„Нищо“ на Яна Телер

Да намериш смисъл

1-202495_b   Какво е да намериш смисъл и дали смисълът си заслужава да бъде намерен? Това са едни много древни въпроси, преминали през цялата човешка история, за да сътворяват и разрушават, да засмиват и натъжават, да раждат идеи и да погребват мечти. Може би смисълът е само човешко творение, което се излъчва през своеобразна призма, пречупваща битието и съзнанието ни. Защо ли Яна Телер е решила да разнищи отново тази тема, която може би има, а може и да няма смисъл? „Нищо“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) обаче не е неразбираема и сякаш има смисъл. Едно момче се възкачва на трона на вселената и раздира реалността чрез логически доводи, от които ни хваща страх. Зададем ли си веднъж въпроса дали нещо има смисъл, можем да разрушим собствената си действителност.  Има още

„Къщата на улица Манго“ на Сандра Сиснерос

Есперанса, която живее наистина

1-203499_b   Нямаше особена причина да си купя тази книга. Разгърнах я в книжарницата и прочетох две от кратичките истории в нея. Дори тогава не почувствах нищо особено. Два часа по-късно в съзнанието ми изникна образа на Есперанса и думите: „Небето никога не е в повече. Може да заспиш и да се събудиш пиян от небе, а небето може и да те закриля, ако си тъжен.“ Прочетох още две от кратките истории и разбрах какво иска от живота крехкото и симпатично момиче. „Къщата на улица Манго“ („Лист“, 2016, с превод на Стефан Русинов) се оказа не толкова вълшебна, колкото поглъщаща емоционално. Напомни ми за историите от детството, които никой не иска да забравя, защото стоплят отвътре по неповторим начин.  Има още

„Белият Бим, черното ухо“ на Гавриил Троеполски

Сладко-тъжната история на Бим

 1-181668_b  Може би са се появявали и други художествени книги на подобна тематика през последните четиресетина години, но или не съм ги чел, или са потънали в забрава. Помня само дакелчето Фридолин от една хумористична поредица, което ми направи особено впечатление като хлапе. Също тогава прочетох и книгата, с която ви занимавам, но чак сега осъзнавам колко нежна и истинска е историята на Бим. Може би вече я гледам с други очи, може пък причината да е заради натрупването на впечатления от други книги, чрез които съм успял да коригирам начина си на възприемане на определени текстове. Може да звуча излишно възторжено, но „Белият Бим, черното ухо“ („Лабиринт“, 2013, с превод на Лиляна Минкова) е наистина забележителна книга!  Има още

„Скълдъгъри Плезънт“ на Дерек Ланди

Скълдъгъри и Стефани в първото си опасно приключение

 1-151658_b  Скълдъгъри Плезънт е популярен герой вече от доста години. Въпреки че досега не бях чел нито една книга на Ланди за него, имах в главата си доста подробности от сюжета и какво впечатление прави с младите, а и по-възрастните му читатели. Книгата си е тийн по всички параграфи, но е написана с размах, което се харесва и от порасналите любители на фентъзи. За мен няма спънка да чета книги, предназначени за дванайсет-тринайсетгодишни, тъй че реших да започна тази магнетична поредица. Главната причина обаче е, че „Скълдъгъри Плезънт“ („Artline“, 2012, с превод на Емануил Томов) е само първата от сравнително дългата поредица за скелета детектив и има доста за четене.  Има още

„Жупел за закуска: Дневниците на един Д’Явол“ на Тейтъм Флин

Дяволски забавна приключенска история

1-201808_b   Да определя тийнейджърска книжка за задължителна в очакващия ме списък с набелязани книги, е повече от странно за мен, но получената предварителна информация направо си ме извади от унеса и хукнах да се снабдя с нея. А работата е там, че изобщо не бях чувал за Тейтъм Флин, нито колко е начетена или опитна в това, което си е наумила – да пише забавни истории. „Жупел за закуска: Дневниците на един Д’Явол“ („Сиела“, 2016, с превод на Борислав Стефанов) може спокойно да се нарече яка книжка, която хем ти пречи да се намусиш, хем ти пълни главата с най-различни полезни факти за живота и… всичко останало. Не е лесно това, да знаете.  Има още

„Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат“ на Ишбел Бий

Приказка от 19-и век с медиуми, часовници и една тайна

1-201807_b   Не е като да не съм чел странни книги, но точно тази прави особено впечатление. Мисля, че може да мине за тийнейджърска, но с много условности, защото съдържа неща, които спокойно биха смутили някой по-стриктен родител. Е, с очите си съм виждал хлапета да проявяват интерес към неотговарящи за възрастта им книги и никой да не се учудва на това. Така че нека поне тук да не бъда толкова лош и да вместя книгата в съответната категория. Пък и лесно ще я откриете в компанията на модерните тийн книжки 🙂   Има още

„Гавин и завръщането на магията“ на Джеймс Тредуел

Забравената магия се завръща

1-194011_b   Захванал съм се с приятната задача да прочета доста тийнейджърски и детски книги в жанра фентъзи и антиутопия. „Гавин и завръщането на магията“ („AMG Publishing“, 2015, с превод на Цветелина Тенекеджиева) влиза точно в тази категория. Макар да е по-непретенциозна, книгата на Джеймс Тредуел се вмъкна съвсем намясто сред по-ексклузивните си посестрими, прочетени от мен. Чете се доста бързичко, въпреки 550-те си страници, което предразполага към отморяване, за разлика от тези с добре разработените фентъзи светове и стотици герои. Това обаче изобщо не е пречка за разгръщането на една мистериозна история с някои елементи от различните жанрови вариации на фентъзито.  Има още

„Мина и магията за предсказание“ („Мина“ – втора книга) на Весела Фламбурари

   Нови магии и приключения

   1-198340_b   Първата книга за Мина („Мина, магиите и бялата стъкленица“) ми направи много добро впечатление. Ако нещо ме е вълнувало повече тези дни, то е появата и на втората – „Мина и магията за предсказание“ („MBG Books“, 2015). За това удоволствие си отпуснах една цяла вечер, без да ме смущават други ангажименти, просто защото се нуждаех от по-пълна връзка с книгата. Какво толкова може да привлече един възрастен човек към детска книга, ще попитате вие. Съмнявам се да има някой, който да не помни книгите от детството си, героите им и какво е почувствал при четенето им. Книгите са една от връзките към детството, която не избледнява и след тридесет години. Помня кориците, илюстрациите и отделни сцени, вълнувам се ако мярна някъде същите тези книги. Книгите за Мина сякаш ми отвориха по-широк портал не само към миналото като спомен, но и към усещането, което съм изпитвал, потопен в поредното приключение. Забавно е, опитайте. Успеете ли да напипате нишката, ще можете дори да подобрите комуникацията със собствените си деца.

Има още

„Героят“ („Легенда“ – книга 3) на Мари Лу

   Борба за интереси, борба за разум

1-192159_b   Най-после стигнах до края на трилогията, с която Мари Лу доста вдигна летвата на предпочитанията ми в жанра. Може би един ден ще прочета прословутата „Игрите на глада“ и ще разбера докъде се простират интересите ми сред многобройните тийнейджърски антиутопии. Засега се радвам, че Мари Лу се показа като наистина умела в писането и за три книги успя да ме нахъса да потърся и други толкова добре описани бъдещи световни сътресения. Жалкото  е само, че в повечето случаи са намесени Съединените щати. Все пак в трилогията са споменати и други части от света и е разяснено доста добре откъде идва цялата тази катастрофичност в сюжета. Мога да спомена стопяването на ледовете в Антарктика, наводняването на огромни територии от САЩ и последвалото въздигане на новите световни сили: самата Антарктика и Африка. Да, има какво да се обсъди, но първо трябва да преминете през „Легендата“ и „Феноменът“, които постепенно разкриват цялата ситуация. На мен най-много ми допадна рязкото променяне на мащабите, когато се разбира, че Републиката и Колониите са просто две петна на картата, а размерът на света е просто лично усещане на всеки от героите. Тази подсказка няма да наруши по никакъв начин удоволствието от четенето, тъй че дишайте спокойно.

„Градът на гладните“ („Домът на мис Перигрин за чудати деца“, книга 2) на Рансъм Ригс

   Историята на чудатите деца продължава

Gradat-na-Gladnite.qxd   За пореден път се удивлявам на чудното издание с необичайни ретро снимки и твърди корици. Още при досега с първата книга („Домът на мис Перигрин за чудати деца“) ми стана ясно, че оформлението е не само голяма атракция, но и е напълно в реда на нещата, при положение, че историята вътре е разказана с усет към приказното и обогатява жанра по неповторим начин. „Градът на гладните“ („Бард“, 2015, с превод на Юлиян Стойнов) е директно продължение, което обаче сменя рязко трактовката още в самото начало и дори тийнейджърите биха казали, че са пораснали за нея. Симпатичната групичка чудати деца сякаш напълно забравят, че са живели по стотина години и след напускането на острова възвръщат невинността си и страхът от непознатото.

„Пътуване до края на света“ (четвърта книга за Юел) на Хенинг Манкел

   Пътешествието на Юел към порастването

1-184799_b   „Пътуване до края на света“ („Емас“, 2014, с превод на Ева Кънева) е последната книжка за Юел и неговата трогателна история на възмъжаването. Момчето е вече на петнайсет и започва да осъзнава цялата отговорност на живота, който има. Хенинг Манкел е решил най-после да подари на героя си така мечтаното пътуване, което се явява и като развръзка в поредицата. И четирите книжки за Юел („Кучето, запътило се към далечна звезда“, „Сенките растат със здрача“, „Момчето, което заспа под снега“ и настоящата) представят една твърде позната, но често пренебрегвана страна от живота на детето – неговата чувствителност към промените на околния свят и изборите, които трябва да направи.

„Кралица на кошмара“ („Анна“ – книга 2) на Кендар Блейк

   С Кас на път за Ада

1-194290_b   И втората книга я прочетох с кеф, но този път не се въодушевих толкова от нея. Направиха ми впечатление тихите и скромни стъпки, с които Кендар Блейк е решила отново да изгради приключение за Кас и неговата дружина, но провлачвайки цели стотина страници, докато настъпи газта. За първата книга това е нормално и по никакъв начин не се натрапва на читателя, но за втората (директното продължение), това си е излишен лукс. Имах чувството, че всичко започва съвсем отначало и случилото се в „Анна в рокля от кръв“ е някъде далеч в миналото, а не само преди няколко месеца.

„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ (книга 1) на Рансъм Ригс

   Странната история за чудатите деца

1-185529_b   Изобщо не се чудих дали искам да прочета тази книга. Не ме привлече нито авторът, нито словосъчетанието „световен бестселър“, а любопитно изглеждащата твърда корица и обещанието да намеря вътре особени стари снимки, които визуализират част от съдържанието. Магията подейства и книгата се озова при мен. Освен това прави добро впечатление, че е шита и листата вътре са с подходящата дебелина, за да е абсолютно пълно удоволствието от четенето. Самата ѝ здравина дава гаранция, че ще си остане в същия вид и при многократно четене. Има грешки в текста, които като брой са над минимума, но се търпят. Просто хванете в ръка тази книга и почувствайте въздействието ѝ. Съвсем отделно е какво може да намерите вътре. А историята е притегателна и заслужава внимание от по-младата гвардия четящи. Аз не съм тийнейджър, но това не ми попречи да видя достойнствата ѝ. „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ („Бард“, 2014, с превод на Елика Рафи) може лесно да се превърне в любима книга, стига Рансъм Ригс да предложи и силно продължение. Очаква се филм на Тим Бъртън през 2016 година, тъй че статичните фотографии вътре може да оживеят.

„ЧЕРВЕН ИЗГРЕВ“ („ЧЕРВЕН ИЗГРЕВ“, КНИГА 1) НА ПИЪРС БРАУН

   Антиутопия с космически мащаби

   Първоначално смятах, че антиутопиите са изцяло позиционирани на Земята. Нямам представа откъде ми хрумна това, но вече знам, че малката ни планета, сравнена с размера на космическото пространство, е тясна за писатели, които имат по-големи цели. Пиърс Браун се е заел с нелеката задача да надгради този така популярен жанр и да го изстреля първо на Луната и Марс, а след това из цялата Слънчева система. И тук антиутопията опира леко в научната фантастика – съвсем леко, но достатъчно, за да ме заинтригува много. „Червен изгрев“ („Сиела“, 2015) се оказа далеч по-мощна книга от „сгушените“ в земни условия нейни подобия и се радвам, че е и дебютна за самия Браун. Заслужава си да се види как ще се развие кариерата му. Надявам се втората част на трилогията да излезе скоро, а за третата ще се наложи да чакам до началото на следващата година. Но да видим с какви впечатления останах от първата.
   И тази, както и всички останали антиутопии, се занимава с описването на народ, поробен от група ентусиазирани противници на демокрацията, които се заемат със задачата да налагат властта си с жестокост и всяване на страх. Историята ни пренася на Марс, където милиони първопроходци се трудят под скалите, за да добиват материали, които са нужни за тераформирането на планетата. Те са Червени – най-низшата каста, която живее в тунелите, прокопавани с много усилия в почни невъзможни условия за живот. Поколения от тях вярват, че самите те са брънката, от която зависи изграждането на една процъфтяваща цивилизация. Под повърхността животът е къс и труден – тринайсетгодишните са вече достатъчно пораснали, за да вършат най-тежката работа, а на четиринайсет могат да мислят за създаването на собствено семейство. Дароу е вече на шестнайет и е спец в една от най-трудните и опасни професии – Пъклолаз. С грубо стъкмен скафандър тип Пържилник, той се вре къде ли не из тунелите, за да заслужи храната на клана си. И… това е – всеки ден е ден, в който смъртта ще бъде измамена. Навсякъде из тунелите са пръснати монитори, които агитират за послушание и упорит труд, за да не се наложи обичайното наказание за неподчинение – смърт. От време на време идват членове на най-висшата каста – Златните, за да напомнят за какво се борят всички.

   „Вие, храбри Червени първопроходци на Марс – най-силните от човешкия род, – се жертвате в името на прогреса, жертвате се, за да прокарате пътя за бъдещето. Вашият живот, вашата кръв плащат в аванс безсмъртието на човечеството, когато ние ще заживеем отвъд Земята и Луната. Вие отивате там, където ние не бихме могли. Вие страдате, за да не страдат другите.“

   Всъщност доста ме заплени началото – дори дългият ми стаж като читател на фантастика не ми позволи да застана в опозиция на тарикатските прийоми на писателите – да вземат наготово идея от класиката и просто да я почовъркат от всички страни, префасонирайки я в своя. Самият Дароу не е кой знае какъв голям герой – неговата мисия да измъкне Червените от блатото на робството никак не му е по душа. Идеята простолюдието да завземе властта, си е чиста проба комунистически идеал. Но все пак това не е идея на Дароу, а на местните „партизани“, които от доста време се опитват да изпратят на повърхността свой „представител“, дегизиран като Златен, за да постелят с червен килим пътя си към властта. Ситуацията доста напомня на тази, в която определени хора се „програмират“ да извършват неща, които самите те никога не биха направили, ако са с ума си – завеждат Дароу до място, от което той е пределно възхитен: пълно с дървета, трева, прозорец с изглед към звездите и т.н. Миризмата на свобода го опива до делириум и дори скорошната смърт на любимия човек не е в състояние да го откъсне от видението.
   Все пак Браун се измъква от клишето и замисля доста стройна система за висшите кръгове на властта. На повърхността на Марс не живеят в мир и спокойствие, а воюват помежду си с всички възможни средства и под строгостта на куп „иновативни“ закони (съвсем в реда на нещата за скучаещите властимащи). Няма да издам прелюбопитните подробности, но ще спомена онази част, която се докосва до научната фантастика в книгата: антигравитационни обувки, напредничави медицински манипулации, космически флотилии, междупланетни пътешествия, тераформиране на множество светове. Тук диктаторите са на светлинни години пред познатите ни от историята, че и дори от множеството стандартни антиутопии. Космическият мащаб на историята в „Червен изгрев“ просто плаче да бъде изкопиран от други автори. Дори се надявам това да се случи, защото може да доведе до по-засилен интерес на младите читатели към научната фантастика. С тъга осъзнавам, че антиутопиите са едва ли не единственото, което могат да търсят тийнейджърите в книгите. „Червен изгрев“ може да послужи като трамплин към по-сериозните фантастични книги – научната фантастика.
   Оставам с добро чувство към книгата, въпреки че е написана за по-млади читатели. Пиърс Браун е автор с вкус, който напълно ме задоволява. Ако търсите път към научната фантастика, може да започнете именно с тази книга.
Оценка от мен: 4.3 / 5
Други ревюта:

„Феноменът“ („Легенда“ – книга 2) на Мари Лу

   Втората книга от трилогията навлиза смело сред тайни, които трябва да видят бял свят

1-188652_b   Радвам се, че избрах именно тази тийнейджърска антиутопична трилогия, защото може да повлече крак към други от нароилите се подобни издания. Жанрът позволява да се създават доста ярки образи, които всеки може да съпоставя с известни личности от историята. Все още е трудно да се откриват и обезвреждат диктатори, преди да направят белята с масовите убийства на невинни граждани, оказали се на неправилното място и в неправилното време. Антиутопиите са един вид паралелни реалности, в които познати личности като Хитлер, Сталин, Мао, Кадафи, Мугабе, Ким Чен Ир и много други, могат да приемат нови образи. Във „Феноменът“ („Хермес“, 2014) на Мари Лу нещата стоят малко по-поносимо, защото Електор Примо оставя след себе си млад и неопитен наследник. В „Легендата“, първата книга от трилогията, е описана стройна система, която има амбициите да просъществува векове наред. Направи ми впечатление, че Мари Лу доста умело и подробно е обрисувала една безрадостна и гадна обстановка. Във втората книга събитията вече подсказват, че може да има промяна към по-добро – борбата за надлъгване е безмилостно жестока и първите стъпки към спасението са направени.