Мъртвите говорят с телата си
Когато се огледам в книжарницата, имам желанието да прочета доста от книгите, които съм набелязвал с течение на времето. Те са доста като количество и се налага да пренебрегвам едни за сметка на други. Бекет и неговите книги се оказаха от пренебрегнатите. От време на време питам колегите за препоръки и в един момент стана въпрос за „Шепотът на мъртвите“ („Софтпрес“, 2012, с превод на Милена Радева). Гледах известно време как едни светнали очи ми обясняват какво впечатление е направила книгата, и това ми беше достатъчно. Бързо я „избутах“ преди останалите, чакащи да им обърна внимание, и… останах зашеметен. Има още
Дерек става все по-забавен като герой на книга, но това не е изненада, понеже поредицата, в която се перчи като основен персонаж, е една от най-хитроумните, които съм чел. Засега петата книжка – „Животът ми като геймър“ („Софтпрес“, 2016, с превод на Виктория Иванова) – е последната преведена на български, но не след дълго, надявам се, ще се появи и шестата. Дженет Тажиян не пише бързо, но за сметка на това се справя блестящо. Чакам превода с нетърпение! 🙂 Ако някой все още се чуди не съм ли пораснал достатъчно, за да чета подобни книжки, ще напомня, че най-трудно се пише за деца. 
Време ми беше за още едно от шантавите приключения на Дерек Фалън. След доста голяма почивка, започвам приключение четири, което носи несимпатичното заглавие „Животът ми като смотльо“ („Софтпрес“, 2016, с превод на Виктория Иванова). Видях деца, които се мръщят на заглавието, случайно приятелите им да не ги помислят за смотльовци. 😀 Истината е, че точно тази книжка помага да разберем защо се случват смехотворните провали и какво преживяват аутсайдерите, макар да са си съвсем нормални хлапета. 
Симпатиите към някой автор се раждат доста трудно, но Луиз Пени ме спечели за втори път, след интригуващата 
В България се приказва по много и за всичко, въпреки че това не променя настоящата ситуация, особено когато става въпрос за недоволство. Това е вид спорт – за повдигане на самочувствието или точно обратното, както е в приказката за казана и българите в него. Такава ни е историята, такъв ни е народът. Това е. Може би някъде, в някое паралелно пространство, извън всякаква логика и въпреки естествената линия на времето, съществуват алтернативни вселени, в които всяко събитие се е развило по друг сценарий. Не, не е нещо сложно за възприемане, нито чак толкова шантаво, че да не може се обсъди на ракийка в кръчмата (то така и става обикновено). Само трябва да си зададете един почти философски въпрос: Ами ако…? Допълнете с каквото ви хрумне и се отпуснете, за да не ви пресекне въображението. Доста интересно се получава, нали? И понеже няма ограничения, които да спъват плавната мисъл, отговорите се оказват твърде интересни. 
Доста симпатичната на вид книга на Ерика Суайлър се оказа красива и тайнствена история, излязла сякаш от приказките. Лесно се навих да я чета, защото трите привличащи ме думи, описващи книгата, тук са събрани накуп: библиотека, стара книга и тайни. Мнението ми за картите Таро е по-различно, но препоръката да я чета ме завари в подходящо настроение и висок дух. Пък и е време да се заема по-сериозно с книгите, които разказват за книги. В това има доста магия, ако питате някой книжар или библиотекар. На практика нещата просто опират до едната любов към писаното слово и продължават до края на живота. А „Книга на тайните“ („Софтпрес“, 2015, с превод на Нели Лозанова) си е притегателна и на вид, и като конструкция на текста. Правят впечатление оригиналните илюстрации, които се появяват от време на време и добавят повече свежест към самата история. Тук бих включил и оформлението в началото на всяка отделна глава. И така…
От всички жанрове, будещи постоянния ми интерес, с чистото криминале се разделих още в юношеска възраст. Това не звучи кой знае колко оптимистично, но приоритетите и изобщо нагласата към определени книги се променят с течение на времето. Цели осем години от младостта си дадох на криминалните загадки и само фантастиката и приключенските романи гонеха по бройка прочетените криминалета. Авторите, навлезли в България през 70-те и 80-те, са известни на всички на години около моята възраст и по-големи, та не е нужно да ги споменавам. Други си бяха като откровение за онези години – Гюнар Столесен, Мика Валтари, Йежи Едигей, Боало-Нарсьожак, Жорж Сименон и доста други. Не принизявам българските автори, но по онова време всяко криминале, което преминеше българската граница, ме привличаше доста повече. Главен доставчик, направо от печатницата (в повечето случаи) беше баща ми.
Ето ме отново на линия с третата книга от поредицата за Дерек. „Животът ми като автор на комикси“ („Софтпрес“, 2015) е също толкова свежа и забавна, колкото и предишните – 
Втората книжка за Дерек е вече прочетена, а резултатът е едно голямо забавление и чудно прекарано време. Ако при човек на моята възраст тази книжка е забавна, то на някое хлапе тя би се сторила абсолютното забавление за голямото междучасие, уикенда или някоя щура ваканция. „Животът ми като екшън герой“ („Софтпрес“, 2015) продължава традицията от първата книжка – 
Странно и почти невероятно ли е, когато възрастен човек посегне към детска книжка, не само за да я прелисти, а и да има намерение да я прочете? Понякога е необходимо и дори задължително. Ако забравиш годините на детството, едва ли ще разбереш дори собственото си дете. В началото нямах намерение да пиша за такива книжки, но си спомних за моите лични приключения от детството. Вгледайте се внимателно в някое хлапе – своето или някое друго – и си представете свободата, която изпитва, липсата на напрежение и безкрайните възможности, които вижда около себе си. 
Книжен Петър 