Съперничество под загиваща звезда
Докато доста почитатели си чакат шестата книга от „Песен за огън и лед“, преводите на Джордж Р. Р. Мартин започнаха да растат прогресивно. Оказва се, че човекът може да се похвали със солидно творчество още преди да напише първата книга от най-харесваната си поредица. Набързо се появиха няколко от по-старите му произведения, едно от които е и „В дома на червея“ („Сиела“, 2017, с превод на Богдан Русев). Докато се чудя още дали да подхващам солидните томове на огнено-ледената епопея, изчетох това-онова и не съжалявам, ама никак. Харесвам фантастични светове, особено тези, които едва връзват двата края някъде в космическото пространство. Има още
Advertisements
Ако имаш да казваш нещо важно, ти го казваш на хората, на които държиш. Досега не съм срещал автор като Фредрик Бакман. Освен че пише с необичаен и любопитен стил, думите му значат много повече, отколкото отделния човек може да прозре. Истината излиза наяве само ако съществуват приятелството, взаимността, споделеното щастие или болка, отборния дух… Дори гледайки самия Уве, темерут до мозъка на костите си, ти се ще да си му съсед, приятел или просто да го виждаш от време на време. Бакман пише книги, които общуват с теб по незабравим начин. Винаги намирам нещо скрито, като изпаднала през ситото на ума песъчинка, от която зависи нечие щастие, или е последната градивна част от споделена важна за някой мисъл. 
Наистина очаквах да се случи книжка като тази. Сред хлапетата настана оживление, когато се появиха куп богато илюстрирани поредици, специално предназначени за тях и техните хлапашки интереси. „Малкият Българ“ е нашенски вариант, а „Вампирът от Несебър“ („Сиела“, 2017) би трябвало да е първата от няколко, стига да има достатъчно интерес към нея. Всичко тръгва от един шантав анимационен сериал, последван от три книги-игри, които не съм чел, но все пак имам представа за какво иде реч в тях. Проектът на Торофиев и Богданов е наистина смел, защото не е лесно в днешно време да заинтригуваш устремилите се към живота хлапаци, които не виждат нещо особено полезно в книгите. 
Докато се чудя в какъв жанр да сложа тази книга, в главата ми минават съвсем други мисли. Ако се опитам да бъда строг към нея, в същия момент усещам как захвърлям изключителния живот на баба Дуня на бунището. В тази книга няма достатъчно „изригвания“, за да накара читател като мен да затвори напълно доволен последната страница, но има отношение към живота, има неща, от които и аз се нуждая, за да разбера докъде съм стигнал и какво още имам да свърша по нататък. Не, не бях и философски настроен, не ме тормозеха въпроси без отговор, нито търсих определен смисъл. 
Един ден ще се борим за спомените си. Един ден ще търсим миговете, които са осмисляли целия ни живот. Един последен опит да се потопим в бурното море на емоциите, кътани през отминалите години. Мисля си, че каквото и да напише Бакман оттук нататък, тази малка книга ще изпъква с голямото си сърце, с цялата си красива образност и тъгата, която наистина може да вдъхва надежда. За разлика от другите му книги, тук е изведена само същината, без да има конкретна история, около която да се завърти повествованието. А и не е необходимо, поне тук. 
Не съм чел много от Геймън, но лесно ще запълня пропуските в най-скоро време. Харесвам приказните истории, особено придружените с красиви илюстрации, а и мога спокойно да кажа, че илюстраторът Крис Ридъл се е справил прекрасно със задачата да достави на читателите наслаждението от още едно сетиво. Освен това съм впечатлен от българското издание, което ще допадне на хора от всякаква възраст – излишно е да казвам, че почитателите на Геймън не са само деца и всяка негова книга се приема добре от почти всички. „Од и ледените великани“ („Сиела“, 2017, с превод на Богдан Русев) отново черпи вдъхновение от скандинавската митология, която дава изключително много на жанра фентъзи. 
Ето че си избрах книга, за която предварително знаех, че е чиклит и спада към онези с не особено ангажиращо съдържание. Други са заглавията, на които изобщо не бих обърнал внимание, тъй че с готовност си я приготвих за четене. Привлече ме думата „библиотека“, а „спасяване“ просто допълни чашата със сладък еликсир, която очаквах да изпия без остатък. Последва разочарование, но понякога и това се случва. „Луизиана спасява библиотеката“ („Сиела“, 2017, с превод на Емануил Томов) може да се причисли и към „кулинарната художествена литература“, както наричам книгите с гастрономически заглавия, вече превзели рафтовете на книжарниците. 
Не мога да обясня защо се вълнувам толкова, когато гледам филми за спортни легенди, останали в историята със силния си дух и воля за борба – да надделееш над противника си, въпреки всички пречки и неволи, които те обграждат. Може да са бегачи, борци, скиори или шахматисти, но импулсът да се включиш с емоциите си, сякаш те поставя на предния ред, все едно си част от състезанието и можеш да повлияеш с енергията си на участниците. Когато научих, че „Бьорнстад“ („Сиела“, 2017, с превод на Любомир Гиздов) е книга на спортна тематика, в мен се зароди някакво очакване за вълнуващи битки на терена, тренировки с пот и сълзи, драми с падения и възходи, докато не се достигне до върха. 
Ако има душевен апокалипсис на хартия, той със сигурност носи яркото послание на един смразяващ трилър. Страниците навяват ужас и безнадеждност, злото може да се помирише, а детайлите създават усещането, че си в Ада. Винаги е така, когато наоколо бродят истински психопати, намерили достатъчно условия, за да изпълнят ужасяващата си мисия. Мъчения, кръв, смърт… Спокойствието е заменено с постоянна агония и психически сривове, нормалността отстъпва място на страха. Изчадието с човешка сянка пирува в своя извратен свят, подвластен единствено на болката и смъртта. И за да е още по-сюрреалистична обстановката, се появява той – Джак Изкормвача-младши, за да доведе нещата до съвършенство. 
Не разбирам от политика. Хм, по-скоро политиката не разбира от мен. Едно време, когато всячески се опитвах да си обясня тази дума, ми ставаше все по-тъжно и все по-тъжно. Така ставаше, защото си представях политиците като стожери на разума и справедливостта. Светът обаче никак не се интересуваше от моето мнение (а и от доста други) и произвеждаше едни други политици, от които съвсем ми се „разкисваше“ настроението. Нищо ново под небето. В „Разкази за родината“ („Сиела“, 2017, с превод на Васил Велчев) има много от това, за което всички говорят и се подсмихват, все едно четат виц. 
Реших, че едно кратко изложение ще е от полза. Харесвам книги, подобни на тази, но повечето преди нея не спечелиха особено внимание сред читателите. Ясно е, че човек може да се забавлява по всякакъв начин, включително и чрез книгите. Но не всички автори се намират в подходящата комфортна зона като теми и сюжети. Мартин Колев също се намира встрани от навалицата. Литературните [екзистенциални] канони важат само тогава, когато самият автор държи да се произнася по определени въпроси чрез текстовете си и съответно преминава през задължителната оценка на по-ерудираните и критични читатели. 
Няма как от време на време да срещам повтарящи се сюжети в книгите за деца. Наистина темите не са толкова много, а и за да привлечеш вниманието на хлапетата, трябва да играеш по техните правила. Тандемът Мак Барнет и Джори Джон са се постарали да вмъкнат в книжката си какви ли не щуротии, но и няколко кратки сериозни сцени, за да не се превръща тя в потенциален съветник по пакости. Едва ли сегашните хлапета знаят много за отговорностите, които поемат в едно общество на рамкирани правила и ограничения, но все пак… Майлс и Найлс по същество са различни и това ги превръща в противници. 
За един герой е важно да е забавен, още повече когато „живее“ в детска книга. Е, тук нашият герой не е жив, ако следваме правилната логика, но наистина се опитва да бъде, тъй като за нула време разбира какви чудати и глупави са хората в днешно време и не може да остави нещата току-така на съдбата. След 
Когато стане въпрос за детски книги, въображението на един автор може да роди какво ли не, стига децата да получат нещо, което да ги забавлява и увлича. Щурите идеи винаги изкарват на преден план някой герой като 
Тази история е разказана много отдавна, но все още буди възхищението на млади и не толкова млади читатели по цял свят. За мен е удоволствие да видя това прекрасно издание с твърди корици, което всъщност е първи том от цели три за митичния индианец апачи Винету. Аз, както и много други читатели около моята възраст, са израснали с героите от Дивия запад, във време, когато „Да играем на индианци!“ беше едно от най-разпространените забавления за децата. Сега нещата стоят различно, но книжните приключения на Винету и Олд Шетърхенд едва ли ще бъдат забравени. 