„Напълно побъркан“ на Жил Льогардиние

Има шанс за щастие! Е, нека първо оправим проблемите…

1-198707_b   Ако до преди прочитането на тази книга съм бил убеден, че Льогардиние пише само чиклити, то преполовяването на тази книга ме наведе на мисълта, че нещата стоят по съвсем друг начин. „От утре почвам нов живот!“, първата книга на автора, която прочетох, действително има всички предпоставки да се нарече забавен чиклит, от който могат да вземат нещо и мъжете (така си е, наистина! 🙂 ). Приключенията на Жули Турнел се оказаха по вкуса ми, което означаваше, че възможността да продължа с „Напълно побъркан“ („Хермес“, 2015, с превод на Анета Тошева) е напълно в реда на нещата. Не че не ме чакат повече от стотина книги на лавицата, но сърбежът си е сърбеж и е редно да се почеша. 😀 Като добавим и котките на кориците…  Има още

„Загадъчната логика на сърцето“ на Прия Базил

За любовта, различията и границите

1-193807_b

   Какво по-хубаво от това да прочетеш книга за любовта, която не робува на клишета и представя света такъв, какъвто е, с тази разлика, че е способна да те обогати неимоверно много. Наистина останах изненадан и почти втрещен от реалистичната приказка на Прия Базил, написала една сравнително обемна, но толкова приятна за четене книга. „Загадъчната логика на сърцето“ („ICU“, 2015, с превод на Надежда Розова) е пленителна и с това, че говори за културните различия и границите на поносимост с лекота, разбиране и търпимост, което не се среща често в литературата. Има драма, разбира се, но е представена като „пътуване към себе си“ за всеки от героите, без да е натрапчиво и излишно разкрасено. Бях потопен в различни за мен култури и често се хващах да мисля за нея по-скоро като научнопопулярно четиво, обработено с литературни похвати. Има още

„Никога преди залез“ на Йохана Синисало

 Ние и троловете

   1-186826_bСигурно има доста изненадани от прочелите тази книга. Всичко в нея говори, че съдържа фентъзи елементи, преплитане на реалности, митология и най-вече леко закачлив сюжет, напомнящ по-скоро за приказен сценарий, отколкото за типичен роман. В „Никога преди залез“ („Персей“, 2014, с превод от фински на Росица Цветанова) има от всичко изброено, но още в началото става ясно, че нищо не е такова, каквото изглежда. Ако не искате да се объркате като мен, може да хвърлите едно око на някое интервю на Йохана Синисало, или пък просто да имате едно наум, преди да започнете с четенето на книгата. Не, не е затормозяваща или нечетима, но има нетипична структура и е… странна. Тук Синисало е пределно сериозна, изобретателна и изненадваща в опита си да събере две реалности, или по-скоро да влее в нашата допълнителен обект, иначе съвсем резонно присъстващ във финския фолклор. Става въпрос за троловете. Има още

„Спускане от върха“ на Ъруин Шоу

   Превратностите на живота

1-195278_bЪруин Шоу е известен писател, но и той е писал произведения, които бледнеят пред някои от шедьоврите му. „Бледнеят“ е силна дума, но и тя е част от кариерата на всеки добър автор. Тук обаче името е достатъчно ярко, за да се намести любопитството като причина да се изчете и „Спускане от върха“ („Бард“, 2015, с превод на Мак Станчев и Милица Капричева). Работата е там, че точно тази книга ме грабна и завлече във вече далечните ми спомени за „Богат, беден“, „Просяк, крадец“, „Младите лъвове“, „Хляб по водите“ и останалите по-известни книги на Шоу. Един ден ще ги прочета отново, и дори ще пиша за тях в блога. Сега трябва да се съсредоточа върху тази. Има още

„Лъжи на дивана“ на Ървин Д. Ялом

   Битките на психотерапията

   1-12345   Редно беше да продължа с романите на Ялом, защото почти се опивам от начина, по който поднася информация от аналите на психоанализата. И мога спокойно да кажа, че му се получава адски добре. Вече имам поглед към творчеството на Ялом с „Проблемът [на] Спиноза“ и „Изцелението [на] на Шопенхауер“. „Лъжи на дивана“ („Колибри, 2016, с превод на Анелия Николова) всъщност е вторият роман на Ялом, но мога да твърдя, че е доста по-напрегнат от споменатите. Разликата идва от почти криминалната интрига, която си спретват аналитиците и пациентите им, в опит да изградят по-лична представа един за друг. Тук Ялом отива по-далеч от почти спокойните според мен групови терапии с аналитик-надзирател и залага на битката лице в лице, терапевт срещу пациент, като напрежението за читателя е далеч по-осезаемо. При това положение на нещата няма начин да не определим книгата като психоаналитичен трилър, както е указано и на самата корица.

Има още

„Невинни жени в Брюксел“ на Димил Стоилов

   Синдромът Европа


1-198138_b   „Невинни жени в Брюксел“
(„Хермес“, 2015) си беше загадка за мен, преди да започна да я чета, но не се разбули достатъчно и след прочитането на последната страница. Романът няма изчистена структура, а се лута сред епизодични събития от живота на писател на средна възраст и описва неговата реалистична представа за съществуването и бягството. В него са закотвени една отрезвяваща мисъл, дело на жена му („Ти за какъв се мислиш, бе?“), и неусетно изминалите години на работа в издателство и библиотека, приключили с недвусмисленото послание, че повече не е нужен и дори пречка за екипа и работата му („Той дори печати не може да бие!“). Спомените от предишното му съществуване не спират да се натрапват и от време на време присветват като фарове в съзнанието му, създавайки мрачни коридори към миналото.

Има още

„Бар Флобер“ на Алексис Стаматис

   Енигмата на едно пътуване

1-193650_b   Ако човек привикне към малките мащаби на човешкото его, едва ли ще може да разгърне изцяло картата на живота. Тогава ще се наложи винаги да търси себе си и да се оглежда в едно и също огледало – образ на еднаквостта, сътворен, за се опива от еднородната си същност. Стаматис се заема с нелеката задача да обрисува сложен образ в лицето на Янис Лукас – журналист със значителни умения в професията си, но изпаднал в мрачно и нелицеприятно сриване в бездната на самосъжалението. Нелека книга, стъпила на пиедестал в гръцки стил и заобиколена от познатите имена на европейската и световната литературна сцена. Изненадата ми е абсолютна, защото съвременната гръцка проза така и не намира широк път към нашия пазар, а тук имаме една потенциална бомба с неустановена мощност.

„Валс на раздяла“ на Милан Кундера

   Смисълът се ражда от тривиалното

1-195929_b   Колкото повече навлизам сред текстовете на Милан Кундера, толкова по-реален и естествен ми се струва и животът му, и самият той. Последната му книга („Празникът на незначителността“) ми се стори някак абсурдно естествена, с точно аргументирана позиция за, едва ли не, всички въпроси, свързани с битието. Точните науки винаги имат една цел – да опишат знанието по такъв начин, че накрая да се получи една безкрайно изящна и проста формула. Нещо като E = mc2 . И „Празникът на незначителността“ (2013 г.) сякаш представлява тази последна стъпка към търсене на най-изящния начин за изписване на формулата на живота. Доста години преди тази последна книга, Кундера все още е неспокоен и бунтуващ се откривател на битието. „Валс на раздяла“ („Колибри“, 2015, с превод на Мариана Лозкова) е публикувана за пръв път през далечната 1971 година и съдържа в себе си протеста от онези времена на затворените общества, каквито са страните от социалистическия лагер. Именно този Кундера е материализиран в приятния и много четивен настоящ роман.

„Писателят призрак“ на Филип Рот

   За писателите и изкуството на писането

1-195809_b   Първата ми среща с Филип Рот се случи в началото на демокрацията, когато в малките читалищни библиотеки взеха да зареждат книги, които със сигурност нямаше да могат да преминат цензурата само две години преди това. Тогава бях скромен и спокоен тийнейджър с развинтена фантазия и влечение към приключенията, фантастиката и „новия“ жанр хорър. Тези, които са се запознали със „Синдромът Портной“, са наясно какво пише в нея и защо едно хлапе може да бъде меко казано изненадано от текста. Поне с мен се случи така. Измислените герои са си измислени герои, но с Рот съвсем не беше така. Оттогава не бях отварял негова книга. „Писателят призрак“ („Колибри“, 2015, с превод на Невяна Андреева) е доста по-поносима и реших да направя рестарт.

„Докато дишам“ на Георги Томов и Дейна Бренченс

   Уроци по дишане от Томов и Бренченс

 1-194451_b  „Докато дишам“ („Сиела“, 2015) излезе преди месеци и предизвика съвсем нормален интерес от читателите, вече прочели сборника с разкази на Георги Томов (който пък аз ще прочета скоро). Допълнително масло в огъня наля и начинът, по който се появи книгата – конкурсът за нов български роман, засилил към първото място една доста особена, но забавна книга („Дневният живот на нощните пеперуди“ на Деница Дилова). След като се справих с нея, дойде време един от финалистите в конкурса да се изправи пред скромната ми читателска персона. Този път имаме пълнокръвен роман, доста сполучливо изграден от тандема Георги Томов и Дейна Бренченс. Има още

„Дневният живот на нощните пеперуди“ на Деница Дилова

   Из дебрите на човешката ценностна система

 1-193172_b  „Дневният живот на нощните пеперуди“ („Сиела“, 2015) изникна съвсем неочаквано от конкурс за нов български роман, въпреки че самата книга прилича по-скоро на експеримент в жанра роман или сборник с истории, които напомнят на тясно свързани разкази, подредени хронологично. Човек би си помислил, че тук нещо не е наред, но по сериозното вглеждане, а и самото прочитане на този текст, могат да наведат на мисълта, че тази книга си е точно на мястото в този конкурс. Различността ѝ, естествено, може да накара всеки да изпита или респект за смелостта на Дилова да се опълчи на стандарта, или разочарование, защото всъщност текстът вътре не е напълно фокусиран към определен сюжет, а е изграден въз основа на впечатления от „българската действителност“, разпръснати из цялата книга. Има още

„Той пак е тук“ на Тимур Вермеш

   Диктаторът пак е тук и готви светло бъдеще за Германия

1-134543   Видът на Адолф Хитлер е толкова разпознаваем, че изобщо не е необходимо да го изтипосват на корицата на книгата – достатъчно е да се загатне прическата и едни мустаци. Той е един от най-известните гадняри от последните сто години и май ще запази титлата поне още сто, заради спецификата на съвременната война, която не позволява да се срещат десетки хиляди войници едни срещу други, а също и да остават скрити тъй наречените „лагери на смъртта“. През 1945 година Хитлер се жени и малко по-късно си тегли куршума, неспособен да се изправи пред бъдещия съд. Какво си е мислел и защо е постъпил така, предположенията са много, а свидетелите в бункера са го последвали в смъртта и няма как да разкажат. Има още

„432 херца“ на Недялко Славов

   За 432–те трептения и природната хармония

   1-13767364   Странно е да се потопиш в книга, която не следва строго определените закони на човешкото възприятие. Когато един писател започне да се ровичка отвъд съзнателната представа за нещата, Вселената няма да му се разсърди, но читателят може да посегне или към брадвата, или към следващата му книга. Въпросът тук е къде се крие предпазната клапа, за да не настъпи срив на възприятията. „432 херца“ („Хермес“, 2015) е колкото труден за възприемане роман, толкова и ловък начин да се покаже висша класа в един текст. Метафори, поезия, борба на възприятията. Недялко Славов е поел по пътеката на съвършенството по най-хитрия начин, преодолявайки преградата на делничното и навлизайки с широки крачки по посока към темата на божественото. Тук бих направил пауза за въздъхване, защото никак не обичам божественото, нито пък каквито и да е концепции, свързани с него. Затова ще се наложи да пренасоча търсенията си другаде – към математиката, физиката и изобщо формулите, които описват природата като съвършена и подредена структура.

Има още

„Празникът на незначителността“ на Милан Кундера

   Кундера и портретите на незначителността

1-194334_b   Явно всяка първа среща с Милан Кундера е особена и пълна с изненади, а когато тя е с последната му книга, човек има чувството, че е изпуснал много и не всички неща са ясни. „Празникът на незначителността“ („Колибри“, 2015, с превод от френски на Росица Ташева) изобщо не е първата книга на Кундера, до която съм се докосвал, но е първата, която наистина пожелах да прочета. А с желанието идва и реалният прочит – този на читател, който посяга към книгите само като към обект на уважение и от личен интерес. През годините не веднъж съм имал възможност да захвана негова книга, но никога като изследовател на една съвсем различна страна на художествената проза. Кундера е странен, но наистина добър автор.

„Честна измама“ на Туве Янсон

   Просто измама или честна измама

1-193896_b   Туве Янсон е интересна не само с детските си книжки за муминтролите. Показателно е, че в един момент финландската авторка „зарязва“ цял един свят, заедно с героите му, за да поеме в съвсем различна посока. „Честна измама“ („Жанет 45“, 2015) е едно от произведенията ѝ за възрастни, което си заслужава да се прочете. Като се отчете и прекрасния превод на Антоанета Приматарова, удоволствието от четенето е пълно. Струва ми се, че тази книга държи читателят ѝ да си направи съответните изводи – за отношенията между хората, целите в живота и изобщо всичко, което има връзка с чувството да си човек.  Има още