Пътят на изгубените души
Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници. Има още
Когато отидох да видя Доминик Карильо, съзрях един симпатичен човек с необичайна аура, ако мога така да се изразя. Ако някой беше казал, че това е учителят му, веднага щях да кажа: „Готин учител!“ и да се заслушам по-внимателно. Така или иначе той се представи и всичко нататък продължи доста непринудено и забавно. Да, мислех си, че книгата му също е толкова забавна – просто ще я прочета един следобед, когато имам няколко свободни часа. Но първите страници бяха стряскащи. Бях в необичайното положение да се пренастроя или да я оставя за друг път. Виждам едно четиринайсетгодишно момиче, което е хукнало да „спасява“ любовта си от съперницата, но се сблъсква челно с живота извън къщи. „Необичайните заподозрени“ („Сиела“, 2019, с превод на Явор Недев) е като мисъл под линия, за онези тъмни кътчета, в които не се втренчваш често и отминаваш бързо, понеже си мислиш, че си научил достатъчно и нищо не може да ти попречи да изживееш живота както сам си знаеш. 
Жертва на обстоятелствата и жажда за живот – всичко може да бъде обяснено с изборите, които правим, за да бъде нашето съществуване поне малко по-смислено. Не само да гледаш, но и да виждаш, да изпитваш жажда, да изпиваш и горчивото заедно със сладкия нектар, който ти поднася случайността. Но и да правиш необходимите крачки напред, защото само по този начин ще постигнеш удовлетворение. И още десетки и десетки лични просветления ме занимават след прочитането на „Жажда“ („Сиела“, 2018). Макар и кратка, книгата на Захари Карабашлиев улавя много от нюансите на съществуването. Сцената е семпла, сякаш подготвена за тъмнината, която винаги обгражда живота и ни подготвя за поредното бягство от действителността. Телата са „опаковани“ в тленност и само общуването може да разсее трупащите се наоколо черни краски. 
Едно минало, което притиска ума и го затваря в клетка, за да не „произвежда“ бъдеще, но пробужда отново мисълта за свобода и революции в съзнанието. „Германия, мръсна приказка“ („Сиела“, 2017) е писана точно тогава, когато ще бъде разбрана и приемана с отворени обятия, и макар първите стъпки на свободата да са вече изминати, все още е необходимо да четем и да си припомняме отминалите години. Навлезеш ли в същността на настоящата история, пробуждането ще е стряскащо и пределно реално. Един Пасков е достатъчен да прогледнеш и да откриеш смисъл в свободата, която и последното поколение трябва да осъзнае и разбере. И най-вече, че чудеса не съществуват в свят на непрестанна борба с човешките пороци. 
Доста дълго време не съм се връщал към българската класика, но това е предвидимо, защото през годините съм изчел доста. Но както се случва често при мен, срещнах човек, който в момента „броди“ из дебрите на българските книги, онези, които могат да се нарекат „вечна класика“. Започнах с 
Странно. Не толкова това, че за пръв път се потапям в книга на Пасков, а защото усещането е за безвремие, макар да съществува време на действие и то да носи своя отпечатък в исторически план. „Балада за Георг Хених“ („Сиела“, 2017) сякаш надраства времето, прониква отвъд видимите граници на позицията си и престава да старее – един вид противовес на самия майстор на цигулки. В романа всяко мъртво нещо по някакъв начин е по-живо и въздействащо: материалите за направата на инструмента, духовете, които очакват своя роднина и приятел при себе си, и дори самата смърт, защото означава спасение за Георг. Постепенно тишината се изпълва със звуци, мисълта става видима и се слива с утопията за безсмъртие. 
Мисля, че книжките от поредицата „Малкият Българ“ са доста сполучливи дотук. Може би като излязат още 2-3 на същото ниво, авторите ще могат да си гарантират постоянна аудитория и дори нови почитатели. Вече на всички е известно накъде се движат нещата с четящите хлапета, така че на мен ми се струва нормално още няколко подобни поредици от български автори да направят първите си стъпки през следващите няколко години. Освен цялото забавление, което пада покрай книгите, ще има щастливи четящи хлапета. При положение, че и мен успяват да забавляват, успехът е почти сигурен. Торофиев и Богданов са истински тандем за пример, което не е само мое мнение. Така славно и с усмивка преминах през 
Когато стане въпрос за училищни истории и детски книги, всеки ще очаква повече пакости, отколкото прилежно поведение. Така е и с Майлс и Найлс – едни истински хитреци в номерата, които, повече от логично, ми напомниха на легендарните Макс и Мориц, но пренесени в доста по-сложната съвременна действителност. Ако трябва да си пакостлив сега, то ти трябват повече усилия и креативност. В 
Отдалечете се от собствения си сигурен свят, изтрийте собствените си принципи, каквито и да са, и започнете отначало. Оттам, където очите ви започват да изследват света с любопитство и да се притварят инстинктивно, когато съзрат нещо страшно или необяснимо, а болката плаши, защото до идването ѝ няма готови инструкции как да я преодолееш. Трябва да намериш сили да изтласкаш надалеч неприятното усещане, но не знаеш ли причината зад него, не можеш да изградиш собствена защита. Моментът на болка се проточва и те следва в продължение на почти цяла вечност. Докато не се изтощиш в опитите си да бъдеш искрен към себе си. 
Докато доста почитатели си чакат шестата книга от „Песен за огън и лед“, преводите на Джордж Р. Р. Мартин започнаха да растат прогресивно. Оказва се, че човекът може да се похвали със солидно творчество още преди да напише първата книга от най-харесваната си поредица. Набързо се появиха няколко от по-старите му произведения, едно от които е и „В дома на червея“ („Сиела“, 2017, с превод на Богдан Русев). Докато се чудя още дали да подхващам солидните томове на огнено-ледената епопея, изчетох това-онова и не съжалявам, ама никак. Харесвам фантастични светове, особено тези, които едва връзват двата края някъде в космическото пространство. 
Ако имаш да казваш нещо важно, ти го казваш на хората, на които държиш. Досега не съм срещал автор като Фредрик Бакман. Освен че пише с необичаен и любопитен стил, думите му значат много повече, отколкото отделния човек може да прозре. Истината излиза наяве само ако съществуват приятелството, взаимността, споделеното щастие или болка, отборния дух… Дори гледайки самия Уве, темерут до мозъка на костите си, ти се ще да си му съсед, приятел или просто да го виждаш от време на време. Бакман пише книги, които общуват с теб по незабравим начин. Винаги намирам нещо скрито, като изпаднала през ситото на ума песъчинка, от която зависи нечие щастие, или е последната градивна част от споделена важна за някой мисъл. 
Наистина очаквах да се случи книжка като тази. Сред хлапетата настана оживление, когато се появиха куп богато илюстрирани поредици, специално предназначени за тях и техните хлапашки интереси. „Малкият Българ“ е нашенски вариант, а „Вампирът от Несебър“ („Сиела“, 2017) би трябвало да е първата от няколко, стига да има достатъчно интерес към нея. Всичко тръгва от един шантав анимационен сериал, последван от три книги-игри, които не съм чел, но все пак имам представа за какво иде реч в тях. Проектът на Торофиев и Богданов е наистина смел, защото не е лесно в днешно време да заинтригуваш устремилите се към живота хлапаци, които не виждат нещо особено полезно в книгите. 
Докато се чудя в какъв жанр да сложа тази книга, в главата ми минават съвсем други мисли. Ако се опитам да бъда строг към нея, в същия момент усещам как захвърлям изключителния живот на баба Дуня на бунището. В тази книга няма достатъчно „изригвания“, за да накара читател като мен да затвори напълно доволен последната страница, но има отношение към живота, има неща, от които и аз се нуждая, за да разбера докъде съм стигнал и какво още имам да свърша по нататък. Не, не бях и философски настроен, не ме тормозеха въпроси без отговор, нито търсих определен смисъл. 
Един ден ще се борим за спомените си. Един ден ще търсим миговете, които са осмисляли целия ни живот. Един последен опит да се потопим в бурното море на емоциите, кътани през отминалите години. Мисля си, че каквото и да напише Бакман оттук нататък, тази малка книга ще изпъква с голямото си сърце, с цялата си красива образност и тъгата, която наистина може да вдъхва надежда. За разлика от другите му книги, тук е изведена само същината, без да има конкретна история, около която да се завърти повествованието. А и не е необходимо, поне тук. 
Не съм чел много от Геймън, но лесно ще запълня пропуските в най-скоро време. Харесвам приказните истории, особено придружените с красиви илюстрации, а и мога спокойно да кажа, че илюстраторът Крис Ридъл се е справил прекрасно със задачата да достави на читателите наслаждението от още едно сетиво. Освен това съм впечатлен от българското издание, което ще допадне на хора от всякаква възраст – излишно е да казвам, че почитателите на Геймън не са само деца и всяка негова книга се приема добре от почти всички. „Од и ледените великани“ („Сиела“, 2017, с превод на Богдан Русев) отново черпи вдъхновение от скандинавската митология, която дава изключително много на жанра фентъзи. 