„Тайната история на Туин Пийкс“ на Марк Фрост

Туин Пийкс – векове на мистерии и загадки

1-204464_b   Какво си мисли едно момче, което гледа втренчено телевизионния екран, докато тече поредния епизод от „Туин Пийкс“? По онова време имаше какви ли не загадъчни сериали, потопени почти напълно в чернотата на някакви нови и тайнствени измерения. След 1989-а телевизията се обогати неимоверно много и сериали като „Досиетата Х“ и „Туин Пийкс“ нямаше начин да не се промъкнат сред домашния уют на българина. Кой ли се е представял, че някакви си сериали ще започнат да ни въздействат като психотропни вещества и буквално ще ни вземат акъла.  Има още

„Централна станция“ на Лави Тидхар

Физически и дигитален свят ведно

1-2345665432   Все още доста знакови книги във фантастичния жанр от последните години не са намерили пролука към българския пазар, но постепенно тази дупка се запълва. За Лави Тидхар липсва каквато и да е информация в настоящата книга, затова пък намерих доста за него в Мрежата. Израелският писател вече има с какво да се гордее и явно това е привлякло издателството към него. Тидхар си има доста номинации за престижни награди, а и е печелил някои. „Централна станция“ („Бард“, 2016, с превод на Иван Иванов) е последният му засега роман, който е номиниран за наградата „Артър Кларк“ за 2017 г.  Има още

„Пожарникаря“ на Джо Хил

Светът на Draco incendia trychophyton

1-205404_b-001   Ако се опитате да се вгледате напред във времето, едва ли ще направите положителна прогноза за бъдещето, въпреки че всеки е бил малък и всичко му се е струвало постижимо и прекрасно. С годините се трупа достатъчно негативизъм, който в един момент отваря широко вратите на Ада пред нас. Този „Ад“ е събирателно на всички онези пакости, които човечеството е сътворило, докато се опитва да промени себе си и светът, който обитава. И не всичко опира до въображението. Кошмарите ни следват един след друг и начертават зловеща картина, сякаш рисувана от чалнат художник. Все повече ни става ясно, че нашето бъдеще е антиутопично и само романтиците не следват логиката, която зловещо нашепва, че не вървим в правилната посока.  Има още

„Градът и звездите. Песните на далечната Земя“ на Артър Кларк

Бъдещето на Кларк

1-203303_b   Обикновено най-удивителните произведения във фантастиката се пишат от учени, които действително вярват, че техните идеи могат да се осъществят някога в бъдещето. Артър Кларк не прави изключение. Ако не знаете, точно на този фантаст и учен дължим цялата комуникационна вселена, в която живеем. Към ден днешен няма друго средство, което да ни тегли напред и да е от толкова голямо значение. Затова Кларк е един от хората с най-голям принос в историята на човечеството и всеки, докоснал се до изумителните му идеи, остава впечатлен от невероятното му въображение.  Има още

„Ферма за лица“ („Репортажи от Платония“, книга 1) на Стивън Крос

Колонията на избраните

1-4483585   Не е лесно да се сътвори свят от куп разхвърляни идеи, които в даден момент да се синхронизират в пълнокръвен роман. Идеята за отглеждане на лица чрез присаждане върху специален донор е нова за мен, а, предполагам, и за мнозина други. Ако имаш достатъчно смелост и търпение, можеш да сътвориш от тази далечна за медицината реалност наистина блестящо произведение. За все повече хора технологичния напредък е по-скоро удобство, отколкото начин да се подчини съвършенството, за да се чувстваме спокойни в очакване на неизвестното бъдеще.  Има още

„Хубави неща, лоши неща“ на Коста Сивов

Фантастични светове от всякакъв калибър

 1-25121575  Отново се захванах със сборник с разкази на български автор, което вече си стана традиция, поради причината, че ставам все по-бдителен за всичко случващо се на книжния фронт. Ако няма подходящи сборници с разкази, търся нещо друго или налитам, както масово се случва, на преводните книжки, от които човек може да получи нещо, но може и да се окаже завлечен с някой лев. Слава на природните ми дадености, бих казал, защото отдавна разбрах, че съм имунизиран от масовите истерии и не грабвам веднага всяка книга с препоръки от известни автори на задната корица. Понякога минават месеци, докато благоволя да се запозная с подобна книга.  Има още

„Другият сън“ на Владимир Полеганов

Мисловни и чужди светове

1-203548_b   Няма точно определение за тази книга. Още в самото ѝ начало разбрах, че ще се сблъскам с коварната конструкция на текста, който нито веднъж не измести фокуса от първоначалната си устременост към неразхищение на пространство. Това цялостно блокче плътен текст ми създаде чисто технически проблеми при четене, но не и мисловни, както установих щом навлязох в същината му. Харесвам яснотата и прегледността, но не отказвам да се боря с по-особените конструкции. Смея да твърдя, че тук Полеганов е изключил възможността произведението му да попадне в неподходящи ръце – абсолютно всеки, разгърнал книгата, за да прецени дали ще му допадне, би констатирал това още от първите страници. Има още

„Архиви на злото“ („Досиетата на Боб“ – книга 1) на Чарлс Строс

Демоните на злото изскачат от математически формули

1-201876_b   Едно от хубавите неща във фантастиката е, че няма пречка за авторите да описват невъзможното или невъзможното към този момент. И да, трябват много усилия това „невъзможно“ да зазвучи убедително и интригуващо на читателя. Чарлс Строс е от тези, които не се страхуват да преминават граници и изследват нови територии. Да се явиш пред света с книга като „Архиви на злото“ („Litus“, 2016, с превод на Елена Павлова) един ентусиазъм не стига. Толкова теми във фантастиката са пребродени и рестартирани вече хиляди пъти, че да изпъкнеш с нещо ново е много трудна задача. Определено ще ти трябва достатъчно щура идея, много знания и фантазия, за да бъдеш запомнен и харесван.  Има още

„Уейуърд“ („Пайнс“ – книга 2) на Блейк Крауч

Тайната е разкрита, но това все още нищо не значи

1-1234565432   Ето ни отново в странното градче Уейуърд Пайнс, в което всичко изглежда ясно, но все още предстоят доста изненади. Леко странната „Пайнс“ наблегна повече на мистерията, но пък „Уейуърд“ („Бард“, 2016, с превод на Венцислав Божилов) отива съвсем сериозно към фантастиката. За непрочелите още първата книга това реално си е подсказване, но пък разпалва страшно въображението. Бедата с първата книга е, че през по-голямата си част  не създава усещане за реалност – нещо се случва, но читателят не може да се „закрепи“ за него. Може би само любителите на мистерии и странни ситуации могат да видят зрънцето, което Крауч е скрил дълбоко в сюжета.  Има още

„Марудските катакомби“ на Донко Найденов

Приключение в неизвестното

1-198307_b   Отново се спрях на малка книжка, която съдържа само една новела, но като знам, че авторът има цял сборник – „Хоризонтите на лудостта“ (и не само!), от който се заинтересувах, реших да започна с „Марудските катакомби“ („Монт“,2015) все едно е предястие към основното. Покрай митичния сборник „Писъци“, си направих списък с автори, на които да обърна специално внимание и Донко Найденов влезе в полезрението ми. Ако се питате колко още има за четене, мога да ви гарантирам, че спокойно ще си запълня една година с жанрови книги от български автори.  Има още

„Изкривени реалности“ на Коста Сивов

Други реалности

1-198306_b   Вече насочих вниманието си към жанрови книги от български автори и ги изчитам една по една. Най-хубавото е, че това се превърна в страст, която не угасва. В многобройните книги с разкази и новели намирам чудесни попадения, въпреки, че някои отделни произведения не ми допадат толкова. Но общо взето съм се превърнал в ненаситен техен читател. За малки книжки като „Изкривени реалности“ („Монт“, 2015), които съдържат само по една новела, ми трябва доста повече убеждаване, преди да се навия да ги чета защото рискът да не ми допадне няма как да се компенсира от друго произведение както е при един по-богат сборник.  Има още

„Небостъргач“ на Дж. Г. Балард

Висините и падението

1-12345432   Тревогите, че с течение на времето класиките във фантастиката изгубват от мощта на внушенията си, са безпочвени. Тук не е важно дали ще станеш пророк, пишейки за бъдещето, а дали си имал смелост да се противопоставиш на желанието за създаването на някакво съмнително утопично бъдеще. Не за друго, а защото никой не може да ни го даде. Дълбоко в себе си усещаме напрежението от неизвестността и се крепим на надеждите за нещо по-добро, което да ни направи щастливи и доволни. Но истината е, че ни трябва друго, от което да се уплашим, за да не се отпускаме прекалено, да имаме едно наум за непредвидимото.  Има още

„Библиотеката на Въглен връх“ на Скот Хокинс

Една необикновена библиотека

1-200439_b   Още в началото ще спомена, че в тази книга почти нищо не е в класическия си вид. Ако сте свикнали да проследявате донякъде предсказуем сюжет или нещо, което бихте „глътнали“ по-лесно, то тук нещата са извъртени по необичаен начин и нищо чудно да ви хрумне, че нещо с тази книга не е наред. Аз лично толкова съм свикнал с няколко определени конструкции и подробности в сюжетите, че в един момент просто „замръзнах“ заради необичайното развитие на много от сцените в началото. Скот Хокинс или мисли по различен начин, или е решил да провокира до крайност въображението на читателите си. Но едно е сигурно – че наистина ще трябва да си напрегнете мозъка, за да ви станат ясни някои неща.  Има още

„Две луни“ на Елена Павлова

Магически, страшни и фантастични истории

1-201200_b   Колкото и жанрови разкази да прочитам, все не се насищам. Това си е пристрастяване, но хубаво, без странични ефекти. Как да не се развълнувам на поредния сборник, излязъл сякаш от нищото. От нищото, защото дългата писателска „почивка“ на Елена Павлова свърши (всъщност тя свърши доста преди днешния ден, но за мен тази книга е нещо като нейното действително завръщане), за да се роди този прекрасен сборник, пропътувал години, още от зората на българската жанрова литература. Сега куп народ са щастливи, което се отнася и за мен. „Две луни“ („Изток-Запад“, 2016) запълва тази празнина, като събира накуп разкази, писани от 90-те години на миналия век до днес.  Има още

„Лешояди“ на Дан Симънс

Ненаситни натрапници превземат умове

1-134543234   Доста лесно се разбирам с Дан Симънс, вече от десетилетие, тъй че от време на време си доставям удоволствието да го чета. Някои от книгите му са просто стряскащи със своята фантазия, други ги следват плътно, без да блестят особено, но притежаващи достатъчно, за да бъдат помнени. Основните произведения на Симънс четох преди създаването на блога, но, предполагам, щях да бъда също толкова смел във възхвалите си, както и десетките колеги, писали за тях. Затова пък съм писал за по-късните му „Ужас“ (второто ми ревю в блога, което е доста кратко, макар че книгата заслужава доста повече) и „Петата купа“, които, съвсем логично, обогатиха представата ми за въображението на автора. „Лешояди“ („Квазар“, 2002, с превод на Елена Павлова) излезе преди четиринайсет години, когато интересът ми към Симънс е бил слаб и, съответно, не бях ѝ обърнал достатъчно внимание.  Има още