Свят на предела
Когато апокалипсисът е неизбежен, настава времето за равносметка. Обикновено всички знаят какво може да се случи, ако важен ресурс е на изчерпване, но съвсем малко хора ги е грижа за това. Докато не стане прекалено късно. След това оцеляват най-издръжливите. Когато чета антиутопии, през главата ми минават какви ли не сценарии и варианти, но остава и една горчилка – че нещата са пределно сериозни, а мислещите хора са малцинство. Започвам по този начин, защото настоящата книга ми се стори доста реалистична, макар да е определена като поредната антиутопия за тийнейджъри. Никъде не видях заигравка с нещо, което да ме наведе към мисълта, че нещата се „разкрасяват“, за да бъде по-интересно. Може би затова и не бих казал, че е „интригуваща“ или „допадна ми“. „Нито капка вода“ („Прозорец“, 2019, с превод на Ирина Манушева) обаче доставя онова усещане за безвъзвратност, което всички искаме да има в една антиутопия. Има още
Тя е Джулия Алвестън, но всъщност само Търтъл, на четиринайсет, с няколко оръжия в запас и поглед на непримирима бунтарка. Момичето, което живее с баща си и далеч от всички останали. Сякаш това е достатъчно, за да опише едно особено детство, изпълнено с вечната борба между истината и лъжата, преплетени в детското съзнание. Търтъл е едновременно жертва и победител, зависи от трудните решения, които взима всяка една минута от краткия си живот. И от онова, което тя позволява да се случи в собствената ѝ ограничена вселена. Може би човек трябва да се съсредоточи напълно, за да проникне зад бронята на Търтъл. Както и да интерпретирам сюжета, „Моя абсолютна любима“ („Екслибрис“, 2019, с превод на Надежда Розова) изглежда е точно това, което се вижда от първите страници: трудна за възприемане ситуация, пресъздаваща нещо, до което никой не би искал да попадне в действителност. 
Когато се чуе, че някой има бръмбари в главата си, не звучи като комплимент, нали? Но пък история с бръмбари звучи прекрасно, още повече че е написана за умници и любопитковци. От една страна „Момчето и бръмбарите“ („Дуо Дизайн“, 2018, с превод на Михаил Балабанов) е типичната забавна книга с приключения и фантастични елементи за подрастващи, но е и мистерия с малко свежа наука за разкош. Освен това си е пълнокръвен роман, разказан с мисълта да привлече внимание към едни доста пренебрегвани същества. Може винаги да твърдим, че сме си добре с нашия чисто човешки егоизъм и преекспонирани емоционални проблеми, но картинката далеч не е толкова проста. Ленард определено може да забавлява, дори когато ни кара да погледнем на живота от друг ъгъл, направо през очите на нашите съседи по обитание. 
Бързо-бързо преминах и през четвъртата книга от апокалиптичната тийн поредица, която се оказа не само екшън ориентирана, макар да си ги имаше типичните битки на хлапетата герои. Може би свикнах с това детско преекспониране на приключенията с чудовища и филмови препратки, което е типично за аудиторията на книгата, затова новите нюанси ми харесаха изключително много. Сред тази „дандания“ от екшън сцени, няколкото „спирки“ показаха съвсем друга страна от хлапашката действителност. „Последните деца на Земята и Космическото отвъдно“ („ProBook“, 2019, с превод на Боряна Даракчиева) все пак си върви в подходящата тоналност и новите чудовища ги има в изобилие. Но в един момент се оглеждаш и разбираш, че ти и приятелите ти са прецакани и остава само да си направиш съответните изводи за бъдещето. 
Когато отидох да видя Доминик Карильо, съзрях един симпатичен човек с необичайна аура, ако мога така да се изразя. Ако някой беше казал, че това е учителят му, веднага щях да кажа: „Готин учител!“ и да се заслушам по-внимателно. Така или иначе той се представи и всичко нататък продължи доста непринудено и забавно. Да, мислех си, че книгата му също е толкова забавна – просто ще я прочета един следобед, когато имам няколко свободни часа. Но първите страници бяха стряскащи. Бях в необичайното положение да се пренастроя или да я оставя за друг път. Виждам едно четиринайсетгодишно момиче, което е хукнало да „спасява“ любовта си от съперницата, но се сблъсква челно с живота извън къщи. „Необичайните заподозрени“ („Сиела“, 2019, с превод на Явор Недев) е като мисъл под линия, за онези тъмни кътчета, в които не се втренчваш често и отминаваш бързо, понеже си мислиш, че си научил достатъчно и нищо не може да ти попречи да изживееш живота както сам си знаеш. 
Рядко попадам на книга за всички възрасти, а „Пакс“ („Лабиринт“, 2018, с превод на Лидия Шведова) наистина е такава: красива физически, с деликатно излъчване, но и сладка по разбираеми причини. Тази книга-бисер месеци наред беше пред погледа ми. Все поглаждах корицата и се готвех за нея, като да бе особен предмет за изследване. Помислих си, че трябва да имам един цял свободен ден и без да се разсейвам да ѝ дам дължимото, което явно заслужава. Приказка, приключение, драма, може би… Детска книга, тийн, за по-пораснали… Тъжно, почти разплакващо начало, раздяла, несигурност и, там някъде, войната със своите черни краски и плахи очаквания. Има тръпка в това да ти разкажат красива история, забулена в тъмни облаци. Питър и Пакс – две същества от различни светове, които намират причина да бъдат едно цяло. 
Оказа се, че има още една книга за потресаващо смешното семейство Мейзга, което за мен е прекрасна новина, предвид приятните ми спомени за популярната преди години унгарска анимация. Освен удоволствието от четенето, си доставих и повече емоции през призмата на детския си ентусиазъм тогава. Давам препоръки още в началото, така че да не оставя и съмнение в читателите на ревюто. Хрумват ми думи като „щуро“, „шантаво“, „страшно забавно“ и „задължително“, но това си е лично мнение по сантиментални причини. След обобщаващата 
Мина известно време и отново реших да се върна към тази шантава тийн поредица за вилнеещи чудовища и хлапаци биткаджии. Каквото и да кажа, истината е, че интересът към нея беше предвидим. Ако родителите нямат нищо против младежите да „развилнеят“ въображението си, ще останат доволни от реакцията им към тези книги. Пък и аз нямам нищо против да следя докъде се простират перипетиите на героите, които правят всичко възможно да се позабавляват и да се почувстват герои, въпреки коренно променената обстановка по света. Определено всичко зависи от настройката, а в случая тя е на висота. „Последните деца на Земята и кошмарния крал“ („ProBook“, 2018, с превод на Боряна Даракчиева) е наистина атрактивна, ако нямаш против да се почувстваш като в компютърна игра, само че чрез книга, което е по-добрият вариант в ерата на задължителните интерактивни забавления. 
Вече натрупах солиден опит с четене съвременни детски книги, пък и ревютата за тях набъбнаха доста. Но едва ли много хора имат повече опит с това от Ненко Генов чрез блога 
Трябваше ми съвсем малко време, за да разбера, че в тази книга ще попадна на доста познат сюжет, както при много други постапокалиптични романи. Това не би ме спряло, защото харесвам този фантастичен поджанр и не бих пропуснал удоволствието от четенето. Изненадата ми бе в това, че е написан главно за тийн аудитория, което му личи след първите трийсетина страници. Реалистичните илюстрации пък дават малко на фантазията, но присъствието им наистина обогатява цялостното изпълнение. „Архипелаг Ню Йорк“ („Лексикон“, 2018, с превод на Цветана Генчева) си е като бижу на хартия, имайки предвид уменията на Владимир Тодоров в графиката и стажът му в Холивуд. 
Книгите за виртуална реалност отдавна са тема във фантастиката, още от осемдесетте години на 20-и век, така че едва ли има човек, който да се изненадва тепърва. На мен ми е интересна по-сложната визия и гледам да си доставям удоволствие с по-усъвършенствани виртуални светове, или такива с многобройни изненади, свързани с опасностите от „новата (вече не толкова нова) дрога“ на съвременния свят. „Друг свят“ („Бард“, 2018, с превод на Валерий Русинов) е по-скоро тийнейджърска драма с традиционните „тръшкания“ и любов, лутаща се между световете. За да бъде спечелена, младежът трябва да се сбори с виновниците за страданията на младата жена и да се докаже. 
„Небе в дълбините“ („Ибис“, 2018, с превод на Вера Паунова) попадна съвсем ненадейно пред погледа ми, но резюмето ме убеди да я прочета. Кратка и „бърза“, както се казва, освен че всичко говореше, че няма да попадна на безкрайно сложен фентъзи свят, достоен за многотомник. Ако е подобно епично фентъзи, просто не се престрашавам. Дори предпочитам тийн вариантите, като внимавам да няма много любов, която да разводни историята. Е, още в самото начало Йънг изважда оръжията и пролива кръвта на племенните общности. Бързото начало ме увлече толкова, че почти не усетих кога разказът ме впримчи в обятията си. Всъщност не се случват много изненадващи неща, но има драма, сурова природа и чест, която героите пазят с цената на всичко. 
Доста се впечатлявам от добре написани тийнейджърски книги и от време на време ги оценявам високо. Но моментът на истината идва при втората книга, ако нещата опират до поредица. Така се впечатлих от 
Ако погледна назад, май почти винаги съм се забавлявал, когато чета детски и тийн книги. Всеки си има любими от своето детство, но нещата леко се променят веднага щом прескочиш едно-две поколения. Класиката си е класика и всяко дете ще се срещне с нея в училище. Номерът е да надникнеш в книгите на по-съвременните автори и да видиш докъде се простират интересите на хлапетата. Все още съм под влиянието на 
Сигурно много хора искат да попаднат на поредица с размаха на „Хари Потър“ и да очакват всяка следваща книга с нетърпение. За да не давам напразни надежди, аз самият не бих сложил „Невърмур“ на същата плоскост. Но пък тя по свой начин ми направи изключително впечатление. Дори съм страшно любопитен как ще се развият събитията във втората книга, която още не е излязла в оригинал към момента. „Изпитанията на Мориган Врана“ („Бард“, 2018, с превод на Иван Иванов) е наистина любопитна с необичайния си сюжет и непресекващите изненади в един причудлив фентъзи свят. Таунсенд е подредила нещата така, че във всеки един момент читателят да тръпне в очакване какво ще се случи на следващата страница. 