на Коста Сивов

Фантастични светове от всякакъв калибър

 1-25121575  Отново се захванах със сборник с разкази на български автор, което вече си стана традиция, поради причината, че ставам все по-бдителен за всичко случващо се на книжния фронт. Ако няма подходящи сборници с разкази, търся нещо друго или налитам, както масово се случва, на преводните книжки, от които човек може да получи нещо, но може и да се окаже завлечен с някой лев. Слава на природните ми дадености, бих казал, защото отдавна разбрах, че съм имунизиран от масовите истерии и не грабвам веднага всяка книга с препоръки от известни автори на задната корица. Понякога минават месеци, докато благоволя да се запозная с подобна книга.  Има още

„Брод през световете“ на Валентин Попов – Вотан

Разкази за тъмната страна

1-7841759_b   Може би вече познавам достатъчно творчеството на Валентин Попов, за да имам известни очаквания. „Нощта срещу ноември“ и „Пепел от мрак“ ми разкриха доста за стила на автора и сюжетите, с които оперира. Все пак „Брод през световете“ („Монт“, 2016) е нов сборник, който тепърва трябва да доказва, че е нужен на българската жанрова литература. Особено съм щастлив, че темите са все така разнообразни и не ме отпуснаха дори за миг. По-дългите разкази обаче създават и по-приятно усещане за добре изпипани истории, с повече материал за размисъл. Пък и си мисля, че ако Валентин съзре потенциал в някоя тема, какъвто забелязах тук-там, може спокойно да изкара няколко чудни новели.  Има още

„Лудият от площад Свобода“ на Хасан Бласим

Бруталната реалност на Бласим

1-195909_b

   „Бях поет, а живеех като бежанец в този обор за хора, и може би сърцето ми бе закоравяло, а мозъкът ми се беше отворил за летливата мъдрост на абсурда и затова се мъчеше с пестеливи думи да даде израз както на гнева ми от човешкия ужас, така и на любопитството си към същината му… От друга страна, всеки път щом се вгледах в някое дърво или в нощ, изпълнена с вълците на съмнението, в сърцето ми бликваше извор на наивна детска тъга. Смятам, че писането не бива да се осакатява с блудкавите емоции, които се разнасят от човешките тълпи като миризмата на пот от ризите им и които са еднакви като редицата дупки в тоалетна.“

   Понякога книгите са жестоки, толкова жестоки, че читателят е принуден да се убеждава: това е сън наяве и писателят е вложил повече литературност, за да не напомнят думите му на бълнуване на луд.  Има още

„Детство“ – множество автори

Детство мое

1-201620_b  Сборници като този излизат само с голяма любов, защото съдържат много повече от някакви букви и думи. „Детство“ („Изток-Запад“, 2016)  е колекция от специално подбрани тематични разкази, носещи духа на детската душа, предизвикващи онази невинна и жизнерадостна усмивка, която може да се види изключително рядко напоследък. Тези разкази имат мисия – да спечелят сърцата ни за една благородна кауза. Трийсет и четирима автори си дават среща на тези страници, за да ни напомнят за невинните години на детството, изпълнени с игри, вълшебства и щастие. Ако има нещо, което да осмисля живота повече, то със сигурност се нарича детство – дузината години от първите стъпки до осъзнаването, че вече си отговорен за действията си.  Има още

„Последните българи“ на Делиян Маринов

Срещи с последните българи

1-31302561   Ако има книги, които се помнят не само заради емоцията, която са създали у читателя, а и с буквалното осъзнаване на колко крехък клон седим, то „Последните българи“ („Гаяна“, 2016) наистина излиза на преден план. И ако за мен си беше изненада появата на тази книга в „Колекция Дракус“, за авторите на поредицата едва ли е стоял проблемът дали да я включат в нея. Несравнимо е усещането да ти покажат какво си изгубил, за да достигнеш до илюзорното щастие на дигиталната съвременност. Не, тук няма кой знае какво противопоставяне между миналото и бъдещето, но прозира тъжната действителност из селските райони, които от райски кътчета, се превръщат в бунища на човешката глупост.  Има още

„Дъщерята на скулптора“ на Туве Янсон

Разкази от детството

1-196843_b   Чета толкова много разкази, че не ми остава много време да живея в действителността. Може би това не е далеч от истината. Един разказ е цял свят, а двайсет са многоизмерна вселена, в която се сбъдват всички желания. И Туве си спомня, разказва за детството, изпълнено с фантазии, мистерии и чудеса. Човек попада в една лична аномалия, избуяваща като изоставена от десетилетия градина. Детството. Сивите оттенъци се смесват с цветни фойерверки и се превръщат в чувства и усещания. Ако ти трябва нещо приказно, върни лентата и се потопи в детството. Направи малко усилие и отново ще гледаш света с любопитство, всичко ще ти изглежда интересно, защото още го опознаваш и се сблъскваш все с нови неща.  Има още

„Две луни“ на Елена Павлова

Магически, страшни и фантастични истории

1-201200_b   Колкото и жанрови разкази да прочитам, все не се насищам. Това си е пристрастяване, но хубаво, без странични ефекти. Как да не се развълнувам на поредния сборник, излязъл сякаш от нищото. От нищото, защото дългата писателска „почивка“ на Елена Павлова свърши (всъщност тя свърши доста преди днешния ден, но за мен тази книга е нещо като нейното действително завръщане), за да се роди този прекрасен сборник, пропътувал години, още от зората на българската жанрова литература. Сега куп народ са щастливи, което се отнася и за мен. „Две луни“ („Изток-Запад“, 2016) запълва тази празнина, като събира накуп разкази, писани от 90-те години на миналия век до днес.  Има още

„Ситуация след ситуация“ на Тео Чепилов

Хумористични разкази от суровата реалност

1-200184_b   Казват, че се раждаме чисти и невинни, но за поколението, израснало в България през деветдесетте години на 20-и век, реалността е трудно проходима джунгла от избори, по-голямата част от които не водят към хубав живот. Те са тези, които трябва да пораснат бързо, защото тепърва ще се сблъскват с изстраданата от родителите им свобода. Звучи странно, при все че тази свобода би трябвало да означава спокойствие и щастлив живот. Дали? Те са устремни, решителни и поемат рискове, сякаш се борят с демоните на прехода. Те попиват всичко ново и живеят за мига, без страх, без осигурено бъдеще, без съвест. Това е уличното поколение, което пътува за никъде, защото съществува в димни завеси от тютюнев дим, наркотично опиянение и безразборен секс.  Има още

„Отвъд стената на съня“ на Х. Ф. Лъвкарафт

Демоните на безпокойствието

1-193592_b   Кой е Лъвкрафт и защо се е заел да плаши хората? Всъщност той само пише за онова, което всички ние крием дълбоко в безсъзнателната част от себе си. Преди милиони години природата се е погрижила за оцеляването ни, като ни е „накарала“ да се страхуваме. Това е инстинкт за самосъхранение с необикновена сила, не напълно съзнавана, но с непреодолимо въздействие. С този магнетичен сборник, Лъвкрафт за пореден път доказва, че умовете ни са пълни с кошмарни създания, като само част от тях са сътворени от човешкото въображение. „Отвъд стената на съня“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) съдържа едни от най-провокативните и смислени произведения на автора, много от които почукват директно на портите на Ада. С удоволствие писах за всички тях, като се постарах да вградя своето реално усещане за текстовете.

Има още