„Щастливите хора“ на Любомир Николов

Щастливите хора и една неразумна действителност

1-204383_b   Ако кажа, че бих прочел всички книги, които носят подобно заглавие, ще ме изкарате невменяем. Кой се отказва от драмите и насилието, които обитават почти всяка една художествена книга? Просто трябва да поемаш повече от драмите на живота, а литературата е наистина верен източник на емоции. „Щастливите хора“ („Сиела“, 2016) обаче не е постна и лигава (извинявам се за силната дума!), а влече със себе си едни чудеса от идеи и алтернативи, от които много писатели ще се засрамят и нищо чудно да прекопират нещо или просто да се захванат с нещо друго. Точно такива сборници с „естествени“ (тази дума си е съвсем точна!) текстове създават нуждата от четене и човек започва да намира във все повече неща смисъл и идеи за себе си.  Има още

„Градът и звездите. Песните на далечната Земя“ на Артър Кларк

Бъдещето на Кларк

1-203303_b   Обикновено най-удивителните произведения във фантастиката се пишат от учени, които действително вярват, че техните идеи могат да се осъществят някога в бъдещето. Артър Кларк не прави изключение. Ако не знаете, точно на този фантаст и учен дължим цялата комуникационна вселена, в която живеем. Към ден днешен няма друго средство, което да ни тегли напред и да е от толкова голямо значение. Затова Кларк е един от хората с най-голям принос в историята на човечеството и всеки, докоснал се до изумителните му идеи, остава впечатлен от невероятното му въображение.  Има още

„Малки приказки“ на Иво Сиромахов

Приказки чудни и приказки сладки

1-203746_b   За пръв път се залавям да пиша за приказки, но не защото не съм чел, а заради младостта на блога. Надявам се, че всеки един поотраснал човек рано или късно отново ще погледне към този симпатичен жанр – заради обичта към собствените си деца или защото има приятни спомени от книжките с вълшебни илюстрации от детството. Аз не смятам, че ако човек порасне, трябва да зареже детството си като ненужен и мъгляв спомен, въпреки изминалото време и новите приоритети. Просто защото става въпрос за една и съща личност – самият ти като малък и голям. Наскоро отбелязах юбилейните четиресет, като първите 6-7 от тях съм се изграждал като личност с помощта на книжките с приказки.  Има още

„Последната територия“ на Момчил Николов

Територията на сънищата

1-12345665432   Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх.  Има още

„Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри

Да продължиш напред въпреки всичко

Nqma da poluchite omrazata mi-PRESS   Всъщност не знам как да започна. Тази малка книжка не е написана от писател, нито се очаква да катери класациите за бестселъри. Тя е глътката живот на един обикновен човек, който трябва да продължи напред въпреки всичко. Думите в нея имат сила, силата да изпълнят едно съществуване със смисъл, като бъдат изречени и приети от обществото. Ние знаем, че Антоан Лейри е онзи, който изгуби съпругата си при атентата в „Батаклан“. Можем да му съчувстваме, да пророним сълза, защото така ни идва отвътре или просто така е редно. Ние знаем за онзи ден, в който набрахме номер на телефона с надеждата да чуем гласа любимия си човек. Лейри също набра номер, но не получи ответ. Много други не получиха. Светът престава да бъде същият и трябва да сме силни.  Има още

„Жупел за закуска: Дневниците на един Д’Явол“ на Тейтъм Флин

Дяволски забавна приключенска история

1-201808_b   Да определя тийнейджърска книжка за задължителна в очакващия ме списък с набелязани книги, е повече от странно за мен, но получената предварителна информация направо си ме извади от унеса и хукнах да се снабдя с нея. А работата е там, че изобщо не бях чувал за Тейтъм Флин, нито колко е начетена или опитна в това, което си е наумила – да пише забавни истории. „Жупел за закуска: Дневниците на един Д’Явол“ („Сиела“, 2016, с превод на Борислав Стефанов) може спокойно да се нарече яка книжка, която хем ти пречи да се намусиш, хем ти пълни главата с най-различни полезни факти за живота и… всичко останало. Не е лесно това, да знаете.  Има още

„Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат“ на Ишбел Бий

Приказка от 19-и век с медиуми, часовници и една тайна

1-201807_b   Не е като да не съм чел странни книги, но точно тази прави особено впечатление. Мисля, че може да мине за тийнейджърска, но с много условности, защото съдържа неща, които спокойно биха смутили някой по-стриктен родител. Е, с очите си съм виждал хлапета да проявяват интерес към неотговарящи за възрастта им книги и никой да не се учудва на това. Така че нека поне тук да не бъда толкова лош и да вместя книгата в съответната категория. Пък и лесно ще я откриете в компанията на модерните тийн книжки 🙂   Има още

„Ритуалът“ на Радко Пенев

Тайни и мистерии из българските земи

1-201082_b   Преди години, когато настървено прочитах почти всички трилъри и приключенски книги с герои археолози и с тайни от Историята, не си представях, че по нашите земи могат да се развият подобни сюжети. Приключенският трилър като жанр не е български патент, а и не влиза в разбиранията ни за българска литература, което предполага, че интересите на местните писатели са насочени в друга посока. Обаче интересът на читателите у нас към жанра е голям, като се има предвид колко много чужди автори имат преведени по пет, десет, че и петнайсет книги на български език.  Има още

„Заведи ме вкъщи“ на Михаил Вешим

Мечтаният дом на хлапето

1-190632_b   До този момент не бях чел книга на Вешим, въпреки че той е достатъчно известен, за да му се обърне подобаващо внимание. Изненадващо или не, първата прочетена от мен негова книга се оказа детска. Просто посегнах към рафта с книги и извадих първата ми попаднала – „Заведи ме вкъщи“ („Сиела“, 2014). Още преди да се усетя я преполових, а не след дълго я прочетох цялата – все пак е под сто страници и е изпъстрена с илюстрациите на Дамян Дамянов. Оказа се доста любопитна като сюжет и ме накара да се замисля сериозно. Направи ми впечатление, че масово не се харесва, което си има и своето логично обяснение: казва истината за заобикалящия ни свят, и то от гледната точка на десетгодишно сираче. А и е подходяща за деца, което е проблем за нас, възрастните. Има още

„Водосрез“ на Паоло Бачигалупи

Истински апокалипсис

1-198277_b   В реда на нещата е от време на време да се появяват такива книги – за борбата между хората и природата, за грешките и последствията, които един високоцивилизован вид оставя в наследство на децата и внуците си. Картината във „Водосрез“ („Сиела“, 2016, с превод на Елена Павлова) е апокалиптична, нездрава, рушаща устоите на градената с хилядолетия цивилизация. Това са остатъците от стихийното технологизиране на малката планета, късметлийски успяла да събере всички необходими елементи за развитието на интелигентен живот. Но, както обикновено се получава в един сблъсък между човека и природата, последната винаги излиза напред с едни гърди.  Има още

„Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров

Смъртта е във вятъра

1-200382_b   За тази книга с кървавочервена корица вече се водят люти спорове, а опитът за анализирането ѝ по всякакви критерии за качество може да изуми незапознатите (като мен) по въпроса за „менталните увреждания“ на българската литература. Всъщност такива няма, затова съм сложил тази неприятна диагноза в кавички. Все едно ние сме различните, а всички други са цъфнали и вързали. Съвсем разумно изчаках да спре малтретирането на поредната българска книга и намерих няколко часа за прочитането ѝ – защото ме привлича, защото усещам нейният призив към читателите, които са способни да я усетят.  Има още

„Измамата“ (Трилогия „Играта“ – книга 3) на Андерш де ла Моте

Екшън до дупка във финала на трилогията

1-0902051_b   Малко неща могат да увличат в една книга, а трилогията на Андерш де ла Моте използва доста начини, за да докаже, че в модерния свят винаги е интересно и се случват неща, които могат да превземат ума, оставяйки тялото да се движи по инерция или в доста случаи да бъде управлявано от вещ кукловод. Нещата вече са толкова сложни, че на човек му иде да захвърли всичко и да се нанесе в неоткриваема къщичка в гората. След „Играта“ и „Тръпката“, де ла Моте спринтира, за да постави точка на екшън историята си по добър и запомнящ се начин. „Измамата“ („Сиела“, 2015, с превод на Любомир Гиздов) обаче поставя и доста въпроси, на които не може лесно да се отговори дори на 1400 страници.  Има още

„Убиец“ на Васил Панайотов

Екзистенциалните перипетии на Велин

1-199786_b   Не съм съвсем сигурен дали разбрах тази книга, но съм сигурен, че логично бързият ѝ прочит не остави кой знае какво в мен. Тук не може да се избяга нито от крехката дължина на романа, нито от някои заигравки на Панайотов с езика и хитрото влагане на някакви философски трески под острите нокти на живота. В „Убиец“ („Сиела“, 2016) има прекалено много и в същото време прекалено малко. Бих си позволил дори да я определя като опит да се премерят ценностите, които ни е дала цивилизацията като цяло и животът в ъндърграунд средите. Според мен за това е необходимо доста повече – повече обем (в случая е необходим), повече опорни точки в сюжета, повече „магия“ в изказа, повече знаци към читателя, че темата е достатъчно сериозна, за да се възприеме книгата като нещо значимо, защото в самото начало няма никакви индикации за това.  Има още

„Последната олимпиада“ на Йордан Свеженов

С бодра крачка към края на света

1-199751_b   Не е лесно да се засмееш, когато проблемите на света стават и твои проблеми, само защото не можеш да се преселиш на нова планета – каквото и да се случва някъде по света, се отразява на всички, с малка вероятност за измъкване. Глобализация. Но когато се намеси класен хуморист, за да поразчупи нещата, просто дишаме с пълни гърди и се забавляваме, докато летят бомбите. А е адски трудно да се направи, вярвайте ми, особено в книга, защото знаем колко трудно се шлифова хуморист, който може да ни спечели и с роман, освен с традиционните вицове, които така или иначе са на всяка крачка в социалните мрежи и по улиците. Ето това харесвам на Свеженов – мащаба на мисълта и свободата на фантазията, чрез които като на шега се случват книги като „Революция с аритмия“, „Анархия на три морета“ и съвсем свежата „Последната олимпиада“ („Сиела“, 2016).
Има още

„Петата купа“ на Дан Симънс

Шерлок Холмс разследва в компанията на Хенри Джеймс

1-1837477

   Ясно е, че Дан Симънс не е кой да е на литературната сцена и едва ли някой негов почитател ще пропусне възможността да изчете поредната тухличка в негов стил – нашироко и подробно, без да се съобразява с мащабите на темата, а само със стихийното си въображение, което, към ден днешен, би респектирало и най-умелия разказвач на истории. Ясно е и това, че тетралогията „Хиперион“, „Илион“ и „Олимп“ ще останат доста дълго като един своеобразен връх в творчеството му. Тях ги четох преди години и не съм им писал ревюта, но държа винаги да ги споменавам щом стане въпрос за епична фантастика или е намесено името на Симънс. Преди две години пък останах приятно изненадан от „Ужас“, който ми показа, че Симънс все още не е казал последната си дума и държи едно много високо ниво. В нея се видя, че писателят има интереси към Историята, което се вижда и в „Петата купа“ („Сиела“, 2015, с превод на Васил Велчев). Има още