„Да играеш с огъня“ („Скълдъгъри Плезънт, книга 2) на Дерек Ланди

Ланди доставя още злодеи

   Мина доста време, откакто прочетох първата книжка от поредицата – „Скълдъгъри Плезънт“ – и преди броени дни си припомних всички подробности, прочитайки я отново. Вече имам хъса и желанието да я довърша за два-три месеца, затова си набавих и последните пет книги, две от които са леко встрани от „потока“, но също толкова интригуващи (на първо мнение). Изненадващо Дерек Ланди реши да напише десета книга от основната линия, с което зарадва сума народ, почитатели и пристрастени към поредицата. 

„Животът ми като геймър“ („Историите на Дерек“ – 5 книга) на Дженет Тажиян

Дерек се включва в маниашко състезание

   Дерек става все по-забавен като герой на книга, но това не е изненада, понеже поредицата, в която се перчи като основен персонаж, е една от най-хитроумните, които съм чел. Засега петата книжка – „Животът ми като геймър“ („Софтпрес“, 2016, с превод на Виктория Иванова) – е последната преведена на български, но не след дълго, надявам се, ще се появи и шестата. Дженет Тажиян не пише бързо, но за сметка на това се справя блестящо. Чакам превода с нетърпение! 🙂 Ако някой все още се чуди не съм ли пораснал достатъчно, за да чета подобни книжки, ще напомня, че най-трудно се пише за деца. 

„Животът ми като смотльо“ („Историите на Дерек“ – 4 книга) на Дженет Тажиян

Дерек дава зрели обещания, но не винаги улучва в целта

   Време ми беше за още едно от шантавите приключения на Дерек Фалън. След доста голяма почивка, започвам приключение четири, което носи несимпатичното заглавие „Животът ми като смотльо“ („Софтпрес“, 2016, с превод на Виктория Иванова). Видях деца, които се мръщят на заглавието, случайно приятелите им да не ги помислят за смотльовци. 😀 Истината е, че точно тази книжка помага да разберем защо се случват смехотворните провали и какво преживяват аутсайдерите, макар да са си съвсем нормални хлапета. 

„Библиотеката на душите“ („Домът на мис Перигрин за чудати деца“, книга 3) на Рансъм Ригс

Краят на историята навлиза в мрака

   Все още не мога да се нарадвам в какви хубави издания се продават у нас книгите от трилогията на Рансъм Ригс. Виждал съм издания с меки корици, но те бледнеят пред нашите. Както при „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ и „Градът на гладните“, тук също има завидно количество странни фотографии, които дават визуална представа за места, герои и всичко останало. Освен това първата книга се сдоби с екранизация. Мен лично ми е интересно как ще се получи на голям екран третата книга – „Библиотеката на душите“ („Бард“, 2017, с превод на Юлиян Стойнов), заради мрачните краски, с които е обградена. 

„Нищо“ на Яна Телер

Да намериш смисъл

   Какво е да намериш смисъл и дали смисълът си заслужава да бъде намерен? Това са едни много древни въпроси, преминали през цялата човешка история, за да сътворяват и разрушават, да засмиват и натъжават, да раждат идеи и да погребват мечти. Може би смисълът е само човешко творение, което се излъчва през своеобразна призма, пречупваща битието и съзнанието ни. Защо ли Яна Телер е решила да разнищи отново тази тема, която може би има, а може и да няма смисъл? „Нищо“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) обаче не е неразбираема и сякаш има смисъл. Едно момче се възкачва на трона на вселената и раздира реалността чрез логически доводи, от които ни хваща страх. Зададем ли си веднъж въпроса дали нещо има смисъл, можем да разрушим собствената си действителност. 

„Къщата на улица Манго“ на Сандра Сиснерос

Есперанса, която живее наистина

   Нямаше особена причина да си купя тази книга. Разгърнах я в книжарницата и прочетох две от кратичките истории в нея. Дори тогава не почувствах нищо особено. Два часа по-късно в съзнанието ми изникна образа на Есперанса и думите: „Небето никога не е в повече. Може да заспиш и да се събудиш пиян от небе, а небето може и да те закриля, ако си тъжен.“ Прочетох още две от кратките истории и разбрах какво иска от живота крехкото и симпатично момиче. „Къщата на улица Манго“ („Лист“, 2016, с превод на Стефан Русинов) се оказа не толкова вълшебна, колкото поглъщаща емоционално. Напомни ми за историите от детството, които никой не иска да забравя, защото стоплят отвътре по неповторим начин. 

„Белият Бим, черното ухо“ на Гавриил Троеполски

Сладко-тъжната история на Бим

   Може би са се появявали и други художествени книги на подобна тематика през последните четиресетина години, но или не съм ги чел, или са потънали в забрава. Помня само дакелчето Фридолин от една хумористична поредица, което ми направи особено впечатление като хлапе. Също тогава прочетох и книгата, с която ви занимавам, но чак сега осъзнавам колко нежна и истинска е историята на Бим. Може би вече я гледам с други очи, може пък причината да е заради натрупването на впечатления от други книги, чрез които съм успял да коригирам начина си на възприемане на определени текстове. Може да звуча излишно възторжено, но „Белият Бим, черното ухо“ („Лабиринт“, 2013, с превод на Лиляна Минкова) е наистина забележителна книга! 

„Скълдъгъри Плезънт“ на Дерек Ланди

Скълдъгъри и Стефани в първото си опасно приключение

   Скълдъгъри Плезънт е популярен герой вече от доста години. Въпреки че досега не бях чел нито една книга на Ланди за него, имах в главата си доста подробности от сюжета и какво впечатление прави с младите, а и по-възрастните му читатели. Книгата си е тийн по всички параграфи, но е написана с размах, което се харесва и от порасналите любители на фентъзи. За мен няма спънка да чета книги, предназначени за дванайсет-тринайсетгодишни, тъй че реших да започна тази магнетична поредица. Главната причина обаче е, че „Скълдъгъри Плезънт“ („Artline“, 2012, с превод на Емануил Томов) е само първата от сравнително дългата поредица за скелета детектив и има доста за четене. 

„Жупел за закуска: Дневниците на един Д’Явол“ на Тейтъм Флин

Дяволски забавна приключенска история

   Да определя тийнейджърска книжка за задължителна в очакващия ме списък с набелязани книги, е повече от странно за мен, но получената предварителна информация направо си ме извади от унеса и хукнах да се снабдя с нея. А работата е там, че изобщо не бях чувал за Тейтъм Флин, нито колко е начетена или опитна в това, което си е наумила – да пише забавни истории. „Жупел за закуска: Дневниците на един Д’Явол“ („Сиела“, 2016, с превод на Борислав Стефанов) може спокойно да се нарече яка книжка, която хем ти пречи да се намусиш, хем ти пълни главата с най-различни полезни факти за живота и… всичко останало. Не е лесно това, да знаете. 

„Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат“ на Ишбел Бий

Приказка от 19-и век с медиуми, часовници и една тайна

   Не е като да не съм чел странни книги, но точно тази прави особено впечатление. Мисля, че може да мине за тийнейджърска, но с много условности, защото съдържа неща, които спокойно биха смутили някой по-стриктен родител. Е, с очите си съм виждал хлапета да проявяват интерес към неотговарящи за възрастта им книги и никой да не се учудва на това. Така че нека поне тук да не бъда толкова лош и да вместя книгата в съответната категория. Пък и лесно ще я откриете в компанията на модерните тийн книжки 🙂  

„Гавин и завръщането на магията“ на Джеймс Тредуел

Забравената магия се завръща

   Захванал съм се с приятната задача да прочета доста тийнейджърски и детски книги в жанра фентъзи и антиутопия. „Гавин и завръщането на магията“ („AMG Publishing“, 2015, с превод на Цветелина Тенекеджиева) влиза точно в тази категория. Макар да е по-непретенциозна, книгата на Джеймс Тредуел се вмъкна съвсем намясто сред по-ексклузивните си посестрими, прочетени от мен. Чете се доста бързичко, въпреки 550-те си страници, което предразполага към отморяване, за разлика от тези с добре разработените фентъзи светове и стотици герои. Това обаче изобщо не е пречка за разгръщането на една мистериозна история с някои елементи от различните жанрови вариации на фентъзито. 

„Мина и магията за предсказание“ („Мина“ – втора книга) на Весела Фламбурари

   Нови магии и приключения

      Първата книга за Мина („Мина, магиите и бялата стъкленица“) ми направи много добро впечатление. Ако нещо ме е вълнувало повече тези дни, то е появата и на втората – „Мина и магията за предсказание“ („MBG Books“, 2015). За това удоволствие си отпуснах една цяла вечер, без да ме смущават други ангажименти, просто защото се нуждаех от по-пълна връзка с книгата. Какво толкова може да привлече един възрастен човек към детска книга, ще попитате вие. Съмнявам се да има някой, който да не помни книгите от детството си, героите им и какво е почувствал при четенето им. Книгите са една от връзките към детството, която не избледнява и след тридесет години. Помня кориците, илюстрациите и отделни сцени, вълнувам се ако мярна някъде същите тези книги. Книгите за Мина сякаш ми отвориха по-широк портал не само към миналото като спомен, но и към усещането, което съм изпитвал, потопен в поредното приключение. Забавно е, опитайте. Успеете ли да напипате нишката, ще можете дори да подобрите комуникацията със собствените си деца.

„Героят“ („Легенда“ – книга 3) на Мари Лу

   Борба за интереси, борба за разум

   Най-после стигнах до края на трилогията, с която Мари Лу доста вдигна летвата на предпочитанията ми в жанра. Може би един ден ще прочета прословутата „Игрите на глада“ и ще разбера докъде се простират интересите ми сред многобройните тийнейджърски антиутопии. Засега се радвам, че Мари Лу се показа като наистина умела в писането и за три книги успя да ме нахъса да потърся и други толкова добре описани бъдещи световни сътресения. Жалкото  е само, че в повечето случаи са намесени Съединените щати. Все пак в трилогията са споменати и други части от света и е разяснено доста добре откъде идва цялата тази катастрофичност в сюжета. Мога да спомена стопяването на ледовете в Антарктика, наводняването на огромни територии от САЩ и последвалото въздигане на новите световни сили: самата Антарктика и Африка. Да, има какво да се обсъди, но първо трябва да преминете през „Легендата“ и „Феноменът“, които постепенно разкриват цялата ситуация. На мен най-много ми допадна рязкото променяне на мащабите, когато се разбира, че Републиката и Колониите са просто две петна на картата, а размерът на света е просто лично усещане на всеки от героите. Тази подсказка няма да наруши по никакъв начин удоволствието от четенето, тъй че дишайте спокойно.

 

„Градът на гладните“ („Домът на мис Перигрин за чудати деца“, книга 2) на Рансъм Ригс

   Историята на чудатите деца продължава

   За пореден път се удивлявам на чудното издание с необичайни ретро снимки и твърди корици. Още при досега с първата книга („Домът на мис Перигрин за чудати деца“) ми стана ясно, че оформлението е не само голяма атракция, но и е напълно в реда на нещата, при положение, че историята вътре е разказана с усет към приказното и обогатява жанра по неповторим начин. „Градът на гладните“ („Бард“, 2015, с превод на Юлиян Стойнов) е директно продължение, което обаче сменя рязко трактовката още в самото начало и дори тийнейджърите биха казали, че са пораснали за нея. Симпатичната групичка чудати деца сякаш напълно забравят, че са живели по стотина години и след напускането на острова възвръщат невинността си и страхът от непознатото.

„Пътуване до края на света“ (четвърта книга за Юел) на Хенинг Манкел

   Пътешествието на Юел към порастването

   „Пътуване до края на света“ („Емас“, 2014, с превод на Ева Кънева) е последната книжка за Юел и неговата трогателна история на възмъжаването. Момчето е вече на петнайсет и започва да осъзнава цялата отговорност на живота, който има. Хенинг Манкел е решил най-после да подари на героя си така мечтаното пътуване, което се явява и като развръзка в поредицата. И четирите книжки за Юел („Кучето, запътило се към далечна звезда“, „Сенките растат със здрача“, „Момчето, което заспа под снега“ и настоящата) представят една твърде позната, но често пренебрегвана страна от живота на детето – неговата чувствителност към промените на околния свят и изборите, които трябва да направи.