„Сребърният път“ на Стина Джаксън

Пътят на изгубените души

   Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници. 

Реклами

„Пророчества от лудницата“ на Даниел Кийс

Тайни и тероризъм

   Бях далеч от мисълта, че ще получа от тази книга повече, отколкото съдържа в действителност, но все пак очаквах повече мистериозност и „литературни ефекти“. „Пророчества от лудницата“ („Кибеа“, 2012, с превод на Пейчо Кънев) си е редови политически трилър, оставен сякаш да се развива на произвола, като в един момент ми досади, въпреки прочетените стотици подобни, които поглъщах с удоволствие навремето. Все пак мога да кажа и добри неща, макар да са доста малко, предвид обема и позоваването в действителни събития. Кийс е известен с една друга книга, която още не съм чел, защото не можах да намеря никъде. Пък и без това не обичам да слагам в една кошница всички книги на един автор, така че този факт ме улеснява допълнително. 

„Операция ‘Орфей’“ на Антъни Мосави

Технологии на ума

   Често отказвам книги, в които става въпрос за някое секретно разузнаване или политически машинации. Нещата са ясни още на първите страници, затова на мен ми трябва и нещо допълнително, малко „украса“, за да не заспя по средата на някое изречение. „Операция ‘Орфей’“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има точно такава вграден нишка, която създава мистерията и да води цялата интрига. Освен това е набъркан странен експеримент, нещо достатъчно замислящо за претенциозните читатели. Не че не сме чували за такива от Студената война, но това си е знак за някакъв потенциал. Мосави наистина умее да забърква каши около това и онова секретно разузнаване, но и се насочва към целта на експеримента. Целта е да се разгледат по-подробно психологическите ефекти и всичко да заприлича на една голяма мистерия. 

„Светилището“ на Янислава Вълкова

По следите на съкровището

   Иманяри, археолози, престъпници и полицаи са интересна комбинация от персонажи за една добра история, стига да има и съкровище. А в „Светилището“ („Монт“, 2018) има такова, и то доста добре известно на всеки. Криминалното разследване носи допълнителна интрига, с което краткият роман на Янислава Вълкова придобива съвсем видими очертания. За мен беше изненада да открия, че има още една нейна книга от същия тип, която съм пропуснал, но лесно ще издиря и прочета скоро. Това ме навежда на мисълта, че Вълкова е отработила добре една идея, за да я превърне постепенно в поредица. Все пак тази книга може да се чете и напълно самостоятелно, защото наистина не остават неизяснени неща до края. Освен това сюжетът е привлекателен и без да е усложнен от допълващи елементи, както се получава при подобни книги. 

„Пирът на зверовете“ на Доминик Мезон

Надделяват тъмните страсти

   Принципно гледам да стоя далеч от политически трилъри, защото са ми скучни. Но все пак от време на време преглеждам подобни книги, за да открия нещо по-разчупено от темата влиятелни политици и разни машинации, които „затриват“ света. „Пирът на зверовете“ („Millenium“, 2017, с превод на Александра Желева) не е нищо подобно, поне що се отнася до традициите в жанра. Тук нищо не ми изглежда преекспонирано, макар да е пълно с всякакви примери за извращения и нездрави страсти. Мезон не се занимава с официални приеми и уловки, а веднага навлиза сред тъмните кътчета на човешките слабости, които превръщат влиятелни личности в престъпни наглеци. 

„Майските рози“ на Дот Хъчисън

Любовта на убиеца

   Мина доста време от прочита на „Градината на пеперудите“, но така и не успях да се откопча от притегателната ѝ сила и влияние. Просто Дот Хъчисън се оказа добро попадение за мен. Трудно е да влезеш под кожата на един психопат и да успееш да изстискаш от ума му онова, което го вдъхновява. Пък и пеперудените момичета свършиха доста от „черната работа“, за да не скучаят читатели като мен. „Майските рози“ („Millenium“, 2017, с превод на Елена Павлова), мисля си, е по-ювелирна и ненатрапчива. Очаквах нещо типично, което да ме настрои като при предната книга, но Хъчисън явно е решила да наблегне на нещо различно. Макар и продължение, романът настройва в друга посока. 

„Тя е моя“ на Иво Христов

Сърце на отмъщението

   Имах доста време да осмисля първите две книги на младия автор Иво Христов. Щом разбрах, че пише в жанрове, които харесвам, реших да проследя творческите му изяви от самото начало. Друг път не съм го правил и усещането е странно, защото той се намира съвсем в началото на желаната от него кариера. Шансът му е предоставил възможност да публикува първите си произведения на крехка възраст, без да е отработил собствен стил и да е придобил достатъчно усет към чисто техническото изпълнение. „Приятелите умират заедно“ и „Животът не струва пари“ ми показаха до известна степен в каква посока се движи, така че любопитството ми е възбудено. „Тя е моя“ („Гаяна“, 2016) е третата му книга – новела за любов, надежди и грозното лице на страстта. 

„Червеното пиано“ на Джош Малерман

Мистерия в пустинята

   Вероятно много хора се чудят какво всъщност се случва в произведенията на Джош Малерман. Странен въпрос, но напълно подходящ за този автор, мисля си. Обикновено се случват наистина странни неща и на човек не му остава нищо друго, освен да търси собствен път към разбирането им. Започва едно лутане, което може да не стигне крайната точка, въпреки че всичко е прочетено и се очаква някаква развръзка. Още с „Кутия за птици“ ми стана пределно ясно, че ще се сблъсквам всеки път с ирационалното и ми трябва определена настройка. Всъщност първият му роман е доста по-разбираем и лесно четим. „Къщата на езерното дъно“ със сигурност е мистерия и човек трябва да се потруди, за да открие някои деликатни връзки. 

„Обичам те мъртъв“ на Питър Джеймс

Една фатална жена застава между добрите и лошите

   Не съм уверен, че Питър Джеймс се е справил перфектно с този криминален трилър. При толкова много прочетени романи от този жанр, вече имам изградена непоносимост към определени неестествени действия при разследване на престъпления и разтъкаване, за да се запълнят повече страници, без да има основателна причина. „Обичам те мъртъв“ („Бард“, 2017, с превод на Венцислав Божилов) е 12-и поред роман с детектива Рой Грейс и следователно е в реда на нещата повечето събития около живота му да са казани и преповтаряни многократно. Не съм чел предишните и не знам дали похватът на Джеймс следва една и съща линия, или всеки път е различен, но ми се струва, че сюжетът е доста разводнен. 

„Кубинската афера“ на Нелсън Демил

Куба, САЩ и една афера за милиони

   Ако на Демил му трябва тема за нов роман, той разгръща политическата карта и проучва конфликтните зони. След това телепортира своя любим образ с необичайно чувство за хумор на сцената и го праща за „зелен хайвер“. 😀 Е, освен ако не влезе отново в ролята си на летописец на родния Лонг Айланд, място с дълга и любопитна история. Какво можеш да искаш от бивш командир на пехотен взвод във Виетнам по време на войната? Не познавам творчеството на Демил преди написването на „Златният бряг“ през 1990 година, но съм прочел всичко излязло от него след тази дата. 

„Животът не струва пари“ на Иво Христов

Битки в престъпния свят

   Минаха няколко месеца, откакто прочетох „Приятелите умират заедно“ – приятен сборник с жанрови разкази, в които Иво търси пресечната точка между реалността и фантазията, като изпраща послания на читателите си. Мога да кажа, че този първи опит в литературата го е направил по-смел в избора на теми. „Животът не струва пари“ („Гаяна“, 2016) е доста по-различна, а и по-трудна, ако вземем предвид материята. Става въпрос за пари, политика, наркотици и лоши типове. Новелата е 80 страници, а действието тече бързо и на човек не му остава време да наблегне на характерите на героите. 

„Гняв“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Гневът е натрапник, който обичаш

   Когато се съмняваш дали ще си истинският Стивън Кинг, можеш да се облечеш в кожата на Ричард Бакман. Каквито и мисли да са блуждаели в главата на младия тогава автор, Бакман се представя пред публиката с цели седем романа, като четири от тях се появяват преди някой да разбере, че това е псевдоним на вече известния Крал на ужаса. И наистина в тези ранни негови романи, добре редактирани преди да се появят на бял свят години след написването им, личи необработения още стил и крехката сюжетна основа. Но ако трябва да сме честни, в тях има една младежка разкрепостеност, която привлича читателите и те са склонни да ги обявят за едни от най-интригуващите в творчеството му. 

„Сияние“ на Стивън Кинг

Кошмарна среща с паранормалното

   През 1974 година Стивън Кинг се събужда от кошмарен сън, навестил го в един хотел, в който били отседнали той и съпругата му. В съня тригодишния му син бягал из коридорите от един оживял пожарникарски маркуч. Както често се случва с един писател, нуждаещ се от вдъхновение, за да плаши хората, Кинг осъзнал, че може да развие идеята и написал „Сияние“ („Ибис“, 2015, с превод на Надя Баева) – един от емблематичните си ранни романи, с който направил широка крачка в кариерата си на автор на ужаси. Но за разлика от предишните му книги („Кери“ и „Сейлъм’с Лот“), тук кошмарите от действителността и въображението се сливат, „тероризирани“ от спомени и неправилно взети решения. 

Туин Пийкс: „Автобиографията на специалния агент на ФБР Дейл Купър“ на Скот Фрост. „Тайният дневник на Лора Палмър“ на Дженифър Линч

Мистериозните герои агент Купър и Лора Палмър

   Колкото и време да минава, емблематичните герои на сериала „Туин Пийкс“ все още са ярки и напомнят за щурите години, когато на хората им се виеше свят от неразгадаемите картини на Дейвид Линч. Всички сядахме пред телевизора и доброволно се подлагахме на хипноза, защото онова, които виждахме на екрана, не подлежеше на обяснение. Тогава бях хлапе, но никой не се и опита да ми забрани да гледам – просто липсваше причина. „Облъчването“ продължи доста дълго, комбинирано с две тънки книжки, които днес са събрани в едно красиво издание. 

„Тихата вяра в ангели“ на Р. Дж. Елъри

Убиецът на тихата вяра в ангели

   Доста книги за серийни убийци ми се събраха. Повечето не са никак леки за възприемане, ако се наблегне на частите с описания на мъчения и смърт. Но въпросът е в драмата и как светът на героите се срива, подхранван единствено от жестокости, за които от време на време чуваме и по новините. Всяка подобна книга е вдъхновена от нещо, макар и поукрасена тук-там, за да има по-голям ефект. „Тихата вяра в ангели“ („Пергамент Прес“, 2017, с превод на Силвана Миланова) е драматична до висините, ако мога така да се изразя.