„Истината за случая ‘Хари Куебърт’“ на Жоел Дикер

Черновата в живота и сърцето

1-182433_b

   Както често се случва, някои книги стоят скрити от погледа ми, защото съм ги оставил в закътан ъгъл и изобщо не предполагам колко много ще ми харесат. Не си спомням какво е било първосигналното ми впечатление от накратко изведената история на задната корица, но трябваше някой да ми напомни за нея, за да я изровя и да ѝ обърна подобаващо внимание. Също като събитията в нея, изпълнени с любов, страх, много неизвестности, двама писатели, две книги, орисани да се родят трудно и да станат причина за изненадващи развръзки. „Истината за случая ‘Хари Куебърт’“ („Колибри“, 2013, с превод на Росица Ташева) прилича много на криминална история, сякаш възкръснала от нищото, но всъщност е по-скоро тревожна и драматична ретроспекция на сътворението, което витае в умовете на писателите, раждането на идеи, мисли, чувства, любов. Преди думите да сътворят нова реалност, се случва нещо наистина удивително. Жоел Дикер е написал впечатляваща книга, която почти незабележимо пусна кълнове в ума ми, израсна и разцъфтя по начин, който не съм очаквал. Сигурен съм, че и аз ще сложа накрая традиционните категории „трилър“ и „криминален роман“, но в действителност не я четох по този начин. Тази книга не може да се разкаже, нито да се опише по стандартен начин.

Има още

„Дебютант“ на Сергей Лебедев

Идеологията на смъртта

1-235528_b

   Шпионската тематика в литературата е далеч от моите интереси, макар от време на време да проследявам някой нашумял случай от последните години. Казвам си, че това е действителност, от която могат да произтекат тревожни бъдещи събития, но никога не съм се замислял сериозно. Може би заради художествените интерпретации, които щедро разкрасяват фактите и превръщат темата просто в част от популярната култура, т. е. забавление за масите. Ако се замислим сериозно, истината е далеч по-плашеща. Студената война стои удобно в миналото, почти превърната в легенда за новите поколения. Може би нищо не е приключило, а е преминало на ново ниво. Сергей Лебедев усеща необходимостта да се пише за това, сериозно и с нужното внимание към детайлите. Романът трябва да избяга от преструвките и героичните интерпретации, да бъде нещо повече от шпионски трилър със задължителни елементи. Точно това виждам в настоящата книга. Подобни на нея се пишат и ще продължават да се пишат, независимо от моментната оценка на минали и настоящи събития. „Какво се случва?“ и „Защо се случва?“ са особено важни въпроси, отговорите на които се получават трудно и са свързани с много условности. „Дебютант“ („Кръг“, 2022, с превод на Денис Коробко) изследва тревожна действителност, съшита от минало, чието влияние се е простряло и в настоящето.

Има още

„Мазето“ на Благой Д. Иванов

Звярът и щастието

1-226584_b

   Винаги съм се питал дали в страховете надделява вече изградената емоционалност или на преден план излиза древния инстинкт за самосъхранение. Вероятно реагират и двете, просто пътят е различен и разклонението със сигнализиращия семафор се ръководи от случайните решения в играта на живота. След прочитането на тази книга човек би следвало да обърне взор към себе си и да потърси издайнически улики за нещо прикрито и нездраво, което тихо си проправя път към съзнанието, готово да поеме контрола. Самата идея е плашеща и означава, че не винаги сме готови да погледнем истината в очите. Благой Д. Иванов използва две думи за описване на състоянието на героя си: повреден и счупен. Представата е за нещо механично, грешка в системата или физически недъг. Но ако говорим за чувства, нещата опират до психопатично състояние, способно да преодолее преградите на съзнателните решения и да избяга на свобода. „Мазето“ („Сиела“, 2020) е роман за любовта, силата на чувствата и дръзновението да живееш извън правилата, когато единственият ти избор е да задоволяваш собствените си страсти. Свежа и напоителна книга за Звяра в ума и сърцето, онази трудно контролирана страст във всеки от нас. Разбира се, в този случай на преден план излиза тъмната страна.

Има още

„Краят на кръга“ на Том Егеланд

Белтьо по стъпките на голямата тайна

1-642967_b

   От много време не съм поглеждал като читател към конспиративните трилъри, макар да следя изкъсо новите книги на популярните у нас автори, основно заради любопитството и работата. Навремето успях да пропусна Том Егеланд, който доразви сюжетите си в тази посока и героят му, археолога Бьорн Белтьо, натрупа доста години сред историческите тайни и загадки. Естествено, аз обръщам внимание на развлекателната част и не приемам сериозно хипотезите около определени събития, които аха да се превърнат в теории на страниците на романите. Но пък изпитвам удоволствие, когато нечие въображение сглоби достатъчно интригуваща история от изровени древни артефакти и ги постави под юрисдикцията на тайнствени организации и ордени. Представете си как някой (почти) случаен човек попадне на следа, която дава насоки към невероятни нови знания, достъпни за шепа „избрани“. Това си е начало на страхотно приключение, мисля. Колкото по-тайнствено е всичко, толкова по-добре. „Краят на кръга“ („Персей“, 2009, с превод на Зорница Савчева) насочва вниманието именно в тази посока: древни тайни и документи, които могат да променят изцяло възгледите на съвременните хора, особено на вярващите в божествения произход на живота и характерните символи на тази вяра. Вдъхновението на Егеланд стига до особено важна реликва с 2000 годишна история.

Има още

„Краят на октомври“ на Лорънс Райт

Изпитание пред човечеството

1-225916_b

   Малко особено се чувствам, когато чета медицински трилър за пандемия по време на пандемия. Самата книга никак не напомня на настоящата действителност, но достатъчно добре резюмира възможните сценарии и прави ретроспекция на потушаването на отминали и почти забравени болести, свързани с вирусна и бактериална инфекция. Естествено, това е роман и води читателя в чисто литературни хипотези, дори крайности като прословутия свършек на света, когато започва да се разпада самата социална структура и предвидимото престава да играе своята роля. „Краят на октомври“ („Enthusiast“, 2020, с превод на Христо Димитров) обаче не е само вихрен екшън, мъртви тела и предупреждение за грешките, които можем да сътворим. Тук са намесени политика, религия, икономика и чисто човешкия фактор като основа на трагедията. Романът е и семейна драма, така че има какво да се случва на тези 480 страници. Не бих пропуснал и старанието на автора да събере достатъчно информация от медицински светила за целите на произведението си. Това е особено важно, ако искаш да напишеш нещо достатъчно въздействащо сред доста прочути класики със сюжет за пандемия.

Има още

„Звезда на севера“ на Д. Б. Джон

Под знамената на режима

1-222156_b

   Когато попадна на нещо за Северна Корея, винаги проявявам интерес. Гледал съм документални филми, чел съм статии, репортажи и някои книги, но никога не ми е било достатъчно. Може би защото информацията от тази затворена държава често е придружавана от неизяснени факти и допълнителни въпроси. С респект прочетох „Синът на управителя на сиропиталището“ на Адам Джонсън, която така и не се изличи от съзнанието ми. Дойде ред и на „Звезда на севера“ („Рива“, 2019, с превод на Михаил Григоров) – роман под формата на шпионски трилър, написан след доста проучвания и посещение на автора в страната. Всъщност не оцених толкова шпионската част, свързана със САЩ и техните интереси, колкото драматичните сцени в самата Северна Корея. Отчасти можем да си представим какво се случва в една държава, която се ръководи от репресивен режим, но понякога дори въображението не може да се справи с всичко. Фактите говорят, че семейство Ким продължава да управлява и никой не знае кога ще приключи всичко, за разлика от други режими, вече част от миналото. Знаем за Хитлер, Сталин, Мао, Пол Пот и т. н., но в Северна Корея всичко е наред, ако говорим за дълголетността на режима. В този роман има много от онова, което всеки би определил като почти нереално. Всъщност си е тъжна констатация, че и днес има от какво да се притесняваме, когато всичко би трябвало да е наред. Злото винаги е готово да се разбуди някъде по света и никой не е готов за последствията.

Има още

„Погубеният свят“ на Том Суетърлич

С поглед към края

1-221107_b   Пътуването във времето е сладка тема във фантастиката и не е необходимо много време един читател да развихри въображението си в тази посока. Но към този момент бъдещето е в плен на мечтите, прогнозите и математическите вероятности. Несъмнено науката придвижва нещата с бързи темпове, но една машина на времето би била от полза за най-нетърпеливите. А ако не е необходима машина? Един поглед към необятната Вселена и теоретичните разработки на учените съвсем ясно показва, че нещата са пределно сложни и все още виждаме мъгла на хоризонта, въпреки честите „пробиви“ като знанието за квантовата механика, черните дупки, тъмната материя и енергия и гравитационните върни. И тук не е необходимо да си измисляме, защото всичко наоколо се подчинява на определени правила и закони. Просто ни трябва повече време. Том Суетърлич отива доста напред в художествен аспект, с което „Погубеният свят“ („My Book“, 2019, с превод на Надежда Розова) придобива ореол на магнетично четиво, подходящо за по-напредналите с материала. Има още

„ДНК“ на Ирса Сигурдардотир

Убийства и загадки в Исландия

13-221756_b-001   Време беше да се потопя отново в някой крими трилър, предвид купищата твърде сериозни и замислящи книги напоследък. Особено след като с предната не се получи особено добре. Пък и Исландия е достатъчно привлекателна дестинация за провеждането на разследване на убийство. При положение, че цялото население на тази държава може да се съпостави с един от големите градове в България, издирването на убиец по описание ще трябва да е свързано с повече трудности за разследващите, за да не се окаже прекалено лесно. Самата корица е убийствено добра и предполага нещо повече от класически криминален роман, така че с удоволствие се потопих в „ДНК“ („Емас“, 2020, с превод на Айгир Сверисон). Както се оказа, мащабите са малки, но загадката е пределно сложна. Обичам заравянето в човешките отношения, а Ирса Сигурдардотир не се скъпи да направи от героите си живи и магнетични образи. Има още

„Игра на непознати“ на Питър Гадол

Следвай, за да разбереш

1-217500_b-002   След поредицата сериозни, тъжни и забавни книги, реших да превключа на трилъри. „Игра на непознати“ („Millenium“, 2019, превод на Маргарита Терзиева) ми изглеждаше подходяща, заради малкия си обем и мистериозен сюжет, който доста ме заинтригува. Към момента не можех да си представя нещо по-маниашко от странна игра със стотици хора, решили да се позабавляват, навлизайки в личното пространство на непознати. Не е като да кажеш „здрасти“ и да подадеш ръка за поздрав. Явно в тези по-малко от двеста страници ще се вихри едно масово проследяване, като в някои от случаите ще има и луди глави със свой прочит на правилата. Всъщност действието се оказа монотонно, без изобщо да показва признаци на „освежаване“. Но пък идеята е много добра и води към едно мистериозно пътуване, към мислите и действията на хора, които допреди минута не са били от особен интерес за когото и да е, а и никой не би обърнал внимание на техния живот и навици, освен близките им и личните познати. Има още

„Заключени спомени“ на Даниела Георгиева

Живот извън спомените

1-219683_b   Нямах кой знае какви колебания дали да чета тази книга – дебют в жанровата литература у нас само по себе си е любопитно събитие. В България трилъри се четат много, но писането е друга работа. Така или иначе вече се натрупа база и по-смелите могат да изпробват перото си в жанра. За Даниела Георгиева не знам почти нищо, но през книгата много неща могат да се видят. Сюжетът е разпознаваем, но началото не подсказва в каква посока ще поемат събитията. Всъщност имах някакви притеснения заради краткостта на текста и честото маркиране на факти, от които не произлизаше почти нищо с напредването на историята. Много автори на трилъри доста добре умеят да уплътняват сюжетите си с „обогатяващи сцени“, които наистина карат читателя да усети напрежението и напълно да „влезе“ в действието Но все пак „Заключени спомени“ („Сиела“, 2019) се оказа сравнително добро начало и не мисля, че заслужава пренебрежение.  Има още

„Психо“ на Робърт Блох

Страхът в телата, страхът в умовете

1-214131_b   Ако ме питат коя е най-страшната книга, която съм чел, ще ми е трудно да отговоря, особено след като се научих да се нагаждам съзнателно към спецификата и внушенията, съпътстващи всяка книга. Трудно е да се определи, щом самият аз ровичкам из дълбоко скритите страхове в главата ми и се старая да усиля ефекта. Бих казал, че малко хора имат ефективен „усилвател“. Чакащите да бъдат изплашени, така да го кажа, трудно биха разбрали подобен „спусък“ и ефектите, произлезли от него. Обикновено филмите облъчват с емоции, а книгите използват читателското въображение, затова второто средство е по-подходящо за „настройката“ и е сигурен тест за възприемчивост към страшните истории. „Затова „Психо“ („Сиела“, 2018, с превод на Николай Аретов) не е предназначена за всеки. Наглед кратката и леко мистериозна история от 1959-а няма заряда на съвременните си аналози, но ако се вгледа човек в подробностите, нещата стават далеч по-сериозни.  Има още

„NOS4A2“ („Носферату“) на Джо Хил

Зловещо и приказно

1-220121_b   Вече познавам писането на Джо Хил, предвид срещите ми с неговите романи „Кутия с форма на сърце“ и „Пожарникаря“. Някак пропуснах „Рога“, но ще си наваксам по някое време. Първата четох без особени очаквания и ми се стори симпатична. От втората исках далеч повече и останах доволен. Но един роман стоя дълго време непреведен, въпреки страхотните отзиви, които пълзяха наоколо. Това си беше книгата на Хил, след която щях да му лепна етикет и да реша дали да продължавам да го чета. Е, „NOS4A2“ („Ибис“, 2019, с превод на Стефан Георгиев) си заслужи аплодисментите, а надеждите ми за още от същото са насочени към пропуснатата книга и новите сборници от последните две години. У нас Хил остана някак „залепен“ за баща си и това, разбира се, пречи да се направи правилна равносметка за творбите му. Макар да използва „заемки“ от света на Кинг, той се придържа към свой специфичен начин на писане и си личи желанието му да „изкара“ нещо грандиозно, което да спечели признание и на българска почва.  Има още

„Потрепващите“ на Тед Козматка

Светове зад ъгъла

1-219881_b   Често фантастиката забърква солиден научен коктейл от теории и хипотези, за да даде тласък на въображението на читателите. Какво по-хубаво от смръщено чело, чиито притежател се опитва да си обясни почти непреводимата на разбираем език квантова механика. Ако си учен теоретик, ще се заровиш в томовете, изпълнени с формули или ще гледаш видео от поредната научна конференция, в опит да достигнеш подходящото ниво, което ще ти помогне да осмислиш последните достижения в областта. Но ако просто обичаш научната фантастика и просто проявяваш любопитство, една художествена творба би свършила чудесна работа. И тъй като моята „подготовка“ по темата е на любител, подобни книги ме привличат изключително много. Освен това наскоро прочетох удивителната „Тъмна материя“ на Блейк Крауч и беше въпрос на време да се огледам за нещо друго по темата.  Има още

„Сребърният път“ на Стина Джаксън

Пътят на изгубените души

1-219015_b-001   Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници.  Има още

„Пророчества от лудницата“ на Даниел Кийс

Тайни и тероризъм

1-173407_b-001   Бях далеч от мисълта, че ще получа от тази книга повече, отколкото съдържа в действителност, но все пак очаквах повече мистериозност и „литературни ефекти“. „Пророчества от лудницата“ („Кибеа“, 2012, с превод на Пейчо Кънев) си е редови политически трилър, оставен сякаш да се развива на произвола, като в един момент ми досади, въпреки прочетените стотици подобни, които поглъщах с удоволствие навремето. Все пак мога да кажа и добри неща, макар да са доста малко, предвид обема и позоваването в действителни събития. Кийс е известен с една друга книга, която още не съм чел, защото не можах да намеря никъде. Пък и без това не обичам да слагам в една кошница всички книги на един автор, така че този факт ме улеснява допълнително.  Има още