„Следите остават. Произшествие на тихата улица“ на Павел Вежинов

Криминални приключения

   Какво е по-важно от детството за едно дете? Ясно е, че това е реторичен въпрос. Колкото и поколения да се сменят, лудите детски години си остават непревземаеми от строгата принципност на възрастните. Беше средата на 80-те години, когато тършувах в библиотеките за удивителни приключения. Първо прочетох някои от фантастичните произведения на Вежинов и доста „високата“ „Нощем с белите коне“, чинно подредена на рафта вкъщи. Някак между другото събрах всичко от автора и там попаднаха настоящите романи, издадени отново в един том. Охо, детски криминалета! Излезли в 1954 и 1960 година, тези книги носят специфичната символика на времето си, когато „диверсанти“ и „фашисти“ са враговете на мирните граждани и залавянето им е въпрос на чест. Да, но това са детски романи, пълни с приключения, криминални загадки и повод за всеки малък човек да се почувства като истински герой. Всъщност те са възродени точно защото са детски и част от куп прекрасни и обичани книги на Павел Вежинов. Все пак с последното четене усетих лека тъга, заради натрапчивите идеологически препратки. Вероятно „Следите остават. Произшествие на тихата улица“ („Сиела“, 2020) привлича сантиментално настроените пораснали деца, в което има логика. Някой просто трябва да попита и днешните хлапаци за мнение. Аз съм убеден, че в този случай приключенското надделява.

„Войната на таралежите“ на Братя Мормареви

Борбата за детството

   Може би трябваше по-рано да си припомня книгите на Братя Мормареви. Чел съм ги по веднъж, когато бях малък и съм запомнил някои от веселите ситуации и диалози. Явно междувременно са ме привличали повече филмовите продукции, но книгите са нещо друго. Започнах препрочитането с „Васко да Гама от село Рупча“ и, естествено, се запалих наново, все едно ми бяха понесени традиционните за някогашните сладкарници паста, баничка и боза. 😁 Това е леко сантиментален епизод, който обаче никак не промени погледа ми към естествената промяна в поколенията. Ако човек се замисли, детството си е детство – винаги има борба, неуспехи и вечно избуяващи мечти. „Войната на таралежите“ („Сиела“, 2016) е още една приказка, но не само за деца, а за всички, които имат дързостта на посегнат към щастието си, независимо от постоянно прииждащите проблеми. Разбира се, тук се сблъскват мненията на родители и деца, има бурни недоволства от двете страни и последващите ги наказания, но това не спира живота и естествения път на нещата. Затова и книгите на Братя Мормареви все още имат влияние, могат да се намерят в книжарниците и всеки читател да изпита удоволствието от четенето им.

„Васко да Гама от село Рупча“ на Братя Мормареви

Морето, мечтите, приятелството

   Поколенията се сменят, а годините променят перспективите и носят все нови и нови предизвикателства. Но детството си е детство и почти винаги преминава бурно, с много вълнения и битки, които трябва да развият в младите воля и достойнство. И винаги е сложно, поне докато не дойде моментът за команда „Пълен напред!“ и новоизградената личност да вземе властта над собствените си чувства, идеи и желания. Но това е прекалено сериозно… Ако става въпрос за Братя Мормареви и техните прекрасни книги за млади читатели, детството придобива вълшебна окраска, неподвластна на времето и промените. Затова никак не е чудно, че точно те се четат с незатихващ интерес и предават от родители на деца. Това са любими книги от моето детство и лесно биха се превърнали в любими на днешните деца, заради същите тези предизвикателства на живота, които не допускат бягство от приключенията. „Васко да Гама от село Рупча“ („Сиела“, 2016) има почти съвършен ореол и е чудесен пример за изпитанията и взетите решения. Дали си честен или послъгваш, дали имаш силата да превъзмогнеш моментните трудности, да подадеш ръка на приятел и сам да изпиташ горчивината на неуспехите – това е реалността, с която трябва да се сбориш, за да постигнеш мечтите си.

„Удавеният свят“ на Дж. Г. Балард

Завръщане в отдавна отминали времена

   Когато се спомене за Глобално затопляне, наоколо започват да витаят всякакви разнопосочни мнения, част от които експертни и заслужаващи внимание. Но като цяло болшинството от хората са свикнали да мислят и живеят „тук и сега“, така че темата остава да стърчи малко над морското равнище, далеч от почти банализираното човешко ежедневие. Но пък няма проблем да присъства във фантастичните светове на книгите. Читателите по-лесно потъват сред драмите на едно потенциално бъдеще, стига да представя нещата по достатъчно увлекателен начин. Аз също имам склонността да се впускам в изследване на тези неслучили се събития, защото ме карат да виждам ситуациите от различни ъгли. „Удавеният свят“ („Сиела“, с превод на Деян Кючуков) е такъв пример от вече далечната 1962 година, когато излиза книгата. Светът отново е мишена на гигантски промени, на които никой не може да противостои: активността на Слънцето сякаш се е променила, радиацията подпомага мутациите, „затлачената“ от човешки отпадъци атмосфера престава да носи същите ползи на живота, а екстремните температури са разрушили цивилизацията, каквато я познаваме. Разликата е, че Балард прогнозира едно почти метафизично завръщане в праисторическа епоха.

„Плюшеното приключение“ на Благой Д. Иванов

История за приятелството

 Какво по-хубаво от едно приключение, в което смелостта и приятелството са доказателство за всичко истинско в живота! Тази малка и красива книга неочаквано се намести сред всички останали, макар да предпочитам друг тип истории за деца. Тук ме привлече името на Благой Д. Иванов, популярен основно като кинокритик и приятел на хоръра. Ако ме попитате дали съм изненадан, ще отговоря отрицателно. В литературата има доста примери за автори, пишещи основно за възрастни, които изведнъж ни изненадват с детска книга. Дори има цяла поредица на книжния пазар. Понякога те са планирани, друг път просто изскачат неочаквано, резултат от някаква мъглява идея, която придобива все по-ясни очертания. Но истината е, че настоящото издание съдържа една прелестна история, която би се харесала и на по-големите читатели, стига да не са забравили собствените си перипетии като хлапета. „Плюшеното приключение“ („Сиела“, 2021) е симпатична история, повод за всяко хлапе да потърси собствените си силни страни и да поеме смело по пътя на живота. Никога не е твърде лесно, затова винаги има нужда от правилни решения. А защо има нужда от такива книги? Нали всички сме се нуждаели от поне едно вълшебство, което да ни води през всички изпитания. Според мен децата биха приели с радост тези герои.

„Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов

Времето, което не беше сън

   Казват, че книги като тази разказват все една и съща история – за време, което потъва в мъглата на отрицанието или сантименталните спомени. В един момент всичко това сякаш втръсва и идва период да се пренастроим, да помислим за днешните проблеми, които май сами сме създали, без намесата на голямото чудовище, излязло от нездравите мисли на някой диктатор. Аз си спомням, че бях щастливо дете, без досег до тази натрапчива реалност, която някои са носили като дамга на челата си. Има неща, които никой не може да отмени просто така и те ще продължат да живеят в поколенията. За да напишеш такъв роман, ти трябват не само спомените и фактите, а и разбирането, онова усещане, което не само осъжда, но и държи на перспективата, дълбочината на проблема. „Когато капят кестените“ („Сиела“, 2018) не е изградена само от мрачните символи на онова време, а поглежда към избора, към човека и неговата променлива природа, загадката зад съзнателното подтисничество, един двубой за цената на бъдещето. Смъртта на невинните трябва да има смисъл, да учи и облагородява, да носи надеждата, че промяната е възможна и дори неизбежна. Тази книга не съдържа само история от времето на комунизма, тя е литературен хълм, който читателят изкачва по най-трудната пътека, осмисляйки всички нюанси на живата връзка с предните поколения, съградили настоящето.

„18% Сиво“ на Захари Карабашлиев

Пътища в сърцето

   Може би винаги сме ги имали тези мечти. Поколението на пътуващите, онези, които избират посоката и се отправят към своето друго бъдеще. Към земята на мечтите и неограничените възможности. Към Америка. Едва ли този роман е емблема на онова бленувано приключение, но е достатъчно съдържателен, за да отведе читателите си до нужното място. Това е пътуване през призмата на фотографията: заснемаш една действителност и я прокарваш през разтвора на собствената си съдба. Обективът следва всяка стъпка, „втренчва се“ в хилядите образи, сортира впечатления и запълва всичко със съдържание. Див, емоционален и наситен с приключения роман, „18% Сиво“ („Сиела“, 2016) преодолява литературните ограничения, успешно се изплъзва от познатите ни структури и говори без заобикалки. Понякога груб, понякога сантиментално романтичен, той има какво да покаже. И го прави директно, без скрупули и литературен грим. Скоро изчезва и мистерията около заглавието. Остава ти само да крачиш със Зак и да се включиш в приключението. Една история за смелост, но и за пречупени илюзии, раними спомени и душевен смут, която преодолява всички граници, за да се превърне в израз на едно състояние.

„Сол при солта“ на Рута Сепетис

Бягство от съдбата

   Войната може да е политика, но реалността казва, че е трагедия. А какво е по-трагично от най-голямата? Изгледах толкова много документални филми за Втората световна война и не успях да видя друго, освен безсмислие и смърт. Не, може да се каже далеч повече, но накрая резултатът не е в полза за беззащитните. Може би затова трябва да четем и гледаме, да подлагаме на изпитание най-дълбоките си чувства и усещания, за да разберем какво имаме и накъде сме се запътили. Трагедията в тази книга наистина е огромна. Потъването на „Вилхелм Густлоф“ е най-голямата морска катастрофа, погълнала над 9000 души, повечето обикновени бежанци от настъпващата Червена армия. Рута Сепетис се е отнесла сериозно към този роман, макар и предназначен за широка аудитория, като внася достатъчно фактология, за да разберем и осмислим тъжните последствия. „Сол при солта“ („Сиела“, 2017, с превод на Стоянка Сербезова-Леви) може да е тъжна и лична, но може да показва и много повече от споделените истории на няколко герои. Някак не е логично да застанеш в подкрепа на едната страна във войната, защото си повлечен от отчаяна тълпа и мислите ти се лутат без посока. Опознаваш страха от първа линия и можеш само да се надяваш.

„Фотографът“ на Галин Никифоров

Лицето на смъртта

   Най-после отворих книга на Галин Никифоров и наистина съм заинтригуван. Темата за смъртта определено може да се приеме за вечна, така че е разбираемо изкушението на авторите да я разработват в различни нюанси. Често окултното се оказва логичен избор при търсенето на отговори, още повече заради възприетия страх и липсата на достатъчно доказателства какво се случва отвъд, ако изобщо нещо се случва, освен обичайната ентропия. При мен интересът идва от мощната инвазия на „литературни мистификации“ през Викторианската епоха, когато страшните истории са придобили собствен колорит и продължават да дават идеи на писатели и режисьори до ден днешен. Но това далеч не е всичко. Смъртта е „проблем“ на всички народи и епохи, така че и Никифоров има достатъчно причини да напише подобна книга. Въпросът тук е дали Смъртта може да бъде запечатана на снимка. „Фотографът“ („Сиела“, 2019) има точно тази задача и ни представя любопитен сюжет, свързан с практиките на някои африкански племена, преминали невидимата граница на мистерията. Ако се заровиш сред тайнствените ритуали и откриеш някакво доказателство, можеш да се сблъскаш челно със самата Смърт.

„Глиненият цар“ на Добромир Байчев

Тъжните краски на времето

   Сигурно има други художествени произведения за българските лагери, но не си спомням да съм чел подобна книга. Колко е странно да бъдеш подхвърлян от режим в режим и да носиш перманентна вина пред поредните величия по върховете. Колкото и да чета за тези гранични години по време на Втората световна война и веднага след нея, толкова повече осъзнавам, че човек не би имал кой знае какъв избор. По нашите ширини това се изразява в доста особената ни психологическа настройка: дори да стигнеш до по-добри времена, не можеш да повярваш на късмета си. „Глиненият цар“ („Сиела“, 2020) също трябва да ни преведе през черногледството, през онези сурови години на „превъзпитание“, което означава просто пренастройка или да направиш рязък завой според нечии чужди идеали. Ако ти е дадена подобна възможност. В този случай Байчев е тревожно правдив. Неговият роман е кратък, точен и ясен, предвид реалностите по онова време, но и пълен с нюанси, които придават повече реализъм. Персонажите са съживително ярки, склонни да играят по свои собствени правила, понякога в разрез с партийните повели. Реалността е една шахматна партия, игра на свобода, подтисничество и издръжливост. Не можеш да пренебрегнеш правилата, но можеш да бъдеш убедителен.

„Малки пожари навсякъде“ на Селест Инг

Пожари, които никога не гаснат

   Темите в тази книга май никога няма да потънат в миналото, защото самото човечество все още се опитва да плува сред мазните води на своите трагедии, въпреки възможността за по-логичен избор. Мине, не мине време и все ще се появи такъв роман, който да се „размирише“ насред трупаното с векове самомнение. Куп народ ще го прочете, след което бързо ще потърси нещо по-развличащо, макар че самият пожар ще остане да тлее още години наред. Много хора у нас – както и аз – пропуснаха тази книга, тя остана да трупа прах заради невинното си резюме на задната корица, или пък заради многото други любопитни книги, появили се по онова време. Сега виждам доста повече мнения, сякаш почти всички сме преспали на гарата няколко години и сме се качили на последния влак. А „Малки пожари навсякъде“ („Сиела“, 2018, с превод на Стоянка Сербезова-Леви) е прекалено действителна, за да ѝ обърнем гръб. Ще трябва да се вгледаме в подробностите и да разберем какво се крие в душата на всеки от участниците, защото всички са се запътили към бездната с вина и без вина.

„Примката на призрака“ на Хенри Джеймс

Тайнствената призрачна история

 Има безброй призрачни истории, разбира се, но някои идват от правилното място и време. Съвременната трактовка определено ги понижава до детско забавление, макар да имаме спорадични случаи в литературата и най-вече киното, които са доукрасени за по-голяма убедителност. Както, в случая, се възприемат и „индианските“ романи, въпреки тяхната кървава страна, олицетворена от битки с убийства, скалпиране и неконтролируемо насилие. А призраците са безопасни, защото определено навестяват само лабилните и вярващите в паранормалното. Но Историята познава и други времена, когато разбирането на подобен вид страх е било едва в зародиш. През вековете са се раждали такива невероятни легенди, че днешните читатели не биха ги възприемали сериозно. По онова време настъпва готическата проза, изпълнена със страхове и зловещи предупреждения. Когато четем такива произведения, ние се пренасяме в миналото, чувстваме страховете на онези хора, вникваме в дълбочината на психическото им състояние, опитваме се да ги опознаем и да споделим преживяното. „Примката на призрака“ („Сиела“, 2019, с превод на Иглика Василева) е от онези чудесни примери за класически страх от призрачни проявления, които по своята същност са ценни за любознателните читатели и скрепяват връзката им с отминалото време.

„Отровният пояс“ („Професор Челинджър“ – книга 2) на Артър Конан Дойл

Невидимото изтребление

   Странни явления и последващ опит на учените да намерят обяснение. Това, в основни линии, стои в съдържанието на една доста голяма част от фантастичните книги, особено в години на непрестанни открития, които пренаписват познатата наука. В края на 19-и и в началото на 20 век модерната наука вече си задава любопитни и сложни въпроси, но често разполага само с предположения. „Световният етер е въображаема среда, която изпълва междузвездното пространство и в която се е предполагало (в края на 19 век), че се разпространява светлината.“ Точно това твърдение е разбудило въображението на Артър Конан Дойл и той написва „Отровният пояс“ („Сиела“, 2020, с превод на Зорница Русева) – апокалиптичен роман за опасностите, които дебнат откъм космическото пространство. Тогава това все още е непозната територия, до която никой няма пряк достъп. Тук идеята е развита с подобаваща за времето си мъглявост, което пък създава една всепоглъщаща мистериозност.

„Последна спирка Аушвиц“ на Еди де Винд

Врагът на свободата

   „Виждали ли сте някога пиян човек да рита квичащо куче? Кучето започва да вие още по-силно и макар да е пиян, той усеща, че квиченето е основателно и е като обвинение срещу неговата жестокост. Човекът не е способен на съзнателно разкаяние, но жалният вой на кучето поражда чувство на неудобство, което той прикрива с още по-жестоко поведение. По-силни ритници, още по-силно квичене, докато накрая човекът рита кучето до смърт. Най-накрая то не може да го изобличи.“

   Книга като тази не се чете по начин, който да предизвика положително или отрицателно мнение, затова оценяването ѝ е безпредметно. През годините Еди де Винд всячески се е опитвал да запази автентичността на текста и тя да бъде публикувана без никакви промени и редакции.

„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 3 (съставител: Алвин Шварц)

Страхотиите продължават

   До скоро не бях сигурен дали ми се четат и трите сборника, но номер 2 ми хареса повече от предния, та затова отделих още час и половина за последния. И добре стана, че продължих. Страшни приказки за мрачни вечери-3“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) си беше истинско удоволствие до последната страница. Дори приложението накрая добави немалка доза удовлетворение. Ако типичните хорър разкази и романи водят директно към авторовото внушение, то странните истории, предавани от уста на уста (с неизвестен произход в повечето случаи), „гъделичкат“ съвсем други сензори. Мисълта, че тук-там би могло да има зрънце истина, носи повече потенциал и желание у читателя да продължи по веригата към следващите слушатели. Особено податливи са тези, които вярват в паранормалното и странните съвпадения. Наоколо има доста „пробуждаща“ литература по темата. А някои просто обичат страшните истории и търсят удоволствие в четенето им.