„Вдъхновенията на Артиста“ на Дамян Д. Рейнов

Из световете на изкуството, фантазията и страха

1-387654567

   Нямаше как да пропусна тази книга. Един ден просто я отворих и изчетох няколко откъса, поглаждайки красивата корица. Авторът е избрал псевдоним за първото си самостоятелно печатно творение, но това не е изненада, когато насреща стои творческа натура. Самите разкази са взели доста от различните изкуства, което създава около тях един своеобразен ореол, допълнителни внушения и скрит подтекст за ума на читателя. Дали са фантастични, мистериозни или страшни, те имат като обща основа вдъхновението. Преди всеки разказ стои цитат от известен писател, който задава темата и предоставя началния тласък – един вид почит към известния събрат по перо. Поне така ми изглежда на мен. „Вдъхновенията на Артиста“ („Lemur“, 2021) е поредното чудо, което чета от бандата на Horror Writers Club LAZARUS и няма начин да не подходя с внимание. През годините съм се наслаждавал на доста техни сборници и това винаги ме е изпълвало с енергиен заряд. Немалко чакат да им обърна внимание. Всъщност Рейнов не ми е непознат като автор, но е съвсем различно да се потопя в негова самостоятелна книга. Мога да поразсъждавам за мащаба на идеите, да свързвам сюжети, да проследявам линии. Но нека да видим самите разкази.

Има още

„Сърца от стомана“ на Бранимир Събев

Битка за бъдеще

1-4644444

 Оказа се, че съм прочел всички сборници на Бранимир Събев, а това ме превръща в негов почитател. Хорър, фантастика, мистерии, приключения… Когато нещо дотолкова се вкорени в съзнанието ми, че да го приема за част от себе си, мога с чиста съвест и да го обикна. Преди доста години така стана с по-специфичните жанрове, които трудно оцеляват в една достатъчно „изцапана“ действителност. Апокалипсис или „писмо“ от Вселената – винаги съм си казвал, че всичко може да се случи, стига някой да има желание да направи необходимото. Злото шества наоколо, а книгите по темата скрито ни имунизират и предпазват съзнанието ни от необратим срив. Сюжетът в „Сърца от стомана“ („Ерго“, 2019) стига до по-високо ниво: имунизирайки всички, системата произвежда необходимия брой пацифисти и нацията поема по предначертания път. Но ако познавате Бранимир, трябва да очаквате показна демонстрация, наложена от склонността на хората да бъдат естествени и креативни. Представете си безлично „емоционално плато“, наложено като противодействие на идеята за войни и насилие във всичките им форми. Добро решение, ако Вселената ни е запратила в глуха линия, без възможности да ни влияе пряко. Логиката е човешко творение, но и тя може да е претенциозна.

Има още

„Променлива реалност“ на Блейк Крауч

Живот в спомени

1-225596_b

   След „Тъмна материя“ се чувствам като обсебен от темите на Блейк Крауч, защото научната фантастика е стигнала до момент, в който ти трябва закалка за сюжетите, разкъсващи реалността и променящи изцяло представата ни за съществуването. Всъщност науката е някъде в началото, ако говорим за „невъзможната“ квантова механика, и всичко изглежда като магия. Дали изобщо ще разберем какво се случва в действителност във Вселената? Не е ли по-добре да продължим да ходим на бар за по питие и да разискваме делничните си проблеми? Какво ни интересува котката на Шрьодингер или защо всичко е относително? Май точно последното ни прави по-спокойни. Не е нужно да разбираме, за да живеем живота според личните си принципи. Но все пак е толкова интересно човек да поразсъждава… Както прави Крауч в „Променлива реалност“ („Ибис, 2020, с превод на Мария Димитрова). Един ден ще възникне сериозен проблем от лично естество, който се нуждае от специалист. Той ще проучи нещата, ще работи известно време в лабораторията си и ще съзре решението. Ако проблемът е Алцхаймер, ще насочи вниманието си върху спомените, които съдържат есенцията на живота ни. Докъде може да стигне тази борба, ако се превърне в цел без алтернатива?

Има още

„Хиляди очи“ на Саманта Швеблин

Невидими присъствия

1-227780_b

 Не бих могъл да съм по-въодушевен в очакването си от тази книга. Предната, носеща тревожното име „Отрова“, си беше абсолютна загадка, която прекрои доста от възгледите ми относно стил на писане и поддържане на вниманието. А е хубаво човек да се изненадва от време на време, дори да се е врекъл на определени сюжети и концепции. За радост аз от години не тъпча на едно място и поглъщам все нови и нови идеи, реализирани в литературна среда. И в „Хиляди очи“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Захари Омайников) има познати нюанси, но е друго да се потопиш в добре подбран и изчистен от недомлъвки свят, обрисуващ някакво тревожно бъдеще. Естествено е консуматорското общество да ползва от своето вечно любопитство, за да трупа позитиви и приятни усещания. Иновациите ни теглят все нагоре и нагоре, макар науката вече сериозно да изпреварва възможностите ни да си обясним по достъпен начин новите технологии. Ползата за нас е просто да ги използваме по предназначение. Така, например, един интересен инструмент като Интернет отдавна не се нуждае от причина да съществува. Това, което прави Швеблин, е повече от практично. Виртуалната среда се е сдобила с множество тела, чрез които всеки потребител би могъл буквално да влезе в живота на някой друг, и то без много усилия. Дори не е необходимо съгласие, защото това е… просто една лотария и игра на домашни любимци.

Има още

„Невидимият човек“ на Хърбърт Уелс

Мечтата и невъзможното

1-46654654

   Първоначално нещо може да изглежда като магия, нали? Но винаги ще се намери някой, който да поразчепка тази магия и да открие обяснението зад нея. Не знаем достатъчно, затова виждаме магия. Така е било винаги, така ще бъде и занапред. Преди повече от сто и двайсет години един автор на фантастични истории излива на хартия своите представи и въжделения. Те са толкова необикновени, че все още предизвикват човешкото въображение и са се превърнали в част от попкултурата. А представите на Хърбърт Уелс са наистина радикални и поднесени по подходящ начин чрез няколко незабравими романа, написани за доста кратко време в края на деветнайсети век: „Машината на времето“, „Островът на доктор Моро“, „Невидимият човек“, „Война на световете“ и „Първите хора на Луната“, който излиза през 1901 година. Те са колкото интригуващи за онова време, толкова и плашещи, защото поставят редица дилеми в човешкия ум. Но в основата на всичко се явява науката. Сега ги четем като фантастична класика и им се наслаждаваме, но тогава са имали далеч по-съществена роля. Доста запленен от фантастиката, аз ги изчетох на крехка възраст, но пък всяко ново издание може да бъде аплодирано. Наскоро се появи такова на „Невидимият човек“ („Паритет“, 2021, с превод на Христо Кънев) и моментално реших, че това е добра причина да си го припомня.

Има още

„Бягащият човек“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Състезанието на живота

1-191280_b

  Четвърти Бакманов роман. Написан доста преди да бъде публикуван, той е романите на надеждата за Стивън Кинг и неговите ранни опити да направи голямата крачка към писателското поприще. Историята зад създаването му също е любопитна. Точно преди „Кери“ да пожъне неочакван успех, Кинг е във фургона, налазен от трите си малки деца и пише трескаво за мъж, който в отчаянието си решава да участва в игра, плод на дистопична реалност. Явно е вече, че разказите не са опция, предвид приходите от тях. Преподаването също не е изход от мизерията. Трябва му роман, който да напише за кратко време, но и да бъде одобрен за публикуване. Кинг бяга от любимия си стил и се насочва към нещо различно. „Бягащият човек“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) е завършен за седмици, но също остава да чака по-добрите времена. „Раждането“ на Ричард Бакман позволява и на този ранен роман да получи своята аудитория и по-късно той придобива почти култов статус за част от почитателите на Кинг. И има защо. Тук дистопията и реалити предаванията се свързват в „свещен съюз“, далеч преди последните да променят телевизионната реалност и книжният пазар да се напълни с подобни сюжети. Лично аз не съм от най-големите му почитатели, но определено се вълнувах и при второто четене.

Има още

„Дългият път към една малка, ядосана планета“ на Беки Чеймбърс

Малка галактика, много живот

1-205103_b

 Взех си тази книга, защото попаднах на един много информативен отзив, който ме убеди, че нещата се сериозни и научната фантастика определено се е обогатила, приютявайки нов автор като Беки Чеймбърс. Малка справка ме отведе до проблемите, които са я насочили към писането, в опит да изкара така необходимите пари за нормален живот. Е, накрая се е получило нещо много любопитно за жанра: началото на „космическа опера“ с невероятни мащаби. „Дългият път към една малка, ядосана планета“ („Артлайн“, 2016, с превод на Йоана Гацова) няма аналог и това е особено хубаво за почитателите на научната фантастика. Да, има извънземни с необичайни тела и много акъл, но това е само видимата страна на айсберга, ако мога така да го опиша. Обаче целта на Чеймбърс е да достигне до по-високи нива, където се срещат антропологията, социологията и културата, където всеки вид и раса може да блесне със своята претенциозна натура и да покаже най-доброто от себе си. Четях с широко отворени очи и неусетно започнах да сравнявам от позицията на един дребен и незначителен човек сред голяма и пълна с живот галактика. Появиха се симпатии към определени нечовешки персонажи, започнах да разсъждавам за много от проблемите на човечеството, което тепърва ще завладява непознатите дълбини на Вселената. И това с една особена насмешка, предвид леко хумористичните нотки, вплетени в историята. Епично пътешествие из космоса и мисълта, несъмнено!

Има още

„5051“ на Светлана Тушева

Отвъд порталите

1-1-265434565

   От време на време хвърлям око на не толкова популярни книги и тихо се радвам, ако съм уцелил нещо „по моята част“. От известно време фантастиката у нас изостана драстично от фентъзито и това леко ме натъжава. Дори хорър се купува повече (за него пък се борехме допреди няколко години). Ако е жанрова литература, то ще е в огромната си част „тийн“. И в „5051“ („Многоточие“, 2020) има нещо такова, макар да са избегнати повечето познати прийоми, които директно поставят книгите на рафтовете за млада публика. С радост осъзнах, че в сюжета на тази повест са включени достатъчно фантастични елементи, пък и темата за „скрито измерение“ или портал към „невидимо пространство“ носят очакваната специфична настройка. Ако ме питате сериозно, по-скоро виждам един футуристичен фентъзи свят. За някои сцени бих поспорил, но с напредването на действието нещата започват да се случват с добра скорост и усърдие. Ако има нещо, с което специално бих похвалил Светлана Тушева, то е в добре замислената идея. Харесвам порталите и тяхното значение в историята. Книгата се чете бързо и оставя място за монументално продължение. Дано това се случва в момента, защото всичко води натам.

Има още

„Какавидите“ на Джон Уиндъм

Наследен свят

1-216885_b

   Ново завръщане към Джон Уиндъм. Заобичах този автор преди доста години с „Чоки“ и постепенно изчетох всичко преведено у нас. Не забелязвах много хора да говорят за него, което ми се струваше неестествено. А когато излъчиха сериал по книгата, нещата тръгнаха към някакво своеобразно „обожествяване“ от моя страна. Тогава бях малък и, може би, бурното ми въображение наклони везната в тази посока. Сега препрочитането на всяка негова книга ми носи истинско удоволствие. „Какавидите“ („Изток-Запад“, 2019, с превод на Огняна Иванова) изглежда спокойна, без да натрапва много тайнственост, но пък темата за естественото и неестественото в природата е достатъчно заангажираща. Често се случва да видим някакво различие в хората около нас, което впоследствие да наречем странно и веднага да сложим знак за внимание. Общо взето човечеството продължава да поддържа тази своя подозрителност към промяната на стандартите, въпреки предначертания си път към постоянно усъвършенстване и разбиране на природата. Изглежда някои неща трудно ще се променят. Този роман на Уиндъм стои като една гигантска удивителна. Човек би могъл да научи доста от него, определено.

Има още

„12 фантастични разказа с неочакван край“ на Делян Недев и Стоян Новаков

Бъдеще с претенции

1-254323456765

   Започвам с вълнение, защото съм приятно изненадан от идеите в този кратък сборник. Принципно в главата на всеки човек с амбиции се прокрадват различни варианти на Бъдещето, нещо като опции за развитие с перспектива. Но това винаги се оказва просто основата, върху която се наслагват направените избори. Всъщност животът е една хронология от вероятности, която зависи от собствените ни претенции. „12 фантастични разказа с неочакван край“ („Фабрика за книги“, 2020) е пътуване в едно детайлизирано бъдеще, което лежи на съвременната технологична епоха, изпълнена с причудливи иновации и строга регулация. Ако преместим времето с десетилетие-две напред, дали ще бъдем приятно изненадани, или ще си останем със спомените от безметежното минало? В повечето случаи се забавлявах, докато чета, но имаше и нещо нагарчащо в препратките към съвремието ни, които разпознах моментално. Но пък твърде вероятно е авторите да са се стремили да ни позабавляват, все пак всеки разказ има неочакван край, а това е част от удоволствието в случая.

Има още

„Сблъсък“ (Том 1 и 2) на Стивън Кинг

Капитан Трипс опустошава света

1-123456543

   Може би всеки писател на страшни и фантастични истории си мечтае един ден да разруши света или да го промени драстично, поне върху хартия. Така възможностите и изборите наистина стават безкрайни. След няколко успешни романа и сборник с разкази, явно везната се е наклонила в правилната посока и Кинг е поел по пътеката на пълното прекрояване, каквото в негов стил означава да извае мащабно платно, чиито краища се размиват в безкрая, огънати от впечатляващото му въображение. Всъщност в първото си издание романът е бил съкратен с близо 400 страници, защото финансовият отдел изчислил, че новата книга на Кинг може да поеме точно определена цена. Но десет години след това орязване, вече Кинг води парада и величието на произведението му е възвърнато.

Има още

„Отровният пояс“ („Професор Челинджър“ – книга 2) на Артър Конан Дойл

Невидимото изтребление

1-87654355   Странни явления и последващ опит на учените да намерят обяснение. Това, в основни линии, стои в съдържанието на една доста голяма част от фантастичните книги, особено в години на непрестанни открития, които пренаписват познатата наука. В края на 19-и и в началото на 20 век модерната наука вече си задава любопитни и сложни въпроси, но често разполага само с предположения. „Световният етер е въображаема среда, която изпълва междузвездното пространство и в която се е предполагало (в края на 19 век), че се разпространява светлината.“ Точно това твърдение е разбудило въображението на Артър Конан Дойл и той написва „Отровният пояс“ („Сиела“, 2020, с превод на Зорница Русева) – апокалиптичен роман за опасностите, които дебнат откъм космическото пространство. Тогава това все още е непозната територия, до която никой няма пряк достъп. Тук идеята е развита с подобаваща за времето си мъглявост, което пък създава една всепоглъщаща мистериозност. Има още

„Изгубеният свят“ („Професор Чалънджър“ – книга 1) на Артър Конан Дойл

Сензационното приключение на Чалънджър

1-200857_b   Мога да си представя учудването и тихия ужас по времето, когато археолозите са попаднали за пръв път на гигантски вкаменени кости, сякаш принадлежащи на дяволски чудовища. Когато Дойл пише своя емблематичен роман, нещата вече са добили известна прозрачност и любопитството на широката общественост се е възбудило да краен предел. Научният свят също не стоял със скръстени ръце. Описанието на намерените останки става причина за нов вид митология, която не е необходимо да излиза много от разумните граници, за да впечатлява неспециалистите и обикновените читатели. „Изгубеният свят“ („Litus“, 2016, с превод на Александър Шурбанов), публикувана през 1912 година, е доста сполучлив начин да се опишат древните зверове, което пък прокарва дълга времева линия, довела до визуалното чудо „Джурасик парк“. Към ден днешен този роман се е превърнал в приключенска литература за хлапаци, но никой не би могъл да оспори значението му във фантастичната литература. Има още

„Как да спрем времето“ на Мат Хейг

Историята в теб

1-74367898765   Втълпих си, че задължително трябва да прочета нещо на Мат Хейг, предвид богатата му на жанрове писателска кариера. Може пък да беше основно заради детските му романи, но първо се насочих към най-любопитната. А за нея определено има какво да се каже. Ако трябва да приемеш нещо на доверие в книгите, просто се огледай в отражението на света наоколо. Животът тече така или иначе, затова се отпусни и тръгни в желаната посока. Хейг има лек и приятен за възприемане стил, без да залага на трудни за разбиране концепции. „Как да спрем времето“ („Intense“, 2019, с превод на Катя Перчинкова) е търсене на основа, място, където да се настаниш и да изживееш живота си истински. Фантастичният елемент в случая няма чак толкова голяма сила. Том живее векове и това е доста смущаващо, но целта е друга. Разбираш ли смисълът на всичко, през което преминаваш? Има още

„Трите тела“ („Земното минало“ – книга 1) на Лиу Цъсин

От физиката на Нютон до елементарните частици

1-5323456  Необходимо е малко време насаме с англоезичната фантастика, за да навлезеш в проблематиката и търсенията на тамошните писатели. Дотолкова сме свикнали с нея. Но с китайската е по-различно, не само защото се случва достатъчно рядко да бъде превеждана на български, за да я разберем. Китайската история е древна и пълна с любопитни събития чак до съвремието, затова я има тази специфична нотка, когато „външен“ се опита да навлезе и разбере този особен свят на династии и открития. С издаването на „Трите тела“ („Колибри“, 2020, с превод на Стефан Русинов) интересът определено би се засилил. А и точно тази книга никак не е случайна. Ако решаването на Задачата за трите тела е достатъчно сложна за масовия читател на научна фантастика, си трябва точно един Лиу Цъсин, за да направи нещата пределно разбираеми и любопитни. За мен книгата си беше необикновено изживяване и с удоволствие бих препоръчал да надникнете, пък макар и с разбираемото напоследък съмнение. Има още