„Механично пиано“ на Кърт Вонегът

Човекът, машината, животът

1-876543456

   Не е трудно да се стигне до извода, че Кърт Вонегът е по-специален автор или просто чудак, който предпочита да се засмее, дори да става въпрос за нещо изключително сериозно като войната и човешката глупост. Нещата се случват въпреки всичко и един преживял доста човек може да се противопостави на безсмислието или просто с усмивка да каже „така е то“ и да продължи да живее. Дали тази философия може да ни поддържа по някакъв начин? Един документален филм за живота на Вонегът дотолкова ме впечатли, че реших да разгадая енигмата като прочета и препрочета някои от произведенията му. След „Механично пиано“ („Кръг“, 2022, с превод на Боян Николаев), неговият първи роман, наистина започвам да разбирам този човек, макар следващите му книги да са далеч по-любопитни. Кое е смешното и кое трагичното в това засега фантастично произведение? Ако питате мен, просто ще цитирам: „Историята е поредица от изненади. Тя може само да ни подготви да не бъдем изненадани отново и отново.“

Има още

„Новата планета“ на Мартин Вопенка

Двата свята на бъдещето

1-234580_b

   Не е трудно човек да си изгради представа за бъдещето, независимо откъде произхожда и какъв живот е живял. Посоките може да са хиляди, но винаги ще съществуват две основни категории: фаталистични и оптимистични. Сякаш първата надделява – в действителността, в киното, литературата – като първи подтик да очакваме най-лошото и да се радваме на най-дребното изпитано щастие. Разбира се, не при всички хора е така. Много просто са капсулирани в своя собствена вселена, личен рай, съществуване ден за ден, без да обръщат внимание на причина и следствие, че всяко тяхно действие или бездействие може да нанесе вреда на близкото или далечно бъдеще. „Новата планета“ („Изида“, 2022, с превод на Красимир Проданов) е роман и за двете посоки. Но тук са важни ъгълът и перспективата – как възприемаме себе си и съдбата си, дали можем да си зададем правилните въпроси и как реагираме на проблемите извън самите нас. Вопенка е предал това чрез една привидно обикновена история, разказана през погледа на едно хлапе, което мечтае като почти всички, но ще се сблъска челно с грубата действителност. Представете си технологиите на бъдещето, впрегнати в полза на човечеството, или поне тази част, която иска да забрави противоречивото си минало, да даде нов старт и да открие път към звездите и нов дом.

Има още

„Безсмъртната смърт“ („Земното минало“ – книга 3) на Лиу Цъсин

Ние и бъдещето

1-567876543

 Какво би могло да се случи, ако почти всичко е изнесено и разработено в първите две книги от „Земното минало“? Точно това си мислех, преди да започна третата, а тя се оказа като изцяло нова вселена, буквално натрапена на човечеството. Имахме „първи контакт“, след това безпрецедентна за Историята ни заплаха от чужд разум, тревожни сигнали, че всичко ще се промени безвъзвратно и накрая трудната за преглъщане истина за живота такъв, какъвто никога не сме си го представяли. Силата на Цъсин е в богатото въображение и научнообоснованите идеи, в които дори липсата на достатъчно напреднали технологии в настоящето не са пречка за мащабите на трилогията. Тук въпросът получава отговор от отправната точка. В книгите на Цъсин има малко случайности и много материал за осмисляне. В „Безсмъртната смърт“ („Колибри“, 2022, с превод на Стефан Русинов) присъстват удивително много хипотези и възможни решения, вдъхновени от постиженията в астрофизиката и биологията, но разковничето може би се крие в човешката психология, философия и културна идентичност. Все пак съществува нещо, което никоя цивилизация не може да пренебрегне: в тази Вселена не може да си просто безпристрастен наблюдател.

Има още

„Екс-САЩ“ на Рийд Кинг

Бъдеще на разпада

1-8765456

   От известно време има раздвижване в преводите на научна фантастика и антиутопии за пораснали, макар все още да се чувства „глад“ в тези атрактивни жанрове. Хубавата новина е, че има добра подборка и единственото нещо, което може да ме откаже, е стилът на писане и определени сюжети. След като купчинката от желани книги взе да нараства прогресивно, започнах все по-често да посягам към нея. Първоначално „Екс-САЩ“ („Колибри“, 2022, с превод на Владимир Полеганов) ми се стори доста добър избор, макар да имах притеснения относно поредното „прекрояване“ на света, свързано с достатъчно глупави хора, че да оставят красивата ни планета да заприлича на бунище пред очите им. Забавното в случая не е естествената ни склонност към саморазрушение, а разделението, което си го има още след изграждането на първата ограда и е логично да се сърдим единствено на себе си. Оттам нататък лошият сценарий е просто обект на символични редакции, които не вършат кой знае каква сериозна работа. В този случай Рийд Кинг не дава особен шанс за промяна, а просто доразвива всичко в наистина апокалиптични размери, наблягайки на науката, философията и религията.

Има още

„Бяс“ („Бънк Ромеро“ – книга 2) на Емил Минчев

Тъмната страна на мутациите

1-4565444

   Останах с прекрасни впечатления от първата книга за Бънк Ромеро („Нюх“) и предвкусвах удоволствието от останалите. Добрият стил на разказване е едно на ръка, но останах доволен и от удивително добре изградения свят, връзките между случаите и интересните персонажи, за чието създаване явно са положени доста усилия. Нямам съмнения, че Емил Минчев е премислил всичко много внимателно, за да не попада в капана на сюжетите по калъп. Винаги имах поводи да се изненадвам. „Бяс“ („Vision Books“, 2021) продължава тази линия, събирайки в себе си нови три случая, но без да изоставя напълно дотук поднесената история. Добре е да спомена още в началото, че връзките са особено важни, за да си изгради човек цялостна представа за събитията. Старите герои не са забравени, нито са изгубили влиянието си над случващото се. Трябва да отбележа и вече солидното влияние на технологиите, макар все още да присъстват фентъзи елементите. От време на време си задавам въпроси за една или друга от населените планети и тайнствената Черна дупка, за които се говори доста откъслечно, но това не спъва ни най-малко развитието на историята.

Има още

„Удавеният свят“ на Дж. Г. Балард

Завръщане в отдавна отминали времена

1-76543456

   Когато се спомене за Глобално затопляне, наоколо започват да витаят всякакви разнопосочни мнения, част от които експертни и заслужаващи внимание. Но като цяло болшинството от хората са свикнали да мислят и живеят „тук и сега“, така че темата остава да стърчи малко над морското равнище, далеч от почти банализираното човешко ежедневие. Но пък няма проблем да присъства във фантастичните светове на книгите. Читателите по-лесно потъват сред драмите на едно потенциално бъдеще, стига да представя нещата по достатъчно увлекателен начин. Аз също имам склонността да се впускам в изследване на тези неслучили се събития, защото ме карат да виждам ситуациите от различни ъгли. „Удавеният свят“ („Сиела“, с превод на Деян Кючуков) е такъв пример от вече далечната 1962 година, когато излиза книгата. Светът отново е мишена на гигантски промени, на които никой не може да противостои: активността на Слънцето сякаш се е променила, радиацията подпомага мутациите, „затлачената“ от човешки отпадъци атмосфера престава да носи същите ползи на живота, а екстремните температури са разрушили цивилизацията, каквато я познаваме. Разликата е, че Балард прогнозира едно почти метафизично завръщане в праисторическа епоха.

Има още

„Пътешествие до центъра на земята“ на Жул Верн

Едно фантастично пътуване към недрата

1-3676543

 Като хлапе прочетох доста класически фантастични истории и хич не ме интересуваше дали нещо в тези книги действително се е случило. Със сигурност не бях наивен, но пък изпитвах истинско удоволствие от необикновените приключения. Постепенно превключих на научна фантастика и реших, че старите истории са останали в миналото. Къде ти!… Години по-късно попаднах на няколко стари издания и отново прехвърлих страниците. Естествено е класическите фантастични романи да излъчват известна наивност, свързана със знанията от съответната епоха, но за читател като мен понякога сантименталната стойност значи наистина много. Така се получи с „Пътешествие до центъра на земята“ („Паритет“, 2022, с превод на Васил Д. Юруков) – роман от Златната епоха, когато науката все повече измествала суеверията и дърпала човечеството към едно осъзнато бъдеще. През втората половина на деветнайсети век са се случили толкова важни открития, че писателите с радост се включили в претворяването на новите знания, добавяйки щипка въображение. Жул Верн се оказва гигант в това отношение. Сега знаем доста повече, макар много хора да продължават да бунят духовете с конспиративни теории. Едно от любопитните „изтърсачета“ е идеята за „Кухата земя“. На мен продължава да ми звучи абсурдно, но точно тази книга си заслужава няколко часа витаене в облаците. Или по-скоро – спускане в дълбините на планетата.

Има още

„Аномалията“ на Ерве Льо Телие

Случаят, който провокира света

1-231658_b

   Не всеки човек би бил доволен, ако нещо в ежедневието му се промени фундаментално, макар достатъчно приключенци искат точно това – една безкрайна кавалкада от изненади, за да има смисъл самият живот. Със сигурност не разбираме всичко, но поне се опитваме по някакъв начин да наложим непознатото върху здрава основа от лични принципи и отношения, към нещо предполагаемо естествено и обяснимо. Именно затова нещата изглеждат пределно прости. Аз харесвам книги с подобни идеи, в които ориентацията и дезориентацията си партнират доста естествено, в разрез с обичайното и наложените правила. „Аномалията“ („Колибри“, 2021, с превод на Росица Ташева) в действителност е фантастика, но по време на четенето човек едва ли би пропуснал препратките към собствените ни слабости и ограничения. Дали изобщо е възможно човечеството да надскочи себе си и за премине на следващото ниво? Спомням си, че на по-млади години жадно поглъщах всякакви фантастични сюжети и излизах от киното с друга перспектива за света. Оглеждах се изумено и откривах в хората единствено ограничена сетивност, банални реакции и безсмислени спорове. Научих се да гледам нещата от различни ъгли, да търся повече възможности за решения и да не робувам изцяло на класическите принципи, които предопределят всяка реакция. „Трябва да мислиш“ – казвах си. Нещо като да не обидиш моментално шофьора, който е минал на висока скорост през локва и те е опръскал с кална вода.

Има още

„Нюх“ („Бънк Ромеро“ – книга 1) на Емил Минчев

Бънк Ромеро – детектив от бъдещето

1-229347_b

   Знаех за Емил Минчев от години, но книги за четене имах много и рядко се сещах за друго, освен за преводите му, които набъбваха прогресивно и дариха на българския книжен пазар емблематични произведения от заслужили класици. Тогава Бънк Ромеро едва „прохождаше“ като литературен персонаж в битка с най-известните световни величия у нас. Е, днес Бънк се радва на четири тома и преиздания, в което се крие неоспоримата логика, че има защо да се чете и препоръчва. Вече и аз се включих сред почитателите, започвайки с „Нюх“ („Vision Books“, 2021) – началото на детективска епопея от четири разследвания, припокриващи се с основната атракция, която получава особено силните последни страници. Да, това са си криминални истории, вдъхновени от любимите писатели на автора, но свързани с фантазията на едно странно бъдеще с елементи на фентъзи реалност. Тази колаборация е особено впечатляваща не само като фон, но и в сюжетните завръзки. Разбира се, аз очаквах класически страхотии, особено заради „нечовешкото“ в сценария. Всъщност историята тече в спокойно темпо и увлича неимоверно много, като събира в себе си няколко пълнокръвни разследвания. Получила се е много добра спойка между традицията и фантазията.

Има още

„Тъмна гора“ („Земното минало“ – книга 2) на Лиу Цъсин

Война или мир

1-228880_b

   Има някаква безгранична вяра в земните технологии, които би трябвало достатъчно добре да подпомагат живота ни и да направят в далечното бъдеще една съвършена система за оцеляване на човешкия вид. Съществува мнение и с обратен знак – че в даден момент ще попаднем в капана на собствените си изобретения. Ако има трети вариант, то той е отчасти извън самите нас като цивилизация. Така смята Лиу Цъсин, който търпеливо подрежда шахматната дъска и пренастройва човешкото мислене. Трилогията „Земното минало“ се оказа колкото проницателна и въздействаща за ума, толкова и деспотична за самочувствието на вида ни. Чел съм доста книги за т. н. „първи контакт“ и винаги съм вярвал, че всичко опира до разума, но тук има много повече. Лиу Цъсин просто не държи на лесните решения. Когато затворих последната страница на „Трите тела“, нямах представа, че след това ще се сблъскам с почти безбройните противоречия, изтъкали собствената ни идентичност. Това е нещо отвъд нивото ни на развитие, отвъд всичко познато. „Тъмна гора“ („Колибри“, 2021, с превод на Стефан Русинов) е книга за решенията, за онези хиляди варианти, от които трябва да се избере възможно най-креативното, без възможност за грешка. Проектът „Стеногледци“ е точно такова решение, макар да е доста изненадващо по своя смисъл. Самата книга е натрапчива, извън комфорта на всичко познато.

Има още

„Проектът ‘Аве Мария’“ на Анди Уеър

Епично пътуване с много неизвестни

1-228530_b

 Изминаха повече от седем години от срещата ми с „Марсианецът“, но това не ми пречи и сега да изпитвам подобаващо вълнение при спомена за тази книга на Анди Уеър. Епично, приключенско, забавно… А и сериозно, ако говорим за научната фантастика такава, каквато заслужава да бъде. Междувременно се появи и „Артемида“, без да постигне нито нужното ниво, нито претенциите на автора. Разбира се, и нея прочетох с удоволствие, но разликата се усещаше през цялото време. Нямам предвид техническите подробности и науката, от които Уеър черпи щедро. Дали щеше да има още от изпитаната формула? Отново минаха години и най-после „бинго!“. В „Проектът ‘Аве Мария’“ („Бард“, 2021, с превод на Иван Иванов) имаме мащаб, енергия и несравнимо повече наука, която трябва да помогне за спасяването на човечеството. Ако това напомня на много други книги, разликата несъмнено я прави Анди Уеър. Време е за пътуване с повече неизвестни, отколкото класическата математика е склонна да позволи и истинско предизвикателство за възможностите на човешките технологии. Радвам се изключително много, че авторът не преследва неизвестното бъдеще, пълно с предполагаеми фантастични изобретения, а остава в орбитата на разбираемото и логичното, каквото ни предоставя съвременността. Е, Грейс, героят на този роман, е учител, който не иска да се занимава с подобни епични гадости, но пита ли го някой? 😃

Има още

„Вдъхновенията на Артиста“ на Дамян Д. Рейнов

Из световете на изкуството, фантазията и страха

1-387654567

   Нямаше как да пропусна тази книга. Един ден просто я отворих и изчетох няколко откъса, поглаждайки красивата корица. Авторът е избрал псевдоним за първото си самостоятелно печатно творение, но това не е изненада, когато насреща стои творческа натура. Самите разкази са взели доста от различните изкуства, което създава около тях един своеобразен ореол, допълнителни внушения и скрит подтекст за ума на читателя. Дали са фантастични, мистериозни или страшни, те имат като обща основа вдъхновението. Преди всеки разказ стои цитат от известен писател, който задава темата и предоставя началния тласък – един вид почит към известния събрат по перо. Поне така ми изглежда на мен. „Вдъхновенията на Артиста“ („Lemur“, 2021) е поредното чудо, което чета от бандата на Horror Writers Club LAZARUS и няма начин да не подходя с внимание. През годините съм се наслаждавал на доста техни сборници и това винаги ме е изпълвало с енергиен заряд. Немалко чакат да им обърна внимание. Всъщност Рейнов не ми е непознат като автор, но е съвсем различно да се потопя в негова самостоятелна книга. Мога да поразсъждавам за мащаба на идеите, да свързвам сюжети, да проследявам линии. Но нека да видим самите разкази.

Има още

„Сърца от стомана“ на Бранимир Събев

Битка за бъдеще

1-4644444

 Оказа се, че съм прочел всички сборници на Бранимир Събев, а това ме превръща в негов почитател. Хорър, фантастика, мистерии, приключения… Когато нещо дотолкова се вкорени в съзнанието ми, че да го приема за част от себе си, мога с чиста съвест и да го обикна. Преди доста години така стана с по-специфичните жанрове, които трудно оцеляват в една достатъчно „изцапана“ действителност. Апокалипсис или „писмо“ от Вселената – винаги съм си казвал, че всичко може да се случи, стига някой да има желание да направи необходимото. Злото шества наоколо, а книгите по темата скрито ни имунизират и предпазват съзнанието ни от необратим срив. Сюжетът в „Сърца от стомана“ („Ерго“, 2019) стига до по-високо ниво: имунизирайки всички, системата произвежда необходимия брой пацифисти и нацията поема по предначертания път. Но ако познавате Бранимир, трябва да очаквате показна демонстрация, наложена от склонността на хората да бъдат естествени и креативни. Представете си безлично „емоционално плато“, наложено като противодействие на идеята за войни и насилие във всичките им форми. Добро решение, ако Вселената ни е запратила в глуха линия, без възможности да ни влияе пряко. Логиката е човешко творение, но и тя може да е претенциозна.

Има още

„Променлива реалност“ на Блейк Крауч

Живот в спомени

1-225596_b

   След „Тъмна материя“ се чувствам като обсебен от темите на Блейк Крауч, защото научната фантастика е стигнала до момент, в който ти трябва закалка за сюжетите, разкъсващи реалността и променящи изцяло представата ни за съществуването. Всъщност науката е някъде в началото, ако говорим за „невъзможната“ квантова механика, и всичко изглежда като магия. Дали изобщо ще разберем какво се случва в действителност във Вселената? Не е ли по-добре да продължим да ходим на бар за по питие и да разискваме делничните си проблеми? Какво ни интересува котката на Шрьодингер или защо всичко е относително? Май точно последното ни прави по-спокойни. Не е нужно да разбираме, за да живеем живота според личните си принципи. Но все пак е толкова интересно човек да поразсъждава… Както прави Крауч в „Променлива реалност“ („Ибис, 2020, с превод на Мария Димитрова). Един ден ще възникне сериозен проблем от лично естество, който се нуждае от специалист. Той ще проучи нещата, ще работи известно време в лабораторията си и ще съзре решението. Ако проблемът е Алцхаймер, ще насочи вниманието си върху спомените, които съдържат есенцията на живота ни. Докъде може да стигне тази борба, ако се превърне в цел без алтернатива?

Има още

„Хиляди очи“ на Саманта Швеблин

Невидими присъствия

1-227780_b

 Не бих могъл да съм по-въодушевен в очакването си от тази книга. Предната, носеща тревожното име „Отрова“, си беше абсолютна загадка, която прекрои доста от възгледите ми относно стил на писане и поддържане на вниманието. А е хубаво човек да се изненадва от време на време, дори да се е врекъл на определени сюжети и концепции. За радост аз от години не тъпча на едно място и поглъщам все нови и нови идеи, реализирани в литературна среда. И в „Хиляди очи“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Захари Омайников) има познати нюанси, но е друго да се потопиш в добре подбран и изчистен от недомлъвки свят, обрисуващ някакво тревожно бъдеще. Естествено е консуматорското общество да ползва от своето вечно любопитство, за да трупа позитиви и приятни усещания. Иновациите ни теглят все нагоре и нагоре, макар науката вече сериозно да изпреварва възможностите ни да си обясним по достъпен начин новите технологии. Ползата за нас е просто да ги използваме по предназначение. Така, например, един интересен инструмент като Интернет отдавна не се нуждае от причина да съществува. Това, което прави Швеблин, е повече от практично. Виртуалната среда се е сдобила с множество тела, чрез които всеки потребител би могъл буквално да влезе в живота на някой друг, и то без много усилия. Дори не е необходимо съгласие, защото това е… просто една лотария и игра на домашни любимци.

Има още