Вината в нашето детство
Усещането ми за тази книга е противоречиво, защото по-скоро изпитвам страх от прочетеното, отколкото задоволство, че съм открил поредната добра книга, която бих препоръчал на всички читатели със здрави нерви. „Съседката“ („Artline“, 2016, с превод на Вихра Манова) е вдъхновена от реални събития, представата за които би накарала човек да настръхне и да си зададе куп неудобни въпроси. Тук чудовището не идва от друг свят, нито се е вселило в някой от героите. Ужасът не се крие в изтичащата от тялото кръв или страшната смърт. Има още
„…от онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.“
Едно от нещата, които смятам в себе си за позитив е, че не ми е задължително да очаквам отзиви от някоя книга, за да се заинтересувам от нея. „Най-щастливото момиче на света“ („Хермес“, 2017, с превод на Павлина Миткова и Нина Руева) беше от онези, които разгръщах постоянно и се чудех дали попадам на трилър или на поредната история за клето момиче, „нападнато“ от миналото си – просто драма, наситена с женските символи на порастването и какви последствия има в настоящето. Отдавна се интересувам от женската гледна точка към някои проблеми и ми се искаше тази книга да разнообрази донякъде представите ми. 
Ако тази книга не ми беше препоръчана, едва ли щях да я чета. Но така се случва: от разговор към разговор, „Dominus“ („Ибис“, 2015, с превод на Коста Сивов) си намери мястото сред другите чакащи за прочит книги и редът ѝ дойде няколко месеца по-късно. Всъщност отдавна не чета за конспирации и религия в трилъров вариант, но, както често се случва, подаръкът за рождения ти ден е вълшебно действие и нещата стоят на съвсем различна основа. 🙂 Дан Браун пък се появява достатъчно рядко, тъй че не ми се налага да се втренчвам в заразителните конспиративни теории. А книгата на Том Фокс се оказа доста внимателно изпипана, дори ми направи впечатление доброто разпределение на важните ситуации и сцени, от които зависи разплитането на загадката. 
Ако се опитате да се вгледате напред във времето, едва ли ще направите положителна прогноза за бъдещето, въпреки че всеки е бил малък и всичко му се е струвало постижимо и прекрасно. С годините се трупа достатъчно негативизъм, който в един момент отваря широко вратите на Ада пред нас. Този „Ад“ е събирателно на всички онези пакости, които човечеството е сътворило, докато се опитва да промени себе си и светът, който обитава. И не всичко опира до въображението. Кошмарите ни следват един след друг и начертават зловеща картина, сякаш рисувана от чалнат художник. Все повече ни става ясно, че нашето бъдеще е антиутопично и само романтиците не следват логиката, която зловещо нашепва, че не вървим в правилната посока. 
Отдавна се откъснах от младежкия ентусиазъм, с който преборвах всеки новоизлязъл трилър. Сега си избирам книги само с такива сюжети, от които да извлека максимално удоволствие. Би трябвало всички да го правят, нормално е. Питър Суонсън беше набелязан за четене преди доста месеци, но появата на втора негова книга ме накара да прочета първо нея. „От онези, които заслужават да умрат“ („Бард“, 2016, с превод на Венцислав Божилов) не навлиза много в стандарта, наложен в книгите за психопатите убийци, но държи в напрежение с една реалност, от която се плашат всички „нормални“ хора. Може би всеки човек да даден момент от живота си е премислял поне едно убийство. 
Доста интересна ми беше реакцията, когато преполових книгата, а моминското парти, за което става дума тук, не престана да ме оставя с впечатлението, че подслушвам половин дузина неспокойни дами, говорещи си за интриги и личните си страсти. „В тъмната гора“ („Хермес“, 2016, с превод на Гриша Атанасов) започва тайнствено, но като че не стига много далеч. Честно казано ако попадна в компания на жени, които си обясняват една на друга битовите си проблеми, не бих издържал и десет минути. 😀 Този разговор има, разбира се, и тъмна страна. Рут Уеър не оставя съмнение, че нещо голямо се пече, въпреки отчайващия опит на героите да се харесат на страничните наблюдатели. Накрая задължително ще трябва да се намесят докторите и полицаите. 
Обикновено трилърите не следват строго определена линия, за това е трудно човек да прецени дали е попаднал на книгата, която ще му допадне най-много. Но след като намалих драстично интереса си към определени книги от този жанр, започнах да търся само такива, от които се нуждая на момента. Лесно е да се стигне до извода, че трилърите са основно за забавление и човек рядко може да попадне на нещо значимо, което да го заплени до такава степен, че да обяви някоя подобна книга за личен фаворит, изпреварващ куп класики. Ако обаче настъпи момент, в който сериозните книги започнат да те натоварват прекалено много, спасението се крие именно в този богат на възможности жанр. „Експрес ‘Възкресение’“ („Бард“, 2016, с превод на Елена Кодинова) я избрах спонтанно, без да издирвам мнения за нея. 
Не знаех, че експерта по оцеляване Беър Грилс има апетити към художествената литература, но пък жанра, в който е избрал да пише, отговаря напълно на очакванията ми от него. Всъщност Беър в действителност е Едуард, но хора като него винаги се сдобиват с някакъв прякор. В случая не се учудвам, защото две от децата му носят имената Мармадук и Хъкълбери. 😀 Ако човек прегледа биографията му, несъмнено би повдигал вежди често-често. Като екстремна натура, той е посетил почти всички места по света с екстремен климат, включително и Еверест. Но популярността му сред масовата аудитория идва с хитовите поредици за оцеляване в дивата природа, които се роят една след друга през годините. 
Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх. 
Ето ни отново в странното градче Уейуърд Пайнс, в което всичко изглежда ясно, но все още предстоят доста изненади. Леко странната 
Това май ще е най-трудно написаното ми ревю от доста време, защото трябва да пиша за трилър, а тази книга всъщност отваря доста по-голяма порта към човешкото и светът, който ни заобикаля, отколкото един трилър, написан за забавление. Още в началото трябва да спомена, че „Пайнс“ („Бард“, 2014, с превод на Венцислав Божилов) е вдъхновен от легендата „Туин Пийкс“, въпреки че не го доближава изобщо като идея и внушение. Самият Крауч е бил в плен на сериала достатъчно дълго, за да изчисти концепцията на собствената си книга и да вложи вътре достатъчно идеи, които да прекрачат отвъд жанра. Сега, след като съм затворил и последната страница, мога да твърдя, че се радвам, защото ме очаква и продължение. 
Още в самото начало на книгата, ми стана ясно, че това е един доста по-различен трилър, дори изцяло извън стилистиката на всички шведски трилъри, които наводниха нашия пазар за няколко години. „В лабиринта“ („Колибри“, 2016, с превод на Мария Николова) има малко действие, но за сметка на това Сиге Еклунд се е постарал да минира страниците с истинска психологическа главоблъсканица, разпределена по равно върху четиримата заподозрени за изчезването на едно единайсетгодишно момиче, дъщеря на двама от тях. Според мен Еклунд е рискувал максимално, предлагайки на читателите си повече „суха материя“, за сметка на многобройните напрегнати моменти, обичайни за жанра психологически трилър. 
Преди години, когато настървено прочитах почти всички трилъри и приключенски книги с герои археолози и с тайни от Историята, не си представях, че по нашите земи могат да се развият подобни сюжети. Приключенският трилър като жанр не е български патент, а и не влиза в разбиранията ни за българска литература, което предполага, че интересите на местните писатели са насочени в друга посока. Обаче интересът на читателите у нас към жанра е голям, като се има предвид колко много чужди автори имат преведени по пет, десет, че и петнайсет книги на български език. 
Чета Демил, откакто чета трилъри и няма надежди скоро да престана. Преди две-три години тотално прекроих читателските си интереси и изоставих доста автори на трилъри. Демил не пише скоростно и решението за него – да го бъде или не – се отложи във времето, т.е в последните месеци, когато се появи „Сияен ангел“ („Бард“, 2015, с превод на Венцислав Божилов), още един от романите за шашавелника Джон Кори. Ако не знаете кой е той и не сте чели за него, единственото смислено описание, което ми хрумва звучи така: хахо с неестествена склонност да се вре навсякъде, където може да премери сили с някой ненормалник с убийствени (или самоубийствени) наклонности, като използва професионалната си закалка. 