Една фатална жена застава между добрите и лошите
Не съм уверен, че Питър Джеймс се е справил перфектно с този криминален трилър. При толкова много прочетени романи от този жанр, вече имам изградена непоносимост към определени неестествени действия при разследване на престъпления и разтъкаване, за да се запълнят повече страници, без да има основателна причина. „Обичам те мъртъв“ („Бард“, 2017, с превод на Венцислав Божилов) е 12-и поред роман с детектива Рой Грейс и следователно е в реда на нещата повечето събития около живота му да са казани и преповтаряни многократно. Не съм чел предишните и не знам дали похватът на Джеймс следва една и съща линия, или всеки път е различен, но ми се струва, че сюжетът е доста разводнен. Има още
Advertisements
Ако на Демил му трябва тема за нов роман, той разгръща политическата карта и проучва конфликтните зони. След това телепортира своя любим образ с необичайно чувство за хумор на сцената и го праща за „зелен хайвер“. 😀 Е, освен ако не влезе отново в ролята си на летописец на родния Лонг Айланд, място с дълга и любопитна история. Какво можеш да искаш от бивш командир на пехотен взвод във Виетнам по време на войната? Не познавам творчеството на Демил преди написването на „Златният бряг“ през 1990 година, но съм прочел всичко излязло от него след тази дата. 
Минаха няколко месеца, откакто прочетох 
Когато се съмняваш дали ще си истинският Стивън Кинг, можеш да се облечеш в кожата на Ричард Бакман. Каквито и мисли да са блуждаели в главата на младия тогава автор, Бакман се представя пред публиката с цели седем романа, като четири от тях се появяват преди някой да разбере, че това е псевдоним на вече известния Крал на ужаса. И наистина в тези ранни негови романи, добре редактирани преди да се появят на бял свят години след написването им, личи необработения още стил и крехката сюжетна основа. Но ако трябва да сме честни, в тях има една младежка разкрепостеност, която привлича читателите и те са склонни да ги обявят за едни от най-интригуващите в творчеството му. 
През 1974 година Стивън Кинг се събужда от кошмарен сън, навестил го в един хотел, в който били отседнали той и съпругата му. В съня тригодишния му син бягал из коридорите от един оживял пожарникарски маркуч. Както често се случва с един писател, нуждаещ се от вдъхновение, за да плаши хората, Кинг осъзнал, че може да развие идеята и написал „Сияние“ („Ибис“, 2015, с превод на Надя Баева) – един от емблематичните си ранни романи, с който направил широка крачка в кариерата си на автор на ужаси. Но за разлика от предишните му книги (
Колкото и време да минава, емблематичните герои на сериала „Туин Пийкс“ все още са ярки и напомнят за щурите години, когато на хората им се виеше свят от неразгадаемите картини на Дейвид Линч. Всички сядахме пред телевизора и доброволно се подлагахме на хипноза, защото онова, които виждахме на екрана, не подлежеше на обяснение. Тогава бях хлапе, но никой не се и опита да ми забрани да гледам – просто липсваше причина. „Облъчването“ продължи доста дълго, комбинирано с две тънки книжки, които днес са събрани в едно красиво издание. 
Доста книги за серийни убийци ми се събраха. Повечето не са никак леки за възприемане, ако се наблегне на частите с описания на мъчения и смърт. Но въпросът е в драмата и как светът на героите се срива, подхранван единствено от жестокости, за които от време на време чуваме и по новините. Всяка подобна книга е вдъхновена от нещо, макар и поукрасена тук-там, за да има по-голям ефект. „Тихата вяра в ангели“ („Пергамент Прес“, 2017, с превод на Силвана Миланова) е драматична до висините, ако мога така да се изразя. 
Когато се огледам в книжарницата, имам желанието да прочета доста от книгите, които съм набелязвал с течение на времето. Те са доста като количество и се налага да пренебрегвам едни за сметка на други. Бекет и неговите книги се оказаха от пренебрегнатите. От време на време питам колегите за препоръки и в един момент стана въпрос за „Шепотът на мъртвите“ („Софтпрес“, 2012, с превод на Милена Радева). Гледах известно време как едни светнали очи ми обясняват какво впечатление е направила книгата, и това ми беше достатъчно. Бързо я „избутах“ преди останалите, чакащи да им обърна внимание, и… останах зашеметен. 
Ако има душевен апокалипсис на хартия, той със сигурност носи яркото послание на един смразяващ трилър. Страниците навяват ужас и безнадеждност, злото може да се помирише, а детайлите създават усещането, че си в Ада. Винаги е така, когато наоколо бродят истински психопати, намерили достатъчно условия, за да изпълнят ужасяващата си мисия. Мъчения, кръв, смърт… Спокойствието е заменено с постоянна агония и психически сривове, нормалността отстъпва място на страха. Изчадието с човешка сянка пирува в своя извратен свят, подвластен единствено на болката и смъртта. И за да е още по-сюрреалистична обстановката, се появява той – Джак Изкормвача-младши, за да доведе нещата до съвършенство. 
Въпреки че предпочитам трилъри с психопати и „тежка“ психология, не съм против мистериите от друг тип. „Пасажер 19“ („Бард“, 2017, с превод на Иван Златарски) е по-скоро класически трилър за претърпяна загуба и отмъщение, но написан с мисъл и куп подробности около самолетите, полетите и изобщо международната авиация. Тук няма много побоища, нито чак толкова напрегнати моменти. Затова пък имах щастието да се насладя на премерена и стройна мисъл от страна Ларсен и методичното следване на криминалната нишка. 
Много често при трилърите има известна повторяемост на сюжетите, особено когато става въпрос за конспирации, които имат качеството да възбуждат човешкото въображение. При тях никога не разполагаш с достатъчно факти и си склонен да интерпретираш, за да получиш поне някакви смислени отговори. Можеш да се ръководиш само от това, че някой някъде крие нещо, което не бива да се разгласява публично, заради някакви колосални последствия. Много от съвременните приключенски трилъри са написани именно върху такава основа и с това привличат завиден интерес. И Беър Грилс следва същата линия. 
Усещането ми за тази книга е противоречиво, защото по-скоро изпитвам страх от прочетеното, отколкото задоволство, че съм открил поредната добра книга, която бих препоръчал на всички читатели със здрави нерви. „Съседката“ („Artline“, 2016, с превод на Вихра Манова) е вдъхновена от реални събития, представата за които би накарала човек да настръхне и да си зададе куп неудобни въпроси. Тук чудовището не идва от друг свят, нито се е вселило в някой от героите. Ужасът не се крие в изтичащата от тялото кръв или страшната смърт. 
„…от онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.“
Едно от нещата, които смятам в себе си за позитив е, че не ми е задължително да очаквам отзиви от някоя книга, за да се заинтересувам от нея. „Най-щастливото момиче на света“ („Хермес“, 2017, с превод на Павлина Миткова и Нина Руева) беше от онези, които разгръщах постоянно и се чудех дали попадам на трилър или на поредната история за клето момиче, „нападнато“ от миналото си – просто драма, наситена с женските символи на порастването и какви последствия има в настоящето. Отдавна се интересувам от женската гледна точка към някои проблеми и ми се искаше тази книга да разнообрази донякъде представите ми. 
Ако тази книга не ми беше препоръчана, едва ли щях да я чета. Но така се случва: от разговор към разговор, „Dominus“ („Ибис“, 2015, с превод на Коста Сивов) си намери мястото сред другите чакащи за прочит книги и редът ѝ дойде няколко месеца по-късно. Всъщност отдавна не чета за конспирации и религия в трилъров вариант, но, както често се случва, подаръкът за рождения ти ден е вълшебно действие и нещата стоят на съвсем различна основа. 🙂 Дан Браун пък се появява достатъчно рядко, тъй че не ми се налага да се втренчвам в заразителните конспиративни теории. А книгата на Том Фокс се оказа доста внимателно изпипана, дори ми направи впечатление доброто разпределение на важните ситуации и сцени, от които зависи разплитането на загадката. 