Хора и демони в Аушвиц
Трудно се вярва, трудно се преглъща. Една идея за „чиста“ раса, един харизматичен диктатор, милиони погубени животи. Война. Заповеди. Смърт. Това събитие се отдалечава все повече през времето, но още се усеща гнилия дъх и горчивата истина. Всяка една книга по темата е като повик да не забравим, за да не повторим това прегрешение. И лагерите. Стотици истории са разказани и запаметени от поколенията след трагедията на Втората световна война. Спираш и се замисляш, четеш още и още книги, усещаш ужаса и тъгата на миналото. Камиони със съсухрени от глад и болести невинни се отправят към крематориумите. Те са номера, които съставят математическата формула на нацизма. „Приспивна песен в Аушвиц“ („Сиела“, 2020, с превод на Надя Златкова) носи същата тъжна статистика. Тъжна книга, която е затворила надеждата между телените огради и смъртта, без възможност за спасение. Има още
Времето запълва празнини, отсява чувства, спомени, изковава съдбата и изгражда личности. Трябва да разбереш кой си бил и какъв си станал. Причина и следствие. Но тези думи не биха обяснили преживяването, онзи звук от струни, който отеква в съзнанието и мултиплицира чувство след чувство, докато не създаде симфонията на живота. Не скрито, а явно, с изборите и последствията. Спираш и се вглеждаш в себе си: „Това съм аз“, с всичките несъвършенства и претенции, без маска и илюзии. „Струни“ („Сиела“, 2019) е точно такава – безмълвно рушаща стихия, която разплита живота и ни дава възможност да вземем решение. Но не помага, а слага дамга, за да спрем за момент и да се вгледаме назад в онези невралгични моменти, които са изковали настоящето ни. Вълнуваща, трагична, стъписваща история е написал Радко Пенев, която резонира с всичко човешко. 
Тази книга се появи съвсем ненадейно на българския пазар, за да попълни една празнина между популярните, но многократно преработени приказки и книгите за фолклор, легенди и митове, чиито първоизточници в писмен вид датират опреди стотици години, но водят своето съществуване може би доста по-отдавна. Фолклористът Алвин Шварц се е постарал да направи селекция и преразкаже онези страховити истории, които са преминали цедката на времето и биха развълнували широката аудитория, била тя дори от хлапаци с живо въображение. Повечето истории определено имат връзка със северноамериканския фолклор и градски легенди, а някои са получили вдъхновение от по-старо време, но пък са достатъчно разбираеми за нашите ширини, за да имаме издание на български. „Страшни приказки за мрачни вечери – 1“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) е и забавна, ако не се впечатляваме толкова от страшните елементи. 
Нямах кой знае какви колебания дали да чета тази книга – дебют в жанровата литература у нас само по себе си е любопитно събитие. В България трилъри се четат много, но писането е друга работа. Така или иначе вече се натрупа база и по-смелите могат да изпробват перото си в жанра. За Даниела Георгиева не знам почти нищо, но през книгата много неща могат да се видят. Сюжетът е разпознаваем, но началото не подсказва в каква посока ще поемат събитията. Всъщност имах някакви притеснения заради краткостта на текста и честото маркиране на факти, от които не произлизаше почти нищо с напредването на историята. Много автори на трилъри доста добре умеят да уплътняват сюжетите си с „обогатяващи сцени“, които наистина карат читателя да усети напрежението и напълно да „влезе“ в действието Но все пак „Заключени спомени“ („Сиела“, 2019) се оказа сравнително добро начало и не мисля, че заслужава пренебрежение. 
Ако ме питат коя е най-страшната книга, която съм чел, ще ми е трудно да отговоря, особено след като се научих да се нагаждам съзнателно към спецификата и внушенията, съпътстващи всяка книга. Трудно е да се определи, щом самият аз ровичкам из дълбоко скритите страхове в главата ми и се старая да усиля ефекта. Бих казал, че малко хора имат ефективен „усилвател“. Чакащите да бъдат изплашени, така да го кажа, трудно биха разбрали подобен „спусък“ и ефектите, произлезли от него. Обикновено филмите облъчват с емоции, а книгите използват читателското въображение, затова второто средство е по-подходящо за „настройката“ и е сигурен тест за възприемчивост към страшните истории. „Затова „Психо“ („Сиела“, 2018, с превод на Николай Аретов) не е предназначена за всеки. Наглед кратката и леко мистериозна история от 1959-а няма заряда на съвременните си аналози, но ако се вгледа човек в подробностите, нещата стават далеч по-сериозни. 
Новооткрити земи и странни народи, сред които човек от западната цивилизация би намерил Рай или Ад. Зависи дали бяга от строго подредения ред или идва като натрапник, склонен да налага собствените си идеали и предразсъдъци. За „Ноа ноа“ („Сиела“, 2018, с превод на Валентина Бояджиева) и двете са верни. Таити е разбунен от вещи колонизатори, които се намесват в живота и обичаите на местното население, но там боговете са силни и традициите продължават да покълват с всеки новороден обитател. Гоген открива един причудлив Рай, в който удоволствието и безметежността са във вечен синхрон, където един приходящ би зърнал осъществените си мечти. Видяното подклажда поетични оргии и насища всяко чувство с дълбочината на съновидение. Наоколо е диво и прелестно, хората си лягат с усмивка и се събуждат с усмивка. Творец като Гоген би намерил вдъхновение и спокойствие за своето изкуство – той чинно описва това кътче на вечно спокойствие и ленивост. 
Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници. 
Когато отидох да видя Доминик Карильо, съзрях един симпатичен човек с необичайна аура, ако мога така да се изразя. Ако някой беше казал, че това е учителят му, веднага щях да кажа: „Готин учител!“ и да се заслушам по-внимателно. Така или иначе той се представи и всичко нататък продължи доста непринудено и забавно. Да, мислех си, че книгата му също е толкова забавна – просто ще я прочета един следобед, когато имам няколко свободни часа. Но първите страници бяха стряскащи. Бях в необичайното положение да се пренастроя или да я оставя за друг път. Виждам едно четиринайсетгодишно момиче, което е хукнало да „спасява“ любовта си от съперницата, но се сблъсква челно с живота извън къщи. „Необичайните заподозрени“ („Сиела“, 2019, с превод на Явор Недев) е като мисъл под линия, за онези тъмни кътчета, в които не се втренчваш често и отминаваш бързо, понеже си мислиш, че си научил достатъчно и нищо не може да ти попречи да изживееш живота както сам си знаеш. 
Жертва на обстоятелствата и жажда за живот – всичко може да бъде обяснено с изборите, които правим, за да бъде нашето съществуване поне малко по-смислено. Не само да гледаш, но и да виждаш, да изпитваш жажда, да изпиваш и горчивото заедно със сладкия нектар, който ти поднася случайността. Но и да правиш необходимите крачки напред, защото само по този начин ще постигнеш удовлетворение. И още десетки и десетки лични просветления ме занимават след прочитането на „Жажда“ („Сиела“, 2018). Макар и кратка, книгата на Захари Карабашлиев улавя много от нюансите на съществуването. Сцената е семпла, сякаш подготвена за тъмнината, която винаги обгражда живота и ни подготвя за поредното бягство от действителността. Телата са „опаковани“ в тленност и само общуването може да разсее трупащите се наоколо черни краски. 
Едно минало, което притиска ума и го затваря в клетка, за да не „произвежда“ бъдеще, но пробужда отново мисълта за свобода и революции в съзнанието. „Германия, мръсна приказка“ („Сиела“, 2017) е писана точно тогава, когато ще бъде разбрана и приемана с отворени обятия, и макар първите стъпки на свободата да са вече изминати, все още е необходимо да четем и да си припомняме отминалите години. Навлезеш ли в същността на настоящата история, пробуждането ще е стряскащо и пределно реално. Един Пасков е достатъчен да прогледнеш и да откриеш смисъл в свободата, която и последното поколение трябва да осъзнае и разбере. И най-вече, че чудеса не съществуват в свят на непрестанна борба с човешките пороци. 
Доста дълго време не съм се връщал към българската класика, но това е предвидимо, защото през годините съм изчел доста. Но както се случва често при мен, срещнах човек, който в момента „броди“ из дебрите на българските книги, онези, които могат да се нарекат „вечна класика“. Започнах с 
Странно. Не толкова това, че за пръв път се потапям в книга на Пасков, а защото усещането е за безвремие, макар да съществува време на действие и то да носи своя отпечатък в исторически план. „Балада за Георг Хених“ („Сиела“, 2017) сякаш надраства времето, прониква отвъд видимите граници на позицията си и престава да старее – един вид противовес на самия майстор на цигулки. В романа всяко мъртво нещо по някакъв начин е по-живо и въздействащо: материалите за направата на инструмента, духовете, които очакват своя роднина и приятел при себе си, и дори самата смърт, защото означава спасение за Георг. Постепенно тишината се изпълва със звуци, мисълта става видима и се слива с утопията за безсмъртие. 
Мисля, че книжките от поредицата „Малкият Българ“ са доста сполучливи дотук. Може би като излязат още 2-3 на същото ниво, авторите ще могат да си гарантират постоянна аудитория и дори нови почитатели. Вече на всички е известно накъде се движат нещата с четящите хлапета, така че на мен ми се струва нормално още няколко подобни поредици от български автори да направят първите си стъпки през следващите няколко години. Освен цялото забавление, което пада покрай книгите, ще има щастливи четящи хлапета. При положение, че и мен успяват да забавляват, успехът е почти сигурен. Торофиев и Богданов са истински тандем за пример, което не е само мое мнение. Така славно и с усмивка преминах през 
Когато стане въпрос за училищни истории и детски книги, всеки ще очаква повече пакости, отколкото прилежно поведение. Така е и с Майлс и Найлс – едни истински хитреци в номерата, които, повече от логично, ми напомниха на легендарните Макс и Мориц, но пренесени в доста по-сложната съвременна действителност. Ако трябва да си пакостлив сега, то ти трябват повече усилия и креативност. В 
Отдалечете се от собствения си сигурен свят, изтрийте собствените си принципи, каквито и да са, и започнете отначало. Оттам, където очите ви започват да изследват света с любопитство и да се притварят инстинктивно, когато съзрат нещо страшно или необяснимо, а болката плаши, защото до идването ѝ няма готови инструкции как да я преодолееш. Трябва да намериш сили да изтласкаш надалеч неприятното усещане, но не знаеш ли причината зад него, не можеш да изградиш собствена защита. Моментът на болка се проточва и те следва в продължение на почти цяла вечност. Докато не се изтощиш в опитите си да бъдеш искрен към себе си. 