„Островът на Немия“ на Гуидо Сгардоли

Сага за живота

   Преди пет години четох една малка книга на Гуидо Сгардоли, част от популярна хорър поредица за деца. Оказа се, че този автор има далеч по мащабни проекти, от които е и семейната сага за бившия моряк Арне Бьорнебу и неговите потомци. Макар „Островът на Немия“ („Емас“, 2020, с превод на Вера Петрова) да има структурата на типична сага, описваща родовите връзки и взаимоотношения на няколко поколения, по смисъл е книга за млади читатели. Днес вероятно малко младежи проявяват интерес към предците си, които не са били част от живота им, рядко разгръщат стари албуми с пожълтели снимки и не разпитват за отдавна изгубените си прародители, станали причина самите те да съществуват. Сто и петдесет години назад е достатъчно дълъг период, за да прекъсне всякакви спомени и интерес, още повече когато модерните технологии са заели цялото пространство и мисли на бъдещите родители. Сякаш всичко преди тяхното раждане е просто част от легенда и престава да съществува веднага щом фокусът се измести в друга посока. Тази книга обаче не е за спомените и бледите откъслеци мъгла, загубени през годините, а за живата и въздействаща природа на човешкото единение, неподвластно на времето и обстоятелствата.

„Сянката на щуреца“ на Юлия Спиридонова

Въпросите на порастването

   От доста време гледам към книгите на Юлия Спиридонова и реших, че е време да прочета една. Интересното заглавие и сюжет веднага ме насочиха към „Сянката на щуреца“ („Кръгозор“, 2022) – едновременно забавна и сериозна, каквото е и всяко порастване, дългото лутане из човешките емоции и страсти, намиране на смисъл в живота сред неговите превратности. Изумително е колко препятствия може да срещне човек докато търси „своя начин“ и място за осъществяване на желанията си. Какво е да имаш смелост, самочувствие, приятели… Важното е, че всяко следващо поколение е различно, носи своя „окраска“ и онзи свеж полъх, без който бъдещето би било мъгла от еднаквост и безразличие. В тази книга вълшебството на младостта се сблъсква с наистина голям проблем, грозен белег за съвременното общество, и достатъчно сериозен, за да му обърнем подобаващо внимание. Бих казал, че е наистина важна книга, която със сигурност ще привлече интереса и на възрастната аудитория. Тя е зов за диалог между поколенията и ако проявим съответното разбиране, можем да постигнем наистина много.

„Пакс. Пътят към дома“ на Сара Пенипакър

В търсене на себе си

   Измина доста време, откакто прочетох първата книга за Пакс и Питър, но красивата и малко тъжна история не изчезна сред купищата други книги, на които се насладих оттогава насам. Това прави от „Пакс“ прекрасна и значима, солиден спомен, който продължава да се завръща след поредните споделени впечатления от нея с бъдещи читатели. Несравнима е представата за двата различни свята – на хора и диви животни. Постепенно те се събират в една цялостна картина и човек осъзнава, че всъщност имат доста допирни точки. Препоръките ми бяха насочени предимно към деца, но тази история може да прозвучи убедително на всеки, стига да се чувства съпричастен с живота на всяко едно същество, независимо дали е човек или животно. Сара Пенипакър е решила приключението да продължи, с което удивителната история сякаш започва отново. „Пакс. Пътят към дома“ („Лабиринт“, 2022, с превод на Богдан Русев) припомня за раздялата на лисичето Пакс и човекът Питър. Питомното животно трябва да опознае истинския си дом – природата, а момчето – да преживее всичките си проблеми и лоши спомени и да порасне наистина. Всеки трябва да спечели щастието си, а това е достатъчно трудно и изисква сериозни решения.

„21 начина да умреш“ на Сара Енгел

Трънливият път на младостта

   Първоначално си казах, че заглавието на тази книга е прекалено мрачно и навява какви ли не противоречиви мисли, особено на тийнейджърите и техните родители. Не веднъж съм се чудил как бих могъл да препоръчам книгата, защото темата практически е табу и не всеки би могъл да ме разбере правилно. Рецепти за самоубийство? Не. Резултатът от прочита трябва да е осъзнаването, че съществува проблем, а последствията са жестоки и често фатални за жертвата. „21 начина да умреш“ („Емас“, 2020, с превод на Ева Кънева) е история за психическия тормоз и хлъзгавата пътека, която води право в най-тъмните ъгълчета на съзнанието. За едната страна е просто като забавна игра, а за другата – пропадане, психически срив и повод да се случи най-лошото. Съветът към един млад човек обикновено започва с насърчение да се бори и постигне успехи, да надмине всички останали и да бъде възможно най-напред. И състезанието стартира – първо в училище, после и на работното място. Целта е изграждането на самочувствие, защото един уверен в себе си човек, който прикрива слабостите си, винаги е готов да постигне предначертаните цели. Извращаването на този процес започва с принизяването на съперника.

„Мракът идва отвътре“ на Тюра Теодора Трунста

Да бъдеш човек

   Имах огромното желание да прочета някоя мрачна младежка книга, която предупреждава за трудностите в живота и често неясните очертания на бъдещето. Тийнейджърските неволи предизвикват купища въпроси, което е съвсем естествено и вероятността от грешки не само е възможна, но дори е неминуема. Как реагираш на всекидневните предизвикателства и дали си готов да осмислиш световните проблеми – неща извън теб самия, без възможност да им повлияеш? Книги като тази дава поводи да седнеш и помислиш, да се поставиш на мястото на героите и да вземеш решение. „Мракът идва отвътре“ („Емас“, 2020, с превод на Ева Кънева) е за непознатия в нас, дълбоко заровените инстинкти на човешката еволюция и трудните избори. Израстването калява и дава посока – естествен механизъм за противодействие на хаоса вътре и извън нас. Въпреки яснотата на проблематиката, първоначално сюжетът ме изненада. Тази книга действително съдържа мрак, онези моменти на безперспективност и капката отрова, която се вижда на дъното на чашата с вода. Можеш лесно да я изпиеш или да се противопоставиш на злото. Какви всъщност сме ние и кое ръководи действията ни? Ето въпроси, на които всеки би искал да знае отговора предварително.

„Новата планета“ на Мартин Вопенка

Двата свята на бъдещето

   Не е трудно човек да си изгради представа за бъдещето, независимо откъде произхожда и какъв живот е живял. Посоките може да са хиляди, но винаги ще съществуват две основни категории: фаталистични и оптимистични. Сякаш първата надделява – в действителността, в киното, литературата – като първи подтик да очакваме най-лошото и да се радваме на най-дребното изпитано щастие. Разбира се, не при всички хора е така. Много просто са капсулирани в своя собствена вселена, личен рай, съществуване ден за ден, без да обръщат внимание на причина и следствие, че всяко тяхно действие или бездействие може да нанесе вреда на близкото или далечно бъдеще. „Новата планета“ („Изида“, 2022, с превод на Красимир Проданов) е роман и за двете посоки. Но тук са важни ъгълът и перспективата – как възприемаме себе си и съдбата си, дали можем да си зададем правилните въпроси и как реагираме на проблемите извън самите нас. Вопенка е предал това чрез една привидно обикновена история, разказана през погледа на едно хлапе, което мечтае като почти всички, но ще се сблъска челно с грубата действителност. Представете си технологиите на бъдещето, впрегнати в полза на човечеството, или поне тази част, която иска да забрави противоречивото си минало, да даде нов старт и да открие път към звездите и нов дом.

„Войната на таралежите“ на Братя Мормареви

Борбата за детството

   Може би трябваше по-рано да си припомня книгите на Братя Мормареви. Чел съм ги по веднъж, когато бях малък и съм запомнил някои от веселите ситуации и диалози. Явно междувременно са ме привличали повече филмовите продукции, но книгите са нещо друго. Започнах препрочитането с „Васко да Гама от село Рупча“ и, естествено, се запалих наново, все едно ми бяха понесени традиционните за някогашните сладкарници паста, баничка и боза. 😁 Това е леко сантиментален епизод, който обаче никак не промени погледа ми към естествената промяна в поколенията. Ако човек се замисли, детството си е детство – винаги има борба, неуспехи и вечно избуяващи мечти. „Войната на таралежите“ („Сиела“, 2016) е още една приказка, но не само за деца, а за всички, които имат дързостта на посегнат към щастието си, независимо от постоянно прииждащите проблеми. Разбира се, тук се сблъскват мненията на родители и деца, има бурни недоволства от двете страни и последващите ги наказания, но това не спира живота и естествения път на нещата. Затова и книгите на Братя Мормареви все още имат влияние, могат да се намерят в книжарниците и всеки читател да изпита удоволствието от четенето им.

„Васко да Гама от село Рупча“ на Братя Мормареви

Морето, мечтите, приятелството

   Поколенията се сменят, а годините променят перспективите и носят все нови и нови предизвикателства. Но детството си е детство и почти винаги преминава бурно, с много вълнения и битки, които трябва да развият в младите воля и достойнство. И винаги е сложно, поне докато не дойде моментът за команда „Пълен напред!“ и новоизградената личност да вземе властта над собствените си чувства, идеи и желания. Но това е прекалено сериозно… Ако става въпрос за Братя Мормареви и техните прекрасни книги за млади читатели, детството придобива вълшебна окраска, неподвластна на времето и промените. Затова никак не е чудно, че точно те се четат с незатихващ интерес и предават от родители на деца. Това са любими книги от моето детство и лесно биха се превърнали в любими на днешните деца, заради същите тези предизвикателства на живота, които не допускат бягство от приключенията. „Васко да Гама от село Рупча“ („Сиела“, 2016) има почти съвършен ореол и е чудесен пример за изпитанията и взетите решения. Дали си честен или послъгваш, дали имаш силата да превъзмогнеш моментните трудности, да подадеш ръка на приятел и сам да изпиташ горчивината на неуспехите – това е реалността, с която трябва да се сбориш, за да постигнеш мечтите си.

„Училищни ‘убавци“ („Сбогом, дневнико!“ – книга 3) на Ненко Генов

Тревоги с престъплението

   Най-малкото, което може да се случи с оформящата се прекрасна поредица, е излизането на трета книга. Това определено не е случайно, защото този тип истории привличат хлапаците, а те имат определени изисквания и настройки, които не винаги се задоволяват от четене. Не само трябва да е забавно, но и да има връзка с това, което преживяват и изпитват. Ще предупредя отново, че и героят петокласник в книгата има доста претенции към писането и четенето, но пък един дневник е прекрасно начало, макар словосъчетанието „Сбогом, дневнико!“ да не говори точно това. 😁 Ако питате мен, винаги има някакви тайни, за които е необходим по-различен подход. В „Училищни ‘убавци“ („Хермес“, 2022) ситуацията дотолкова се усложнява, че това място за споделяне отново се оказва необходимо. Представете си, че трябва да се превърнете в престъпник, за да предотвратите едни нередности в училище и имате насреща един истински такъв, способен да се прикрива толкова съвършено, че години наред почти никой да не подозира за това. Включете в уравнението романтична история и гледайте как напрежението се покачва.

„Сол при солта“ на Рута Сепетис

Бягство от съдбата

   Войната може да е политика, но реалността казва, че е трагедия. А какво е по-трагично от най-голямата? Изгледах толкова много документални филми за Втората световна война и не успях да видя друго, освен безсмислие и смърт. Не, може да се каже далеч повече, но накрая резултатът не е в полза за беззащитните. Може би затова трябва да четем и гледаме, да подлагаме на изпитание най-дълбоките си чувства и усещания, за да разберем какво имаме и накъде сме се запътили. Трагедията в тази книга наистина е огромна. Потъването на „Вилхелм Густлоф“ е най-голямата морска катастрофа, погълнала над 9000 души, повечето обикновени бежанци от настъпващата Червена армия. Рута Сепетис се е отнесла сериозно към този роман, макар и предназначен за широка аудитория, като внася достатъчно фактология, за да разберем и осмислим тъжните последствия. „Сол при солта“ („Сиела“, 2017, с превод на Стоянка Сербезова-Леви) може да е тъжна и лична, но може да показва и много повече от споделените истории на няколко герои. Някак не е логично да застанеш в подкрепа на едната страна във войната, защото си повлечен от отчаяна тълпа и мислите ти се лутат без посока. Опознаваш страха от първа линия и можеш само да се надяваш.

„Тук, в истинския свят“ на Сара Пенипакър

Светът на Уеър

  Лесно се отварят книги, но когато се зачетеш, времето може да изостави естествената си функция и да предложи само един отрязък от действителността. Както преди време лисичето Пакс смело изследваше света, така и единайсетгодишния Уеър в тази книга проглежда през баналните инструкции на човешката вселена. „Извън е част от вътре, когато става въпрос за хора – опита се да обясни той, а после усети как лицето му пламва…“ Един миг на осъзнаване и съмнение, че все пак нещо може да не е наред във Вълшебната страна на честността. „Тук, в истинския свят“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Лидия Шведова) е история за момчето, което усеща болката на другите, люшка се между вътрешната си доброта и „новото безразсъдно аз“, но не намира причинна да се откаже от това да е сам. Да, звучи наивно, като крехка илюзия, защото дори „извън“ не всичко е честно и не винаги доброто побеждава. Затова трябва да размислиш и да прецениш къде искаш да бъдеш и какъв искаш да станеш.

„Трите ??? и Белия гроб“ на Бен Невис

Изненади на зимната ваканция

   Определено имах опасения, че първите книги от поредицата, написани преди десетилетия, ще се различават коренно от по-скорошните, но те изчезнаха още с първите страници. Различните автори следват една строго установена формула, която ги превръща в едно цяло. „Трите ??? и Белия гроб“ („Авлига“, 2020, с превод на Виолета Вичева) напълно се вписва в цялата история и дори носи още повече заряд, предвид солидната младежка възраст на участниците. Питър, Юстъс и Боб съвсем не са хлапаци и нямат причини да се занимават с отминалото си детство, така че тук нещата са сериозни. Дори онзи допълнително втъкан хумор не е необходим, за да привлече към приключенията им. Затвърждавам мнението си, че идеята е прекрасна. Оттук нататък, поредицата просто трябва да набере инерция у нас и да събере достатъчно почитатели. Нерядко я препоръчвам, защото наистина си заслужава. А новото приключение крие доста изненади. Макар и не в работен екип и във ваканционно настроение, Трите ??? имат закалката на детективи и следват специфичните особености на тази професия. Действително, свободните дни са за отмора и разходки, а защо не и преход в планината. Явно най-приятни са им закътаните места, където няма навалица, а се срещат само сериозни катерачи и любители на снежните писти. Но човек трябва да е подготвен за всичко, даже за най-странните обстоятелства. Да видим…

„Трите ??? и шептящите кукли“ на Андре Минингер

Измамени и печеливши

   Несъмнено поредицата „Трите ???“ има защо да бъде една от най-популярните сред младите читатели на Запад. И не само заради 55-те си години съществуване, но и заради атрактивните сюжети, които ме изненадаха приятно. Представете си трима смелчаци (в повечето случаи), които се забъркват във всевъзможни мистерии и не се отказват, макар от време на време нещата да изглеждат повече от невъзможни. Е, трябва да има и един водач като Юстъс и последната инстанция в лицето на инспектор Кота. Самата поредица наброява повече от 200 книжки, но може да се чете разбъркано. Така се и появиха у нас. Започната е от Роберт Артър, който предава щафетата на куп различни автори, един от които е Андре Минингер, написал „Трите ??? и шептящите кукли“ („Авлига“, 2019, с превод на Виолета Вичева). Определено поредицата е предназначена за поотрасналите деца, заради по-опасните стълкновения и наличието на реални смъртоносни опасности. Но не се плашете, защото Тримата детективи имат глави на раменете си и не са склонни да се излагат. Понякога това е трудно да се постигне, но решения винаги се намират. Ако сте смели, започвайте! Самият издател е определил граничната възраст на 10+.

„Трите ??? и Призрачният замък“ на Роберт Артър

Първи случай за тримата детективи

   Тъкмо се чудех коя нова поредица да започна и си спомних за трите въпросителни. Корицата не ми говореше за някакви особени истории, освен поредната за призраци, което в един момент ме накара да се замисля дали изобщо ще ми е интересна. Но богатата информативна среда ми подсказа, че пред мен е началото на легендарна поредица за млади читатели от 60-те години. Роберт Артър е започнал нещо, което с годините се е разпростряло в цял свят и дори е заживяло собствен живот. Днес книгите наброяват внушително число, но е хубаво, че могат да се четат разбъркано. Но първата е истинското начало. „Трите ??? и Призрачният замък“ („Авлига“, 2019, с превод на Виолета Вичева) се оказа наистина солидно начало от прекрасните времена без сложни електронни джаджи и с привкус на реална мистерия. А за мен това е абсолютно удоволствие и бих приканил повече хлапета да опитат от него. И, не, не става въпрос за най-малките, защото развитието на историята подсказва, че е насочена към т.н. „Young Adult“ аудитория. Всъщност тримата детективи са около 16-годишни, което изобщо не пречи да си спечелят почитатели сред 11-13 годишните. Да видим…

„Царство от мед“ („Хрониките на Девабад“ – книга 2) на С. А. Чакраборти

Битките на низвергнатите

   В началото на годината бях впечатлен, прочитайки „Град от месинг“, първата книга от поредицата на Чакраборти, преливаща от необикновени герои и приказна магия. Не съм привърженик на дългите фентъзи саги и с радост установих, че цялото величие на този свят е събрано в класическите три тома. Приключенията на Нахри ясно говореха, че целта е младежката аудитория, но в „Царство от мед“ („Ибис“, 2020, с превод на Вера Паунова) имаме колосално надграждане в характерите и минимизиране на всякакви младежки вълнения, защото действието се пренася пет години напред, а борбите за власт и свобода преминават границите на стандарта. Светът около Девабад се гордее с хиляди години история, в която са се случили прекалено много събития, търсещи своя отдушник под перото на авторката. Разбира се, минах през доста интриги и отношения, за да се потопя напълно в сюжета, но това е в плюс, мисля, след огромния скок от първата книга.