Да пребориш машината на страха
Едно минало, което притиска ума и го затваря в клетка, за да не „произвежда“ бъдеще, но пробужда отново мисълта за свобода и революции в съзнанието. „Германия, мръсна приказка“ („Сиела“, 2017) е писана точно тогава, когато ще бъде разбрана и приемана с отворени обятия, и макар първите стъпки на свободата да са вече изминати, все още е необходимо да четем и да си припомняме отминалите години. Навлезеш ли в същността на настоящата история, пробуждането ще е стряскащо и пределно реално. Един Пасков е достатъчен да прогледнеш и да откриеш смисъл в свободата, която и последното поколение трябва да осъзнае и разбере. И най-вече, че чудеса не съществуват в свят на непрестанна борба с човешките пороци. Има още
Реклами
Доста дълго време не съм се връщал към българската класика, но това е предвидимо, защото през годините съм изчел доста. Но както се случва често при мен, срещнах човек, който в момента „броди“ из дебрите на българските книги, онези, които могат да се нарекат „вечна класика“. Започнах с 
Странно. Не толкова това, че за пръв път се потапям в книга на Пасков, а защото усещането е за безвремие, макар да съществува време на действие и то да носи своя отпечатък в исторически план. „Балада за Георг Хених“ („Сиела“, 2017) сякаш надраства времето, прониква отвъд видимите граници на позицията си и престава да старее – един вид противовес на самия майстор на цигулки. В романа всяко мъртво нещо по някакъв начин е по-живо и въздействащо: материалите за направата на инструмента, духовете, които очакват своя роднина и приятел при себе си, и дори самата смърт, защото означава спасение за Георг. Постепенно тишината се изпълва със звуци, мисълта става видима и се слива с утопията за безсмъртие. 
Мисля, че книжките от поредицата „Малкият Българ“ са доста сполучливи дотук. Може би като излязат още 2-3 на същото ниво, авторите ще могат да си гарантират постоянна аудитория и дори нови почитатели. Вече на всички е известно накъде се движат нещата с четящите хлапета, така че на мен ми се струва нормално още няколко подобни поредици от български автори да направят първите си стъпки през следващите няколко години. Освен цялото забавление, което пада покрай книгите, ще има щастливи четящи хлапета. При положение, че и мен успяват да забавляват, успехът е почти сигурен. Торофиев и Богданов са истински тандем за пример, което не е само мое мнение. Така славно и с усмивка преминах през 
Когато стане въпрос за училищни истории и детски книги, всеки ще очаква повече пакости, отколкото прилежно поведение. Така е и с Майлс и Найлс – едни истински хитреци в номерата, които, повече от логично, ми напомниха на легендарните Макс и Мориц, но пренесени в доста по-сложната съвременна действителност. Ако трябва да си пакостлив сега, то ти трябват повече усилия и креативност. В 
Отдалечете се от собствения си сигурен свят, изтрийте собствените си принципи, каквито и да са, и започнете отначало. Оттам, където очите ви започват да изследват света с любопитство и да се притварят инстинктивно, когато съзрат нещо страшно или необяснимо, а болката плаши, защото до идването ѝ няма готови инструкции как да я преодолееш. Трябва да намериш сили да изтласкаш надалеч неприятното усещане, но не знаеш ли причината зад него, не можеш да изградиш собствена защита. Моментът на болка се проточва и те следва в продължение на почти цяла вечност. Докато не се изтощиш в опитите си да бъдеш искрен към себе си. 
Докато доста почитатели си чакат шестата книга от „Песен за огън и лед“, преводите на Джордж Р. Р. Мартин започнаха да растат прогресивно. Оказва се, че човекът може да се похвали със солидно творчество още преди да напише първата книга от най-харесваната си поредица. Набързо се появиха няколко от по-старите му произведения, едно от които е и „В дома на червея“ („Сиела“, 2017, с превод на Богдан Русев). Докато се чудя още дали да подхващам солидните томове на огнено-ледената епопея, изчетох това-онова и не съжалявам, ама никак. Харесвам фантастични светове, особено тези, които едва връзват двата края някъде в космическото пространство. 
Ако имаш да казваш нещо важно, ти го казваш на хората, на които държиш. Досега не съм срещал автор като Фредрик Бакман. Освен че пише с необичаен и любопитен стил, думите му значат много повече, отколкото отделния човек може да прозре. Истината излиза наяве само ако съществуват приятелството, взаимността, споделеното щастие или болка, отборния дух… Дори гледайки самия Уве, темерут до мозъка на костите си, ти се ще да си му съсед, приятел или просто да го виждаш от време на време. Бакман пише книги, които общуват с теб по незабравим начин. Винаги намирам нещо скрито, като изпаднала през ситото на ума песъчинка, от която зависи нечие щастие, или е последната градивна част от споделена важна за някой мисъл. 
Наистина очаквах да се случи книжка като тази. Сред хлапетата настана оживление, когато се появиха куп богато илюстрирани поредици, специално предназначени за тях и техните хлапашки интереси. „Малкият Българ“ е нашенски вариант, а „Вампирът от Несебър“ („Сиела“, 2017) би трябвало да е първата от няколко, стига да има достатъчно интерес към нея. Всичко тръгва от един шантав анимационен сериал, последван от три книги-игри, които не съм чел, но все пак имам представа за какво иде реч в тях. Проектът на Торофиев и Богданов е наистина смел, защото не е лесно в днешно време да заинтригуваш устремилите се към живота хлапаци, които не виждат нещо особено полезно в книгите. 
Докато се чудя в какъв жанр да сложа тази книга, в главата ми минават съвсем други мисли. Ако се опитам да бъда строг към нея, в същия момент усещам как захвърлям изключителния живот на баба Дуня на бунището. В тази книга няма достатъчно „изригвания“, за да накара читател като мен да затвори напълно доволен последната страница, но има отношение към живота, има неща, от които и аз се нуждая, за да разбера докъде съм стигнал и какво още имам да свърша по нататък. Не, не бях и философски настроен, не ме тормозеха въпроси без отговор, нито търсих определен смисъл. 
Един ден ще се борим за спомените си. Един ден ще търсим миговете, които са осмисляли целия ни живот. Един последен опит да се потопим в бурното море на емоциите, кътани през отминалите години. Мисля си, че каквото и да напише Бакман оттук нататък, тази малка книга ще изпъква с голямото си сърце, с цялата си красива образност и тъгата, която наистина може да вдъхва надежда. За разлика от другите му книги, тук е изведена само същината, без да има конкретна история, около която да се завърти повествованието. А и не е необходимо, поне тук. 
Не съм чел много от Геймън, но лесно ще запълня пропуските в най-скоро време. Харесвам приказните истории, особено придружените с красиви илюстрации, а и мога спокойно да кажа, че илюстраторът Крис Ридъл се е справил прекрасно със задачата да достави на читателите наслаждението от още едно сетиво. Освен това съм впечатлен от българското издание, което ще допадне на хора от всякаква възраст – излишно е да казвам, че почитателите на Геймън не са само деца и всяка негова книга се приема добре от почти всички. „Од и ледените великани“ („Сиела“, 2017, с превод на Богдан Русев) отново черпи вдъхновение от скандинавската митология, която дава изключително много на жанра фентъзи. 
Ето че си избрах книга, за която предварително знаех, че е чиклит и спада към онези с не особено ангажиращо съдържание. Други са заглавията, на които изобщо не бих обърнал внимание, тъй че с готовност си я приготвих за четене. Привлече ме думата „библиотека“, а „спасяване“ просто допълни чашата със сладък еликсир, която очаквах да изпия без остатък. Последва разочарование, но понякога и това се случва. „Луизиана спасява библиотеката“ („Сиела“, 2017, с превод на Емануил Томов) може да се причисли и към „кулинарната художествена литература“, както наричам книгите с гастрономически заглавия, вече превзели рафтовете на книжарниците. 
Не мога да обясня защо се вълнувам толкова, когато гледам филми за спортни легенди, останали в историята със силния си дух и воля за борба – да надделееш над противника си, въпреки всички пречки и неволи, които те обграждат. Може да са бегачи, борци, скиори или шахматисти, но импулсът да се включиш с емоциите си, сякаш те поставя на предния ред, все едно си част от състезанието и можеш да повлияеш с енергията си на участниците. Когато научих, че „Бьорнстад“ („Сиела“, 2017, с превод на Любомир Гиздов) е книга на спортна тематика, в мен се зароди някакво очакване за вълнуващи битки на терена, тренировки с пот и сълзи, драми с падения и възходи, докато не се достигне до върха. 
Ако има душевен апокалипсис на хартия, той със сигурност носи яркото послание на един смразяващ трилър. Страниците навяват ужас и безнадеждност, злото може да се помирише, а детайлите създават усещането, че си в Ада. Винаги е така, когато наоколо бродят истински психопати, намерили достатъчно условия, за да изпълнят ужасяващата си мисия. Мъчения, кръв, смърт… Спокойствието е заменено с постоянна агония и психически сривове, нормалността отстъпва място на страха. Изчадието с човешка сянка пирува в своя извратен свят, подвластен единствено на болката и смъртта. И за да е още по-сюрреалистична обстановката, се появява той – Джак Изкормвача-младши, за да доведе нещата до съвършенство. 