„Животът ми като геймър“ („Историите на Дерек“ – 5 книга) на Дженет Тажиян

Дерек се включва в маниашко състезание

1-198825_b   Дерек става все по-забавен като герой на книга, но това не е изненада, понеже поредицата, в която се перчи като основен персонаж, е една от най-хитроумните, които съм чел. Засега петата книжка – „Животът ми като геймър“ („Софтпрес“, 2016, с превод на Виктория Иванова) – е последната преведена на български, но не след дълго, надявам се, ще се появи и шестата. Дженет Тажиян не пише бързо, но за сметка на това се справя блестящо. Чакам превода с нетърпение! 🙂 Ако някой все още се чуди не съм ли пораснал достатъчно, за да чета подобни книжки, ще напомня, че най-трудно се пише за деца.  Има още

„Животът ми като смотльо“ („Историите на Дерек“ – 4 книга) на Дженет Тажиян

Дерек дава зрели обещания, но не винаги улучва в целта

1-198210_b   Време ми беше за още едно от шантавите приключения на Дерек Фалън. След доста голяма почивка, започвам приключение четири, което носи несимпатичното заглавие „Животът ми като смотльо“ („Софтпрес“, 2016, с превод на Виктория Иванова). Видях деца, които се мръщят на заглавието, случайно приятелите им да не ги помислят за смотльовци. 😀 Истината е, че точно тази книжка помага да разберем защо се случват смехотворните провали и какво преживяват аутсайдерите, макар да са си съвсем нормални хлапета.  Има още

„Убийствено студена“ на Луиз Пени

Нов случай за инспектор Гамаш

1-194335_b   Симпатиите към някой автор се раждат доста трудно, но Луиз Пени ме спечели за втори път, след интригуващата „Убийството на художника“. С „Убийствено студена“ („Софтпрес“, 2015, с превод на Марин Загорчев) не е по-различно. Каквито и криминалета да съм си представял и търсил през последните години, точно такива дори не съм сънувал. Това е добре, защото изненадата е приятна, още повече че с натрупаната солидна основа зад гърба, усещането е като да откриеш нов жанр. От една страна Арман Гамаш, героят на Пени, е типичен образ за кримитата, но от друга имаме необичайните условия, в които провежда разследванията си. Селцето Трите бора може да е всичко друго, но не и обичайно място за извършването на престъпления.  Има още

„Ами ако? България на три морета“ на Христо Раянов

Ееех, като я захванем приказката…

1-200583_b   В България се приказва по много и за всичко, въпреки че това не променя настоящата ситуация, особено когато става въпрос за недоволство. Това е вид спорт – за повдигане на самочувствието или точно обратното, както е в приказката за казана и българите в него. Такава ни е историята, такъв ни е народът. Това е. Може би някъде, в някое паралелно пространство, извън всякаква логика и въпреки естествената линия на времето, съществуват алтернативни вселени, в които всяко събитие се е развило по друг сценарий. Не, не е нещо сложно за възприемане, нито чак толкова шантаво, че да не може се обсъди на ракийка в кръчмата (то така и става обикновено). Само трябва да си зададете един почти философски въпрос: Ами ако…? Допълнете с каквото ви хрумне и се отпуснете, за да не ви пресекне въображението. Доста интересно се получава, нали? И понеже няма ограничения, които да спъват плавната мисъл, отговорите се оказват твърде интересни. Има още

„На живот и смърт“ на Майкъл Роуботъм

Живот, смърт, любов

1-196444_b

   Напоследък съм доста придирчив към трилърите, особено след като взех да си запълвам свободното време с много препоръчани книги от други жанрове, от които доста голям процент веднага ми допадаха. Вече почти никой не ми препоръчва трилъри, затова се изненадах от добилата наскоро популярност „На живот и смърт“ на Майкъл Роуботъм („Софтпрес“, 2015, с превод на Цветомира Панчева). Дори взе престижна награда в конкуренция с книги на Стивън Кинг и Робърт Галбрейт (Дж. К. Роулинг). Това някак си ме поотпусна и не беше особено трудно да се навия да я чета. След като съм затворил и последната страница мога да кажа, че Роуботъм не е просто поредния „трилърджия“, а способен и разсъдлив автор, който може да пише трилъри, но държи да ги обогатява и пречупва през призмата на други жанрове. Има криминален сюжет, много драма, немалко изненадващи обрати и любовна мъка за цвят. Има още

„Книга на тайните“ на Ерика Суайлър

   Библиотеки, тайни, проклятия и карти Таро

1-196905_b   Доста симпатичната на вид книга на Ерика Суайлър се оказа красива и тайнствена история, излязла сякаш от приказките. Лесно се навих да я чета, защото трите привличащи ме думи, описващи книгата, тук са събрани накуп: библиотека, стара книга и тайни. Мнението ми за картите Таро е по-различно, но препоръката да я чета ме завари в подходящо настроение и висок дух. Пък и е време да се заема по-сериозно с книгите, които разказват за книги. В това има доста магия, ако питате някой книжар или библиотекар. На практика нещата просто опират до едната любов към писаното слово и продължават до края на живота. А „Книга на тайните“ („Софтпрес“, 2015, с превод на Нели Лозанова) си е притегателна и на вид, и като конструкция на текста. Правят впечатление оригиналните илюстрации, които се появяват от време на време и добавят повече свежест към самата история. Тук бих включил и оформлението в началото на всяка отделна глава. И така…

„Убийството на художника“ на Луиз Пени

   Инспектор Гамаш сред идилията на селцето без заключени врати

   1-192521_b   От всички жанрове, будещи постоянния ми интерес, с чистото криминале се разделих още в юношеска възраст. Това не звучи кой знае колко оптимистично, но приоритетите и изобщо нагласата към определени книги се променят с течение на времето. Цели осем години от младостта си дадох на криминалните загадки и само фантастиката и приключенските романи гонеха по бройка прочетените криминалета. Авторите, навлезли в България през 70-те и 80-те, са известни на всички на години около моята възраст и по-големи, та не е нужно да ги споменавам. Други си бяха като откровение за онези години – Гюнар Столесен, Мика Валтари, Йежи Едигей, Боало-Нарсьожак, Жорж Сименон и доста други. Не принизявам българските автори, но по онова време всяко криминале, което преминеше българската граница, ме привличаше доста повече. Главен доставчик, направо от печатницата (в повечето случаи) беше баща ми.

Има още

„НАПЪЛНО ИЗГУБИЛИ СЕБЕ СИ“ НА КАРЪН ДЖОЙ ФАУЛЪР

   Да изгубиш напълно себе си

   
   Ако една книга може да си поиграе с читателя, то това е необикновената „Напълно изгубили себе си“ („Софтпрес“, 2014) на Карън Джой Фаулър. Не, тя не е от онези приказни истории, които ни четат от петгодишни, а ние слушаме преди да заспим; нито прикрита манипулация, облечена в красиви думи и поднесена от умел магьосник вентрилоквист. Карън Джой Фаулър разказва за живота, за какъвто живот всеки може да сподели на чаша чай, заобиколен от най-добри приятели. Той, животът, винаги е изпъстрен с трудности – умее да тъпче с яростта на времето и да преобразява от невинно детство в коварна старост. А понякога животът е пълен с необикновени истории, които се крият в ума на някой, който иска да ги сподели. Може да започне отначало, защото така трябва, или от средата, защото така иска. Но започне ли, всички са готови да слушат, защото тя се казва Роузмари Кук и е много разговорлива. Е, поне в началото.

   „Напълно изгубили себе си“ е от онези „виновни“ книги, които се набиват в съзнанието и започват да водят свое собствено съществуване. Трябва да мине известно време, за да ги разберем напълно. Но дойде ли това време, стигнем ли до завръзката, няма какво друго да сторим освен да се влюбим в тях. Тук Карън Джой Фаулър е търпелива и методична, не замесва сложна фабула, нито дълбае прекалено надълбоко. Има детство, има младост, но някак хронологията е пренебрегната, сякаш иска да обърка читателя, да пренасочи вниманието му, да избяга от нишката на историята. Тук читателят трябва да е ловец, който дебне невидима плячка.

   Роузмари Кук започва от средата на историята, закачайки се за възелче от времевата нишка. От тази отправна точка спомените ѝ се разпростират като вълни, принудени да нарушат всички закони на литературната логика. Започва с екстремна ситуация, след което потъва в дебрите на семейните отношения. Татко и мама, сестричката и братчето, бабите и дядовците… Историята се напълва с характери, които се преплитат като вихър в детското съзнание на Роузмари. Желанието ѝ е да говори, да говори за всичко и по много, да споделя, да търси, да изследва. Ще се наложи Роуз да изпие горчилките от човешките страсти, да осъзнае какво е загубата, да мрази и обича, да отстоява своето. Читателят може да е объркан и да протестира, понесен от неспирните словоизлияния, които се наместват неподредени и стихийни в ума му, сякаш му е хвърлена кофа с впечатления, накуп. Но имайте търпение, както Фаулър търпеливо замесва тестото, на което му е необходимо време да втаса. Ще дойде мигът на разкритието и тайната ще се разбули. Така иска Роуз, затова бъдете търпеливи. Вслушайте се в гласа ѝ и тя ще ви допусне до най-съкровеното, което пази само за вас.

   Много лична и много емоционална книга е „Напълно изгубили себе си“. Самото заглавие подсказва, че трябва да се търсят по-сериозни внушения. Изчистете съзнанието си и започнете начисто, без да следвате собствени схеми и пътища. Затова Роуз разказва от първо лице – за да я слушате, докато придобие увереност в себе си и разкрие най-големите си тайни. Аз лично се въоръжих с необходимото търпение и накрая обрах най-хубавите плодове на тази невероятна история.

Оценка от мен: 4.4 / 5

Други ревюта:

„Животът ми като автор на комикси“ („Историите на Дерек“ – 3 книга) на Дженет Тажиян

 Дерек е малко по-голям и по-отговорен, дори автор на истински комикси

1-12345432   Ето ме отново на линия с третата книга от поредицата за Дерек. „Животът ми като автор на комикси“ („Софтпрес“, 2015) е също толкова свежа и забавна, колкото и предишните – „Животът ми като таен агент“ и „Животът ми като екшън герой“. Тук обаче момчето е съвсем очевидна жертва на обстоятелствата. На дневен ред са приятелствата и как само няколко думи могат да нараняват. Дженет и Джейк Тажиян отново са спретнали солидно количество приключения за своя малък герой, но показват и една пренебрегвана до тук страна от живота.  Има още

„Животът ми като екшън герой“ („Историите на Дерек“ – 2 книга) на Дженет Тажиян

Приключенията сами идват при Дерек

1-190883_b   Втората книжка за Дерек е вече прочетена, а резултатът е едно голямо забавление и чудно прекарано време. Ако при човек на моята възраст тази книжка е забавна, то на някое хлапе тя би се сторила абсолютното забавление за голямото междучасие, уикенда или някоя щура ваканция. „Животът ми като екшън герой“ („Софтпрес“, 2015) продължава традицията от първата книжка – „Животът ми като таен агент“ – да предоставя на страниците си илюстрациите на сина на авторката – Джейк Тажиян. Самият Дерек попълва регулярно свой картинен речник, който му помага да запамети нови и непознати думи.
Има още

„Животът ми като таен агент“ („Историите на Дерек“ – 1 книга) на Дженет Тажиян

   При Дерек е вълнуващо и пълно с приключения

1-188191_b   Странно и почти невероятно ли е, когато възрастен човек посегне към детска книжка, не само за да я прелисти, а и да има намерение да я прочете? Понякога е необходимо и дори задължително. Ако забравиш годините на детството, едва ли ще разбереш дори собственото си дете. В началото нямах намерение да пиша за такива книжки, но си спомних за моите лични приключения от детството. Вгледайте се внимателно в някое хлапе – своето или някое друго – и си представете свободата, която изпитва, липсата на напрежение и безкрайните възможности, които вижда около себе си.  Има още