Малка галактика, много живот
Взех си тази книга, защото попаднах на един много информативен отзив, който ме убеди, че нещата се сериозни и научната фантастика определено се е обогатила, приютявайки нов автор като Беки Чеймбърс. Малка справка ме отведе до проблемите, които са я насочили към писането, в опит да изкара така необходимите пари за нормален живот. Е, накрая се е получило нещо много любопитно за жанра: началото на „космическа опера“ с невероятни мащаби. „Дългият път към една малка, ядосана планета“ („Артлайн“, 2016, с превод на Йоана Гацова) няма аналог и това е особено хубаво за почитателите на научната фантастика. Да, има извънземни с необичайни тела и много акъл, но това е само видимата страна на айсберга, ако мога така да го опиша. Обаче целта на Чеймбърс е да достигне до по-високи нива, където се срещат антропологията, социологията и културата, където всеки вид и раса може да блесне със своята претенциозна натура и да покаже най-доброто от себе си. Четях с широко отворени очи и неусетно започнах да сравнявам от позицията на един дребен и незначителен човек сред голяма и пълна с живот галактика. Появиха се симпатии към определени нечовешки персонажи, започнах да разсъждавам за много от проблемите на човечеството, което тепърва ще завладява непознатите дълбини на Вселената. И това с една особена насмешка, предвид леко хумористичните нотки, вплетени в историята. Епично пътешествие из космоса и мисълта, несъмнено!
Мина доста време, откакто прочетох първата книжка от поредицата – 
Усещането ми за тази книга е противоречиво, защото по-скоро изпитвам страх от прочетеното, отколкото задоволство, че съм открил поредната добра книга, която бих препоръчал на всички читатели със здрави нерви. „Съседката“ („Artline“, 2016, с превод на Вихра Манова) е вдъхновена от реални събития, представата за които би накарала човек да настръхне и да си зададе куп неудобни въпроси. Тук чудовището не идва от друг свят, нито се е вселило в някой от героите. Ужасът не се крие в изтичащата от тялото кръв или страшната смърт. 
Докато децата масово отрастват с класическите приказки, с които сме отраснали и ние с вас, времето минава неумолимо в еднаквостта си. Една и съща сцена се повтаря и преповтаря: малкото хлапе лежи ококорено на легълцето си, а някой от родителите му чете приказка преди сън. Малчуганите порастват и идва време и те да почетат приказки на своите деца. Но ако се върнем достатъчно назад във времето и се опитаме да намерим подходящи приказки за деца, доста ще се затрудним, защото те рядко изглеждат по същия начин – не толкова щадящи и не толкова невинни. 
Скълдъгъри Плезънт е популярен герой вече от доста години. Въпреки че досега не бях чел нито една книга на Ланди за него, имах в главата си доста подробности от сюжета и какво впечатление прави с младите, а и по-възрастните му читатели. Книгата си е тийн по всички параграфи, но е написана с размах, което се харесва и от порасналите любители на фентъзи. За мен няма спънка да чета книги, предназначени за дванайсет-тринайсетгодишни, тъй че реших да започна тази магнетична поредица. Главната причина обаче е, че „Скълдъгъри Плезънт“ („Artline“, 2012, с превод на Емануил Томов) е само първата от сравнително дългата поредица за скелета детектив и има доста за четене. 