„Убийствено студена“ на Луиз Пени

Нов случай за инспектор Гамаш

1-194335_b   Симпатиите към някой автор се раждат доста трудно, но Луиз Пени ме спечели за втори път, след интригуващата „Убийството на художника“. С „Убийствено студена“ („Софтпрес“, 2015, с превод на Марин Загорчев) не е по-различно. Каквито и криминалета да съм си представял и търсил през последните години, точно такива дори не съм сънувал. Това е добре, защото изненадата е приятна, още повече че с натрупаната солидна основа зад гърба, усещането е като да откриеш нов жанр. От една страна Арман Гамаш, героят на Пени, е типичен образ за кримитата, но от друга имаме необичайните условия, в които провежда разследванията си. Селцето Трите бора може да е всичко друго, но не и обичайно място за извършването на престъпления.  Има още

„Ами ако? България на три морета“ на Христо Раянов

Ееех, като я захванем приказката…

1-200583_b   В България се приказва по много и за всичко, въпреки че това не променя настоящата ситуация, особено когато става въпрос за недоволство. Това е вид спорт – за повдигане на самочувствието или точно обратното, както е в приказката за казана и българите в него. Такава ни е историята, такъв ни е народът. Това е. Може би някъде, в някое паралелно пространство, извън всякаква логика и въпреки естествената линия на времето, съществуват алтернативни вселени, в които всяко събитие се е развило по друг сценарий. Не, не е нещо сложно за възприемане, нито чак толкова шантаво, че да не може се обсъди на ракийка в кръчмата (то така и става обикновено). Само трябва да си зададете един почти философски въпрос: Ами ако…? Допълнете с каквото ви хрумне и се отпуснете, за да не ви пресекне въображението. Доста интересно се получава, нали? И понеже няма ограничения, които да спъват плавната мисъл, отговорите се оказват твърде интересни. Има още

„На живот и смърт“ на Майкъл Роуботъм

Живот, смърт, любов

1-196444_b

   Напоследък съм доста придирчив към трилърите, особено след като взех да си запълвам свободното време с много препоръчани книги от други жанрове, от които доста голям процент веднага ми допадаха. Вече почти никой не ми препоръчва трилъри, затова се изненадах от добилата наскоро популярност „На живот и смърт“ на Майкъл Роуботъм („Софтпрес“, 2015, с превод на Цветомира Панчева). Дори взе престижна награда в конкуренция с книги на Стивън Кинг и Робърт Галбрейт (Дж. К. Роулинг). Това някак си ме поотпусна и не беше особено трудно да се навия да я чета. След като съм затворил и последната страница мога да кажа, че Роуботъм не е просто поредния „трилърджия“, а способен и разсъдлив автор, който може да пише трилъри, но държи да ги обогатява и пречупва през призмата на други жанрове. Има криминален сюжет, много драма, немалко изненадващи обрати и любовна мъка за цвят. Има още

„Книга на тайните“ на Ерика Суайлър

   Библиотеки, тайни, проклятия и карти Таро

1-196905_b   Доста симпатичната на вид книга на Ерика Суайлър се оказа красива и тайнствена история, излязла сякаш от приказките. Лесно се навих да я чета, защото трите привличащи ме думи, описващи книгата, тук са събрани накуп: библиотека, стара книга и тайни. Мнението ми за картите Таро е по-различно, но препоръката да я чета ме завари в подходящо настроение и висок дух. Пък и е време да се заема по-сериозно с книгите, които разказват за книги. В това има доста магия, ако питате някой книжар или библиотекар. На практика нещата просто опират до едната любов към писаното слово и продължават до края на живота. А „Книга на тайните“ („Софтпрес“, 2015, с превод на Нели Лозанова) си е притегателна и на вид, и като конструкция на текста. Правят впечатление оригиналните илюстрации, които се появяват от време на време и добавят повече свежест към самата история. Тук бих включил и оформлението в началото на всяка отделна глава. И така…

„Убийството на художника“ на Луиз Пени

   Инспектор Гамаш сред идилията на селцето без заключени врати

   1-192521_b   От всички жанрове, будещи постоянния ми интерес, с чистото криминале се разделих още в юношеска възраст. Това не звучи кой знае колко оптимистично, но приоритетите и изобщо нагласата към определени книги се променят с течение на времето. Цели осем години от младостта си дадох на криминалните загадки и само фантастиката и приключенските романи гонеха по бройка прочетените криминалета. Авторите, навлезли в България през 70-те и 80-те, са известни на всички на години около моята възраст и по-големи, та не е нужно да ги споменавам. Други си бяха като откровение за онези години – Гюнар Столесен, Мика Валтари, Йежи Едигей, Боало-Нарсьожак, Жорж Сименон и доста други. Не принизявам българските автори, но по онова време всяко криминале, което преминеше българската граница, ме привличаше доста повече. Главен доставчик, направо от печатницата (в повечето случаи) беше баща ми.

Има още

„НАПЪЛНО ИЗГУБИЛИ СЕБЕ СИ“ НА КАРЪН ДЖОЙ ФАУЛЪР

   Да изгубиш напълно себе си

   
   Ако една книга може да си поиграе с читателя, то това е необикновената „Напълно изгубили себе си“ („Софтпрес“, 2014) на Карън Джой Фаулър. Не, тя не е от онези приказни истории, които ни четат от петгодишни, а ние слушаме преди да заспим; нито прикрита манипулация, облечена в красиви думи и поднесена от умел магьосник вентрилоквист. Карън Джой Фаулър разказва за живота, за какъвто живот всеки може да сподели на чаша чай, заобиколен от най-добри приятели. Той, животът, винаги е изпъстрен с трудности – умее да тъпче с яростта на времето и да преобразява от невинно детство в коварна старост. А понякога животът е пълен с необикновени истории, които се крият в ума на някой, който иска да ги сподели. Може да започне отначало, защото така трябва, или от средата, защото така иска. Но започне ли, всички са готови да слушат, защото тя се казва Роузмари Кук и е много разговорлива. Е, поне в началото.

   „Напълно изгубили себе си“ е от онези „виновни“ книги, които се набиват в съзнанието и започват да водят свое собствено съществуване. Трябва да мине известно време, за да ги разберем напълно. Но дойде ли това време, стигнем ли до завръзката, няма какво друго да сторим освен да се влюбим в тях. Тук Карън Джой Фаулър е търпелива и методична, не замесва сложна фабула, нито дълбае прекалено надълбоко. Има детство, има младост, но някак хронологията е пренебрегната, сякаш иска да обърка читателя, да пренасочи вниманието му, да избяга от нишката на историята. Тук читателят трябва да е ловец, който дебне невидима плячка.

   Роузмари Кук започва от средата на историята, закачайки се за възелче от времевата нишка. От тази отправна точка спомените ѝ се разпростират като вълни, принудени да нарушат всички закони на литературната логика. Започва с екстремна ситуация, след което потъва в дебрите на семейните отношения. Татко и мама, сестричката и братчето, бабите и дядовците… Историята се напълва с характери, които се преплитат като вихър в детското съзнание на Роузмари. Желанието ѝ е да говори, да говори за всичко и по много, да споделя, да търси, да изследва. Ще се наложи Роуз да изпие горчилките от човешките страсти, да осъзнае какво е загубата, да мрази и обича, да отстоява своето. Читателят може да е объркан и да протестира, понесен от неспирните словоизлияния, които се наместват неподредени и стихийни в ума му, сякаш му е хвърлена кофа с впечатления, накуп. Но имайте търпение, както Фаулър търпеливо замесва тестото, на което му е необходимо време да втаса. Ще дойде мигът на разкритието и тайната ще се разбули. Така иска Роуз, затова бъдете търпеливи. Вслушайте се в гласа ѝ и тя ще ви допусне до най-съкровеното, което пази само за вас.

   Много лична и много емоционална книга е „Напълно изгубили себе си“. Самото заглавие подсказва, че трябва да се търсят по-сериозни внушения. Изчистете съзнанието си и започнете начисто, без да следвате собствени схеми и пътища. Затова Роуз разказва от първо лице – за да я слушате, докато придобие увереност в себе си и разкрие най-големите си тайни. Аз лично се въоръжих с необходимото търпение и накрая обрах най-хубавите плодове на тази невероятна история.

Оценка от мен: 4.4 / 5

Други ревюта:

„ЖИВОТЪТ МИ КАТО АВТОР НА КОМИКСИ“ („ИСТОРИИТЕ НА ДЕРЕК – 3 КНИГА) НА ДЖАНЕТ ТАЖИЯН

Дерек е малко по-голям и по-отговорен, дори автор на истински комикси
   Ето ме отново на линия с третата книга от поредицата за Дерек. „Животът ми като автор на комикси“ („Софтпрес“, 2015) е също толкова свежа и забавна, колкото и предишните – „Животът ми като таен агент“ и „Животът ми като екшън герой“. Тук обаче момчето е съвсем очевидна жертва на обстоятелствата. На дневен ред са приятелствата и как само няколко думи могат да нараняват. Джанет и Джейк Тажиян отново са спретнали солидно количество приключения за своя малък герой, но показват и една пренебрегвана до тук страна от живота. Самият Дерек все пак чете, въпреки че тази му изключително неприятна задача за известно време е заменена от много по-приятната – правенето на комикси. Време е момчето да се стегне.
   В училището на Дерек всичко си тече както си е текло и досега, но само докато не се появява Умберто – новото момче в инвалидна количка. Дерек е заинтригуван, защото вкъщи си има маймунка капуцин, която след няколко месеца ще започне да се обучава за помощник на инвалиди. Каква по-добра тактика може да се измисли за спечелването на още един приятел? Както самият Дерек преценява ситуацията: „…направо си плаче за маймунска помощ.“ Нещата с Умберто обаче не стоят по начина, който си представя момчето. Умберто се оказва голям нахалник и използва всички средства да направи за смях нашия герой. Ексцентричното му поведение и безспорните му умения да се придвижва бързо и лесно на инвалидна количка, включително и да играе перфектно лакрос, веднага му качват рейтинга пред съучениците на Дерек. Срещу Дерек вече стои цяла армия от подигравчии.
   Дерек вече е започнал да рисува първите си комикси. Родителите му са възхитени – баща му най-сетне му разрешава да използва за модели манекените, от които самият той се е учил да рисува като по-млад. Освен това има страхотно подобрение в рисуването. Но скоро осъзнава, че новото момче в инвалидна количка е по-добър и в това от него. Дори започва да краде идеите му. Последните два факта не водят до нещо по-различно, освен допълнителна порция подигравки.
   Все пак Мат и Карли се проявяват като истински приятелчета. Те веднага се включват в новия клуб за рисуване на комикси, основан от Дерек и правят всичко възможно да потушат войната с Умберто. Това го държи с боен дух, въпреки че гаджето на Карли му отнема възможността да се вижда по-често с нея. Войната стига кулминацията си, когато Умберто и Дерек си уреждат бой пред цялото училище.
   Джанет Тажиян не излиза и на йота от прекрасният си стил на писане. И в първите две книжки, и в тази тя умело включва в живота на Дерек нови предизвикателства. Въпреки че поредицата е предназначена за по-млада аудитория, за мен тя си е истинско забавление. Освен това илюстрациите на Джейк Тажиян и няколкото комикса, включени в третата книжка, създават допълнителен колорит на историята. Самата поредица има още две неиздадени на български книжки, но и тях ще очаквам с вълнение.
Оценка от мен: 4.4 / 5
Друго ревю:

„ЖИВОТЪТ МИ КАТО ЕКШЪН ГЕРОЙ“ („ИСТОРИИТЕ НА ДЕРЕК“ – 2 КНИГА) НА ДЖАНЕТ ТАЖИЯН

Приключенията сами идват при Дерек
   Втората книжка за Дерек е вече прочетена, а резултатът е едно голямо забавление и чудно прекарано време. Ако при човек на моята възраст тази книжка е забавна, то на някое хлапе тя би се сторила абсолютното забавление за голямото междучасие, уикенда или някоя щура ваканция. „Животът ми като екшън герой“ („Софтпрес“, 2015) продължава традицията от първата книжка – „Животът ми като таен агент“ – да предоставя на страниците си илюстрациите на сина на авторката – Джейк Тажиян. Самият Дерек попълва регулярно свой картинен речник, който му помага да запамети нови и непознати думи.
   Дерек е отново на училище и очаква с нетърпение своя нов учител, мъж. Да, момчето е страшно заинтригувано, защото досега е имало само учителки, без да се смята учителят по физическо. Но господин Марони така и не се появява, защото в семейството му се е случила трагедия и той трябва да замине, за да гледа майка си. Заместничката му се оказва госпожица Маккодъл (Макгъдел за по-интересно, както са я нарекли децата), учителката от предучилищната група. Навикът ѝ да гъделичка децата вече не може да се осъществи, защото би било страшно неудобно и за нея, и за тях. Дерек и сега не може да се надява, че госпожица Маккодъл ще престане да му дава домашни или ще го кара да чете книги, но поне може да си поиграе след училище с новия си любимец – маймунката капуцин Франк. Франк е още малък и се налага да бъде гледан от приемно семейство известно време, преди да започне да се обучава за помощник на хора в неравностойно положение. Маймунката чудесно допълва кучето Боди вкъщи, но за нея трябва да се полагат по-специални грижи – сменяне на памперс и отговорно наблюдение, за да се направи беля или да си навреди по някакъв начин. Дерек не е запленен от новите си задължения, но няма против да гушка маймунката.
   Един ден, докато се забавлява с приятеля си Мат, Дерек е забелязан от каскадьор, който му предлага да се снима като дубльор в няколко сцени от филм за извънземни. Той трябва да направи няколко каскади, които главният герой не може. Напълно запленен Дерек се изпълва с голям ентусиазъм, но впоследствие разбира, че ще е дубльор на момиче и ще носи перука. Любопитната информация е светкавично разпространена в училище и съучениците му се възползват от нея по своя си гаден начин. Дерек дори е на път да изгуби най-добрия си приятел. Но нещата може и да не са толкова гадни, защото момичето се оказва известната на всички тийнейджъри млада актриса Таня Билингс, а това си е страхотна новина.
   Дерек все още изпитва непоносимост към четенето и отлага това си училищно задължение най-редовно. Участието му във филм ще накара родителите му да изготвят договор в три точки, който той да подпише. В него влиза четенето и смяната на памперсите на капуцина Франк. Едно недоглеждане от страна на Дерек, може да го раздели завинаги с маймунката.
   Много се радвам, че започнах да чета тази поредица, защото ме отърсва от напрежението. Със специфичния си шрифт, тези книжки са лесно и бързо четими. Знам, че хлапетата им се радват изключително много, затова ги препоръчвам горещо. Съвсем скоро ще пиша и за третата – „Животът ми като автор на комикси“. А и се надявам следващите книжки да продължат да излизат на български.
Оценка от мен: 4.1 / 5
Друго ревю:

„ЖИВОТЪТ МИ КАТО ТАЕН АГЕНТ“ („ИСТОРИИТЕ НА ДЕРЕК“ – 1 КНИГА) НА ДЖАНЕТ ТАЖИЯН

При Дерек е вълнуващо и пълно с приключения
   Странно и почти невероятно ли е, когато възрастен човек посегне към детска книжка, не само за да я прелисти, а и да има намерение да я прочете? Понякога е необходимо и дори задължително. Ако забравиш годините на детството, едва ли ще разбереш дори собственото си дете. В началото нямах намерение да пиша за такива книжки, но си спомних за моите лични приключения от детството. Вгледайте се внимателно в някое хлапе – своето или някое друго – и си представете свободата, която изпитва, липсата на напрежение и безкрайните възможности, които вижда около себе си. От време на време може да ви изглежда като диво зверче и да прави пакост след пакост, но в главата му витаят куп мисли за приключения и всякакви забавления. Отнемането на тази свобода, на въображението и приключенския дух, отнема и самото детство. Може да имате много изисквания към едно хлапе, но не бива да пречупвате чувството му за свобода. Дерек се бори с изискванията на родителите и учителите си, а и тези на всякакви други възрастни, и е изцяло в плен на детството. Ето такова хлапе би могло да е много специално.
   „Животът ми като таен агент“ („Софтпрес“, 2014) е първата книжка от чудната и забавна поредица „Историите на Дерек“ на Джанет Тажиян. В нея се изявява като илюстратор синът ѝ – Джейк Тажиян. Когато книгата излиза за първи път, Джейк е хлапе на възрастта на Дерек. Шантавите му илюстрации се вписват отлично в текста и украсяват допълнително свежата история. Нека сега надникнем в самата книжка.
   Дерек е симпатично дванайсетгодишно момче със свободен дух и стабилни принципи. Не обича да чете и прави всичко възможно да се отърве от това заробващо задължение в училище. Учебната година е към края си и той вече планира куп приключения за лятото. Не на такова мнение е учителката му. Тя изготвя списък с книги, от които Дерек трябва да избере три и да прочете през ваканцията. Ето ти проблем! Момчето няма никакво намерение да пропилее лятото в четене и приема това като лично посегателство към свободата си. Ето какво си мисли: „Ако животът ми беше книга, щях да си имам свои приключения, вместо да чета за приключенията на някой друг.“ Освен това трябва да си направи речник на непознатите думи, които е срещнал. Отново проблем! Дерек се изхитря и променя нещата в своя полза – доразвива идеята и вместо да пише думите, започва да ги рисува. А той много обича да рисува. Баща му е илюстратор към филмова компания за производство на филми на ужасите. Може би му е по наследство.
   Докато се тръшка от несправедливата си учителка, Дерек открива изрезка от вестник с информация за удавило се преди десет години момиче. И да, приключението е в кърпа вързано! Разследването започва с пълна пара, но майка му – ветеринар със собствена клиника – хич не е заинтригувана от намерението му. Тя дори е доста притеснена и се държи странно. За Дерек плановете за лятото са все още в сила и той не престава да се забавлява и върши щуротии. Запознава се с маймунка, помагаща на инвалиди, организира с приятелчето си бой с ананаси и с изненада разбира колко готина е зубърката на класа; а и при всяка появила се възможност – разхожда любимото си куче Боди. От време на време протестира, замеряйки сателитната чиния на покрива. Щуро, както се казва. И…нова несправедливост: за децата, които не искат да четат, има лятно училище. Налага се Дерек да поснижи ентусиазма си. Ама едва ли.
   Първата половина на книжката е забавна до най-високата степен, а при втората – събитията леко нагарчат. Дерек ще трябва да си преразгледа приоритетите и да си извади важни изводи за живота. Събитията покрай разследването ще променят не само него, а и родителите му. Ще отшуми и проблемът с четенето, разбира се.
   Книжката е с много готин шрифт, а из страниците са добавени илюстрации като от картинния речник на Дерек (всъщност като този на Джейк, синът на авторката). За мен беше страшно удоволствие да я прочета и скоро ще продължа с другите от поредицата.
Оценка от мен: 4 / 5
Други ревюта: