„Заключени спомени“ на Даниела Георгиева

Живот извън спомените

1-219683_b   Нямах кой знае какви колебания дали да чета тази книга – дебют в жанровата литература у нас само по себе си е любопитно събитие. В България трилъри се четат много, но писането е друга работа. Така или иначе вече се натрупа база и по-смелите могат да изпробват перото си в жанра. За Даниела Георгиева не знам почти нищо, но през книгата много неща могат да се видят. Сюжетът е разпознаваем, но началото не подсказва в каква посока ще поемат събитията. Всъщност имах някакви притеснения заради краткостта на текста и честото маркиране на факти, от които не произлизаше почти нищо с напредването на историята. Много автори на трилъри доста добре умеят да уплътняват сюжетите си с „обогатяващи сцени“, които наистина карат читателя да усети напрежението и напълно да „влезе“ в действието Но все пак „Заключени спомени“ („Сиела“, 2019) се оказа сравнително добро начало и не мисля, че заслужава пренебрежение.  Има още

„Психо“ на Робърт Блох

Страхът в телата, страхът в умовете

1-214131_b   Ако ме питат коя е най-страшната книга, която съм чел, ще ми е трудно да отговоря, особено след като се научих да се нагаждам съзнателно към спецификата и внушенията, съпътстващи всяка книга. Трудно е да се определи, щом самият аз ровичкам из дълбоко скритите страхове в главата ми и се старая да усиля ефекта. Бих казал, че малко хора имат ефективен „усилвател“. Чакащите да бъдат изплашени, така да го кажа, трудно биха разбрали подобен „спусък“ и ефектите, произлезли от него. Обикновено филмите облъчват с емоции, а книгите използват читателското въображение, затова второто средство е по-подходящо за „настройката“ и е сигурен тест за възприемчивост към страшните истории. „Затова „Психо“ („Сиела“, 2018, с превод на Николай Аретов) не е предназначена за всеки. Наглед кратката и леко мистериозна история от 1959-а няма заряда на съвременните си аналози, но ако се вгледа човек в подробностите, нещата стават далеч по-сериозни.  Има още

„NOS4A2“ („Носферату“) на Джо Хил

Зловещо и приказно

1-220121_b   Вече познавам писането на Джо Хил, предвид срещите ми с неговите романи „Кутия с форма на сърце“ и „Пожарникаря“. Някак пропуснах „Рога“, но ще си наваксам по някое време. Първата четох без особени очаквания и ми се стори симпатична. От втората исках далеч повече и останах доволен. Но един роман стоя дълго време непреведен, въпреки страхотните отзиви, които пълзяха наоколо. Това си беше книгата на Хил, след която щях да му лепна етикет и да реша дали да продължавам да го чета. Е, „NOS4A2“ („Ибис“, 2019, с превод на Стефан Георгиев) си заслужи аплодисментите, а надеждите ми за още от същото са насочени към пропуснатата книга и новите сборници от последните две години. У нас Хил остана някак „залепен“ за баща си и това, разбира се, пречи да се направи правилна равносметка за творбите му. Макар да използва „заемки“ от света на Кинг, той се придържа към свой специфичен начин на писане и си личи желанието му да „изкара“ нещо грандиозно, което да спечели признание и на българска почва.  Има още

„Потрепващите“ на Тед Козматка

Светове зад ъгъла

1-219881_b   Често фантастиката забърква солиден научен коктейл от теории и хипотези, за да даде тласък на въображението на читателите. Какво по-хубаво от смръщено чело, чиито притежател се опитва да си обясни почти непреводимата на разбираем език квантова механика. Ако си учен теоретик, ще се заровиш в томовете, изпълнени с формули или ще гледаш видео от поредната научна конференция, в опит да достигнеш подходящото ниво, което ще ти помогне да осмислиш последните достижения в областта. Но ако просто обичаш научната фантастика и просто проявяваш любопитство, една художествена творба би свършила чудесна работа. И тъй като моята „подготовка“ по темата е на любител, подобни книги ме привличат изключително много. Освен това наскоро прочетох удивителната „Тъмна материя“ на Блейк Крауч и беше въпрос на време да се огледам за нещо друго по темата.  Има още

„Сребърният път“ на Стина Джаксън

Пътят на изгубените души

1-219015_b-001   Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници.  Има още

„Пророчества от лудницата“ на Даниел Кийс

Тайни и тероризъм

1-173407_b-001   Бях далеч от мисълта, че ще получа от тази книга повече, отколкото съдържа в действителност, но все пак очаквах повече мистериозност и „литературни ефекти“. „Пророчества от лудницата“ („Кибеа“, 2012, с превод на Пейчо Кънев) си е редови политически трилър, оставен сякаш да се развива на произвола, като в един момент ми досади, въпреки прочетените стотици подобни, които поглъщах с удоволствие навремето. Все пак мога да кажа и добри неща, макар да са доста малко, предвид обема и позоваването в действителни събития. Кийс е известен с една друга книга, която още не съм чел, защото не можах да намеря никъде. Пък и без това не обичам да слагам в една кошница всички книги на един автор, така че този факт ме улеснява допълнително.  Има още

„Операция ‘Орфей’“ на Антъни Мосави

Технологии на ума

1-214499_b   Често отказвам книги, в които става въпрос за някое секретно разузнаване или политически машинации. Нещата са ясни още на първите страници, затова на мен ми трябва и нещо допълнително, малко „украса“, за да не заспя по средата на някое изречение. „Операция ‘Орфей’“ („Бард“, 2018, с превод на Крум Бъчваров) има точно такава вграден нишка, която създава мистерията и да води цялата интрига. Освен това е набъркан странен експеримент, нещо достатъчно замислящо за претенциозните читатели. Не че не сме чували за такива от Студената война, но това си е знак за някакъв потенциал. Мосави наистина умее да забърква каши около това и онова секретно разузнаване, но и се насочва към целта на експеримента. Целта е да се разгледат по-подробно психологическите ефекти и всичко да заприлича на една голяма мистерия.  Има още

„Светилището“ на Янислава Вълкова

По следите на съкровището

1-213828_b-001   Иманяри, археолози, престъпници и полицаи са интересна комбинация от персонажи за една добра история, стига да има и съкровище. А в „Светилището“ („Монт“, 2018) има такова, и то доста добре известно на всеки. Криминалното разследване носи допълнителна интрига, с което краткият роман на Янислава Вълкова придобива съвсем видими очертания. За мен беше изненада да открия, че има още една нейна книга от същия тип, която съм пропуснал, но лесно ще издиря и прочета скоро. Това ме навежда на мисълта, че Вълкова е отработила добре една идея, за да я превърне постепенно в поредица. Все пак тази книга може да се чете и напълно самостоятелно, защото наистина не остават неизяснени неща до края. Освен това сюжетът е привлекателен и без да е усложнен от допълващи елементи, както се получава при подобни книги.  Има още

„Пирът на зверовете“ на Доминик Мезон

Надделяват тъмните страсти

1-245765432   Принципно гледам да стоя далеч от политически трилъри, защото са ми скучни. Но все пак от време на време преглеждам подобни книги, за да открия нещо по-разчупено от темата влиятелни политици и разни машинации, които „затриват“ света. „Пирът на зверовете“ („Millenium“, 2017, с превод на Александра Желева) не е нищо подобно, поне що се отнася до традициите в жанра. Тук нищо не ми изглежда преекспонирано, макар да е пълно с всякакви примери за извращения и нездрави страсти. Мезон не се занимава с официални приеми и уловки, а веднага навлиза сред тъмните кътчета на човешките слабости, които превръщат влиятелни личности в престъпни наглеци.  Има още

„Майските рози“ на Дот Хъчисън

Любовта на убиеца

1-210934_b   Мина доста време от прочита на „Градината на пеперудите“, но така и не успях да се откопча от притегателната ѝ сила и влияние. Просто Дот Хъчисън се оказа добро попадение за мен. Трудно е да влезеш под кожата на един психопат и да успееш да изстискаш от ума му онова, което го вдъхновява. Пък и пеперудените момичета свършиха доста от „черната работа“, за да не скучаят читатели като мен. „Майските рози“ („Millenium“, 2017, с превод на Елена Павлова), мисля си, е по-ювелирна и ненатрапчива. Очаквах нещо типично, което да ме настрои като при предната книга, но Хъчисън явно е решила да наблегне на нещо различно. Макар и продължение, романът настройва в друга посока.  Има още

„Тя е моя“ на Иво Христов

Сърце на отмъщението

1-136765432   Имах доста време да осмисля първите две книги на младия автор Иво Христов. Щом разбрах, че пише в жанрове, които харесвам, реших да проследя творческите му изяви от самото начало. Друг път не съм го правил и усещането е странно, защото той се намира съвсем в началото на желаната от него кариера. Шансът му е предоставил възможност да публикува първите си произведения на крехка възраст, без да е отработил собствен стил и да е придобил достатъчно усет към чисто техническото изпълнение. „Приятелите умират заедно“ и „Животът не струва пари“ ми показаха до известна степен в каква посока се движи, така че любопитството ми е възбудено. „Тя е моя“ („Гаяна“, 2016) е третата му книга – новела за любов, надежди и грозното лице на страстта.  Има още

„Червеното пиано“ на Джош Малерман

Мистерия в пустинята

1-209644_b   Вероятно много хора се чудят какво всъщност се случва в произведенията на Джош Малерман. Странен въпрос, но напълно подходящ за този автор, мисля си. Обикновено се случват наистина странни неща и на човек не му остава нищо друго, освен да търси собствен път към разбирането им. Започва едно лутане, което може да не стигне крайната точка, въпреки че всичко е прочетено и се очаква някаква развръзка. Още с „Кутия за птици“ ми стана пределно ясно, че ще се сблъсквам всеки път с ирационалното и ми трябва определена настройка. Всъщност първият му роман е доста по-разбираем и лесно четим. „Къщата на езерното дъно“ със сигурност е мистерия и човек трябва да се потруди, за да открие някои деликатни връзки.  Има още

„Обичам те мъртъв“ на Питър Джеймс

Една фатална жена застава между добрите и лошите

1-209817_b   Не съм уверен, че Питър Джеймс се е справил перфектно с този криминален трилър. При толкова много прочетени романи от този жанр, вече имам изградена непоносимост към определени неестествени действия при разследване на престъпления и разтъкаване, за да се запълнят повече страници, без да има основателна причина. „Обичам те мъртъв“ („Бард“, 2017, с превод на Венцислав Божилов) е 12-и поред роман с детектива Рой Грейс и следователно е в реда на нещата повечето събития около живота му да са казани и преповтаряни многократно. Не съм чел предишните и не знам дали похватът на Джеймс следва една и съща линия, или всеки път е различен, но ми се струва, че сюжетът е доста разводнен.  Има още

„Кубинската афера“ на Нелсън Демил

Куба, САЩ и една афера за милиони

1-209295_b   Ако на Демил му трябва тема за нов роман, той разгръща политическата карта и проучва конфликтните зони. След това телепортира своя любим образ с необичайно чувство за хумор на сцената и го праща за „зелен хайвер“. 😀 Е, освен ако не влезе отново в ролята си на летописец на родния Лонг Айланд, място с дълга и любопитна история. Какво можеш да искаш от бивш командир на пехотен взвод във Виетнам по време на войната? Не познавам творчеството на Демил преди написването на „Златният бряг“ през 1990 година, но съм прочел всичко излязло от него след тази дата.  Има още

„Животът не струва пари“ на Иво Христов

Битки в престъпния свят

1-136543234   Минаха няколко месеца, откакто прочетох „Приятелите умират заедно“ – приятен сборник с жанрови разкази, в които Иво търси пресечната точка между реалността и фантазията, като изпраща послания на читателите си. Мога да кажа, че този първи опит в литературата го е направил по-смел в избора на теми. „Животът не струва пари“ („Гаяна“, 2016) е доста по-различна, а и по-трудна, ако вземем предвид материята. Става въпрос за пари, политика, наркотици и лоши типове. Новелата е 80 страници, а действието тече бързо и на човек не му остава време да наблегне на характерите на героите.  Има още