„Сол при солта“ на Рута Сепетис

Бягство от съдбата

1-206847_b

   Войната може да е политика, но реалността казва, че е трагедия. А какво е по-трагично от най-голямата? Изгледах толкова много документални филми за Втората световна война и не успях да видя друго, освен безсмислие и смърт. Не, може да се каже далеч повече, но накрая резултатът не е в полза за беззащитните. Може би затова трябва да четем и гледаме, да подлагаме на изпитание най-дълбоките си чувства и усещания, за да разберем какво имаме и накъде сме се запътили. Трагедията в тази книга наистина е огромна. Потъването на „Вилхелм Густлоф“ е най-голямата морска катастрофа, погълнала над 9000 души, повечето обикновени бежанци от настъпващата Червена армия. Рута Сепетис се е отнесла сериозно към този роман, макар и предназначен за широка аудитория, като внася достатъчно фактология, за да разберем и осмислим тъжните последствия. „Сол при солта“ („Сиела“, 2017, с превод на Стоянка Сербезова-Леви) може да е тъжна и лична, но може да показва и много повече от споделените истории на няколко герои. Някак не е логично да застанеш в подкрепа на едната страна във войната, защото си повлечен от отчаяна тълпа и мислите ти се лутат без посока. Опознаваш страха от първа линия и можеш само да се надяваш.

Има още

„Тук, в истинския свят“ на Сара Пенипакър

Светът на Уеър

1-228088_b

  Лесно се отварят книги, но когато се зачетеш, времето може да изостави естествената си функция и да предложи само един отрязък от действителността. Както преди време лисичето Пакс смело изследваше света, така и единайсетгодишния Уеър в тази книга проглежда през баналните инструкции на човешката вселена. „Извън е част от вътре, когато става въпрос за хора – опита се да обясни той, а после усети как лицето му пламва…“ Един миг на осъзнаване и съмнение, че все пак нещо може да не е наред във Вълшебната страна на честността. „Тук, в истинския свят“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Лидия Шведова) е история за момчето, което усеща болката на другите, люшка се между вътрешната си доброта и „новото безразсъдно аз“, но не намира причинна да се откаже от това да е сам. Да, звучи наивно, като крехка илюзия, защото дори „извън“ не всичко е честно и не винаги доброто побеждава. Затова трябва да размислиш и да прецениш къде искаш да бъдеш и какъв искаш да станеш.

Има още

„Трите ??? и Белия гроб“ на Бен Невис

Изненади на зимната ваканция

1-225642_b

   Определено имах опасения, че първите книги от поредицата, написани преди десетилетия, ще се различават коренно от по-скорошните, но те изчезнаха още с първите страници. Различните автори следват една строго установена формула, която ги превръща в едно цяло. „Трите ??? и Белия гроб“ („Авлига“, 2020, с превод на Виолета Вичева) напълно се вписва в цялата история и дори носи още повече заряд, предвид солидната младежка възраст на участниците. Питър, Юстъс и Боб съвсем не са хлапаци и нямат причини да се занимават с отминалото си детство, така че тук нещата са сериозни. Дори онзи допълнително втъкан хумор не е необходим, за да привлече към приключенията им. Затвърждавам мнението си, че идеята е прекрасна. Оттук нататък, поредицата просто трябва да набере инерция у нас и да събере достатъчно почитатели. Нерядко я препоръчвам, защото наистина си заслужава. А новото приключение крие доста изненади. Макар и не в работен екип и във ваканционно настроение, Трите ??? имат закалката на детективи и следват специфичните особености на тази професия. Действително, свободните дни са за отмора и разходки, а защо не и преход в планината. Явно най-приятни са им закътаните места, където няма навалица, а се срещат само сериозни катерачи и любители на снежните писти. Но човек трябва да е подготвен за всичко, даже за най-странните обстоятелства. Да видим…

Има още

„Трите ??? и шептящите кукли“ на Андре Минингер

Измамени и печеливши

1-221538_b

   Несъмнено поредицата „Трите ???“ има защо да бъде една от най-популярните сред младите читатели на Запад. И не само заради 55-те си години съществуване, но и заради атрактивните сюжети, които ме изненадаха приятно. Представете си трима смелчаци (в повечето случаи), които се забъркват във всевъзможни мистерии и не се отказват, макар от време на време нещата да изглеждат повече от невъзможни. Е, трябва да има и един водач като Юстъс и последната инстанция в лицето на инспектор Кота. Самата поредица наброява повече от 200 книжки, но може да се чете разбъркано. Така се и появиха у нас. Започната е от Роберт Артър, който предава щафетата на куп различни автори, един от които е Андре Минингер, написал „Трите ??? и шептящите кукли“ („Авлига“, 2019, с превод на Виолета Вичева). Определено поредицата е предназначена за поотрасналите деца, заради по-опасните стълкновения и наличието на реални смъртоносни опасности. Но не се плашете, защото Тримата детективи имат глави на раменете си и не са склонни да се излагат. Понякога това е трудно да се постигне, но решения винаги се намират. Ако сте смели, започвайте! Самият издател е определил граничната възраст на 10+.

Има още

„Трите ??? и Призрачният замък“ на Роберт Артър

Първи случай за тримата детективи

1-220637_b

   Тъкмо се чудех коя нова поредица да започна и си спомних за трите въпросителни. Корицата не ми говореше за някакви особени истории, освен поредната за призраци, което в един момент ме накара да се замисля дали изобщо ще ми е интересна. Но богатата информативна среда ми подсказа, че пред мен е началото на легендарна поредица за млади читатели от 60-те години. Роберт Артър е започнал нещо, което с годините се е разпростряло в цял свят и дори е заживяло собствен живот. Днес книгите наброяват внушително число, но е хубаво, че могат да се четат разбъркано. Но първата е истинското начало. „Трите ??? и Призрачният замък“ („Авлига“, 2019, с превод на Виолета Вичева) се оказа наистина солидно начало от прекрасните времена без сложни електронни джаджи и с привкус на реална мистерия. А за мен това е абсолютно удоволствие и бих приканил повече хлапета да опитат от него. И, не, не става въпрос за най-малките, защото развитието на историята подсказва, че е насочена към т.н. „Young Adult“ аудитория. Всъщност тримата детективи са около 16-годишни, което изобщо не пречи да си спечелят почитатели сред 11-13 годишните. Да видим…

Има още

„Царство от мед“ („Хрониките на Девабад“ – книга 2) на С. А. Чакраборти

Битките на низвергнатите

1-225390_b

   В началото на годината бях впечатлен, прочитайки „Град от месинг“, първата книга от поредицата на Чакраборти, преливаща от необикновени герои и приказна магия. Не съм привърженик на дългите фентъзи саги и с радост установих, че цялото величие на този свят е събрано в класическите три тома. Приключенията на Нахри ясно говореха, че целта е младежката аудитория, но в „Царство от мед“ („Ибис“, 2020, с превод на Вера Паунова) имаме колосално надграждане в характерите и минимизиране на всякакви младежки вълнения, защото действието се пренася пет години напред, а борбите за власт и свобода преминават границите на стандарта. Светът около Девабад се гордее с хиляди години история, в която са се случили прекалено много събития, търсещи своя отдушник под перото на авторката. Разбира се, минах през доста интриги и отношения, за да се потопя напълно в сюжета, но това е в плюс, мисля, след огромния скок от първата книга.

Има още

„В шепа прах“ („Нито капка вода“ – книга 2) на Минди Макгинис

Път към мечти и представи

1-223211_b   Какъв е пределът на човечеството? А на човешкото? Продължението на „Нито капка вода“ отговаря на съвсем други въпроси от очакванията ми. Съвсем естествено се насочих към „В шепа прах“ („Прозорец“, 2020, с превод на Ирина Манушева), пленен от първата книга. Животът на Лин и майка ѝ се оказа голямо предизвикателство, предвид стихийността на бедствието, което се беше загнездило не само в околното пространство, а и в разбиранията на героите. Под шапката на роман за младежи, началото беше изпъстрено с психологически заряд и повод читател като мен да надникне по-дълбоко в наглед класическата антиутопична действителност. Какво всъщност изразяват действията и защо е това обвързване с апокалиптичната среда? Продължението сякаш е по-предвидимо още със самото си начало. Никак не се спогодих с рязката смяна на ситуацията и липсата на малко предистория. Има още

„Тримата вълшебници и Златното руно“ на Александър Драганов

Приключения, вълшебства и магии

1-643456765   Винаги съм готов да чета кратки детски романи за приказни светове, макар напоследък да наблягам на съвременните сюжети с щипка мистерии и приключенски дух. Но тук-там се появяват чудесни младежки книги с фентъзи привкус, които не само не отстъпват по нищо, но и предлагат цяла една нова вселена за обхождане, макар да са с малък обем. Тук е мястото да изкажа възхищението си от Александър Драганов за предложеното чудно пътуване из дебрите на детските мечти и нагласи към живота и приключенията. Ако ме питате дали съм срещал такива деца герои, ще ви отговоря, че доста хлапаци биха попили от вълшебството на тази книга и, току виж, придобили тази приключенска закалка. Едно време момчетата се правехме на космически капитани, каубои и шерифи, което ни правеше владетели на чудни светове. Е, „Тримата вълшебници и Златното руно“ („Upper earth books / Горната земя“, 2019) е точно такава въздигаща книга. Има още

„Планински патаклами“ („Сбогом, дневнико!“ – книга 2) на Ненко Генов

Планината и веселите щуротии

1-221944_b   Заслужаваше си чакането, както се казва. Всъщност едва ли готин човек като Ненко Генов ще реши, че забавните записки на петокласника заслужават само една книга. Но пък се казва също, че само търпеливите читатели ще получат нова и прецизно изпълнена щура история, разказана с много естествен хумор. Освен това и полезна, бих добавил аз. Сухарите отново не са поканени, да знаете! 🤓 Съвсем сигурно е, че във всяко детство се наблюдават неразбории, но когато е изживяно на пълни обороти и със съответните поуки, няма как резултатът да не е положителен. Това включва и послъгване на родителите, които имат в главите си съвсем други идеи за бъдещето на хлапаците. 😉 Като теглим чертата, едва ли някой ще тръгне да оборва истината, че едно дете трябва да изживее щастливо детство, с всичките несигурности и перипетии, изпречили се насреща. Затова и идеята на „Уницеф“, отлично представена в настоящата книга, ще продължава да буди умовете и да сбъдва детски мечти. Има още

„Град от месинг“ („Хрониките на Девабад“ – книга 1) на С. А. Чакраборти

Град на интриги и чест

1-221812_b   Не съм чел скоро фентъзи и тази книга ми се стори като пиршество – богата, подробна и с ясно изразена идея, която отпраща из дебрите на митологиите на Ориента, съвсем като приказка, но с повече разработени линии и усещане за непредвидимост. Някак се зарадвах, че се прицелва в младежката аудитория, защото обикновено става въпрос за трилогии без странични разклонения. А и не съм почитател на „строги“ тухли като поредиците, клонящи към безкрайност. При тях определено „замиташ“ две-три книги от по-слабите части и чакаш години, за да се насладиш на нещо надграждащо и завладяващо. „Град от месинг“ („Ибис“, 2019, с превод на Вера Паунова) има точната пропорция да се превърне и в добър пример, понеже не робува изцяло на романтиката, а предоставя пълната палитра от отношения между различните [фентъзи] раси, с тяхната богата образност, мечти и дълг към себеподобните си. Има още

„Нито капка вода“ на Минди Макгинис

Свят на предела

1-219585_b-001   Когато апокалипсисът е неизбежен, настава времето за равносметка. Обикновено всички знаят какво може да се случи, ако важен ресурс е на изчерпване, но съвсем малко хора ги е грижа за това. Докато не стане прекалено късно. След това оцеляват най-издръжливите. Когато чета антиутопии, през главата ми минават какви ли не сценарии и варианти, но остава и една горчилка – че нещата са пределно сериозни, а мислещите хора са малцинство. Започвам по този начин, защото настоящата книга ми се стори доста реалистична, макар да е определена като поредната антиутопия за тийнейджъри. Никъде не видях заигравка с нещо, което да ме наведе към мисълта, че нещата се „разкрасяват“, за да бъде по-интересно. Може би затова и не бих казал, че е „интригуваща“ или „допадна ми“. „Нито капка вода“ („Прозорец“, 2019, с превод на Ирина Манушева) обаче доставя онова усещане за безвъзвратност, което всички искаме да има в една антиутопия.  Има още

„Моя абсолютна любима“ на Гейбриъл Талънт

Да спечелиш себе си насред лудостта

1-217922_b-001   Тя е Джулия Алвестън, но всъщност само Търтъл, на четиринайсет, с няколко оръжия в запас и поглед на непримирима бунтарка. Момичето, което живее с баща си и далеч от всички останали. Сякаш това е достатъчно, за да опише едно особено детство, изпълнено с вечната борба между истината и лъжата, преплетени в детското съзнание. Търтъл е едновременно жертва и победител, зависи от трудните решения, които взима всяка една минута от краткия си живот. И от онова, което тя позволява да се случи в собствената ѝ ограничена вселена. Може би човек трябва да се съсредоточи напълно, за да проникне зад бронята на Търтъл. Както и да интерпретирам сюжета, „Моя абсолютна любима“ („Екслибрис“, 2019, с превод на Надежда Розова) изглежда е точно това, което се вижда от първите страници: трудна за възприемане ситуация, пресъздаваща нещо, до което никой не би искал да попадне в действителност.  Има още

„Момчето и бръмбарите“ на М. Г. Ленард

Мистерия с бръмбари

1-216388_b   Когато се чуе, че някой има бръмбари в главата си, не звучи като комплимент, нали? Но пък история с бръмбари звучи прекрасно, още повече че е написана за умници и любопитковци. От една страна „Момчето и бръмбарите“ („Дуо Дизайн“, 2018, с превод на Михаил Балабанов) е типичната забавна книга с приключения и фантастични елементи за подрастващи, но е и мистерия с малко свежа наука за разкош. Освен това си е пълнокръвен роман, разказан с мисълта да привлече внимание към едни доста пренебрегвани същества. Може винаги да твърдим, че сме си добре с нашия чисто човешки егоизъм и преекспонирани емоционални проблеми, но картинката далеч не е толкова проста. Ленард определено може да забавлява, дори когато ни кара да погледнем на живота от друг ъгъл, направо през очите на нашите съседи по обитание.  Има още

„Последните деца на Земята и Космическото отвъдно“ (книга 4) на Макс Бралиър

Зимни чудовищни приключения

1-218180_b-001   Бързо-бързо преминах и през четвъртата книга от апокалиптичната тийн поредица, която се оказа не само екшън ориентирана, макар да си ги имаше типичните битки на хлапетата герои. Може би свикнах с това детско преекспониране на приключенията с чудовища и филмови препратки, което е типично за аудиторията на книгата, затова новите нюанси ми харесаха изключително много. Сред тази „дандания“ от екшън сцени, няколкото „спирки“ показаха съвсем друга страна от хлапашката действителност. „Последните деца на Земята и Космическото отвъдно“ („ProBook“, 2019, с превод на Боряна Даракчиева) все пак си върви в подходящата тоналност и новите чудовища ги има в изобилие. Но в един момент се оглеждаш и разбираш, че ти и приятелите ти са прецакани и остава само да си направиш съответните изводи за бъдещето.  Има още

„Необичайните заподозрени“ на Доминик Карильо

Детективи на живота

1-218316_b-002 Когато отидох да видя Доминик Карильо, съзрях един симпатичен човек с необичайна аура, ако мога така да се изразя. Ако някой беше казал, че това е учителят му, веднага щях да кажа: „Готин учител!“ и да се заслушам по-внимателно. Така или иначе той се представи и всичко нататък продължи доста непринудено и забавно. Да, мислех си, че книгата му също е толкова забавна – просто ще я прочета един следобед, когато имам няколко свободни часа. Но първите страници бяха стряскащи. Бях в необичайното положение да се пренастроя или да я оставя за друг път. Виждам едно четиринайсетгодишно момиче, което е хукнало да „спасява“ любовта си от съперницата, но се сблъсква челно с живота извън къщи. „Необичайните заподозрени“ („Сиела“, 2019, с превод на Явор Недев) е като мисъл под линия, за онези тъмни кътчета, в които не се втренчваш често и отминаваш бързо, понеже си мислиш, че си научил достатъчно и нищо не може да ти попречи да изживееш живота както сам си знаеш.  Има още