Из магията на най-голямото представление – Каравала
Напоследък често ми се случва да се заинтригувам от по-младежки книги. Дали за отмора между другите или поради някакви още по-невинни причини, се заредиха книга след книга, та до „Каравал“ на Стефани Гарбър („Бард“, 2017, с превод на Милена Илиева). Обикновено са някакви фантазьорски или хумористични, тъй че си имам оправдание до някаква степен. 😀 Реших да не се ограничавам, гарантирайки си спокойствие само с трилърите. Младежките книги също имат какво да кажат, стига да ги приемаш за… младежки. 🙂 Има още
Винаги са ме привличали космическите пътувания и не се оказа трудно да се спра на „Дарла – 172 часа на Луната“ („Ергон“, 2017, с превод на Анюта Качева). Предназначен за по-младите читатели, романът се „разхожда“ и в средата на тийнейджърските представи за живота, и сред мрачните пространства на неизвестното. Всъщност идеята му се върти около нещо изключително необичайно, за което не бях чувал до този момент. Така да се каже, фантастичният елемент не е точно в пътуването до Луната (и как би могло?), а в мистерията, която се открива пред екипажа след кацането. 
Както се случва с интересните и вълшебни книги, човек не осъзнава, че е стигнал до финала на приключението. Книжките за Мина се водят детски, но сложната постановка и многобройните основни персонажи ги поставят наравно със събратята си за възрастни. Също като в 
С какво да запълниш живота си, за да има смисъл? Един свят след катастрофална война, изличила от лицето на земята два континента, се променя, за да създаде правилата на една утопия. Да утолиш жаждата за живот на всеки, като му дадеш трийсет и пет години да мисли, да се развива и да бъде от полза за себе си и обществото. След това е готов да създаде семейство и да се отдаде на мечтите си, подготвен за всички трудности, които могат да се изпречат на пътя му. Кейти Хан е доста внимателна в преценката си и поставя само няколко условия, за да създаде такава утопия. Всичко изглежда идеално и добре планирано. 
Може да те натъжи, може да те разсмее, може да те накара да се замислиш, или пък да разбереш, че е зададен важен въпрос, на който трябва да си отговориш. Книга за Аристотел и Данте – две момчета на възрастта на почти големи хора, но които все още усещат времето, пространството и живота с очите, ума и сърцето на почти още деца. Деца на родителите си, които пък от своя страна се опитват да моделират техния свят. На петнайсет имаш куп въпроси и ги задаваш на себе си или на най-добрия си приятел. Може би е най-добрият приятел, стига да го осъзнаеш наистина, да го почувстваш и, може би, обикнеш. Почти вълшебна корица, направо магическо заглавие, което те кара да потърсиш смисъл в съдържанието. 
Явното надмощие на апокалиптичните тийн романи за вампири, върколаци и ангели придърпа доста младежи към фантазиите за необикновени връзки между митологичните същества и хората. Въпросът как така студенокръвните, примерно, правят любов, без девойката да се почувства поне малко некомфортно, не беше от съществено значение, но затова пък мечтите бяха живи и куп книги с подобна тематика изпълниха рафтовете в книжарниците. Хорър героите започнаха да изпъкват с оформени сякаш от фитнес тела, тотално напуснаха класическия си произход и населиха Земята, за да правят сечено на Брам Стокър и сие. 
Мина доста време, откакто прочетох първата книжка от поредицата – 
Дерек става все по-забавен като герой на книга, но това не е изненада, понеже поредицата, в която се перчи като основен персонаж, е една от най-хитроумните, които съм чел. Засега петата книжка – „Животът ми като геймър“ („Софтпрес“, 2016, с превод на Виктория Иванова) – е последната преведена на български, но не след дълго, надявам се, ще се появи и шестата. Дженет Тажиян не пише бързо, но за сметка на това се справя блестящо. Чакам превода с нетърпение! 🙂 Ако някой все още се чуди не съм ли пораснал достатъчно, за да чета подобни книжки, ще напомня, че най-трудно се пише за деца. 
Време ми беше за още едно от шантавите приключения на Дерек Фалън. След доста голяма почивка, започвам приключение четири, което носи несимпатичното заглавие „Животът ми като смотльо“ („Софтпрес“, 2016, с превод на Виктория Иванова). Видях деца, които се мръщят на заглавието, случайно приятелите им да не ги помислят за смотльовци. 😀 Истината е, че точно тази книжка помага да разберем защо се случват смехотворните провали и какво преживяват аутсайдерите, макар да са си съвсем нормални хлапета. 
Все още не мога да се нарадвам в какви хубави издания се продават у нас книгите от трилогията на Рансъм Ригс. Виждал съм издания с меки корици, но те бледнеят пред нашите. Както при 
Какво е да намериш смисъл и дали смисълът си заслужава да бъде намерен? Това са едни много древни въпроси, преминали през цялата човешка история, за да сътворяват и разрушават, да засмиват и натъжават, да раждат идеи и да погребват мечти. Може би смисълът е само човешко творение, което се излъчва през своеобразна призма, пречупваща битието и съзнанието ни. Защо ли Яна Телер е решила да разнищи отново тази тема, която може би има, а може и да няма смисъл? „Нищо“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) обаче не е неразбираема и сякаш има смисъл. Едно момче се възкачва на трона на вселената и раздира реалността чрез логически доводи, от които ни хваща страх. Зададем ли си веднъж въпроса дали нещо има смисъл, можем да разрушим собствената си действителност. 
Нямаше особена причина да си купя тази книга. Разгърнах я в книжарницата и прочетох две от кратичките истории в нея. Дори тогава не почувствах нищо особено. Два часа по-късно в съзнанието ми изникна образа на Есперанса и думите: „Небето никога не е в повече. Може да заспиш и да се събудиш пиян от небе, а небето може и да те закриля, ако си тъжен.“ Прочетох още две от кратките истории и разбрах какво иска от живота крехкото и симпатично момиче. „Къщата на улица Манго“ („Лист“, 2016, с превод на Стефан Русинов) се оказа не толкова вълшебна, колкото поглъщаща емоционално. Напомни ми за историите от детството, които никой не иска да забравя, защото стоплят отвътре по неповторим начин. 
Може би са се появявали и други художествени книги на подобна тематика през последните четиресетина години, но или не съм ги чел, или са потънали в забрава. Помня само дакелчето Фридолин от една хумористична поредица, което ми направи особено впечатление като хлапе. Също тогава прочетох и книгата, с която ви занимавам, но чак сега осъзнавам колко нежна и истинска е историята на Бим. Може би вече я гледам с други очи, може пък причината да е заради натрупването на впечатления от други книги, чрез които съм успял да коригирам начина си на възприемане на определени текстове. Може да звуча излишно възторжено, но „Белият Бим, черното ухо“ („Лабиринт“, 2013, с превод на Лиляна Минкова) е наистина забележителна книга! 
Скълдъгъри Плезънт е популярен герой вече от доста години. Въпреки че досега не бях чел нито една книга на Ланди за него, имах в главата си доста подробности от сюжета и какво впечатление прави с младите, а и по-възрастните му читатели. Книгата си е тийн по всички параграфи, но е написана с размах, което се харесва и от порасналите любители на фентъзи. За мен няма спънка да чета книги, предназначени за дванайсет-тринайсетгодишни, тъй че реших да започна тази магнетична поредица. Главната причина обаче е, че „Скълдъгъри Плезънт“ („Artline“, 2012, с превод на Емануил Томов) е само първата от сравнително дългата поредица за скелета детектив и има доста за четене. 
Да определя тийнейджърска книжка за задължителна в очакващия ме списък с набелязани книги, е повече от странно за мен, но получената предварителна информация направо си ме извади от унеса и хукнах да се снабдя с нея. А работата е там, че изобщо не бях чувал за Тейтъм Флин, нито колко е начетена или опитна в това, което си е наумила – да пише забавни истории. „Жупел за закуска: Дневниците на един Д’Явол“ („Сиела“, 2016, с превод на Борислав Стефанов) може спокойно да се нарече яка книжка, която хем ти пречи да се намусиш, хем ти пълни главата с най-различни полезни факти за живота и… всичко останало. Не е лесно това, да знаете. 