„Животът не струва пари“ на Иво Христов

Битки в престъпния свят

1-136543234   Минаха няколко месеца, откакто прочетох „Приятелите умират заедно“ – приятен сборник с жанрови разкази, в които Иво търси пресечната точка между реалността и фантазията, като изпраща послания на читателите си. Мога да кажа, че този първи опит в литературата го е направил по-смел в избора на теми. „Животът не струва пари“ („Гаяна“, 2016) е доста по-различна, а и по-трудна, ако вземем предвид материята. Става въпрос за пари, политика, наркотици и лоши типове. Новелата е 80 страници, а действието тече бързо и на човек не му остава време да наблегне на характерите на героите.  Има още

Advertisements

„Гняв“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Гневът е натрапник, който обичаш

1-13456765432   Когато се съмняваш дали ще си истинският Стивън Кинг, можеш да се облечеш в кожата на Ричард Бакман. Каквито и мисли да са блуждаели в главата на младия тогава автор, Бакман се представя пред публиката с цели седем романа, като четири от тях се появяват преди някой да разбере, че това е псевдоним на вече известния Крал на ужаса. И наистина в тези ранни негови романи, добре редактирани преди да се появят на бял свят години след написването им, личи необработения още стил и крехката сюжетна основа. Но ако трябва да сме честни, в тях има една младежка разкрепостеност, която привлича читателите и те са склонни да ги обявят за едни от най-интригуващите в творчеството му.  Има още

„Сияние“ на Стивън Кинг

Кошмарна среща с паранормалното

1-196831_b   През 1974 година Стивън Кинг се събужда от кошмарен сън, навестил го в един хотел, в който били отседнали той и съпругата му. В съня тригодишния му син бягал из коридорите от един оживял пожарникарски маркуч. Както често се случва с един писател, нуждаещ се от вдъхновение, за да плаши хората, Кинг осъзнал, че може да развие идеята и написал „Сияние“ („Ибис“, 2015, с превод на Надя Баева) – един от емблематичните си ранни романи, с който направил широка крачка в кариерата си на автор на ужаси. Но за разлика от предишните му книги („Кери“ и „Сейлъм’с Лот“), тук кошмарите от действителността и въображението се сливат, „тероризирани“ от спомени и неправилно взети решения.  Има още

Туин Пийкс: „Автобиографията на специалния агент на ФБР Дейл Купър“ на Скот Фрост. „Тайният дневник на Лора Палмър“ на Дженифър Линч

Мистериозните герои агент Купър и Лора Палмър

1-207309_b   Колкото и време да минава, емблематичните герои на сериала „Туин Пийкс“ все още са ярки и напомнят за щурите години, когато на хората им се виеше свят от неразгадаемите картини на Дейвид Линч. Всички сядахме пред телевизора и доброволно се подлагахме на хипноза, защото онова, които виждахме на екрана, не подлежеше на обяснение. Тогава бях хлапе, но никой не се и опита да ми забрани да гледам – просто липсваше причина. „Облъчването“ продължи доста дълго, комбинирано с две тънки книжки, които днес са събрани в едно красиво издание.  Има още

„Тихата вяра в ангели“ на Р. Дж. Елъри

Убиецът на тихата вяра в ангели

1-207888_b   Доста книги за серийни убийци ми се събраха. Повечето не са никак леки за възприемане, ако се наблегне на частите с описания на мъчения и смърт. Но въпросът е в драмата и как светът на героите се срива, подхранван единствено от жестокости, за които от време на време чуваме и по новините. Всяка подобна книга е вдъхновена от нещо, макар и поукрасена тук-там, за да има по-голям ефект. „Тихата вяра в ангели“ („Пергамент Прес“, 2017, с превод на Силвана Миланова) е драматична до висините, ако мога така да се изразя.  Има още

„Шепотът на мъртвите“ на Саймън Бекет

Мъртвите говорят с телата си

1-162515_b   Когато се огледам в книжарницата, имам желанието да прочета доста от книгите, които съм набелязвал с течение на времето. Те са доста като количество и се налага да пренебрегвам едни за сметка на други. Бекет и неговите книги се оказаха от пренебрегнатите. От време на време питам колегите за препоръки и в един момент стана въпрос за „Шепотът на мъртвите“ („Софтпрес“, 2012, с превод на Милена Радева). Гледах известно време как едни светнали очи ми обясняват какво впечатление е направила книгата, и това ми беше достатъчно. Бързо я „избутах“ преди останалите, чакащи да им обърна внимание, и… останах зашеметен.  Има още

„Човекът сянка“ на Коуди Макфейдън

В сянката на Джак Изкормвача

1-208106_b   Ако има душевен апокалипсис на хартия, той със сигурност носи яркото послание на един смразяващ трилър. Страниците навяват ужас и безнадеждност, злото може да се помирише, а детайлите създават усещането, че си в Ада. Винаги е така, когато наоколо бродят истински психопати, намерили достатъчно условия, за да изпълнят ужасяващата си мисия. Мъчения, кръв, смърт… Спокойствието е заменено с постоянна агония и психически сривове, нормалността отстъпва място на страха. Изчадието с човешка сянка пирува в своя извратен свят, подвластен единствено на болката и смъртта. И за да е още по-сюрреалистична обстановката, се появява той – Джак Изкормвача-младши, за да доведе нещата до съвършенство.  Има още

„Пасажер 19“ на Уорд Ларсен

Мистерии около самолетна катастрофа

1-245676543   Въпреки че предпочитам трилъри с психопати и „тежка“ психология, не съм против мистериите от друг тип. „Пасажер 19“ („Бард“, 2017, с превод на Иван Златарски) е по-скоро класически трилър за претърпяна загуба и отмъщение, но написан с мисъл и куп подробности около самолетите, полетите и изобщо международната авиация. Тук няма много побоища, нито чак толкова напрегнати моменти. Затова пък имах щастието да се насладя на премерена и стройна мисъл от страна Ларсен и методичното следване на криминалната нишка.  Има още

„Гореща зона“ на Беър Грилс

В сянката на нацистките експерименти

1-1345676543   Много често при трилърите има известна повторяемост на сюжетите, особено когато става въпрос за конспирации, които имат качеството да възбуждат човешкото въображение. При тях никога не разполагаш с достатъчно факти и си склонен да интерпретираш, за да получиш поне някакви смислени отговори. Можеш да се ръководиш само от това, че някой някъде крие нещо, което не бива да се разгласява публично, заради някакви колосални последствия. Много от съвременните приключенски трилъри са написани именно върху такава основа и с това привличат завиден интерес. И Беър Грилс следва същата линия.  Има още

„Съседката“ на Джак Кетчъм

Вината в нашето детство

1-204157_b   Усещането ми за тази книга е противоречиво, защото по-скоро изпитвам страх от прочетеното, отколкото задоволство, че съм открил поредната добра книга, която бих препоръчал на всички читатели със здрави нерви. „Съседката“ („Artline“, 2016, с превод на Вихра Манова) е вдъхновена от реални събития, представата за които би накарала човек да настръхне и да си зададе куп неудобни въпроси. Тук чудовището не идва от друг свят, нито се е вселило в някой от героите. Ужасът не се крие в изтичащата от тялото кръв или страшната смърт.  Има още

„Градината на пеперудите“ на Дот Хъчисън

Приказка за Пеперудената градина

1-206386_b   „…от онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.“

   Не вярвах, че ще го кажа още в самото начало, но тази книга е наистина обсебваща. Принципно не употребявам често такива думи, още повече че обикновено имам в главата си половин дузина нейни заместители. „Градината на пеперудите“ („Millenium“, 2017, с превод на Елена Кодинова) обаче никак не ми се вписва в жанровете трилър и хорър, както е определяна масово.  Има още

„Най-щастливото момиче на света“ на Джесика Нол

Миналото, чрез което трябва да живееш

1-205401_b   Едно от нещата, които смятам в себе си за позитив е, че не ми е задължително да очаквам отзиви от някоя книга, за да се заинтересувам от нея. „Най-щастливото момиче на света“ („Хермес“, 2017, с превод на Павлина Миткова и Нина Руева) беше от онези, които разгръщах постоянно и се чудех дали попадам на трилър или на поредната история за клето момиче, „нападнато“ от миналото си – просто драма, наситена с женските символи на порастването и какви последствия има в настоящето. Отдавна се интересувам от женската гледна точка към някои проблеми и ми се искаше тази книга да разнообрази донякъде представите ми.  Има още

„Dominus“ на Том Фокс

Конспирация или чудо насред Ватикана

1-197004_b   Ако тази книга не ми беше препоръчана, едва ли щях да я чета. Но така се случва: от разговор към разговор, „Dominus“ („Ибис“, 2015, с превод на Коста Сивов) си намери мястото сред другите чакащи за прочит книги и редът ѝ дойде няколко месеца по-късно. Всъщност отдавна не чета за конспирации и религия в трилъров вариант, но, както често се случва, подаръкът за рождения ти ден е вълшебно действие и нещата стоят на съвсем различна основа. 🙂 Дан Браун пък се появява достатъчно рядко, тъй че не ми се налага да се втренчвам в заразителните конспиративни теории. А книгата на Том Фокс се оказа доста внимателно изпипана, дори ми направи впечатление доброто разпределение на важните ситуации и сцени, от които зависи разплитането на загадката.  Има още

„Пожарникаря“ на Джо Хил

Светът на Draco incendia trychophyton

1-205404_b-001   Ако се опитате да се вгледате напред във времето, едва ли ще направите положителна прогноза за бъдещето, въпреки че всеки е бил малък и всичко му се е струвало постижимо и прекрасно. С годините се трупа достатъчно негативизъм, който в един момент отваря широко вратите на Ада пред нас. Този „Ад“ е събирателно на всички онези пакости, които човечеството е сътворило, докато се опитва да промени себе си и светът, който обитава. И не всичко опира до въображението. Кошмарите ни следват един след друг и начертават зловеща картина, сякаш рисувана от чалнат художник. Все повече ни става ясно, че нашето бъдеще е антиутопично и само романтиците не следват логиката, която зловещо нашепва, че не вървим в правилната посока.  Има още

„От онези, които заслужават да бъдат убити“ на Питър Суонсън

Подходящо време за убийства

1-199454_b   Отдавна се откъснах от младежкия ентусиазъм, с който преборвах всеки новоизлязъл трилър. Сега си избирам книги само с такива сюжети, от които да извлека максимално удоволствие. Би трябвало всички да го правят, нормално е. Питър Суонсън беше набелязан за четене преди доста месеци, но появата на втора негова книга ме накара да прочета първо нея. „От онези, които заслужават да умрат“ („Бард“, 2016, с превод на Венцислав Божилов) не навлиза много в стандарта, наложен в книгите за психопатите убийци, но държи в напрежение с една реалност, от която се плашат всички „нормални“ хора. Може би всеки човек да даден момент от живота си е премислял поне едно убийство.  Има още