Виртуалните демони
Книгите за виртуална реалност отдавна са тема във фантастиката, още от осемдесетте години на 20-и век, така че едва ли има човек, който да се изненадва тепърва. На мен ми е интересна по-сложната визия и гледам да си доставям удоволствие с по-усъвършенствани виртуални светове, или такива с многобройни изненади, свързани с опасностите от „новата (вече не толкова нова) дрога“ на съвременния свят. „Друг свят“ („Бард“, 2018, с превод на Валерий Русинов) е по-скоро тийнейджърска драма с традиционните „тръшкания“ и любов, лутаща се между световете. За да бъде спечелена, младежът трябва да се сбори с виновниците за страданията на младата жена и да се докаже. Има още
Advertisements
„Небе в дълбините“ („Ибис“, 2018, с превод на Вера Паунова) попадна съвсем ненадейно пред погледа ми, но резюмето ме убеди да я прочета. Кратка и „бърза“, както се казва, освен че всичко говореше, че няма да попадна на безкрайно сложен фентъзи свят, достоен за многотомник. Ако е подобно епично фентъзи, просто не се престрашавам. Дори предпочитам тийн вариантите, като внимавам да няма много любов, която да разводни историята. Е, още в самото начало Йънг изважда оръжията и пролива кръвта на племенните общности. Бързото начало ме увлече толкова, че почти не усетих кога разказът ме впримчи в обятията си. Всъщност не се случват много изненадващи неща, но има драма, сурова природа и чест, която героите пазят с цената на всичко. 
Доста се впечатлявам от добре написани тийнейджърски книги и от време на време ги оценявам високо. Но моментът на истината идва при втората книга, ако нещата опират до поредица. Така се впечатлих от 
Ако погледна назад, май почти винаги съм се забавлявал, когато чета детски и тийн книги. Всеки си има любими от своето детство, но нещата леко се променят веднага щом прескочиш едно-две поколения. Класиката си е класика и всяко дете ще се срещне с нея в училище. Номерът е да надникнеш в книгите на по-съвременните автори и да видиш докъде се простират интересите на хлапетата. Все още съм под влиянието на 
Сигурно много хора искат да попаднат на поредица с размаха на „Хари Потър“ и да очакват всяка следваща книга с нетърпение. За да не давам напразни надежди, аз самият не бих сложил „Невърмур“ на същата плоскост. Но пък тя по свой начин ми направи изключително впечатление. Дори съм страшно любопитен как ще се развият събитията във втората книга, която още не е излязла в оригинал към момента. „Изпитанията на Мориган Врана“ („Бард“, 2018, с превод на Иван Иванов) е наистина любопитна с необичайния си сюжет и непресекващите изненади в един причудлив фентъзи свят. Таунсенд е подредила нещата така, че във всеки един момент читателят да тръпне в очакване какво ще се случи на следващата страница. 
Който се страхува, не ходи в гората при мечките. Но не става въпрос за Коралайн. Тя има много основателна причина да потърси отговори на въпросите си и си пъха носа навсякъде, дори когато има вероятност да се изплаши. И не се нуждае от убеждаване. Родителите ѝ смятат, че са си свършили работата за няколко години и не ѝ предоставят така необходимото внимание. Направо деликатна ситуация, която влече след себе си тъжни изводи. Затова е време за едно пътуване из мрачните дебри на подсъзнателното, където фантазията и реалността са огледални образи, но с различна окраска. Геймън започва да ровичка из тези мистерии на детството и ни кара да отворим вратата, за да се изправим пред страха. 
Случвало ми се е да чета много деликатни книги, а също и доста „разпуснати“, ако говорим за младежките стълкновения с израстването. Аз лично предпочитам дързостта и истината, която научаваш от първа ръка. Шестнайсетгодишните няма как да ги поставиш в клетка и да очакваш всичко да е мирно и тихо. Почти всичко е свързано със секс и свобода, стихийност и експерименти с нещата от живота. „Джунглата на скакалците“ („Deja Book“, 2018, с превод на Надя Баева) наистина отива към крайната точка, също като при опънат до скъсване ластик, и изобщо не се съобразява с някакви строго установени норми. 
Знайно е, че в българската детска литература съществува известен вакуум, ако говорим за луди приключения, наситени с екшън сцени, намеса в световните порядки – точно както си представят хлапетата едно диво детство. Да, вече си имаме туристически гид за приключенци! 🙂 Героите на тази книга не са толкова малки, за да се притесняваме от смелите решения, които взимат. Но пък така се създава една по-разчупена атмосфера, не без помощта и на Калоян Захариев. Диви и щастливи им кажи и ги последвай на поредното приключение. „Съкровище, пищови и южни морета“ („Upper earth books / Горната земя“, 2017) е дотолкова луда и хлапашки настроена, че те кара да хванеш самолета и да се бухнеш на най-причудливото място, което може да съществува. 🙂 
Темата в книгата не е нова. Обикновено чета доста сериозни книги, които развиват идеята за мини общество, живеещо в ограничено пространство. Много често оставам задоволен от развитието на повечето сюжети, но се случва и обратното. Катрин Макгий е избрала доста лесен начин да представи такова общество, прикрепвайки към един затворен свят традиционните тийн болежки на израстването. „Хилядният етаж“ („Бард“, 2017, с превод на Цветана Генчева) съвсем определено е насочен към по-младата аудитория, която все още намира смисъл в интригите и сплетните тип училищна любов, забавленията с опиати и готините приятели за престиж. 
Напоследък наситих свободното си време с детско-юношески книги. Да ви кажа, никак не ми беше зле. „Учебен кораб ‘Тобърмори’“ („Ергон“, 2017, с превод на Мирела Стефанова) също спада към тази категория. Ако ще чета детски книги, гледам да съдържат смислена история и да са забавни/увлекателни. Онова, което привлича хлапетата към четенето, е приключението, отговорите на някои интересуващи ги въпроси и забавните моменти, така че да си прекарат чудесно извън училище. Е, модерните напоследък книги буквално превръщат училището в арена на своеволията, но това е друга тема, с която няма да ви занимавам сега. 
Тази книга ме изненада приятно. В нея няма дълбокомислени и проникновени неща, но създава усещане за живост, цел в живота и има силата да нахъсва тези, които търсят повече оптимизъм в свят, пълен с противоречия и печал. Това е книга за стремежите, желанията и миговете на удовлетворение от изпълнените цели. В един момент трябва да решиш накъде да поемеш и решението ще си е само твое. Ако просто попиваш желанията на околните, това няма да е напълно твоят живот, нали? „Зоро в снега“ („Арка“, 2016, с превод на Тонина Манфреди) е книга за човека и кучето, за тяхната привързаност, щастливите моменти, които споделят и дългата история на едно ползотворно приятелство. 
За Мортен Санден бях чувал все хубави неща и реших да прочета негова книга. Отначало си представях забавна детска книжка за тайнствена къща, в която се случват мистериозни неща, а няколко хлапета изживяват първите си страхове, пробудени от непознати явления. Като че има доста от това, но, като в криво огледало, събитията се пречупват през погледа на един много интересен персонаж, за когото времето на този свят почти е приключило. „Къщата без огледала“ („Ергон“, 2017, с превод на Диана Райкова) не е познатата призрачна история, макар да има такава атмосфера. 
Колкото и време да е минало от първото излъчване на „Семейство Мейзга“, за мен си остава една от най-забавните и добре изглеждащи поредици, чак до ден днешен. Разбира се, на мен ми допадна фантастичния елемент, основна причина за почти всички невероятни случки, разиграли се не къде да е, а отсам Желязната завеса, някъде между 60-те и 70-те години на XX век. Новината за излизането на тази книжка с част от историите на семейството, веднага ме накара да си припомня някои епизоди и просто да изчакам да се появи. От четенето си взех нужното удоволствие – все така забавно и удовлетворяващо, както беше при анимационните серии. 
Тук не мога да не направя сравнение с куп предишни детски и тийнейджърски книги, които прочетох през последната година. Ако има някаква „спирачка“ за авторите, когато пишат книги за определена възраст, то тя би трябвало да бъде като регулатор на съдържанието: това е за деца, това – за тийнейджъри, или пък за възрастни. Повечето от днешните хлапета са доста разкрепостени и за тях ограничението се основава на „разбиране“ или „неразбиране“ на случващото се в книгите. Ако не разбират нещо, те просто губят интерес. Ако питаш някое хлапе, то ще определи книгите за неговата възраст като „бебешки“ и няма да им обърне внимание. 
Очакваше се за има още истории за чудатите, защото темата за герои с необикновени способности е широка и доста богата, стига Рансъм Ригс да не е решил да ни напълни с „книжни допълнения“ като при Роулинг и Риърдън. Децата може и да се радват на някой албум с „автентични“ снимки на чудати, пълен с разяснения кой откъде произхожда, какви са му способностите и как е разбрал за тях. 