Белтьо по стъпките на голямата тайна
От много време не съм поглеждал като читател към конспиративните трилъри, макар да следя изкъсо новите книги на популярните у нас автори, основно заради любопитството и работата. Навремето успях да пропусна Том Егеланд, който доразви сюжетите си в тази посока и героят му, археолога Бьорн Белтьо, натрупа доста години сред историческите тайни и загадки. Естествено, аз обръщам внимание на развлекателната част и не приемам сериозно хипотезите около определени събития, които аха да се превърнат в теории на страниците на романите. Но пък изпитвам удоволствие, когато нечие въображение сглоби достатъчно интригуваща история от изровени древни артефакти и ги постави под юрисдикцията на тайнствени организации и ордени. Представете си как някой (почти) случаен човек попадне на следа, която дава насоки към невероятни нови знания, достъпни за шепа „избрани“. Това си е начало на страхотно приключение, мисля. Колкото по-тайнствено е всичко, толкова по-добре. „Краят на кръга“ („Персей“, 2009, с превод на Зорница Савчева) насочва вниманието именно в тази посока: древни тайни и документи, които могат да променят изцяло възгледите на съвременните хора, особено на вярващите в божествения произход на живота и характерните символи на тази вяра. Вдъхновението на Егеланд стига до особено важна реликва с 2000 годишна история.
Пътуването във времето е сладка тема във фантастиката и не е необходимо много време един читател да развихри въображението си в тази посока. Но към този момент бъдещето е в плен на мечтите, прогнозите и математическите вероятности. Несъмнено науката придвижва нещата с бързи темпове, но една машина на времето би била от полза за най-нетърпеливите. А ако не е необходима машина? Един поглед към необятната Вселена и теоретичните разработки на учените съвсем ясно показва, че нещата са пределно сложни и все още виждаме мъгла на хоризонта, въпреки честите „пробиви“ като знанието за квантовата механика, черните дупки, тъмната материя и енергия и гравитационните върни. И тук не е необходимо да си измисляме, защото всичко наоколо се подчинява на определени правила и закони. Просто ни трябва повече време. Том Суетърлич отива доста напред в художествен аспект, с което „Погубеният свят“ („My Book“, 2019, с превод на Надежда Розова) придобива ореол на магнетично четиво, подходящо за по-напредналите с материала. 
Време беше да се потопя отново в някой крими трилър, предвид купищата твърде сериозни и замислящи книги напоследък. Особено след като с предната не се получи особено добре. Пък и Исландия е достатъчно привлекателна дестинация за провеждането на разследване на убийство. При положение, че цялото население на тази държава може да се съпостави с един от големите градове в България, издирването на убиец по описание ще трябва да е свързано с повече трудности за разследващите, за да не се окаже прекалено лесно. Самата корица е убийствено добра и предполага нещо повече от класически криминален роман, така че с удоволствие се потопих в „ДНК“ („Емас“, 2020, с превод на Айгир Сверисон). Както се оказа, мащабите са малки, но загадката е пределно сложна. Обичам заравянето в човешките отношения, а Ирса Сигурдардотир не се скъпи да направи от героите си живи и магнетични образи. 
След поредицата сериозни, тъжни и забавни книги, реших да превключа на трилъри. „Игра на непознати“ („Millenium“, 2019, превод на Маргарита Терзиева) ми изглеждаше подходяща, заради малкия си обем и мистериозен сюжет, който доста ме заинтригува. Към момента не можех да си представя нещо по-маниашко от странна игра със стотици хора, решили да се позабавляват, навлизайки в личното пространство на непознати. Не е като да кажеш „здрасти“ и да подадеш ръка за поздрав. Явно в тези по-малко от двеста страници ще се вихри едно масово проследяване, като в някои от случаите ще има и луди глави със свой прочит на правилата. Всъщност действието се оказа монотонно, без изобщо да показва признаци на „освежаване“. Но пък идеята е много добра и води към едно мистериозно пътуване, към мислите и действията на хора, които допреди минута не са били от особен интерес за когото и да е, а и никой не би обърнал внимание на техния живот и навици, освен близките им и личните познати. 
Нямах кой знае какви колебания дали да чета тази книга – дебют в жанровата литература у нас само по себе си е любопитно събитие. В България трилъри се четат много, но писането е друга работа. Така или иначе вече се натрупа база и по-смелите могат да изпробват перото си в жанра. За Даниела Георгиева не знам почти нищо, но през книгата много неща могат да се видят. Сюжетът е разпознаваем, но началото не подсказва в каква посока ще поемат събитията. Всъщност имах някакви притеснения заради краткостта на текста и честото маркиране на факти, от които не произлизаше почти нищо с напредването на историята. Много автори на трилъри доста добре умеят да уплътняват сюжетите си с „обогатяващи сцени“, които наистина карат читателя да усети напрежението и напълно да „влезе“ в действието Но все пак „Заключени спомени“ („Сиела“, 2019) се оказа сравнително добро начало и не мисля, че заслужава пренебрежение. 
Ако ме питат коя е най-страшната книга, която съм чел, ще ми е трудно да отговоря, особено след като се научих да се нагаждам съзнателно към спецификата и внушенията, съпътстващи всяка книга. Трудно е да се определи, щом самият аз ровичкам из дълбоко скритите страхове в главата ми и се старая да усиля ефекта. Бих казал, че малко хора имат ефективен „усилвател“. Чакащите да бъдат изплашени, така да го кажа, трудно биха разбрали подобен „спусък“ и ефектите, произлезли от него. Обикновено филмите облъчват с емоции, а книгите използват читателското въображение, затова второто средство е по-подходящо за „настройката“ и е сигурен тест за възприемчивост към страшните истории. „Затова „Психо“ („Сиела“, 2018, с превод на Николай Аретов) не е предназначена за всеки. Наглед кратката и леко мистериозна история от 1959-а няма заряда на съвременните си аналози, но ако се вгледа човек в подробностите, нещата стават далеч по-сериозни. 
Вече познавам писането на Джо Хил, предвид срещите ми с неговите романи „Кутия с форма на сърце“ и 
Често фантастиката забърква солиден научен коктейл от теории и хипотези, за да даде тласък на въображението на читателите. Какво по-хубаво от смръщено чело, чиито притежател се опитва да си обясни почти непреводимата на разбираем език квантова механика. Ако си учен теоретик, ще се заровиш в томовете, изпълнени с формули или ще гледаш видео от поредната научна конференция, в опит да достигнеш подходящото ниво, което ще ти помогне да осмислиш последните достижения в областта. Но ако просто обичаш научната фантастика и просто проявяваш любопитство, една художествена творба би свършила чудесна работа. И тъй като моята „подготовка“ по темата е на любител, подобни книги ме привличат изключително много. Освен това наскоро прочетох удивителната 
Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници. 
Бях далеч от мисълта, че ще получа от тази книга повече, отколкото съдържа в действителност, но все пак очаквах повече мистериозност и „литературни ефекти“. „Пророчества от лудницата“ („Кибеа“, 2012, с превод на Пейчо Кънев) си е редови политически трилър, оставен сякаш да се развива на произвола, като в един момент ми досади, въпреки прочетените стотици подобни, които поглъщах с удоволствие навремето. Все пак мога да кажа и добри неща, макар да са доста малко, предвид обема и позоваването в действителни събития. Кийс е известен с една друга книга, която още не съм чел, защото не можах да намеря никъде. Пък и без това не обичам да слагам в една кошница всички книги на един автор, така че този факт ме улеснява допълнително. 
Често отказвам книги, в които става въпрос за някое секретно разузнаване или политически машинации. Нещата са ясни още на първите страници, затова на мен ми трябва и нещо допълнително, малко „украса“, за да не заспя по средата на някое изречение. „Операция ‘Орфей’“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има точно такава вграден нишка, която създава мистерията и да води цялата интрига. Освен това е набъркан странен експеримент, нещо достатъчно замислящо за претенциозните читатели. Не че не сме чували за такива от Студената война, но това си е знак за някакъв потенциал. Мосави наистина умее да забърква каши около това и онова секретно разузнаване, но и се насочва към целта на експеримента. Целта е да се разгледат по-подробно психологическите ефекти и всичко да заприлича на една голяма мистерия. 
Иманяри, археолози, престъпници и полицаи са интересна комбинация от персонажи за една добра история, стига да има и съкровище. А в „Светилището“ („Монт“, 2018) има такова, и то доста добре известно на всеки. Криминалното разследване носи допълнителна интрига, с което краткият роман на Янислава Вълкова придобива съвсем видими очертания. За мен беше изненада да открия, че има още една нейна книга от същия тип, която съм пропуснал, но лесно ще издиря и прочета скоро. Това ме навежда на мисълта, че Вълкова е отработила добре една идея, за да я превърне постепенно в поредица. Все пак тази книга може да се чете и напълно самостоятелно, защото наистина не остават неизяснени неща до края. Освен това сюжетът е привлекателен и без да е усложнен от допълващи елементи, както се получава при подобни книги. 
Принципно гледам да стоя далеч от политически трилъри, защото са ми скучни. Но все пак от време на време преглеждам подобни книги, за да открия нещо по-разчупено от темата влиятелни политици и разни машинации, които „затриват“ света. „Пирът на зверовете“ („Millenium“, 2017, с превод на Александра Желева) не е нищо подобно, поне що се отнася до традициите в жанра. Тук нищо не ми изглежда преекспонирано, макар да е пълно с всякакви примери за извращения и нездрави страсти. Мезон не се занимава с официални приеми и уловки, а веднага навлиза сред тъмните кътчета на човешките слабости, които превръщат влиятелни личности в престъпни наглеци. 
Книжен Петър 