„Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов

Времето, което не беше сън

1-215227_b

   Казват, че книги като тази разказват все една и съща история – за време, което потъва в мъглата на отрицанието или сантименталните спомени. В един момент всичко това сякаш втръсва и идва период да се пренастроим, да помислим за днешните проблеми, които май сами сме създали, без намесата на голямото чудовище, излязло от нездравите мисли на някой диктатор. Аз си спомням, че бях щастливо дете, без досег до тази натрапчива реалност, която някои са носили като дамга на челата си. Има неща, които никой не може да отмени просто така и те ще продължат да живеят в поколенията. За да напишеш такъв роман, ти трябват не само спомените и фактите, а и разбирането, онова усещане, което не само осъжда, но и държи на перспективата, дълбочината на проблема. „Когато капят кестените“ („Сиела“, 2018) не е изградена само от мрачните символи на онова време, а поглежда към избора, към човека и неговата променлива природа, загадката зад съзнателното подтисничество, един двубой за цената на бъдещето. Смъртта на невинните трябва да има смисъл, да учи и облагородява, да носи надеждата, че промяната е възможна и дори неизбежна. Тази книга не съдържа само история от времето на комунизма, тя е литературен хълм, който читателят изкачва по най-трудната пътека, осмисляйки всички нюанси на живата връзка с предните поколения, съградили настоящето.

Има още

„18% Сиво“ на Захари Карабашлиев

Пътища в сърцето

1-202769_b

   Може би винаги сме ги имали тези мечти. Поколението на пътуващите, онези, които избират посоката и се отправят към своето друго бъдеще. Към земята на мечтите и неограничените възможности. Към Америка. Едва ли този роман е емблема на онова бленувано приключение, но е достатъчно съдържателен, за да отведе читателите си до нужното място. Това е пътуване през призмата на фотографията: заснемаш една действителност и я прокарваш през разтвора на собствената си съдба. Обективът следва всяка стъпка, „втренчва се“ в хилядите образи, сортира впечатления и запълва всичко със съдържание. Див, емоционален и наситен с приключения роман, „18% Сиво“ („Сиела“, 2016) преодолява литературните ограничения, успешно се изплъзва от познатите ни структури и говори без заобикалки. Понякога груб, понякога сантиментално романтичен, той има какво да покаже. И го прави директно, без скрупули и литературен грим. Скоро изчезва и мистерията около заглавието. Остава ти само да крачиш със Зак и да се включиш в приключението. Една история за смелост, но и за пречупени илюзии, раними спомени и душевен смут, която преодолява всички граници, за да се превърне в израз на едно състояние.

Има още

„Сол при солта“ на Рута Сепетис

Бягство от съдбата

1-206847_b

   Войната може да е политика, но реалността казва, че е трагедия. А какво е по-трагично от най-голямата? Изгледах толкова много документални филми за Втората световна война и не успях да видя друго, освен безсмислие и смърт. Не, може да се каже далеч повече, но накрая резултатът не е в полза за беззащитните. Може би затова трябва да четем и гледаме, да подлагаме на изпитание най-дълбоките си чувства и усещания, за да разберем какво имаме и накъде сме се запътили. Трагедията в тази книга наистина е огромна. Потъването на „Вилхелм Густлоф“ е най-голямата морска катастрофа, погълнала над 9000 души, повечето обикновени бежанци от настъпващата Червена армия. Рута Сепетис се е отнесла сериозно към този роман, макар и предназначен за широка аудитория, като внася достатъчно фактология, за да разберем и осмислим тъжните последствия. „Сол при солта“ („Сиела“, 2017, с превод на Стоянка Сербезова-Леви) може да е тъжна и лична, но може да показва и много повече от споделените истории на няколко герои. Някак не е логично да застанеш в подкрепа на едната страна във войната, защото си повлечен от отчаяна тълпа и мислите ти се лутат без посока. Опознаваш страха от първа линия и можеш само да се надяваш.

Има още

„Фотографът“ на Галин Никифоров

Лицето на смъртта

1-144320_b

   Най-после отворих книга на Галин Никифоров и наистина съм заинтригуван. Темата за смъртта определено може да се приеме за вечна, така че е разбираемо изкушението на авторите да я разработват в различни нюанси. Често окултното се оказва логичен избор при търсенето на отговори, още повече заради възприетия страх и липсата на достатъчно доказателства какво се случва отвъд, ако изобщо нещо се случва, освен обичайната ентропия. При мен интересът идва от мощната инвазия на „литературни мистификации“ през Викторианската епоха, когато страшните истории са придобили собствен колорит и продължават да дават идеи на писатели и режисьори до ден днешен. Но това далеч не е всичко. Смъртта е „проблем“ на всички народи и епохи, така че и Никифоров има достатъчно причини да напише подобна книга. Въпросът тук е дали Смъртта може да бъде запечатана на снимка. „Фотографът“ („Сиела“, 2019) има точно тази задача и ни представя любопитен сюжет, свързан с практиките на някои африкански племена, преминали невидимата граница на мистерията. Ако се заровиш сред тайнствените ритуали и откриеш някакво доказателство, можеш да се сблъскаш челно със самата Смърт.

Има още

„Глиненият цар“ на Добромир Байчев

Тъжните краски на времето

1-224322_b

   Сигурно има други художествени произведения за българските лагери, но не си спомням да съм чел подобна книга. Колко е странно да бъдеш подхвърлян от режим в режим и да носиш перманентна вина пред поредните величия по върховете. Колкото и да чета за тези гранични години по време на Втората световна война и веднага след нея, толкова повече осъзнавам, че човек не би имал кой знае какъв избор. По нашите ширини това се изразява в доста особената ни психологическа настройка: дори да стигнеш до по-добри времена, не можеш да повярваш на късмета си. „Глиненият цар“ („Сиела“, 2020) също трябва да ни преведе през черногледството, през онези сурови години на „превъзпитание“, което означава просто пренастройка или да направиш рязък завой според нечии чужди идеали. Ако ти е дадена подобна възможност. В този случай Байчев е тревожно правдив. Неговият роман е кратък, точен и ясен, предвид реалностите по онова време, но и пълен с нюанси, които придават повече реализъм. Персонажите са съживително ярки, склонни да играят по свои собствени правила, понякога в разрез с партийните повели. Реалността е една шахматна партия, игра на свобода, подтисничество и издръжливост. Не можеш да пренебрегнеш правилата, но можеш да бъдеш убедителен.

Има още

„Малки пожари навсякъде“ на Селест Инг

Пожари, които никога не гаснат

1-215323_b

   Темите в тази книга май никога няма да потънат в миналото, защото самото човечество все още се опитва да плува сред мазните води на своите трагедии, въпреки възможността за по-логичен избор. Мине, не мине време и все ще се появи такъв роман, който да се „размирише“ насред трупаното с векове самомнение. Куп народ ще го прочете, след което бързо ще потърси нещо по-развличащо, макар че самият пожар ще остане да тлее още години наред. Много хора у нас – както и аз – пропуснаха тази книга, тя остана да трупа прах заради невинното си резюме на задната корица, или пък заради многото други любопитни книги, появили се по онова време. Сега виждам доста повече мнения, сякаш почти всички сме преспали на гарата няколко години и сме се качили на последния влак. А „Малки пожари навсякъде“ („Сиела“, 2018, с превод на Стоянка Сербезова-Леви) е прекалено действителна, за да ѝ обърнем гръб. Ще трябва да се вгледаме в подробностите и да разберем какво се крие в душата на всеки от участниците, защото всички са се запътили към бездната с вина и без вина.

Има още

„Примката на призрака“ на Хенри Джеймс

Тайнствената призрачна история

1-2754567

 Има безброй призрачни истории, разбира се, но някои идват от правилното място и време. Съвременната трактовка определено ги понижава до детско забавление, макар да имаме спорадични случаи в литературата и най-вече киното, които са доукрасени за по-голяма убедителност. Както, в случая, се възприемат и „индианските“ романи, въпреки тяхната кървава страна, олицетворена от битки с убийства, скалпиране и неконтролируемо насилие. А призраците са безопасни, защото определено навестяват само лабилните и вярващите в паранормалното. Но Историята познава и други времена, когато разбирането на подобен вид страх е било едва в зародиш. През вековете са се раждали такива невероятни легенди, че днешните читатели не биха ги възприемали сериозно. По онова време настъпва готическата проза, изпълнена със страхове и зловещи предупреждения. Когато четем такива произведения, ние се пренасяме в миналото, чувстваме страховете на онези хора, вникваме в дълбочината на психическото им състояние, опитваме се да ги опознаем и да споделим преживяното. „Примката на призрака“ („Сиела“, 2019, с превод на Иглика Василева) е от онези чудесни примери за класически страх от призрачни проявления, които по своята същност са ценни за любознателните читатели и скрепяват връзката им с отминалото време.

Има още

„Отровният пояс“ („Професор Челинджър“ – книга 2) на Артър Конан Дойл

Невидимото изтребление

1-87654355   Странни явления и последващ опит на учените да намерят обяснение. Това, в основни линии, стои в съдържанието на една доста голяма част от фантастичните книги, особено в години на непрестанни открития, които пренаписват познатата наука. В края на 19-и и в началото на 20 век модерната наука вече си задава любопитни и сложни въпроси, но често разполага само с предположения. „Световният етер е въображаема среда, която изпълва междузвездното пространство и в която се е предполагало (в края на 19 век), че се разпространява светлината.“ Точно това твърдение е разбудило въображението на Артър Конан Дойл и той написва „Отровният пояс“ („Сиела“, 2020, с превод на Зорница Русева) – апокалиптичен роман за опасностите, които дебнат откъм космическото пространство. Тогава това все още е непозната територия, до която никой няма пряк достъп. Тук идеята е развита с подобаваща за времето си мъглявост, което пък създава една всепоглъщаща мистериозност. Има още

„Последна спирка Аушвиц“ на Еди де Винд

Врагът на свободата

1-3456765432   „Виждали ли сте някога пиян човек да рита квичащо куче? Кучето започва да вие още по-силно и макар да е пиян, той усеща, че квиченето е основателно и е като обвинение срещу неговата жестокост. Човекът не е способен на съзнателно разкаяние, но жалният вой на кучето поражда чувство на неудобство, което той прикрива с още по-жестоко поведение. По-силни ритници, още по-силно квичене, докато накрая човекът рита кучето до смърт. Най-накрая то не може да го изобличи.“

   Книга като тази не се чете по начин, който да предизвика положително или отрицателно мнение, затова оценяването ѝ е безпредметно. През годините Еди де Винд всячески се е опитвал да запази автентичността на текста и тя да бъде публикувана без никакви промени и редакции. Има още

„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 3 (съставител: Алвин Шварц)

Страхотиите продължават

1-222062_b   До скоро не бях сигурен дали ми се четат и трите сборника, но номер 2 ми хареса повече от предния, та затова отделих още час и половина за последния. И добре стана, че продължих. Страшни приказки за мрачни вечери-3“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) си беше истинско удоволствие до последната страница. Дори приложението накрая добави немалка доза удовлетворение. Ако типичните хорър разкази и романи водят директно към авторовото внушение, то странните истории, предавани от уста на уста (с неизвестен произход в повечето случаи), „гъделичкат“ съвсем други сензори. Мисълта, че тук-там би могло да има зрънце истина, носи повече потенциал и желание у читателя да продължи по веригата към следващите слушатели. Особено податливи са тези, които вярват в паранормалното и странните съвпадения. Наоколо има доста „пробуждаща“ литература по темата. А някои просто обичат страшните истории и търсят удоволствие в четенето им. Има още

„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 2 (съставител: Алвин Шварц)

Странни, страшни и всякакви други истории

1-220736_b-001   За разлика от първата част, която възприех полусериозно и с любопитство, втората ми се стори просто забавна, а и приятно допълнение между жанровите ми забежки. Алвин Шварц отново има какво да предложи като съставител, а пък Стивън Гемъл неустрашимо следва вече наложената колекция от причудливи илюстрации с новата си порция. Декорирана по този начин, малката книга изглежда наистина великолепно. „Страшни приказки за мрачни вечери-2“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) продължава да ми напомня за времето, когато през тъмните части на денонощието, увит като пашкул, изчитах доста мистични и паранормални разкази, чиято поява солидно раздвижи книжния пазар в началото на деветдесетте години на миналия век. Бях си доста впечатлителен и възприемах всички страхотии с подходящите вълнения и емоции. Всъщност „Страшни приказки“ са особен вид истории, които имат някаква причина за появата си – като части от легенди и градски фолклор. Има още

„Приспивна песен в Аушвиц“ на Марио Ескобар

Хора и демони в Аушвиц

1-222503_b   Трудно се вярва, трудно се преглъща. Една идея за „чиста“ раса, един харизматичен диктатор, милиони погубени животи. Война. Заповеди. Смърт. Това събитие се отдалечава все повече през времето, но още се усеща гнилия дъх и горчивата истина. Всяка една книга по темата е като повик да не забравим, за да не повторим това прегрешение. И лагерите. Стотици истории са разказани и запаметени от поколенията след трагедията на Втората световна война. Спираш и се замисляш, четеш още и още книги, усещаш ужаса и тъгата на миналото. Камиони със съсухрени от глад и болести невинни се отправят към крематориумите. Те са номера, които съставят математическата формула на нацизма. „Приспивна песен в Аушвиц“ („Сиела“, 2020, с превод на Надя Златкова) носи същата тъжна статистика. Тъжна книга, която е затворила надеждата между телените огради и смъртта, без възможност за спасение. Има още

„Струни“ на Радко Пенев

Спомени и изкупление

1-220648_b   Времето запълва празнини, отсява чувства, спомени, изковава съдбата и изгражда личности. Трябва да разбереш кой си бил и какъв си станал. Причина и следствие. Но тези думи не биха обяснили преживяването, онзи звук от струни, който отеква в съзнанието и мултиплицира чувство след чувство, докато не създаде симфонията на живота. Не скрито, а явно, с изборите и последствията. Спираш и се вглеждаш в себе си: „Това съм аз“, с всичките несъвършенства и претенции, без маска и илюзии. „Струни“ („Сиела“, 2019) е точно такава – безмълвно рушаща стихия, която разплита живота и ни дава възможност да вземем решение. Но не помага, а слага дамга, за да спрем за момент и да се вгледаме назад в онези невралгични моменти, които са изковали настоящето ни. Вълнуваща, трагична, стъписваща история е написал Радко Пенев, която резонира с всичко човешко. Има още

„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 1 (съставител: Алвин Шварц)

Разказани истории

1-23456765432   Тази книга се появи съвсем ненадейно на българския пазар, за да попълни една празнина между популярните, но многократно преработени приказки и книгите за фолклор, легенди и митове, чиито първоизточници в писмен вид датират опреди стотици години, но водят своето съществуване може би доста по-отдавна. Фолклористът Алвин Шварц се е постарал да направи селекция и преразкаже онези страховити истории, които са преминали цедката на времето и биха развълнували широката аудитория, била тя дори от хлапаци с живо въображение. Повечето истории определено имат връзка със северноамериканския фолклор и градски легенди, а някои са получили вдъхновение от по-старо време, но пък са достатъчно разбираеми за нашите ширини, за да имаме издание на български. „Страшни приказки за мрачни вечери – 1“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) е и забавна, ако не се впечатляваме толкова от страшните елементи.  Има още

„Заключени спомени“ на Даниела Георгиева

Живот извън спомените

1-219683_b   Нямах кой знае какви колебания дали да чета тази книга – дебют в жанровата литература у нас само по себе си е любопитно събитие. В България трилъри се четат много, но писането е друга работа. Така или иначе вече се натрупа база и по-смелите могат да изпробват перото си в жанра. За Даниела Георгиева не знам почти нищо, но през книгата много неща могат да се видят. Сюжетът е разпознаваем, но началото не подсказва в каква посока ще поемат събитията. Всъщност имах някакви притеснения заради краткостта на текста и честото маркиране на факти, от които не произлизаше почти нищо с напредването на историята. Много автори на трилъри доста добре умеят да уплътняват сюжетите си с „обогатяващи сцени“, които наистина карат читателя да усети напрежението и напълно да „влезе“ в действието Но все пак „Заключени спомени“ („Сиела“, 2019) се оказа сравнително добро начало и не мисля, че заслужава пренебрежение.  Има още