Апокалипсис на съзряването
Случвало ми се е да чета много деликатни книги, а също и доста „разпуснати“, ако говорим за младежките стълкновения с израстването. Аз лично предпочитам дързостта и истината, която научаваш от първа ръка. Шестнайсетгодишните няма как да ги поставиш в клетка и да очакваш всичко да е мирно и тихо. Почти всичко е свързано със секс и свобода, стихийност и експерименти с нещата от живота. „Джунглата на скакалците“ („Deja Book“, 2018, с превод на Надя Баева) наистина отива към крайната точка, също като при опънат до скъсване ластик, и изобщо не се съобразява с някакви строго установени норми. Има още
Advertisements
Знайно е, че в българската детска литература съществува известен вакуум, ако говорим за луди приключения, наситени с екшън сцени, намеса в световните порядки – точно както си представят хлапетата едно диво детство. Да, вече си имаме туристически гид за приключенци! 🙂 Героите на тази книга не са толкова малки, за да се притесняваме от смелите решения, които взимат. Но пък така се създава една по-разчупена атмосфера, не без помощта и на Калоян Захариев. Диви и щастливи им кажи и ги последвай на поредното приключение. „Съкровище, пищови и южни морета“ („Upper earth books / Горната земя“, 2017) е дотолкова луда и хлапашки настроена, че те кара да хванеш самолета и да се бухнеш на най-причудливото място, което може да съществува. 🙂 
Темата в книгата не е нова. Обикновено чета доста сериозни книги, които развиват идеята за мини общество, живеещо в ограничено пространство. Много често оставам задоволен от развитието на повечето сюжети, но се случва и обратното. Катрин Макгий е избрала доста лесен начин да представи такова общество, прикрепвайки към един затворен свят традиционните тийн болежки на израстването. „Хилядният етаж“ („Бард“, 2017, с превод на Цветана Генчева) съвсем определено е насочен към по-младата аудитория, която все още намира смисъл в интригите и сплетните тип училищна любов, забавленията с опиати и готините приятели за престиж. 
Напоследък наситих свободното си време с детско-юношески книги. Да ви кажа, никак не ми беше зле. „Учебен кораб ‘Тобърмори’“ („Ергон“, 2017, с превод на Мирела Стефанова) също спада към тази категория. Ако ще чета детски книги, гледам да съдържат смислена история и да са забавни/увлекателни. Онова, което привлича хлапетата към четенето, е приключението, отговорите на някои интересуващи ги въпроси и забавните моменти, така че да си прекарат чудесно извън училище. Е, модерните напоследък книги буквално превръщат училището в арена на своеволията, но това е друга тема, с която няма да ви занимавам сега. 
Тази книга ме изненада приятно. В нея няма дълбокомислени и проникновени неща, но създава усещане за живост, цел в живота и има силата да нахъсва тези, които търсят повече оптимизъм в свят, пълен с противоречия и печал. Това е книга за стремежите, желанията и миговете на удовлетворение от изпълнените цели. В един момент трябва да решиш накъде да поемеш и решението ще си е само твое. Ако просто попиваш желанията на околните, това няма да е напълно твоят живот, нали? „Зоро в снега“ („Арка“, 2016, с превод на Тонина Манфреди) е книга за човека и кучето, за тяхната привързаност, щастливите моменти, които споделят и дългата история на едно ползотворно приятелство. 
За Мортен Санден бях чувал все хубави неща и реших да прочета негова книга. Отначало си представях забавна детска книжка за тайнствена къща, в която се случват мистериозни неща, а няколко хлапета изживяват първите си страхове, пробудени от непознати явления. Като че има доста от това, но, като в криво огледало, събитията се пречупват през погледа на един много интересен персонаж, за когото времето на този свят почти е приключило. „Къщата без огледала“ („Ергон“, 2017, с превод на Диана Райкова) не е познатата призрачна история, макар да има такава атмосфера. 
Колкото и време да е минало от първото излъчване на „Семейство Мейзга“, за мен си остава една от най-забавните и добре изглеждащи поредици, чак до ден днешен. Разбира се, на мен ми допадна фантастичния елемент, основна причина за почти всички невероятни случки, разиграли се не къде да е, а отсам Желязната завеса, някъде между 60-те и 70-те години на XX век. Новината за излизането на тази книжка с част от историите на семейството, веднага ме накара да си припомня някои епизоди и просто да изчакам да се появи. От четенето си взех нужното удоволствие – все така забавно и удовлетворяващо, както беше при анимационните серии. 
Тук не мога да не направя сравнение с куп предишни детски и тийнейджърски книги, които прочетох през последната година. Ако има някаква „спирачка“ за авторите, когато пишат книги за определена възраст, то тя би трябвало да бъде като регулатор на съдържанието: това е за деца, това – за тийнейджъри, или пък за възрастни. Повечето от днешните хлапета са доста разкрепостени и за тях ограничението се основава на „разбиране“ или „неразбиране“ на случващото се в книгите. Ако не разбират нещо, те просто губят интерес. Ако питаш някое хлапе, то ще определи книгите за неговата възраст като „бебешки“ и няма да им обърне внимание. 
Очакваше се за има още истории за чудатите, защото темата за герои с необикновени способности е широка и доста богата, стига Рансъм Ригс да не е решил да ни напълни с „книжни допълнения“ като при Роулинг и Риърдън. Децата може и да се радват на някой албум с „автентични“ снимки на чудати, пълен с разяснения кой откъде произхожда, какви са му способностите и как е разбрал за тях. 
Напоследък често ми се случва да се заинтригувам от по-младежки книги. Дали за отмора между другите или поради някакви още по-невинни причини, се заредиха книга след книга, та до „Каравал“ на Стефани Гарбър („Бард“, 2017, с превод на Милена Илиева). Обикновено са някакви фантазьорски или хумористични, тъй че си имам оправдание до някаква степен. 😀 Реших да не се ограничавам, гарантирайки си спокойствие само с трилърите. Младежките книги също имат какво да кажат, стига да ги приемаш за… младежки. 🙂 
Винаги са ме привличали космическите пътувания и не се оказа трудно да се спра на „Дарла – 172 часа на Луната“ („Ергон“, 2017, с превод на Анюта Качева). Предназначен за по-младите читатели, романът се „разхожда“ и в средата на тийнейджърските представи за живота, и сред мрачните пространства на неизвестното. Всъщност идеята му се върти около нещо изключително необичайно, за което не бях чувал до този момент. Така да се каже, фантастичният елемент не е точно в пътуването до Луната (и как би могло?), а в мистерията, която се открива пред екипажа след кацането. 
Както се случва с интересните и вълшебни книги, човек не осъзнава, че е стигнал до финала на приключението. Книжките за Мина се водят детски, но сложната постановка и многобройните основни персонажи ги поставят наравно със събратята си за възрастни. Също като в 
С какво да запълниш живота си, за да има смисъл? Един свят след катастрофална война, изличила от лицето на земята два континента, се променя, за да създаде правилата на една утопия. Да утолиш жаждата за живот на всеки, като му дадеш трийсет и пет години да мисли, да се развива и да бъде от полза за себе си и обществото. След това е готов да създаде семейство и да се отдаде на мечтите си, подготвен за всички трудности, които могат да се изпречат на пътя му. Кейти Хан е доста внимателна в преценката си и поставя само няколко условия, за да създаде такава утопия. Всичко изглежда идеално и добре планирано. 
Може да те натъжи, може да те разсмее, може да те накара да се замислиш, или пък да разбереш, че е зададен важен въпрос, на който трябва да си отговориш. Книга за Аристотел и Данте – две момчета на възрастта на почти големи хора, но които все още усещат времето, пространството и живота с очите, ума и сърцето на почти още деца. Деца на родителите си, които пък от своя страна се опитват да моделират техния свят. На петнайсет имаш куп въпроси и ги задаваш на себе си или на най-добрия си приятел. Може би е най-добрият приятел, стига да го осъзнаеш наистина, да го почувстваш и, може би, обикнеш. Почти вълшебна корица, направо магическо заглавие, което те кара да потърсиш смисъл в съдържанието. 
Явното надмощие на апокалиптичните тийн романи за вампири, върколаци и ангели придърпа доста младежи към фантазиите за необикновени връзки между митологичните същества и хората. Въпросът как така студенокръвните, примерно, правят любов, без девойката да се почувства поне малко некомфортно, не беше от съществено значение, но затова пък мечтите бяха живи и куп книги с подобна тематика изпълниха рафтовете в книжарниците. Хорър героите започнаха да изпъкват с оформени сякаш от фитнес тела, тотално напуснаха класическия си произход и населиха Земята, за да правят сечено на Брам Стокър и сие. 