„Той пак е тук“ на Тимур Вермеш

   Диктаторът пак е тук и готви светло бъдеще за Германия

1-134543   Видът на Адолф Хитлер е толкова разпознаваем, че изобщо не е необходимо да го изтипосват на корицата на книгата – достатъчно е да се загатне прическата и едни мустаци. Той е един от най-известните гадняри от последните сто години и май ще запази титлата поне още сто, заради спецификата на съвременната война, която не позволява да се срещат десетки хиляди войници едни срещу други, а също и да остават скрити тъй наречените „лагери на смъртта“. През 1945 година Хитлер се жени и малко по-късно си тегли куршума, неспособен да се изправи пред бъдещия съд. Какво си е мислел и защо е постъпил така, предположенията са много, а свидетелите в бункера са го последвали в смъртта и няма как да разкажат. Има още

„432 херца“ на Недялко Славов

   За 432–те трептения и природната хармония

   1-13767364   Странно е да се потопиш в книга, която не следва строго определените закони на човешкото възприятие. Когато един писател започне да се ровичка отвъд съзнателната представа за нещата, Вселената няма да му се разсърди, но читателят може да посегне или към брадвата, или към следващата му книга. Въпросът тук е къде се крие предпазната клапа, за да не настъпи срив на възприятията. „432 херца“ („Хермес“, 2015) е колкото труден за възприемане роман, толкова и ловък начин да се покаже висша класа в един текст. Метафори, поезия, борба на възприятията. Недялко Славов е поел по пътеката на съвършенството по най-хитрия начин, преодолявайки преградата на делничното и навлизайки с широки крачки по посока към темата на божественото. Тук бих направил пауза за въздъхване, защото никак не обичам божественото, нито пък каквито и да е концепции, свързани с него. Затова ще се наложи да пренасоча търсенията си другаде – към математиката, физиката и изобщо формулите, които описват природата като съвършена и подредена структура.

Има още

„Празникът на незначителността“ на Милан Кундера

   Кундера и портретите на незначителността

1-194334_b   Явно всяка първа среща с Милан Кундера е особена и пълна с изненади, а когато тя е с последната му книга, човек има чувството, че е изпуснал много и не всички неща са ясни. „Празникът на незначителността“ („Колибри“, 2015, с превод от френски на Росица Ташева) изобщо не е първата книга на Кундера, до която съм се докосвал, но е първата, която наистина пожелах да прочета. А с желанието идва и реалният прочит – този на читател, който посяга към книгите само като към обект на уважение и от личен интерес. През годините не веднъж съм имал възможност да захвана негова книга, но никога като изследовател на една съвсем различна страна на художествената проза. Кундера е странен, но наистина добър автор.

„Честна измама“ на Туве Янсон

   Просто измама или честна измама

1-193896_b   Туве Янсон е интересна не само с детските си книжки за муминтролите. Показателно е, че в един момент финландската авторка „зарязва“ цял един свят, заедно с героите му, за да поеме в съвсем различна посока. „Честна измама“ („Жанет 45“, 2015) е едно от произведенията ѝ за възрастни, което си заслужава да се прочете. Като се отчете и прекрасния превод на Антоанета Приматарова, удоволствието от четенето е пълно. Струва ми се, че тази книга държи читателят ѝ да си направи съответните изводи – за отношенията между хората, целите в живота и изобщо всичко, което има връзка с чувството да си човек.  Има още

„НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ“ НА ХРИСТИНА ПАНДЖАРИДИС

   Някъде другаде, където майката разкрива чувствата си

   
   Може би чувството за свобода ще е много по-силно, ако просто вземеш куфара си и напуснеш семейното гнездо. Може би жестоката реалност ще се скрие в спомените ти, ако поделиш детето си с приятелката. Може би нещастната случайност ще послужи за изкупление, за да подредиш приоритетите си като съпруга. „Някъде другаде“ („Жанет-45, 2015) стои точно там, където искреността служи за спасение от тежестта на живота. Какво би казала една майка, изправена през своите несъвършенства, заблудена от моментите на слабост? Христина Панджаридис отново поема по трънливия път, заедно с несъвършената жена, дълбаейки през мислите и чувствата ѝ. Докато „Ничия“ е драмата на разстоянията, „Някъде другаде“ е навлизане сред сенките на причудливите състояния, които ръководят живота на майката.
   Всъщност няма нищо сложно в този роман. Христина Панджаридис разбърква тестето на случайностите и раздава картите на съдбата на няколко жени, за да изпита тяхната воля за щастлив живот. Всяка майка се чувства отговорна за определени ценности в семейството си и като в слалом се спуска от планината на личния си живот, за да достигне до пропастите на себераздаването. Като жена авторката си дава достатъчно ясна сметка, че идилията е някакъв несбъднат сън, който продължава само до събуждането, и се заема с нелеката задача да прояви искреност към читателите си. Майките в този роман не са идеални, не притежават достатъчно сила, за да спечелят всичко най-хубаво от живота. Ами… нормални са.
   „Някъде другаде“ преплита съдбите на своите герои – на Майката, на Изоставената, на Затворничката, на Хотелиерката, на Художникът. Всички те се борят с демоните си, поставени пред своите изпитания на живота. Понякога тежката дума вземат децата, изоставените:

   „Избяга. Избяга, но винаги ни напомняше, че е свободна два пъти в месеца. Звънеше и ни казваше, че е жива, въпреки че не е с нас. Два пъти месечно повтаряше, че ни обича, но за здравето ѝ било препоръчително да не ни готви и разказва приказки. Избяга, за да посвети времето на себе си, а за нас – някакви дребни минутки. Дребнава майка! 

   Телефонна майка! Майка за преброени думи. Два пъти в месеца.

   Питаха ме къде е майка ви. Мълчах, а ми се искаше да викна: „На неизвестен адрес!“

   Сестра ми искаше да знае. „Какво още ти каза майка по телефона?“ „Ами пак същото. Мъчно ѝ е за нас.“ И на нас ни е мъчно, но няма да се издаваме. Тя ни заряза. „Безсърдечна майка.“

   Последното изречение го запомнихме от съседката, дето идваше да ни наглежда в ранния следобед.“

   Най-силно впечатление ми направи Затворничката. Тя е жертва на нелепа ситуация – осъдена е за опит за убийство на мъжа си, изневерявал ѝ в семейния дом, пред погледа на децата, и се налага да прекара години в затвора, откъсната от тях.

   „Аз бях на върха на гнева, на покрива на камбанарията с непростителността си. Каква прошка за вечно гладния за жени мой мъж? Закачих малкото дрехи на простора – да се ветреят, да се изпари възбудата им и повече да не се връща, и лесно да си ги намерят. Исках да избягам от нервите си и вършех глупости. Откъде да знам какво е нормално да се направи, ако мъжът ти изневерява под общия покрив. Бута се покривът и се строи пак къща. Или ти излизаш, облечена в най-новите си дрехи, да си харесаш друг дом.“

   И вече в затвора:

   „Тук, в това препикано от псувни и жалби място, където и паяжините се врътват бегом и изчезват, осъзнах какво е свободата. Свободата е да те вали дъжд, но не през решетки. Затворът не е курс по творческо писане, но като притиснат тялото ти, като ти определят толкова и само толкова и никак повече квадратни метри кислород, душата търси излаз. Ех, съчиняваш си заливче и сковаваш набързо лодка! Променяш се денем, а нощем опипваш сянката си – твоята ли е, напукала ли се е, жилава ли е да издържи и утре. Завиваш я около кръста си – да не ти я свият в тъмното. През минути пипаш дали си е на мястото.“

   Какъвто и да е образът на майката, авторката успява да надникне зад кулисите на душевността ѝ, да предостави на читателя онази тръпка, която граничи с абсурда на живота, и да завърши подобаващо с куп въпроси, на които сами трябва да си отговорим.
   Отново красива и въздействаща проза от Христина Панджаридис, преплетена с умението ѝ да се изразява поетично, която постига много повече като внушение, отколкото като комбинация от думи. Ако са ви уплашили дълбоките проникновения на „Ничия“, чрез „Някъде другаде“ можете да намерите така необходимото пространство за себе си и отговорите на своите лични въпроси.
Оценка от мен: 4.3 / 5

„МАН“ НА КИМ ТХУИ

   Ман, тази която няма какво повече да желае

   
   Романът „Ман“ на Ким Тхуи („Колибри“, 2015) носи със себе си онази екзотична нотка, характерна за много от азиатските автори на художествена литература. Още преди да посегна към книгата, бях сигурен, че ме очаква почти непревземаема крепост, покрита с платно от минималистична проза, която трудно се вмества в традициите на романа и изобщо в каквато и да е форма от познатото ми до момента. Но „Ман“ се оказа непретенциозна и тиха, от онези „дълбоко дишащи“ книги, с които можеш да си проведеш сеанс по медитация.
  Представете си, че се опитвате да надникнете през ключалката на някоя врата. Трябва да гледате право напред, за да фиксирате образ зад нея, поради тесния отвор на самата ключалка. Тук периферното ви зрение няма да свърши никаква работа, защото просто ще е неефективно в този момент. Ким Тхуи пише по този начин – изолира страничните фактори в сцените и набляга на най-кристалния образ по следата на зрителното поле. Тя не се интересува от несекващите потоци на вдъхновението, които могат да запълнят цели страници с послания, изводи или странични фактори, следващи неотклонно самото действие. Усещането при четене прилича на чиста мелодия, изпълнена от един единствен инструмент. Има малки изключения, но без тях романът би се превърнал в композиция от основни тонове, без страничната поддръжка.
   Ким Тхуи разказва за семейството, приятелите и традициите на виетнамската култура и кухня. В „Ман“ са вплетени всички онези настроения, които обграждат всеки емигрант, отдалечил се достатъчно от родната си страна, за да се впуска от време на време към спомените за живота преди преселването. Образът на майката е издигнат на пиедестал – една важна част от повествованието, движеща почти изцяло събитията и чувството на удовлетвореност на героинята. 
  Ман разказва за трите си майки, последната от които нарича „истинска“ и отбелязва с главна буква. Последната майка ѝ дава онази сигурност, която ако тя запази, може спокойно да обогати и освежи живота си, да продължи спокойно напред и да гледа на бъдещето с желание. Така Ман се оказва в Монреал, Канада с виетнамски съпруг, който поддържа ресторант. Ман е запленена от кухнята и става част от общество, кръжащо основно около храната и приготвянето ѝ. Но просто няма да е честно от страна на Тхуи да лишава читателя от любовта между хората, а не само към храната. Във Виетнам жените са тихи и кротки, прикриват чувствата си и едва ли не само мислено могат да поискат повече любов. Ман ще изрази своите желания и ще посегне към онази любов, която смята, че заслужава.
   „Ман“ е красив и нестандартен роман, изтъкан през погледа на една екзотична душевност. Ще придобиете повече представа за него, ако разберете значението на заглавието му. Ман на виетнамски означава „тази, която няма какво повече да желае“, също като заглавието на ревюто ми. Самата книга е изпъстрена от виетнамски думи, чиито значения също са представени на читателя. Мисля, че може лесно да се справите с особения стил на Тхуи, ако се освободите от очакванията си към определени жанрове. На мен четенето ми беше приятно и разтоварващо. Аз поемам към следващата книга, а вие може да се поинтересувате от традициите на виетнамската кухня и очарователния стил на писане на Ким Тхуи.
Оценка от мен: 4 / 5
Много интересно интервю с Ким Тхуи, която гостува в България през 2012-а година на представянето на романа си „Ру“. Виж тук.
Една потресаваща история на още една емигрантка в Канада тук.

„НАПЪЛНО ИЗГУБИЛИ СЕБЕ СИ“ НА КАРЪН ДЖОЙ ФАУЛЪР

   Да изгубиш напълно себе си

   
   Ако една книга може да си поиграе с читателя, то това е необикновената „Напълно изгубили себе си“ („Софтпрес“, 2014) на Карън Джой Фаулър. Не, тя не е от онези приказни истории, които ни четат от петгодишни, а ние слушаме преди да заспим; нито прикрита манипулация, облечена в красиви думи и поднесена от умел магьосник вентрилоквист. Карън Джой Фаулър разказва за живота, за какъвто живот всеки може да сподели на чаша чай, заобиколен от най-добри приятели. Той, животът, винаги е изпъстрен с трудности – умее да тъпче с яростта на времето и да преобразява от невинно детство в коварна старост. А понякога животът е пълен с необикновени истории, които се крият в ума на някой, който иска да ги сподели. Може да започне отначало, защото така трябва, или от средата, защото така иска. Но започне ли, всички са готови да слушат, защото тя се казва Роузмари Кук и е много разговорлива. Е, поне в началото.

   „Напълно изгубили себе си“ е от онези „виновни“ книги, които се набиват в съзнанието и започват да водят свое собствено съществуване. Трябва да мине известно време, за да ги разберем напълно. Но дойде ли това време, стигнем ли до завръзката, няма какво друго да сторим освен да се влюбим в тях. Тук Карън Джой Фаулър е търпелива и методична, не замесва сложна фабула, нито дълбае прекалено надълбоко. Има детство, има младост, но някак хронологията е пренебрегната, сякаш иска да обърка читателя, да пренасочи вниманието му, да избяга от нишката на историята. Тук читателят трябва да е ловец, който дебне невидима плячка.

   Роузмари Кук започва от средата на историята, закачайки се за възелче от времевата нишка. От тази отправна точка спомените ѝ се разпростират като вълни, принудени да нарушат всички закони на литературната логика. Започва с екстремна ситуация, след което потъва в дебрите на семейните отношения. Татко и мама, сестричката и братчето, бабите и дядовците… Историята се напълва с характери, които се преплитат като вихър в детското съзнание на Роузмари. Желанието ѝ е да говори, да говори за всичко и по много, да споделя, да търси, да изследва. Ще се наложи Роуз да изпие горчилките от човешките страсти, да осъзнае какво е загубата, да мрази и обича, да отстоява своето. Читателят може да е объркан и да протестира, понесен от неспирните словоизлияния, които се наместват неподредени и стихийни в ума му, сякаш му е хвърлена кофа с впечатления, накуп. Но имайте търпение, както Фаулър търпеливо замесва тестото, на което му е необходимо време да втаса. Ще дойде мигът на разкритието и тайната ще се разбули. Така иска Роуз, затова бъдете търпеливи. Вслушайте се в гласа ѝ и тя ще ви допусне до най-съкровеното, което пази само за вас.

   Много лична и много емоционална книга е „Напълно изгубили себе си“. Самото заглавие подсказва, че трябва да се търсят по-сериозни внушения. Изчистете съзнанието си и започнете начисто, без да следвате собствени схеми и пътища. Затова Роуз разказва от първо лице – за да я слушате, докато придобие увереност в себе си и разкрие най-големите си тайни. Аз лично се въоръжих с необходимото търпение и накрая обрах най-хубавите плодове на тази невероятна история.

Оценка от мен: 4.4 / 5

Други ревюта:

„МИДЪЛСЕКС“ НА ДЖЕФРИ ЮДЖЕНИДИС

   Това пътуване към себе си е грандиозно!

   Не ме остави тази книга на мира и това си е. „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис („Жанет-45, 2010) е пиршество, което намира всички струни в душата и излива вълшебните си мелодии, неподвластна на време и пространство. Как се описва една ода за пътуването през вековете на една генетична предопределеност? Какви думи трябва да изрека, за да покажа настръхването на тялото ми и пълната вглъбеност, с която посрещнах затварянето на последната страница? Юдженидис разказва уверено и без заобикалки за историята на Кал – непосилен труд за много автори, бих казал, защото самата предистория се е ширнала на почти 300 страници.
   Все отлагах четенето на тази книга, въпреки многобройните положителни отзиви. Дали заради дебелината ѝ или нещо друго, но сега мога с чиста съвест да затворя зачервените си от липса на сън очи и да се оставя на почивката. „Мидълсекс“ ме „тормози“ дни наред, сякаш задачата ѝ е да изсмуква жизненост. Дадох шанс на Юдженидис да ме разтърси – каквото търсят всички читатели в книгите, – и той не ме разочарова.
    Любовта я има навсякъде – тази постоянно натрапваща се имагинерна обсесия, която манипулира хора и решава съдби, се превръща в основен залог за сътворяването на Кал. Трябва да се върнем далеч назад, за да проследим почти невидимата нишка, довела до сътворяването на героя. Тя се източва далеч преди Смирна и ордите от турски нашественици, които погазват и опожаряват последната крепост на Лефти и Дездемона, но всъщност разказът започва оттам. Любовта тук е смирено същество в обятията на брат и сестра. Едно невидимо чувство, но обсебващо и всепроникващо, се промъква в очите им и те поемат предизвикателството, отправено им от съдбата. Дали е правилно или неправилно, кръвосмешението се оказва тази първа стъпка, която поколения Стефанидис ще извървят, за да дадат шанс на Калиопа да съществува. Юдженидис не натрапва това извращение – той борави с думите на последната издънка от тази нишка – Кал, преминавайки през низ от случайности и закономерности. А Кал чака на края на пътя, за да поеме първия си дъх, да усети след рождението си цялата тежест на предопределеността, която ще го постави пред сложен избор.
   Баба му и дядо му – Лефти и Дездемона – ще напуснат Смирна, за да поемат на дълго пътуване през океана, към Америка и новото начало, където никой не ги познава и никой няма да задава въпроси. Там светът е нов и шарен, въздухът – обсебен от пушеците на развиващата се автомобилна индустрия, променя възгледи и състояния, за да претопи всички ония имигранти, осмелили се да търсят надежда за себе си и децата си. Детройт се вози на колела и всмуква все повече работна ръка в машината на американската икономика. Там е и рецесията, която дебне от всеки ъгъл, решена да съсипе всичко и всички; бедността и постоянното присъствие на миризмата на прогреса и робуването на големите корпорации. Именно там Лефти и Дездемона покълват и се превръщат все повече в американци. А Юдженидис продължава да размотава кълбото, мутиралият ген прескача от поколение на поколение, превземайки с невидимата си армия поредните случайности и закономерности. Там се раждат Милтън и Теси. Те оставят своите възли в нишката и я размотават докрай.
   От „Мидълсекс“ може да вземете не само удоволствието от четенето, а и красотата на самата история. Начинът, по който се леят думите, манипулира съзнанието и придава на романа една особена смесица на удовлетворение и насищане с позитивност. Просто не знам как по-добре да формулирам усещанията си. Явлението Юдженидис сигурно ще продължава да се върти из главата ми с години и аз постоянно ще търся история, която да ме запълни с емоции, както го е направи тази. Чудих се дълго дали да наблягам на хумористичната част, но, според скромното ми мнение, тя е просто придатък към прекрасния език на Юдженидис. Някъде се промъква и иронията, но без нея животът би останал просто черно-бял.
   Страхотно! Сега няма как да пропусна „Непорочните самоубийства“ и „Брачната фабула“.
Оценка от мен: 5 / 5
Други ревюта:

„ВАКАНТЕН ПОСТ“ НА ДЖ. К. РОУЛИНГ

   Един овакантен пост и всичките човешки страсти

   
   Малко късно се заех с „Вакантен пост“ („Колибри“, 2012), но това в никакъв случай не е признак, че съм се опитал да избягам от авторката, която си напълни джобовете съвсем честно и с къртовски труд покрай Хари Потър. Книги за четене има много и сам човек няма как да прочете всичко, което иска. Но има една вътрешна настройка, по която всеки се води, а именно – оценките и препоръките на приятелите. Дойде и вестта за филмирането на книгата – три години след публикуването ѝ, можем да видим лицата на героите на екрана. Успях да изгледам и трите части на мини сериала, докато четях в същия момент книгата, и открих нещо, в което едва ли някой се съмнява – че спецификата на книгата не позволява да се пренесе добре на екрана. Липсва дълбочината на персонажите, личните страсти и борби в главите им и не на последно място – психологическият им профил. Роулинг е навлязла толкова надълбоко в душевността на героите си, че никой режисьор не може да изнамери достатъчно доказателства в лицата и действията на актьорите. Всъщност Роулинг едва ли е предполагала, че три години след излизането на романа, някой ще продължава да се чуди филм или сериал да направи по него. Е, честта се падна на най-награждаваният филмов канал в света, но това едва ли има особено значение, когато книгата просто не става за филмиране (или поне по начина, по който се прави обикновено).
   Роулинг е избрала за място на действието едно почти забутано провинциално английско градче. Пагфърд е красив и спокоен, поне що се отнася до разумните и читави отвсякъде местни жители. Историята на градчето обаче винаги е била свързвана с едно съседно – по-голямо и властимащо (по всички законови нормативни актове) – градче Ярвил, откъдето започват да идват проблемите. В Ярвил решават, че ще е добре да се поразширят и започват строителство току до границите на Пагфърд. След последвалите неразбории и куп грешни решения, част от постройките се обособяват като гето и в спокойното градче навлиза нова порода хора. Роулинг разказва за всичко с пределно спокойствие, страница след страница с история и описания. Постепенно героите оживяват – всеки със своите кривици и надежди за по-добро съществуване. И точно тогава общинският съветник Бари Феърбрадър умира. Новината плъзва като вирус и поваля така идиличното спокойствие. Богати и бедни започват да си спомнят всичко, свързвало ги с Бари – добро или лошо. Войната назрява и Пагфърд се превръща врящ котел, в който всеки си мисли, че държи правилните карти.
   Героите са много и все различни по своята душевност и стремежи. Както и да ги описвам, няма да стигна онова ниво на дълбочината, до което стига самата Роулинг. Всички си представят идилични картини в английската провинция, и Пагфърд сякаш изниква от друга реалност. Но едва ли някой ще се сърди за това кощунство от страна на авторката. Вие вижте само езика и изразните ѝ средства – това вече е истинската стрела в сърцето на Британия! А сега познайте защо Роулинг продължава да шества триумфално и с книгите си за възрастни. Защото има безпощадно добър език – с няколко думи може да повлияе на читателя и да го накара да продължава да чете с нестихващ интерес. Аз лесно се поддадох на това влияние и смело ще продължа с Корморан Страйк.
   С това сравнително кратко и не много разяснително ревю сигурно няма да предизвикам нов свръх интерес към романа (тъй или иначе вече са изказани хиляди мнения), но се радвам, че споделих мнение за него. Във „Вакантен пост“ Роулинг е безпощадна, но едва ли има много други начини човек да разтвори завесата на междуличностните отношения. Самата книга си е просто книга, но все пак нека се замислим за проблемите в собствената ни кошара.
Оценка от мен: 4.6 / 5
Други ревюта:

„NEVEREND“ НА АСЯ СОКРАТОВА

Да обуздаеш българите – социален експеримент
   Преди няколко седмици ми предложиха за прочит този особен роман. Имаше представяне, на което така и не можах да отида, въпреки че разстоянието не беше кой знае колко трудно за преодоляване. Този ден бях доста уморен и проспах всичко. Книгата пристигна при мен скоро след това. Всъщност я има и в електронен вариант за безплатен прочит, но четенето на лаптопа доста ме изморява. Късно вечерта я отворих и започнах да чета. Първите думи ме изненадаха не на шега: „Записки на Мартина, студентка по психология. Предмет: Социални експерименти.“ Ех, казах си, сега не ми се чете за това. Оставих я на купчинката при другите 30-40 чакащи прочитане (хубаво е човек да има достатъчно непрочетени книги до себе си, за да посегне към това, което му се чете в момента). Книгата престоя известно време на рафта. Една вечер свалих няколко книги и започнах да ги прехвърлям. „Neverend“ (Фондация „Буквите“, 2014) този път не беше пренебрегната. Постепенно започна да ми се изяснява, че това не е просто роман, а реален социален експеримент. Ася Сократова сама е издирила участниците през социалните мрежи и им е представила своите виждания и идеи. И тогава всичко започва да придобива съвсем реални окраски.
   Искате ли да отидете в Невъренд и да сбъднете мечтите си? По време на най-вихрените протести през 2013 година, една обява се появява из цяла България, но само за десет минути.

 „Търсят се 12 човека от България, които да отидат в идеалната страна Невъренд. Там те ще могат да сбъднат всички свои мечти. Ако търсите приключения и се чувствате различни, искате да промените себе си, да живеете в добре устроен свят, Невъренд е мястото за вас.
Изпращайте мотивационни писма по имейл на…“

   Мартина се намира на правилното място и в точното време, за да забележи обявата. Без особено да се замисля, тя изпраща имейл и се оказва първата одобрена, без кастинг. Понеже Мартина е студентка по психология четвърта година, организаторката я моли да се заеме с подбора на 12 човека, които ще заминат, и да ѝ изпраща имейли с предложенията си. Първата част на книгата е отделена именно на този подбор. Отзовават се най-различни хора, които искат да направят впечатление, за да бъдат избрани. Ултрас на „Левски“, танцьор, крупие, любителка на УШУ и хомеопатията, егоцентрична певица, начинаещ писател и т.н. В имейли те разказват за живота си и за своите стремления. Понякога просто разказват чисто битови истории и наблягат на личните си предпочитания. Кастингът е завършен и избраните се отправят към Невъренд.
   В Невъренд са забранени интернет, компютрите, мобилните телефони и таблетите; няма да има огледала – хората могат да се огледат в някое езерце или в очите на друг; кредитите, парите и телевизорите. Невъренд може да бъде всяко селце, изградено насред природата. Самата идея би се харесала на не малко хора.
   Като цяло книгата е идейна и може да заинтригува доста хора. Аз лично не останах много въодушевен от темата за хомеопатията, наплива на източни мъдрости (и не само източни) и наблягането на душевната хармония като измъкване от някаква дупка. Светът е голям и недружелюбен,  каквито и неща да си измисля човек за обратното, и е най-малкото странно да се живее за едната мъдра дума или да си самовнушава човек, че можеш да живее пълноценно насред тотален капитализъм. Дори издаването на тази книга има връзка със сметкаджийство. Всеки търси някакъв свой Невъренд, пределно ясно е, и в един момент може да открие пролука в законите и човешките разбирания, които да му позволят да излезе извън границите на този свят, да пречупи системата.
   Все пак книгата си заслужава прочита, защото не всеки ден се появяват подобни. Любопитен експеримент с любопитни персонажи.
   Ако това кратко ревю не ви е удовлетворило напълно, може да прочетете интервюто с авторката тук. Интересно е.
  Оценка от мен: 3.6 / 5

„ГЕРОЙ ПО НЕВОЛЯ“ НА МАРИО ВАРГАС ЛЬОСА

Героите на Льоса се борят за достойнството си
   Има още много за наваксване при мен, ако говорим за автори от ранга на Льоса. „Герой по неволя“ („Колибри, 2015) е последният му публикуван роман и вторият, който чета. Нямам особени спомени от „Разговор в катедралата“, но имам такива за името на перуанския писател. Латиноамериканската литература не обича случайностите и дарява на света солидни имена от своята културна история. Латинска Америка винаги е била гореща точка – политическите борби и честите революции са формирали и борбени писатели, които чрез своите произведения надигат глас за свободата и достойнството на личността. Марио Варгас Льоса също води борба чрез книгите си. Героите му са сърцати и често мечтатели – средата, в която живеят, не оставя особен избор. Точно тази тема, разработвана в романите му, му донася и Нобелова награда за литература.
   Льоса явно много държи на персонажите си, защото и в тази книга се появяват Литума и Силва. Двамата притежават известен колорит, който обогатява допълнително историята и – до известна степен – успокоява в напрегнати ситуации. Това стои някак не на място, понеже и двамата са полицейски служители. Някак образите им не се припокриват с типичните полицаи. Всъщност историята разказва за борбени хора, които с много пролята пот достигат до тъй чаканото спокойствие, солидно подплатено с нужните парични средства. Но това се оказва и причина за настъпилите впоследствие проблеми.
   Фелисито Янаке ненадейно се сблъсква с алчността и корупцията, докато ръководи спокойно транспортната си фирма. Той започва да получава тайнствени бележки, върху които са изложени рекетьорските амбиции на неизвестна организация. Тя държи да го опази от проблеми, като в замяна Янаке трябвало да плаща известна сума пари. Чиста проба изнудване. Веднага в съзнанието му изникват думите на баща му: „Никога не се оставяй да те тъпчат, синко“. Янаке докладва за проблемите си в полицията, но симпатичните Литума и Силва не намират нищо подозрително и не се задействат. Дори старата му приятелка, „надарената“ с паранормални способности скромна женица, не получава нужната информация отгоре. Някъде отстрани стои красивата му любовница Мабел, която задоволява сексуалните му апетити и живее прекрасен живот на гърба на Янаке. Познанството им се гради на причини, заровени дълбоко в душата му още от деня на сватбата с настоящата му съпруга.
   Наблизо се случва нещо също толкова скандално. Исмаел Карера има подобна съдба, но проблемите му са далеч по явни. Двамата му синове са решили да съсипят последните години от живота му, настоявайки за наследството си. Възрастният собственик на застрахователна компания се принуждава да прояви изобретателност, като започва да планира сватба с икономката си – скромна и трудолюбива жена, добила смелост в ухажването след смъртта на съпругата. Свидетели на сватбата стават един скромен шофьор и високопоставен служител във фирмата, който готви пенсионирането си. Бъркотията настъпва, когато неблагодарните синчета се впускат като озверели да стъжнят живота на свидетелите.
   Описаното дотук съвсем не изяснява как всъщност стоят нещата (ако си мислите, че съм разказал всичко най-важно). „Герой по неволя“ е богат и съдържателен роман с тънка криминална нишка, следваща паралелно развитието на историята. „В началото почти се бях настроил за история като в „Сеньор Виво и Наркобарона“ на Луи де Берниер, но нещата просто не останаха на същата плоскост. Льоса затова е любим писател с много почитатели, защото не се придържа към определен жанр, а смесва различни конструкции и оставя много пространство за реалния живот на героите си и ситуацията в родната си страна. В тази книга няма дълбокомислие, не изкачат постоянно някакви „вселенски изводи“. Животът е такъв какъвто е. Льоса стои близо до своите читатели, с което печели симпатии.
Оценка от мен: 4.4 / 5
Друго ревю:

„ВОИНИТЕ НА ДЪГАТА“ НА АНДРЕА ХИРАТА

Белитун, островът на иронията
   Позволих си да използвам заглавие, взето направо от книгата. То не подсказва за цялото очарование на тази история, но съдържа в себе си една поука, скрита сред страниците. „Воините на дъгата“ на Андреа Хирата е книга за идеалите, които търсим в образованието си, за изпитанията, които ни спъват докато попиваме ред след ред от знанието за природата – тази, която ни обкръжава и тази вътре в нас. Историята за остров Белитун е от онези многобройни истории, които никога не ще отхвърлим с лека ръка, защото точно те ни помагат да се замислим за човешките ценности и пътя, по който всички се опитваме да вървим. Не, тези страници не са изпълнени със съвети как е правилно да живеем и да гледаме на случващото се около нас. Тази книга е за мълчанието на подтиснатите, за тихата участ на бедните и низвергнатите, за които няма прошка в свят, изпълнен с въжделения за материалното. Тази история е разказвана хиляди пъти и по всякакви начини, но и тя няма да е достатъчна за тъй чаканата промяна в собственото ни съзнание. Може би ако всички пролеем достатъчно сълзи, ще дойде моментът на изцелението.
   „Воините на дъгата“ разказва за мечтите и провалите на Индонезия, за битката на най-бедното селско училище на малкия остров Белитун, борещо се за оцеляване под сянката на гигантска компания за добив на калай, запазила колониалните си принципи, въпреки промяната в държавното устройство на страната. „Бараката“, както е описано самото училище от Хирата, е заплашено от затваряне, ако не приема за обучение най-малко десет ученици всяка година. Явяват се девет. Пак Харфан и Бу Мус, двамата учители, очакват някакво чудо, втренчили поглед в далечината. Децата и техните родители не прикриват смута в душите си и очакват всичко да мине по план. И чудото се случва. По пътя се задава Харун – умствено изостанало хлапе на възрастта на бъдещата му учителка Бу Мус. Изглежда всичко ще бъде наред. Така започва историята на десетте хлапета и петнайсетгодишната им учителка.
   Те са десет деца, все още не разбрали за причината да се стремят да бъдат силни и целенасочени. Всяко едно от тях преминава през своя труден избор – да бъде смачкано от нещастието на бедните си и необразовани родители или да посегне смело към мечтаното бъдеще. И Икал ще ни разкаже тяхната и своята лична история, история, променила духа на Индонезия.
    Посещенията на инспектора от образователното министерство тежи като камък на вратовете на всички. Изискванията училището да продължава да съществува не са големи, но и те са почти непосилни за изпълнение, въпреки поддръжката на мюсюлманската организация, която го е създала и сложила името му – „Мухамадия“. Всичко се държи на магията на мечтите и на прозорливостта на учителката, на която е посветена книгата. Едно момче ще развие артистичните си заложби, друго ще разкрие необикновените си ум и памет. Всички заедно ще спечелят първите си купи – едно малко чудо, но подплатено със задружен труд. Кой си е представял, че училището на калаената компания може да загуби от ореола си?

   Андреа Хирата е забавен и модерен. Думите в книгата са думи от собствения му живот – прекрасни и съдържателни, поели спомените от трудното детство. Той не желае да натъжава – често влага солидна доза хумор и не робува на личностите, управлявали собствената му страна. Един епизод с плакатите на Брус Ли и Джон Ленън дори освобождава самата книга от политически домогвания. Тя е свободна, предназначена за обикновените хора на Индонезия и всички онези, които искат бъдеще за себе си и децата си.

Книгата не ме натъжи, въпреки че една от целите ѝ е да разчувства, да привлече повече хора към каузата за достъпното образование. Има моменти в нея, които са изпълнени с толкова надежда и смисъл, че по-скоро предизвиква истински усмивки. Мисленото пътуване до Индонезия ми донесе много приятни моменти.

   Последните думи в книгата са пределно красноречиви:
Всеки гражданин има право на образование
(Конституция на република Индонезия)

   Тези думи са ви познати, нали?

Оценка от мен: 4.4 / 5

Кратко интервю с Андреа Хирата: тук

„Изцелението (на) Шопенхауер“ на Ървин Ялом

 Психотерапията на Ялом или как Шопенхауер отговаря на екзистенциални въпроси

1-180229_b   „Още приживе Шопенхауер е всеизвестен със своята ярост: към финансистите, които управляват вложенията му, към издателите, които не съумяват да продадат книгите му, към дръвниците, които дръзват да го заговорят, към двуногите, които се смятат за негови равни, към онези, които кашлят по време на концерт, и към пресата, която го пренебрегва. Но най-неудържима и пламенна ярост той храни към своите съвременници мислители и най-вече към двете най-ярки светила във философията на деветнайсети век: Фихте и Шелинг. С тази своя ярост, чиято сила не престава да предизвиква изумление до днес, Шопенхауер настройва интелектуалната общност против себе си“.
 

Има още

"ВИЛА С БАСЕЙН" НА ХЕРМАН КОХ

Херман Кох изследва тъмните помисли
   При четене на коя книга човек може да се почувства особено? При тази със сигурност. Моделите на поведение на човека в различни ситуации е широко обсъждана тема, а най-вече – престъпното поведение. За един читател ще е лесно да си обясни поведението на човек, за когото нарушаването на приетите норми е всекидневие. Казваме, че той е лош, престъпник. Но ако този човек е семеен лекар, то нещата придобиват съвсем друг смисъл.
   Запознайте се с Марк Шлосер – семеен лекар с отбрани клиенти и поведение на човек, който е свикнал да намира цаката и на най-опъничавите известни личности. Марк отделя на пациентите си 20 минути – една, за да постави диагнозата и деветнайсет – за да се почувства пациентът му достатъчно обгрижен и спокоен, че е получил съответното внимание. Задава тривиални въпроси и получава тривиални отговори – безметежен живот.
   Всичко тече по мед и масло, докато не се появява Ралф Майер – актьор, страдащ от нелечимо раково заболяване. Тук Херман Кох е решил да не разводнява нещата и още в първата глава съобщава каква е развръзката – Марк причинява смъртта на Ралф след година и половина. Не, това не е проблем точно за тази книга. Самата история проследява нелеките отношения на две семейства – на Марк и Ралф, техните съпруги и деца. Семейството на лекаря получава покана за гостуване във вилата на актьора и предвид оформилото се приятелство между децата им, решението е взето. Отношенията се заплитат още в началото на почивката, предвид „слабият ангел“ на Ралф и апетитите му към Каролине, съпругата на лекаря. Марк също има апетити към жената на актьора – Джудит, която се оказва далеч по-лесно достъпна.
   Героите на Херман Кох не са някакви по-специални личности. Проблемите в отношенията, трудните решения, които се взимат впоследствие и зловещите помисли, съпътстващи човек при среща с опасността, са нещо често срещано. Причините за пораждане на насилие са неизброими и се крият във всеки от нас, в очакване нещо да ги изкара на показ. Ето в това е силата на „Вила с басейн“.
   Самият Кох изглежда като приятен възрастен господин, доволен от живота си, попил доста от удобствата на западното общество. Човек трудно би открил причина някой като него да реши да пише за зловещата страна на човечеството. Но точно в това е крие тайната на вътрешното „аз“: реалността не е това, което виждаме, а това, което чувстваме.
   Все повече ми става ясно, че „Вечерята“ (първата книга на Кох, издадена на български) и „Вила с басейн“, могат да помогнат на всеки да опознае поне част от вътрешните си демони.
  Друго ревю:

"ДЕЦАТА ОТ ГАРОВИЯ СЕЙФ" НА РЮ МУРАКАМИ

Животът на обречените по японски (18+)
   Трудно ми е да си представя друг автор, освен японец, който може да напише подобна книга. След като съм затворил последната страница, с пресъхнало гърло и повторен опит да се науча да дишам, се чувствам като обладан от зъл дух, който ме е накарал да сънувам кошмари. Кику и Хаши са се настанили в съзнанието ми като две зверчета, които продължават да сеят разруха, въпреки опитите ми да ги преместя, за да направя място за следващата книга. Ето колко е силен този Рю Мураками. Няма да му поставя най-високата оценка, защото не желая да ме навестява често в сънищата ми. Да, тази книга е като съновидение от друг свят, като силна отрова, поразяваща тяло и съзнание, опияняваща като литър силен алкохол, излят за секунда в гърлото.
   Какво ги кара тези японци да издевателстват така над европейските си братя с необичайните си книги? Реалността е различна навсякъде по света, но чудовищната реалност на Рю Мураками не попада в скалата на нищо човешко. Де да беше фентъзи или антиутопия. Тази книга е зла на фона на човешките норми и великолепна, ако говорим за въздействие.
   Две деца са изоставени в сейфове на гарата. Кику и Хаши са единствените оживели бебета, късмет, неспохождал нито едно друго. Телата им помнят жегата, излъчвана от металните стени, съзнанието – тупкащото майчино сърце. Животът им предоставя хиляди възможности, които едно приемно семейство превръща в реално изпълними. Мечтите им ги съпровождат, пробуждайки човешкото и скривайки зловещите спомените дълбоко в душите им. Кику има закалка на спортист, а Хаши – възможности да покори музикалната сцена. Но нищо не е такова, каквото изглежда – демоните се пробуждат, поставяйки на карта всичко, което са постигнали до този момент.
   Тук ще срещнете вулгарен език и малко известни сексуални практики, така че може да съберете доста негативизъм, особено ако сте чувствителни и впечатлителни. Но тези елементи са от особена важност за възприемането на самата книга. Стресиращи са и идеите, вплетени в историята: непонятни причини за убийства и осакатяване, неадекватни действия на някои  от героите или усещането на читателя, че всъщност действията, които се извършват, са абсолютно нормални, на фона на зловещата действителност, обрисувана в книгата.
   Наистина впечатляващо, бих казал. „Децата от гаровия сейф“(18+)
Други ревюта: