Ланди доставя още злодеи
Мина доста време, откакто прочетох първата книжка от поредицата – „Скълдъгъри Плезънт“ – и преди броени дни си припомних всички подробности, прочитайки я отново. Вече имам хъса и желанието да я довърша за два-три месеца, затова си набавих и последните пет книги, две от които са леко встрани от „потока“, но също толкова интригуващи (на първо мнение). Изненадващо Дерек Ланди реши да напише десета книга от основната линия, с което зарадва сума народ, почитатели и пристрастени към поредицата. Има още
Усещането ми за тази книга е противоречиво, защото по-скоро изпитвам страх от прочетеното, отколкото задоволство, че съм открил поредната добра книга, която бих препоръчал на всички читатели със здрави нерви. „Съседката“ („Artline“, 2016, с превод на Вихра Манова) е вдъхновена от реални събития, представата за които би накарала човек да настръхне и да си зададе куп неудобни въпроси. Тук чудовището не идва от друг свят, нито се е вселило в някой от героите. Ужасът не се крие в изтичащата от тялото кръв или страшната смърт. 
Докато децата масово отрастват с класическите приказки, с които сме отраснали и ние с вас, времето минава неумолимо в еднаквостта си. Една и съща сцена се повтаря и преповтаря: малкото хлапе лежи ококорено на легълцето си, а някой от родителите му чете приказка преди сън. Малчуганите порастват и идва време и те да почетат приказки на своите деца. Но ако се върнем достатъчно назад във времето и се опитаме да намерим подходящи приказки за деца, доста ще се затрудним, защото те рядко изглеждат по същия начин – не толкова щадящи и не толкова невинни. 
Скълдъгъри Плезънт е популярен герой вече от доста години. Въпреки че досега не бях чел нито една книга на Ланди за него, имах в главата си доста подробности от сюжета и какво впечатление прави с младите, а и по-възрастните му читатели. Книгата си е тийн по всички параграфи, но е написана с размах, което се харесва и от порасналите любители на фентъзи. За мен няма спънка да чета книги, предназначени за дванайсет-тринайсетгодишни, тъй че реших да започна тази магнетична поредица. Главната причина обаче е, че „Скълдъгъри Плезънт“ („Artline“, 2012, с превод на Емануил Томов) е само първата от сравнително дългата поредица за скелета детектив и има доста за четене. 