„Разговори след вечеря“ на Джеръм К. Джеръм

Беше нощта срещу Рождество…

1-3503488_b   Вгледах се назад и се оказа, че не съм чел кой знае какво от Джеръм К. Джеръм, нито съм знаел, че второто му име е Клапка. Един роман, тук-там някой негов разказ или откъс от такъв, няколко „крилати фрази“ и… това е. Наскоро захванах кратките произведения от чудесната поредица „Малка класика“ и, разбира се, стигнах до „Разговори след вечеря“ („Фама“, 2016, с превод на Йордан Костурков) – странен разказ за група от колоритни типове, споделящи си забавни истории за призраци. Не че Джеръм ще се остави да го разконспирирам веднага, но първото ми впечатление беше минорно. Още си спомням колко не ми се услади Удхаус и май съм един от малкото, които не са впечатлени от него.  Има още

Реклами

„Лоената топка“ на Ги дьо Мопасан

Въпрос на принципи

1-198097_b   Спомням си с добро чувство „Бел Ами“ и Един живот. Мопасан е изключително интересен автор, събрал писанията си само в едно десетилетие, през 19 век, докато се бори със сифилиса и фамилната болест на „умопомрачението“. Но талантът му на наблюдател и съдник на вихрещите се около него събития и нрави го кара да прояви таланта си на разказвач. Натуралист до мозъка на костите си, той изгражда образи, които преминават безпрепятствено през поколенията, за да развличат и днешните читатели. Показателно е, че неговите идеи не звучат никак ретро, макар езикът да е далеч от модерната проза, с която сме свикнали. „Лоената топка“ („Фама“, 2015, с превод на Мария Коева) е израз на неговата чувствителност към нравите в родната му Нормандия.  Има още

„Интимни отношения“ на Жан-Пол Сартр

Деликатни отношения

1-199826_b   Трудно се коментира книга, която е обвързана с философията на автора си. Позицията на времето, мисленето, принадлежността към определен вид течение – всичко говори, че произведенията на Сартр са неделима част от неговите „философски размисли“. Не бих казал, че Сартр е труден за четене, но определено трябва да се проучат възгледите му. Както е при всички останали интелектуалци, и той извежда нови насоки към разбирането на света около нас и отношенията между хората. Съвсем не случайно един от персонажите му казва: „Адът – това са другите“. В „Интимни отношения“ („Фама“, 2016, с превод на Мария Коева) сякаш няма блясък – всичко е провокирано от една до болка позната част от личните отношения на брачна двойка, които споделят последните дни на своята интимна история, преди да вземат окончателното решение за връзката си.  Има още

„Кентървилският призрак“ на Оскар Уайлд

Призрачна комедия

1-200010_b   Никой не би се учудил на произведение с призраци, създадено през пълната с литературни събития Викторианска епоха. Но все пак си имаме Оскар Уайлд, който не е овчедушен свидетел на живота и предразсъдъците на английското общество. Така че история като тази е просто задължителна за четене, ако говорим за онези времена. Ако пък не е толкова забавно да навлезеш в тази територия, то би могло да е трагикомично в очите на един ирландец като Уайлд. Самият той не може да се похвали с деликатно отношение към собствената му персона, но пък може да разиграе театър на сенки и призраци, в който да изложи собственото си виждане. Така се появява „Кентървилският призрак“ („Фама“, 2016, с превод на Теодора Джебарова), история за мрачен английски дом, където броди същество без плът и кръв, но с типичното „очарование“ на живия си предтеча.  Има още

„История на окото“ на Жорж Батай

Сюрреалистичното око

1-4567898765   Не знам дали тази малка книга е предназначена да се харесва или отрича от чисто литературно естество, но определено има въздействие. Самото писане за нея едва ли може да обясни изцяло влиянието ѝ върху съзнанието на непредубедения читател. За мен беше извънредно трудно възприемането на всичко онова, което се случва в нея, а и много хора вероятно ще са на моето мнение. Тъй като не мога да оценя качествата ѝ, заради постоянното разсейване да следя какво се случва в собственото ми съзнание, това просто няма да бъде едно от обичайните ми ревюта. Съвсем друго е отношението ми към книги като „Мемоарите на една лека жена“ и „Гамиани, или две страстни нощи“, последната от които прочетох малко преди тази. „История на окото“ („Фама“, 2018, с превод на Георги Ангелов) въздейства пределно деструктивно, обърква и носи със себе си повече дисхармония, отколкото която и да е друга класическа еротична творба.  Има още

„Гамиани, или две страстни нощи“ на Алфред дьо Мюсе

Предизвикателството на сладострастието

1-208912_b   Винаги се питам дали мога да намеря нещо повече в едно еротично произведение, освен нежната или стихийна страст в плътските преживявания на героите. Дали умът ми ще съзре скритата ниша, от която могат да бъдат извадени скритите помисли и дълбоко вкоренените чувства? Дали тази страст не се ражда само от инстинктите, или придобитата емоционална зрялост на човешкия вид е вече в състояние да ръководи изцяло страстта към съвкупление? Откакто преди няколко месеца прочетох 269-годишната „Мемоарите на една лека жена“, уважението ми към тази литература нарасна неимоверно много. Разбира се, насочено предимно към класическите произведения. „Гамиани, или две страстни нощи“ („Фама“, 2017, с превод на Георги Цанков) не е толкова „плътна“ в опознаването на психологическите настройки, но говори недвусмислено за страстта с чист и потаен език, чрез който всеки може да открие неназованото.  Има още