„Най-щастливото момиче на света“ на Джесика Нол

Миналото, чрез което трябва да живееш

1-205401_b   Едно от нещата, които смятам в себе си за позитив е, че не ми е задължително да очаквам отзиви от някоя книга, за да се заинтересувам от нея. „Най-щастливото момиче на света“ („Хермес“, 2017, с превод на Павлина Миткова и Нина Руева) беше от онези, които разгръщах постоянно и се чудех дали попадам на трилър или на поредната история за клето момиче, „нападнато“ от миналото си – просто драма, наситена с женските символи на порастването и какви последствия има в настоящето. Отдавна се интересувам от женската гледна точка към някои проблеми и ми се искаше тази книга да разнообрази донякъде представите ми.  Има още

„В тъмната гора“ на Рут Уеър

Партито на измамните страсти

1-202449_b   Доста интересна ми беше реакцията, когато преполових книгата, а моминското парти, за което става дума тук, не престана да ме оставя с впечатлението, че подслушвам половин дузина неспокойни дами, говорещи си за интриги и личните си страсти. „В тъмната гора“ („Хермес“, 2016, с превод на Гриша Атанасов) започва тайнствено, но като че не стига много далеч. Честно казано ако попадна в компания на жени, които си обясняват една на друга битовите си проблеми, не бих издържал и десет минути. 😀 Този разговор има, разбира се, и тъмна страна. Рут Уеър не оставя съмнение, че нещо голямо се пече, въпреки отчайващия опит на героите да се харесат на страничните наблюдатели. Накрая задължително ще трябва да се намесят докторите и полицаите.  Има още

„Напълно побъркан“ на Жил Льогардиние

Има шанс за щастие! Е, нека първо оправим проблемите…

1-198707_b   Ако до преди прочитането на тази книга съм бил убеден, че Льогардиние пише само чиклити, то преполовяването на тази книга ме наведе на мисълта, че нещата стоят по съвсем друг начин. „От утре почвам нов живот!“, първата книга на автора, която прочетох, действително има всички предпоставки да се нарече забавен чиклит, от който могат да вземат нещо и мъжете (така си е, наистина! 🙂 ). Приключенията на Жули Турнел се оказаха по вкуса ми, което означаваше, че възможността да продължа с „Напълно побъркан“ („Хермес“, 2015, с превод на Анета Тошева) е напълно в реда на нещата. Не че не ме чакат повече от стотина книги на лавицата, но сърбежът си е сърбеж и е редно да се почеша. 😀 Като добавим и котките на кориците…  Има още

„Смъртен грях“ на Матю Арлидж

Греховете на хората

1-198928_b   Първата книга на Арлидж –„Куршум за двама“ – се оказа доста увличаща, тъй че не ми остана причина да не прочета и втората от поредицата за Хелън Грейс. Започнах „Смъртен грях“ („Хермес“, 2016, с превод на Гриша Атанасов) с лятната настройка за нещо не толкова зловещо, защото от първата книга знам, че Арлидж навлиза доста често в личното пространство на героите си, разкривайки човешкото им лице, докато наоколо тече разследване на тежки криминални престъпления. Отново не е толкова леко. Зад цялата схема има доста повече, отколкото може да предложи един средностатистически крими трилър. Самата Хелън Грейс е просто удивителен образ, ненапудрен и изтъкан от „грешки на природата“, ако мога така да се изразя. Ако сте прочели вече първата книга, сте наясно какво имам предвид.  Има още

„Екс орбита“ на Васил Георгиев

 България над всички – с ирония към бъдещето
1-199793_b

   Отдавна се питах дали е възможно някой да напише роман за бъдещето на българите като народ, без да включва космически кораби, свръхтехнологии или да се впуска в нереалистични фантазии. Ние си се познаваме и едва ли ще се намерят хора, които с чиста съвест да си фантазират за колосална промяна в мисленето и начина на живот точно на територията на България. При нас идеализмът се родее по-скоро с личната настройка и няма нищо общо с цялостното добруване на нацията. Тарикати ли сме, глупави ли сме, или просто така ни харесва? Въпроси колкото щеш, а отговорите са малко и в по-голямата си част са мъгляви или половинчати. А може би не искаме да има отговори. Има още

„От утре почвам нов живот!“ на Жил Льогардиние

   Премеждията и щуротиите на Жули Турнел

   1-193376_b   „От утре започвам нов живот!“ („Хермес“, 2015, с превод на Анета Илиева Тошева) си е забавен чиклит, от която и страна да се погледне. Реших да я чета заради интересната корица и сюжета, който подсказва недвусмислено, че става въпрос за една щура млада жена и нейните опити да се опълчи на скучния си живот. Разбира се, очаквах и традиционните женски монолози и вайкания, типични за жанра, но все пак се захванах с нея и я изчетох с любопитство. Едва ли в бъдеще ще наблягам на подобна литература, но ми стана интересно заради самия автор, който е мъж, заел се с нелеката задача да се порови в женските работи. Е, прочетох я, тъй че е ред да си кажа мнението.

Има още

„Невинни жени в Брюксел“ на Димил Стоилов

   Синдромът Европа


1-198138_b   „Невинни жени в Брюксел“
(„Хермес“, 2015) си беше загадка за мен, преди да започна да я чета, но не се разбули достатъчно и след прочитането на последната страница. Романът няма изчистена структура, а се лута сред епизодични събития от живота на писател на средна възраст и описва неговата реалистична представа за съществуването и бягството. В него са закотвени една отрезвяваща мисъл, дело на жена му („Ти за какъв се мислиш, бе?“), и неусетно изминалите години на работа в издателство и библиотека, приключили с недвусмисленото послание, че повече не е нужен и дори пречка за екипа и работата му („Той дори печати не може да бие!“). Спомените от предишното му съществуване не спират да се натрапват и от време на време присветват като фарове в съзнанието му, създавайки мрачни коридори към миналото.

Има още

„Героят“ („Легенда“ – книга 3) на Мари Лу

   Борба за интереси, борба за разум

1-192159_b   Най-после стигнах до края на трилогията, с която Мари Лу доста вдигна летвата на предпочитанията ми в жанра. Може би един ден ще прочета прословутата „Игрите на глада“ и ще разбера докъде се простират интересите ми сред многобройните тийнейджърски антиутопии. Засега се радвам, че Мари Лу се показа като наистина умела в писането и за три книги успя да ме нахъса да потърся и други толкова добре описани бъдещи световни сътресения. Жалкото  е само, че в повечето случаи са намесени Съединените щати. Все пак в трилогията са споменати и други части от света и е разяснено доста добре откъде идва цялата тази катастрофичност в сюжета. Мога да спомена стопяването на ледовете в Антарктика, наводняването на огромни територии от САЩ и последвалото въздигане на новите световни сили: самата Антарктика и Африка. Да, има какво да се обсъди, но първо трябва да преминете през „Легендата“ и „Феноменът“, които постепенно разкриват цялата ситуация. На мен най-много ми допадна рязкото променяне на мащабите, когато се разбира, че Републиката и Колониите са просто две петна на картата, а размерът на света е просто лично усещане на всеки от героите. Тази подсказка няма да наруши по никакъв начин удоволствието от четенето, тъй че дишайте спокойно.

„432 херца“ на Недялко Славов

   За 432–те трептения и природната хармония

   1-13767364   Странно е да се потопиш в книга, която не следва строго определените закони на човешкото възприятие. Когато един писател започне да се ровичка отвъд съзнателната представа за нещата, Вселената няма да му се разсърди, но читателят може да посегне или към брадвата, или към следващата му книга. Въпросът тук е къде се крие предпазната клапа, за да не настъпи срив на възприятията. „432 херца“ („Хермес“, 2015) е колкото труден за възприемане роман, толкова и ловък начин да се покаже висша класа в един текст. Метафори, поезия, борба на възприятията. Недялко Славов е поел по пътеката на съвършенството по най-хитрия начин, преодолявайки преградата на делничното и навлизайки с широки крачки по посока към темата на божественото. Тук бих направил пауза за въздъхване, защото никак не обичам божественото, нито пък каквито и да е концепции, свързани с него. Затова ще се наложи да пренасоча търсенията си другаде – към математиката, физиката и изобщо формулите, които описват природата като съвършена и подредена структура.

Има още

„Дъщерята на палача“ на Оливер Пьоч

   Оливер Пьоч ни отвежда в дивите времена сред вещици, религиозен страх и собствените си предци

   1-194944_b   Изпитвам особена почит към историческите романи, които пресъздават толкова подробна и ярка картина на събитията, че докато чета не се чувствам като гост, а като пряк свидетел на случващото се. Оливер Пьоч е започнал една интересна поредица от романи, за да разкаже за професията на палача, а също и да отдаде почит на предците си, останали в историята с кървавата си професия. Да, авторът е потомък по майчина линия на цели четиринайсет палачи, практикували между ХVІ и ХІХ век в Южна Бавария, близо до Алпите. За негова радост баварските палачи са отдавна в историята и Пьоч няма никакви основания да следва тази линия. Но може съвсем спокойно и хладнокръвно да опише събитията, разиграли се доста скоро след Тридесетгодишната война, погубила по-голямата част от местното население. По онова диво време да си палач е било сравнително доходоносна професия, като се има предвид колко жени са били обявявани за вещици и по какъв начин са били разследвани престъпленията. „Дъщерята на палача“ („Хермес“, 2015, с превод от немски на Ивана Нешева) е и една от книгите, които обясняват доста нагледно докъде стига религиозната лудост, влачена вече две хилядолетия като разстройваща разума кутия на Пандора.

Има още

„Куршум за двама“ на Матю Арлидж

   Играта на смърт има много варианти

1-192542_b   Преди да пуснат на български „Куршум за двама“ („Хермес“, 2015), от издателството зададоха един основателен въпрос: „Осмеляваш ли се да прочетеш тази книга…?“ Наистина интригуващо начало на кампания, която е способна да породи всякакви чудновати размисли в един читател. Логично беше да потърся повече информация на Матю Арлидж и книгата му. Авторът се оказа доста напред с материала, основно с работата си към криминалните сериали. А преди още някой да успее да премигне, Арлидж издава цели четири романа със страховита атмосфера и жена в главната роля – детектив Хелън Грейс.  Има още

„Феноменът“ („Легенда“ – книга 2) на Мари Лу

   Втората книга от трилогията навлиза смело сред тайни, които трябва да видят бял свят

1-188652_b   Радвам се, че избрах именно тази тийнейджърска антиутопична трилогия, защото може да повлече крак към други от нароилите се подобни издания. Жанрът позволява да се създават доста ярки образи, които всеки може да съпоставя с известни личности от историята. Все още е трудно да се откриват и обезвреждат диктатори, преди да направят белята с масовите убийства на невинни граждани, оказали се на неправилното място и в неправилното време. Антиутопиите са един вид паралелни реалности, в които познати личности като Хитлер, Сталин, Мао, Кадафи, Мугабе, Ким Чен Ир и много други, могат да приемат нови образи. Във „Феноменът“ („Хермес“, 2014) на Мари Лу нещата стоят малко по-поносимо, защото Електор Примо оставя след себе си млад и неопитен наследник. В „Легендата“, първата книга от трилогията, е описана стройна система, която има амбициите да просъществува векове наред. Направи ми впечатление, че Мари Лу доста умело и подробно е обрисувала една безрадостна и гадна обстановка. Във втората книга събитията вече подсказват, че може да има промяна към по-добро – борбата за надлъгване е безмилостно жестока и първите стъпки към спасението са направени.

„Легендата“ („Легенда“ – книга 1) на Мари Лу

 Терор и страх в постапокалиптична Америка

1-183080_b   Това е първата тийнейджърска антиутопия, която чета и съм щастлив, че ми допадна. Малко ми е странно, че младите читатели се прехласват по книги с описано откровено насилие срещу деца, но това си е литература като всяка друга – явно това им харесва на децата и писателите реагират адекватно към нуждите на пазара. Антиутопиите вече си имат хиляди фенове в България и изобщо не е чудно моето любопитство към този вид литература. Класическите антиутопични романи са познати на всички, включително и на мен, но сега ще се занимаем с превърналите се в мода техни тийн варианти. Героите, разбира се, са младежи на възрастта на учениците и не отстъпват по умения във всякакви области от възрастните. Разликата е, че децата имат по романтични представи за чувствата, които изпитват и съответно държанието им се предопределя от възрастта.

„ВЛАКЪТ НА СИРАЦИТЕ“ НА КРИСТИНА БЕЙКЪР КЛАЙН

Влакът на сираците – пътуване към тъжната действителност
   Мен ме привличат подобни истории, въпреки тежестта, която стоварват върху цялото ми същество. Историята е пълна с трагични моменти и от време на време писателското войнство впряга сили, за да припомни нелеката съдба на страдащите и низвергнатите. Още по-трагично е ако тези страдащи са деца. Тази книга не се възприема лесно – чистото усещане е за смут и потрес, от гледна точка на съвременните ценности. Просто никой няма да избегне тягостното чувство, докато чете. Така поне си мисля. Аз лично изживях тези страници с мисълта за стотиците трагедии, съпътстващи човечеството откакто е поело пътя към разума. Всъщност нищо не е приключило, само причините за страданието идват от друга посока. „Влакът на сираците“ („Хермес“, 2015) е първата ми среща по темата.
   Влакът на сираците е част от историята – един от многото, които са обикаляли из провинциите на Съединените щати между 1854 и 1929 година, за да намерят нов дом на изоставените и останали сираци деца. От една страна това е „богоугодно“ дело (както са смятали тогава), а от друга – начин да премахнат един досаден проблем. Не казвам това, защото и аз смятам така, просто начинът, по който това става, навява много тъга и изпълва с противоречиви чувства. Децата са били около 200 000 – от бебета до такива на тийнейджърска възраст. Преди влакът да пристигне на поредната гара, са били разлепяни обяви за пристигането на сираците, и семействата, които търсят безплатна работна ръка, са идвали на оглед, също както се е правило с робите. Били нареждани в редичка и оглеждани за видими и невидими несъвършенства, разпитвани дали са болни и откъде произхождат; дори от това как изглеждат зависело дали ще бъдат избрани. Могат да попаднат в добри ръце, но по-често поемали към нелеката си съдба като роби на тогавашните порядки. А да си сирак по това време значело, че си по-долно качество човек. Това е описано в подробности в самата книга. Склонен съм да вярвам на Кристина Бейкър Клайн за събитията, описани в романа.
   Описаното дотук е история, която ни придружава неотклонно при самото четене – струва ми се, че без тази информация описаните събития може да изглеждат като поредната мелодраматична приказка.
   Действието тече в две различни времеви зони – в днешни дни и по време и след сриването на фондовата борса през 1929-1930 година. Моли е трудно дете с индианска кръв, което живее изолирано, вглъбено в себе си младо момиче на прага на осемнайсетата си годишнина. Обиколките в различни приемни семейства не са довели до подобряване на нещата и тя очаква моментът, когато отново ще бъде прогонена. Една кражба на книга от библиотеката я поставя в нелеката ситуация да положи общественополезен труд. Майката на неин съученик се съгласява да я запознае с възрастна жена – Вивиан, при която Моли може да си изработи нужните 50 часа труд. Вивиан я приема спокойно и заедно прекарват часовете в подреждане на стари вещи на тавана. Самите вещи крият историята на живота ѝ.
   Вивиан е емигрирала със семейството си от Ирландия в Съединените щати. Тогава е носила друго име – Нийв. Нещастието не закъснява – един ден пожар убива всичките ѝ роднини, с изключение на майка ѝ, за която няма информация след постъпването в болницата. Нийв – деветгодишна – е принудена да се качи на влак и да отпътува към нерадостната си съдба. А самото пътуване може да продължи дълго, докато не се намери кой да я вземе под покрива на дома си. Нийв изстрадва всичко, гушнала беззащитно бебе в ръцете си. Грижата за него я кара да порасне прекалено бързо още в самия влак. И както може да се досетите, попада на семейство, което си търси безплатна работна ръка. И вече се казва Дороти. Следва унищожителния поход на Голямата депресия след рухването на фондовата борса и пътуване към ново семейство. Тук нещата придобиват ужасяващи краски.
   Книгата би трябвало да е мащабна и подробна – за това поне бях настроен, въпреки обема ѝ. Все пак историята е въздействаща и буди доста чувства. Драмата се лее от всяка страница и може да разплаче не един читател. На мен ми беше тъжно, чувствах угнетение и ярост от време на време. Нищо против Кристина Бейкър Клайн нямам, но ще очаквам някой да напише достойна история по темата. Въпреки всичко тази книга е стойностна и си заслужава прочита. Това показва и оценката ми.
Оценка от мен: 4 / 5
Други ревюта:

„СКРИТИЯТ АЗ. ДИЛЕМАТА НА ИНДИВИДА В СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВО“ НА КАРЛ ГУСТАВ ЮНГ

Човешкото отвътре и отвън. Осъзнаването на индивида според Юнг

   Съществува не малък процент хора, за които философията и психологията са потенциално опасни и дори вредни. Тяхната претенция за разбиране на обкръжаващия ни свят се гради на опитът им да подредят живота си така, че да понесат най-малко страдание и съответно – да наложат своята гледна точка, въпреки всички доводи, че индивидът е просто част от една група и трябва да покрие определени изисквания, за да не бъде пренебрегнат или обявен за непълноценен за обществото. Тук философията и психологията се явяват адекватни помощници, извор на познание и разбиране кое е основополагащото в развитието на един индивид и мястото му в обществото. Далеч съм от мисълта да проповядвам определени идеи и да променям съзнаваното във всеки отделен човек, решил да прочете това ревю, но ще бъда ревностен защитник на разбирането, че рискът да се изгуби индивидуалността е голям, ако човек не се запознае поне отчасти с умовете, които държат козовете на психичното ни здраве в трудовете си. Вилхелм Вунд, Уилям Джеймс, Херман Ебингхаус, Фройд, Юнг. Те са просто изследователи на все по-усложняващото се общество, в което се опитваме да живеем, и неизменни помощници, когато се търси определен подход, който да бъде от полза за всеки един от нас – като отделен индивид и като част от група индивиди. Техните думи не се отличават с изящество и поетичност, не ни хипнотизират с крилати фрази и притчи и от тях не изскачат лесни решения. Юнг казва:

   „Самопознанието“ обикновено се бърка с познанието за осъзнаваната Аз-личност. Всеки, който има Аз-съзнание, естествено смята, че познава себе си. Азът обаче познава собствените си съдържания, но не и несъзнаваното и неговите съдържания. Хората измерват самопознанието си с онова, което в основни линии знае за себе си средностатистическият човек от собствената им социална среда, а не с реалните психически факти, повечето от които са тайна за тях. В това отношение психиката е като тялото: лаикът знае твърде малко за неговата физиология и анатомично устройство. Макар да живее в тялото и с тялото, до голяма степен то си остава неизвестно за него; изисква се специално научно познание, което да доведе до съзнанието му онова, което вече е познато за тялото. Да не говорим за все още непознатото, което не по-малко съществува.“

   В обществото ни лековато се наслагва идеята, че красивите думи и съветите, излезли от определен вид литература – self-help, написани с цел да се претопи индивида и неговите специфични нужди, и да го влее в някоя средностатистическа група, могат да свършат работа на всички, които виждат в себе си различни страдания от психологическо естество. Те са по-скоро начин за измъкване от реалността – притъпяване на нуждите, които има отделния индивид и приемането му в масовката на еднородното послушно общество (да постигне имагинерното спокойствие в ситуация, в която самото спокойствие никога не е съществувало: войни, диктатури, насилие, световна криза). Всъщност самите проблеми идват точно от това общество, впрегнато да идеализира поредната „успешна“ кампания, наречена „най-доброто решение за човечеството в неговата история“. Измъкването от реалността чрез self-help книги е само временно решение, необходимост на момента, но не и изцеление.

   „Няма и не може да съществува самопознание, основаващо се на теоретични предпоставки, доколкото обектът на познанието е индивид, тоест изключителен, ирегулярен феномен. Не всеобщото и повтарящото се е определящо за индивида, а уникалните характеристики. Той следва да се възприема не като стандартна единица, а като нещо уникално и неповторимо, което не се поддава на сравнение и не може да бъде познато докрай.“

Юнг обяснява противоречието, в което сме изпаднали: от една страна искаме да запазим своята индивидуалност, а от друга се събираме в общества с държавни органи, за да постигнем еднородност. Не е лесно да си осреднена статистическа единица, когато имаш индивидуални нужди. Омасовяването започва още от училищата, принуждавайки индивидите да се сравняват един с друг, без да отчитат уникалността си.

   „Човекът като социална единица е изгубил своята индивидуалност и се е превърнал в абстрактен статистически номер в дадена организация. Оттук нататък той може да играе единствено ролята на взаимозаменяема незначителна единица. Погледнато отстрани и рационално, той наистина е такъв и в подобна перспектива изглежда наистина нелепо да се говори за ценността и значението на индивида. Та ние дори не можем да си представим как така някому е хрумнало да придаде достойнство на отделния човешки живот, след като толкова често ставаме свидетели на обратното.“

Юнг разсъждава последователно и целенасочено, без прекъсване на мисълта и е много трудно да се извадят откъси от идеите му. Тези цитати по-горе показват посоката, в която върви, но не са достатъчни да онагледят изцяло потенциалната ценност на текста. Рискът да препиша цялата книга е огромен, затова ще го карам по-спокойно.

Юнг разглежда религията като друг начин за омасовяването, въпреки че самата тя е един вид компенсация от самото него. Описва и разликата между религия и вероизповедание, като второто по скоро е прилепено към социалната сфера. Разглежда и ситуацията, в която самата държава е иззела мястото на Бог и споменава психологическият ефект от свещенодействията и вдъхването на сигурност у индивида.

Тук ще трябва да спомена и интересната визия на индивида в съвременното общество, която Юнг съвсем явно описва с комичен елемент (както той смята):

   „Да, казват, че съвременният свят вече е светът на човека, че той владее въздуха, водата и земята и от неговото решение зависи историческата съдба на народите. Уви, тази горда картина на човешкото величие е само илюзия, а действителността е коренно различна. В тази действителност човекът е роб и жертва на онези машини, които завоюват за него пространство и време… За да добавим към трагедията и комичен елемент – именно този господар на природните стихии, този вселенски арбитър се прекланя пред възгледи, които заклеймяват достойнството му като недостойно и свободата му като абсурдна. Постиженията и притежанията му не го правят по-голям, напротив, смаляват го както показва пределно ясно съдбата на работника в държавите с господстващо „справедливо“ разпределение на благата: заетостта си във фабриката той заплаща със личната си собственост (предполага се тялото си*); свободата си на придвижване заменя с приковаване към местоработата; губи всички възможности за подобряване на положението си, ако откаже да бъде експлоатиран чрез изтощителна работа; ако издигне някакви духовни претенции, наливат в главата му политически догми, а ако му провърви, в добавка получава и някакви професионални знания. Вярно, покривът и насъщният хляб на полезния работен добитък не са дреболия, при положение че всеки божи ден той може да бъде лишен от условията за физическо оцеляване.“

Как, при това положение, човек да не стисне ръката на Юнг и да не му се усмихне в лицето. Сигурно си мислите, че това е краят на ревюто. Не бих се обзаложил, защото Юнг e написал голяма книга. И точно тук идва мястото за „Саморазбиране на индивида“ – едно от заглавията на отделните части. Тук ще поемем голямата отговорност – признанието, че смятаме себе си за нищожно малки. Юнг вижда в това липса на увереност. Можем ли да разберем себе си? Не, защото няма с какво да се сравняваме: „човекът е загадка за самия себе си“, казва Юнг. „Възможността за сравнение, а оттам и за самопознание, би възникнала само ако влезем в контакт с човекоподобни млекопитаещи, обитаващи други галактики.“ Борбата на индивида да бъде именно индивид продължава с пълна сила. Юнг дава доста сили на съзнанието и произтичащите от неговото съществуване сакрални проблеми. Предадени са много точно проблемите на индивида, попаднал в свят, който борави само с големи числа и масови организации.

   „Хората се организират все така безгрижно и жизнерадостно, вярвайки в даряващите всеблаженство масови акции, без изобщо да проумяват, че най-могъщите организации могат да съществуват само с огромен риск за морала. Инерцията на приведената в движение маса трябва да се въплъщава във волята на предводител, който, ако се наложи, няма да се спре пред нищо, а програмата ѝ трябва да се състои от утопични, по възможност хилиастични идеи, понятни и за най-нискоразвития интелект (всъщност именно за него!)“

Мога да цитирам и още един изключително интригуващ откъс, отнасящ се до убежденията, които стават все по-рационалистични:

   „Показателно за философията ни е, че тя вече не е начин на живот, както в Античността, а се е превърнала в изключително интелектуална дейност. Вероизповеданията с техните архаични ритуали и концепции са израз на светоглед, чието разбиране не е било проблем за хората през Средновековието, но е станал непонятен за днешния човек. Въпреки конфликта със съвременния мироглед, един дълбок инстинкт все още го кара да се придържа към представи, които, ако се тълкуват буквално, биха го принудили да забрави за постиженията на разума от последните пет столетия.“

Следва отново стойностен текст, който разглежда нуждата от разбиране на човешките грешки, които тъкат безкрайна нишка от миналото към бъдещето. Неотменимостта на грешките и тяхната тежест за съвременниците ни може само да се наблюдава и разисква, но не и да се премахне.

   „Не може да се каже, че нашият съвременник е способен на по-големи злини от първобитния човек или човека от Античната епоха. Той просто разполага с несравнимо по-ефикасни средства да въплъти в живота склонността си да върши зло. Колкото и разширено и диференцирано да е неговото съзнание, нравствеността му е изостанала от развитието. Това е големият проблем на съвременността. Само разум вече не е достатъчен.“

Краят на ревюто наближава. Готов ли е човекът да победи вътрешните си врагове? Готов ли е да премери сили със себе си – почти непознаваемото си Аз? Малката голяма книга на Юнг е една едва проходима вселена от неизвестност, която се опитва да мъждука с малко повече от стотината си страници. Но каква огромна вселена е всъщност тя: вихър от безнадежност за човека и тази така търсена надежда, съществуваща във всеизвестната фраза – „Надеждата умира последна.“ Хора като Фройд, Юнг и другите са една неделима част от знанието на човечеството за самото себе си и ще е несправедливо да се наизустяват само преди изпит. Разбирането им не е прищявка на Историята, а причина да оцелеем – физически и психически.

Бих могъл да определя тази книга за сравнително достъпна за масовата четяща публика, въпреки че определящото в случая е наличието на специфични знания – основата, върху която се гради самата психология. По думите на Юнг за самопознанието, всъщност разбирането на книгата зависи от самата нея. Тя оперира със символи и понятия, достъпни като значение за сравнително малка част от населението, но целта ѝ е да предаде смисълът си точно на тази аудитория, която се затруднява да постигне поне частично самопознание, понеже е заета със self-help литература. Всъщност тази голяма книга е физически малка и е само 128 страници. Моето предложение е тя да се носи в джоба и от време на време от нея да се прочита по някой откъс. Така читателят ще има време да поразмисли над написаното, ще може да се вглъби за кратко време и да си разясни междувременно идеите на Юнг.

Ето това е голямата малка книга на Карл Густав Юнг.

*Бележка на ревюиращия

Оценка от мен: 5 / 5