„Последна спирка Аушвиц“ на Еди де Винд

Врагът на свободата

1-3456765432   „Виждали ли сте някога пиян човек да рита квичащо куче? Кучето започва да вие още по-силно и макар да е пиян, той усеща, че квиченето е основателно и е като обвинение срещу неговата жестокост. Човекът не е способен на съзнателно разкаяние, но жалният вой на кучето поражда чувство на неудобство, което той прикрива с още по-жестоко поведение. По-силни ритници, още по-силно квичене, докато накрая човекът рита кучето до смърт. Най-накрая то не може да го изобличи.“

   Книга като тази не се чете по начин, който да предизвика положително или отрицателно мнение, затова оценяването ѝ е безпредметно. През годините Еди де Винд всячески се е опитвал да запази автентичността на текста и тя да бъде публикувана без никакви промени и редакции. Има още

„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 3 (съставител: Алвин Шварц)

Страхотиите продължават

1-222062_b   До скоро не бях сигурен дали ми се четат и трите сборника, но номер 2 ми хареса повече от предния, та затова отделих още час и половина за последния. И добре стана, че продължих. Страшни приказки за мрачни вечери-3“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) си беше истинско удоволствие до последната страница. Дори приложението накрая добави немалка доза удовлетворение. Ако типичните хорър разкази и романи водят директно към авторовото внушение, то странните истории, предавани от уста на уста (с неизвестен произход в повечето случаи), „гъделичкат“ съвсем други сензори. Мисълта, че тук-там би могло да има зрънце истина, носи повече потенциал и желание у читателя да продължи по веригата към следващите слушатели. Особено податливи са тези, които вярват в паранормалното и странните съвпадения. Наоколо има доста „пробуждаща“ литература по темата. А някои просто обичат страшните истории и търсят удоволствие в четенето им. Има още

„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 2 (съставител: Алвин Шварц)

Странни, страшни и всякакви други истории

1-220736_b-001   За разлика от първата част, която възприех полусериозно и с любопитство, втората ми се стори просто забавна, а и приятно допълнение между жанровите ми забежки. Алвин Шварц отново има какво да предложи като съставител, а пък Стивън Гемъл неустрашимо следва вече наложената колекция от причудливи илюстрации с новата си порция. Декорирана по този начин, малката книга изглежда наистина великолепно. „Страшни приказки за мрачни вечери-2“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) продължава да ми напомня за времето, когато през тъмните части на денонощието, увит като пашкул, изчитах доста мистични и паранормални разкази, чиято поява солидно раздвижи книжния пазар в началото на деветдесетте години на миналия век. Бях си доста впечатлителен и възприемах всички страхотии с подходящите вълнения и емоции. Всъщност „Страшни приказки“ са особен вид истории, които имат някаква причина за появата си – като части от легенди и градски фолклор. Има още

„Приспивна песен в Аушвиц“ на Марио Ескобар

Хора и демони в Аушвиц

1-222503_b   Трудно се вярва, трудно се преглъща. Една идея за „чиста“ раса, един харизматичен диктатор, милиони погубени животи. Война. Заповеди. Смърт. Това събитие се отдалечава все повече през времето, но още се усеща гнилия дъх и горчивата истина. Всяка една книга по темата е като повик да не забравим, за да не повторим това прегрешение. И лагерите. Стотици истории са разказани и запаметени от поколенията след трагедията на Втората световна война. Спираш и се замисляш, четеш още и още книги, усещаш ужаса и тъгата на миналото. Камиони със съсухрени от глад и болести невинни се отправят към крематориумите. Те са номера, които съставят математическата формула на нацизма. „Приспивна песен в Аушвиц“ („Сиела“, 2020, с превод на Надя Златкова) носи същата тъжна статистика. Тъжна книга, която е затворила надеждата между телените огради и смъртта, без възможност за спасение. Има още

„Струни“ на Радко Пенев

Спомени и изкупление

1-220648_b   Времето запълва празнини, отсява чувства, спомени, изковава съдбата и изгражда личности. Трябва да разбереш кой си бил и какъв си станал. Причина и следствие. Но тези думи не биха обяснили преживяването, онзи звук от струни, който отеква в съзнанието и мултиплицира чувство след чувство, докато не създаде симфонията на живота. Не скрито, а явно, с изборите и последствията. Спираш и се вглеждаш в себе си: „Това съм аз“, с всичките несъвършенства и претенции, без маска и илюзии. „Струни“ („Сиела“, 2019) е точно такава – безмълвно рушаща стихия, която разплита живота и ни дава възможност да вземем решение. Но не помага, а слага дамга, за да спрем за момент и да се вгледаме назад в онези невралгични моменти, които са изковали настоящето ни. Вълнуваща, трагична, стъписваща история е написал Радко Пенев, която резонира с всичко човешко. Има още

„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 1 (съставител: Алвин Шварц)

Разказани истории

1-23456765432   Тази книга се появи съвсем ненадейно на българския пазар, за да попълни една празнина между популярните, но многократно преработени приказки и книгите за фолклор, легенди и митове, чиито първоизточници в писмен вид датират опреди стотици години, но водят своето съществуване може би доста по-отдавна. Фолклористът Алвин Шварц се е постарал да направи селекция и преразкаже онези страховити истории, които са преминали цедката на времето и биха развълнували широката аудитория, била тя дори от хлапаци с живо въображение. Повечето истории определено имат връзка със северноамериканския фолклор и градски легенди, а някои са получили вдъхновение от по-старо време, но пък са достатъчно разбираеми за нашите ширини, за да имаме издание на български. „Страшни приказки за мрачни вечери – 1“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) е и забавна, ако не се впечатляваме толкова от страшните елементи.  Има още

„Заключени спомени“ на Даниела Георгиева

Живот извън спомените

1-219683_b   Нямах кой знае какви колебания дали да чета тази книга – дебют в жанровата литература у нас само по себе си е любопитно събитие. В България трилъри се четат много, но писането е друга работа. Така или иначе вече се натрупа база и по-смелите могат да изпробват перото си в жанра. За Даниела Георгиева не знам почти нищо, но през книгата много неща могат да се видят. Сюжетът е разпознаваем, но началото не подсказва в каква посока ще поемат събитията. Всъщност имах някакви притеснения заради краткостта на текста и честото маркиране на факти, от които не произлизаше почти нищо с напредването на историята. Много автори на трилъри доста добре умеят да уплътняват сюжетите си с „обогатяващи сцени“, които наистина карат читателя да усети напрежението и напълно да „влезе“ в действието Но все пак „Заключени спомени“ („Сиела“, 2019) се оказа сравнително добро начало и не мисля, че заслужава пренебрежение.  Има още

„Психо“ на Робърт Блох

Страхът в телата, страхът в умовете

1-214131_b   Ако ме питат коя е най-страшната книга, която съм чел, ще ми е трудно да отговоря, особено след като се научих да се нагаждам съзнателно към спецификата и внушенията, съпътстващи всяка книга. Трудно е да се определи, щом самият аз ровичкам из дълбоко скритите страхове в главата ми и се старая да усиля ефекта. Бих казал, че малко хора имат ефективен „усилвател“. Чакащите да бъдат изплашени, така да го кажа, трудно биха разбрали подобен „спусък“ и ефектите, произлезли от него. Обикновено филмите облъчват с емоции, а книгите използват читателското въображение, затова второто средство е по-подходящо за „настройката“ и е сигурен тест за възприемчивост към страшните истории. „Затова „Психо“ („Сиела“, 2018, с превод на Николай Аретов) не е предназначена за всеки. Наглед кратката и леко мистериозна история от 1959-а няма заряда на съвременните си аналози, но ако се вгледа човек в подробностите, нещата стават далеч по-сериозни.  Има още

„Ноа ноа“ на Пол Гоген

Страстта на Таити

1-215024_b  Новооткрити земи и странни народи, сред които човек от западната цивилизация би намерил Рай или Ад. Зависи дали бяга от строго подредения ред или идва като натрапник, склонен да налага собствените си идеали и предразсъдъци. За „Ноа ноа“ („Сиела“, 2018, с превод на Валентина Бояджиева) и двете са верни. Таити е разбунен от вещи колонизатори, които се намесват в живота и обичаите на местното население, но там боговете са силни и традициите продължават да покълват с всеки новороден обитател. Гоген открива един причудлив Рай, в който удоволствието и безметежността са във вечен синхрон, където един приходящ би зърнал осъществените си мечти. Видяното подклажда поетични оргии и насища всяко чувство с дълбочината на съновидение. Наоколо е диво и прелестно, хората си лягат с усмивка и се събуждат с усмивка. Творец като Гоген би намерил вдъхновение и спокойствие за своето изкуство – той чинно описва това кътче на вечно спокойствие и ленивост.  Има още

„Сребърният път“ на Стина Джаксън

Пътят на изгубените души

1-219015_b-001   Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници.  Има още

„Необичайните заподозрени“ на Доминик Карильо

Детективи на живота

1-218316_b-002 Когато отидох да видя Доминик Карильо, съзрях един симпатичен човек с необичайна аура, ако мога така да се изразя. Ако някой беше казал, че това е учителят му, веднага щях да кажа: „Готин учител!“ и да се заслушам по-внимателно. Така или иначе той се представи и всичко нататък продължи доста непринудено и забавно. Да, мислех си, че книгата му също е толкова забавна – просто ще я прочета един следобед, когато имам няколко свободни часа. Но първите страници бяха стряскащи. Бях в необичайното положение да се пренастроя или да я оставя за друг път. Виждам едно четиринайсетгодишно момиче, което е хукнало да „спасява“ любовта си от съперницата, но се сблъсква челно с живота извън къщи. „Необичайните заподозрени“ („Сиела“, 2019, с превод на Явор Недев) е като мисъл под линия, за онези тъмни кътчета, в които не се втренчваш често и отминаваш бързо, понеже си мислиш, че си научил достатъчно и нищо не може да ти попречи да изживееш живота както сам си знаеш.  Има още

„Жажда“ на Захари Карабашлиев

Тъмнина и проглеждане

1-216205_b   Жертва на обстоятелствата и жажда за живот – всичко може да бъде обяснено с изборите, които правим, за да бъде нашето съществуване поне малко по-смислено. Не само да гледаш, но и да виждаш, да изпитваш жажда, да изпиваш и горчивото заедно със сладкия нектар, който ти поднася случайността. Но и да правиш необходимите крачки напред, защото само по този начин ще постигнеш удовлетворение. И още десетки и десетки лични просветления ме занимават след прочитането на „Жажда“ („Сиела“, 2018). Макар и кратка, книгата на Захари Карабашлиев улавя много от нюансите на съществуването. Сцената е семпла, сякаш подготвена за тъмнината, която винаги обгражда живота и ни подготвя за поредното бягство от действителността. Телата са „опаковани“ в тленност и само общуването може да разсее трупащите се наоколо черни краски.  Има още

„Германия, мръсна приказка“ на Виктор Пасков

Да пребориш машината на страха

1-209192_b   Едно минало, което притиска ума и го затваря в клетка, за да не „произвежда“ бъдеще, но пробужда отново мисълта за свобода и революции в съзнанието. „Германия, мръсна приказка“ („Сиела“, 2017) е писана точно тогава, когато ще бъде разбрана и приемана с отворени обятия, и макар първите стъпки на свободата да са вече изминати, все още е необходимо да четем и да си припомняме отминалите години. Навлезеш ли в същността на настоящата история, пробуждането ще е стряскащо и пределно реално. Един Пасков е достатъчен да прогледнеш и да откриеш смисъл в свободата, която и последното поколение трябва да осъзнае и разбере. И най-вече, че чудеса не съществуват в свят на непрестанна борба с човешките пороци.  Има още

„Бариерата“ на Павел Вежинов

Винаги има място за чудеса

1-189454_b-001   Доста дълго време не съм се връщал към българската класика, но това е предвидимо, защото през годините съм изчел доста. Но както се случва често при мен, срещнах човек, който в момента „броди“ из дебрите на българските книги, онези, които могат да се нарекат „вечна класика“. Започнах с „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков и… реших да продължа За любими книги не съм се замислял сериозно, но на тази плоскост Павел Вежинов прави особено впечатление. Фантастичните и мистериозни сюжети винаги са ме привличали и „Бариерата“ („Сиела“, 2014) си застана на точното място. А тя прави изумително впечатление, ако читателят и е изпълнен с въображение. На пръв поглед сюжетът не е никак богат, но ако се „вмъкнеш“ в главите на героите, сякаш преминаваш от едно измерение в друго, непрекъснато и неизменно.  Има още

„Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков

Тишината на времето и звукът на цигулката

1-1436689_b   Странно. Не толкова това, че за пръв път се потапям в книга на Пасков, а защото усещането е за безвремие, макар да съществува време на действие и то да носи своя отпечатък в исторически план. „Балада за Георг Хених“ („Сиела“, 2017) сякаш надраства времето, прониква отвъд видимите граници на позицията си и престава да старее – един вид противовес на самия майстор на цигулки. В романа всяко мъртво нещо по някакъв начин е по-живо и въздействащо: материалите за направата на инструмента, духовете, които очакват своя роднина и приятел при себе си, и дори самата смърт, защото означава спасение за Георг. Постепенно тишината се изпълва със звуци, мисълта става видима и се слива с утопията за безсмъртие.  Има още