София – град на магьосници
Реших, че едно кратко изложение ще е от полза. Харесвам книги, подобни на тази, но повечето преди нея не спечелиха особено внимание сред читателите. Ясно е, че човек може да се забавлява по всякакъв начин, включително и чрез книгите. Но не всички автори се намират в подходящата комфортна зона като теми и сюжети. Мартин Колев също се намира встрани от навалицата. Литературните [екзистенциални] канони важат само тогава, когато самият автор държи да се произнася по определени въпроси чрез текстовете си и съответно преминава през задължителната оценка на по-ерудираните и критични читатели. Има още
Няма как от време на време да срещам повтарящи се сюжети в книгите за деца. Наистина темите не са толкова много, а и за да привлечеш вниманието на хлапетата, трябва да играеш по техните правила. Тандемът Мак Барнет и Джори Джон са се постарали да вмъкнат в книжката си какви ли не щуротии, но и няколко кратки сериозни сцени, за да не се превръща тя в потенциален съветник по пакости. Едва ли сегашните хлапета знаят много за отговорностите, които поемат в едно общество на рамкирани правила и ограничения, но все пак… Майлс и Найлс по същество са различни и това ги превръща в противници. 
За един герой е важно да е забавен, още повече когато „живее“ в детска книга. Е, тук нашият герой не е жив, ако следваме правилната логика, но наистина се опитва да бъде, тъй като за нула време разбира какви чудати и глупави са хората в днешно време и не може да остави нещата току-така на съдбата. След 
Когато стане въпрос за детски книги, въображението на един автор може да роди какво ли не, стига децата да получат нещо, което да ги забавлява и увлича. Щурите идеи винаги изкарват на преден план някой герой като 
Тази история е разказана много отдавна, но все още буди възхищението на млади и не толкова млади читатели по цял свят. За мен е удоволствие да видя това прекрасно издание с твърди корици, което всъщност е първи том от цели три за митичния индианец апачи Винету. Аз, както и много други читатели около моята възраст, са израснали с героите от Дивия запад, във време, когато „Да играем на индианци!“ беше едно от най-разпространените забавления за децата. Сега нещата стоят различно, но книжните приключения на Винету и Олд Шетърхенд едва ли ще бъдат забравени. 
Ако кажа, че бих прочел всички книги, които носят подобно заглавие, ще ме изкарате невменяем. Кой се отказва от драмите и насилието, които обитават почти всяка една художествена книга? Просто трябва да поемаш повече от драмите на живота, а литературата е наистина верен източник на емоции. „Щастливите хора“ („Сиела“, 2016) обаче не е постна и лигава (извинявам се за силната дума!), а влече със себе си едни чудеса от идеи и алтернативи, от които много писатели ще се засрамят и нищо чудно да прекопират нещо или просто да се захванат с нещо друго. Точно такива сборници с „естествени“ (тази дума си е съвсем точна!) текстове създават нуждата от четене и човек започва да намира във все повече неща смисъл и идеи за себе си. 
Обикновено най-удивителните произведения във фантастиката се пишат от учени, които действително вярват, че техните идеи могат да се осъществят някога в бъдещето. Артър Кларк не прави изключение. Ако не знаете, точно на този фантаст и учен дължим цялата комуникационна вселена, в която живеем. Към ден днешен няма друго средство, което да ни тегли напред и да е от толкова голямо значение. Затова Кларк е един от хората с най-голям принос в историята на човечеството и всеки, докоснал се до изумителните му идеи, остава впечатлен от невероятното му въображение. 
За пръв път се залавям да пиша за приказки, но не защото не съм чел, а заради младостта на блога. Надявам се, че всеки един поотраснал човек рано или късно отново ще погледне към този симпатичен жанр – заради обичта към собствените си деца или защото има приятни спомени от книжките с вълшебни илюстрации от детството. Аз не смятам, че ако човек порасне, трябва да зареже детството си като ненужен и мъгляв спомен, въпреки изминалото време и новите приоритети. Просто защото става въпрос за една и съща личност – самият ти като малък и голям. Наскоро отбелязах юбилейните четиресет, като първите 6-7 от тях съм се изграждал като личност с помощта на книжките с приказки. 
Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх. 
Всъщност не знам как да започна. Тази малка книжка не е написана от писател, нито се очаква да катери класациите за бестселъри. Тя е глътката живот на един обикновен човек, който трябва да продължи напред въпреки всичко. Думите в нея имат сила, силата да изпълнят едно съществуване със смисъл, като бъдат изречени и приети от обществото. Ние знаем, че Антоан Лейри е онзи, който изгуби съпругата си при атентата в „Батаклан“. Можем да му съчувстваме, да пророним сълза, защото така ни идва отвътре или просто така е редно. Ние знаем за онзи ден, в който набрахме номер на телефона с надеждата да чуем гласа любимия си човек. Лейри също набра номер, но не получи ответ. Много други не получиха. Светът престава да бъде същият и трябва да сме силни. 
Да определя тийнейджърска книжка за задължителна в очакващия ме списък с набелязани книги, е повече от странно за мен, но получената предварителна информация направо си ме извади от унеса и хукнах да се снабдя с нея. А работата е там, че изобщо не бях чувал за Тейтъм Флин, нито колко е начетена или опитна в това, което си е наумила – да пише забавни истории. „Жупел за закуска: Дневниците на един Д’Явол“ („Сиела“, 2016, с превод на Борислав Стефанов) може спокойно да се нарече яка книжка, която хем ти пречи да се намусиш, хем ти пълни главата с най-различни полезни факти за живота и… всичко останало. Не е лесно това, да знаете. 
Не е като да не съм чел странни книги, но точно тази прави особено впечатление. Мисля, че може да мине за тийнейджърска, но с много условности, защото съдържа неща, които спокойно биха смутили някой по-стриктен родител. Е, с очите си съм виждал хлапета да проявяват интерес към неотговарящи за възрастта им книги и никой да не се учудва на това. Така че нека поне тук да не бъда толкова лош и да вместя книгата в съответната категория. Пък и лесно ще я откриете в компанията на модерните тийн книжки 🙂 
Преди години, когато настървено прочитах почти всички трилъри и приключенски книги с герои археолози и с тайни от Историята, не си представях, че по нашите земи могат да се развият подобни сюжети. Приключенският трилър като жанр не е български патент, а и не влиза в разбиранията ни за българска литература, което предполага, че интересите на местните писатели са насочени в друга посока. Обаче интересът на читателите у нас към жанра е голям, като се има предвид колко много чужди автори имат преведени по пет, десет, че и петнайсет книги на български език. 
До този момент не бях чел книга на Вешим, въпреки че той е достатъчно известен, за да му се обърне подобаващо внимание. Изненадващо или не, първата прочетена от мен негова книга се оказа детска. Просто посегнах към рафта с книги и извадих първата ми попаднала – „Заведи ме вкъщи“ („Сиела“, 2014). Още преди да се усетя я преполових, а не след дълго я прочетох цялата – все пак е под сто страници и е изпъстрена с илюстрациите на Дамян Дамянов. Оказа се доста любопитна като сюжет и ме накара да се замисля сериозно. Направи ми впечатление, че масово не се харесва, което си има и своето логично обяснение: казва истината за заобикалящия ни свят, и то от гледната точка на десетгодишно сираче. А и е подходяща за деца, което е проблем за нас, възрастните. 
В реда на нещата е от време на време да се появяват такива книги – за борбата между хората и природата, за грешките и последствията, които един високоцивилизован вид оставя в наследство на децата и внуците си. Картината във „Водосрез“ („Сиела“, 2016, с превод на Елена Павлова) е апокалиптична, нездрава, рушаща устоите на градената с хилядолетия цивилизация. Това са остатъците от стихийното технологизиране на малката планета, късметлийски успяла да събере всички необходими елементи за развитието на интелигентен живот. Но, както обикновено се получава в един сблъсък между човека и природата, последната винаги излиза напред с едни гърди. 