„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 3 (съставител: Алвин Шварц)

Страхотиите продължават

1-222062_b   До скоро не бях сигурен дали ми се четат и трите сборника, но номер 2 ми хареса повече от предния, та затова отделих още час и половина за последния. И добре стана, че продължих. Страшни приказки за мрачни вечери-3“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) си беше истинско удоволствие до последната страница. Дори приложението накрая добави немалка доза удовлетворение. Ако типичните хорър разкази и романи водят директно към авторовото внушение, то странните истории, предавани от уста на уста (с неизвестен произход в повечето случаи), „гъделичкат“ съвсем други сензори. Мисълта, че тук-там би могло да има зрънце истина, носи повече потенциал и желание у читателя да продължи по веригата към следващите слушатели. Особено податливи са тези, които вярват в паранормалното и странните съвпадения. Наоколо има доста „пробуждаща“ литература по темата. А някои просто обичат страшните истории и търсят удоволствие в четенето им. Има още

„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 2 (съставител: Алвин Шварц)

Странни, страшни и всякакви други истории

1-220736_b-001   За разлика от първата част, която възприех полусериозно и с любопитство, втората ми се стори просто забавна, а и приятно допълнение между жанровите ми забежки. Алвин Шварц отново има какво да предложи като съставител, а пък Стивън Гемъл неустрашимо следва вече наложената колекция от причудливи илюстрации с новата си порция. Декорирана по този начин, малката книга изглежда наистина великолепно. „Страшни приказки за мрачни вечери-2“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) продължава да ми напомня за времето, когато през тъмните части на денонощието, увит като пашкул, изчитах доста мистични и паранормални разкази, чиято поява солидно раздвижи книжния пазар в началото на деветдесетте години на миналия век. Бях си доста впечатлителен и възприемах всички страхотии с подходящите вълнения и емоции. Всъщност „Страшни приказки“ са особен вид истории, които имат някаква причина за появата си – като части от легенди и градски фолклор. Има още

„Мандрагората“ на Жан Лорен

Тайнството и покварата

1-49239246._SY475_   В един сборник със страшни разкази и приказки човек би очаквал тъмните стихии на фантастичното да прелеят през чашата и да „удавят“ незащитените умове с неподправен страх и безумие. Така мотивите биха били прозрачни за всеки. Но при декадентската литература наистина го има онова освобождаващо безумие от края на 19 век във Франция, което насища символиката с нетрадиционното, сякаш бягството от действителността е единственият изход пред очакването за свършека на всичко. Самият Жан Лорен поема по стихийния път към това освобождение, изпълвайки белите листове с пороците, които го вълнуват, и всявайки ужас сред съвременниците си. Пияч на етер, фокусиран в един свят на ума зад завесата на опиянението и фантазмите, буен критик и разкрепостена личност, поела по пътя на саморазрушението. Краткото запознанство с Лорен чрез малкото статии и коментари ми наложи някаква подозрителност, която вървеше ръка за ръка с четенето на сборника, въпреки яснотата, че вътре ще намеря доста любопитни за мен текстове. Има още

„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 1 (съставител: Алвин Шварц)

Разказани истории

1-23456765432   Тази книга се появи съвсем ненадейно на българския пазар, за да попълни една празнина между популярните, но многократно преработени приказки и книгите за фолклор, легенди и митове, чиито първоизточници в писмен вид датират опреди стотици години, но водят своето съществуване може би доста по-отдавна. Фолклористът Алвин Шварц се е постарал да направи селекция и преразкаже онези страховити истории, които са преминали цедката на времето и биха развълнували широката аудитория, била тя дори от хлапаци с живо въображение. Повечето истории определено имат връзка със северноамериканския фолклор и градски легенди, а някои са получили вдъхновение от по-старо време, но пък са достатъчно разбираеми за нашите ширини, за да имаме издание на български. „Страшни приказки за мрачни вечери – 1“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) е и забавна, ако не се впечатляваме толкова от страшните елементи.  Има още

„Психо“ на Робърт Блох

Страхът в телата, страхът в умовете

1-214131_b   Ако ме питат коя е най-страшната книга, която съм чел, ще ми е трудно да отговоря, особено след като се научих да се нагаждам съзнателно към спецификата и внушенията, съпътстващи всяка книга. Трудно е да се определи, щом самият аз ровичкам из дълбоко скритите страхове в главата ми и се старая да усиля ефекта. Бих казал, че малко хора имат ефективен „усилвател“. Чакащите да бъдат изплашени, така да го кажа, трудно биха разбрали подобен „спусък“ и ефектите, произлезли от него. Обикновено филмите облъчват с емоции, а книгите използват читателското въображение, затова второто средство е по-подходящо за „настройката“ и е сигурен тест за възприемчивост към страшните истории. „Затова „Психо“ („Сиела“, 2018, с превод на Николай Аретов) не е предназначена за всеки. Наглед кратката и леко мистериозна история от 1959-а няма заряда на съвременните си аналози, но ако се вгледа човек в подробностите, нещата стават далеч по-сериозни.  Има още

„NOS4A2“ („Носферату“) на Джо Хил

Зловещо и приказно

1-220121_b   Вече познавам писането на Джо Хил, предвид срещите ми с неговите романи „Кутия с форма на сърце“ и „Пожарникаря“. Някак пропуснах „Рога“, но ще си наваксам по някое време. Първата четох без особени очаквания и ми се стори симпатична. От втората исках далеч повече и останах доволен. Но един роман стоя дълго време непреведен, въпреки страхотните отзиви, които пълзяха наоколо. Това си беше книгата на Хил, след която щях да му лепна етикет и да реша дали да продължавам да го чета. Е, „NOS4A2“ („Ибис“, 2019, с превод на Стефан Георгиев) си заслужи аплодисментите, а надеждите ми за още от същото са насочени към пропуснатата книга и новите сборници от последните две години. У нас Хил остана някак „залепен“ за баща си и това, разбира се, пречи да се направи правилна равносметка за творбите му. Макар да използва „заемки“ от света на Кинг, той се придържа към свой специфичен начин на писане и си личи желанието му да „изкара“ нещо грандиозно, което да спечели признание и на българска почва.  Има още

„Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ на Уилям Хоуп Ходжсън

Море на коварство и ужас

1-219890_b-001   Отминали са времената, когато мистериите и необикновените приключения са всявали очакван страх и респект у читателите, но и онези читатели тепърва са откривали мащабите на авторовото въображение в лицата на Едгар Алан По, Лъвкрафт, Артър Конан Дойл, Натаниъл Хоторн, Хърбърт Уелс, Александър Грин и други от мощните гласове на онези времена. Уилям Хоуп Ходжсън също се нарежда някъде там, макар името му да не се споменава със съответния респект. За мен си е доста непознат автор и „Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ („Изток-Запад, 2019, с превод на Атанас Парушев) се явява първото ми прочетено от него произведение. Има още едно, което смятам да подхвана след известно време. Краткият роман на Ходжсън се родее с приключенските хоръри, които отвеждат читателите на малко познати или неизследвани територии, където – съвсем основателно – могат да се крият мистериозни същества и ужасяващи чудовища.  Има още

„Последните деца на Земята и Космическото отвъдно“ (книга 4) на Макс Бралиър

Зимни чудовищни приключения

1-218180_b-001   Бързо-бързо преминах и през четвъртата книга от апокалиптичната тийн поредица, която се оказа не само екшън ориентирана, макар да си ги имаше типичните битки на хлапетата герои. Може би свикнах с това детско преекспониране на приключенията с чудовища и филмови препратки, което е типично за аудиторията на книгата, затова новите нюанси ми харесаха изключително много. Сред тази „дандания“ от екшън сцени, няколкото „спирки“ показаха съвсем друга страна от хлапашката действителност. „Последните деца на Земята и Космическото отвъдно“ („ProBook“, 2019, с превод на Боряна Даракчиева) все пак си върви в подходящата тоналност и новите чудовища ги има в изобилие. Но в един момент се оглеждаш и разбираш, че ти и приятелите ти са прецакани и остава само да си направиш съответните изводи за бъдещето.  Има още

„Последните деца на Земята и кошмарния крал“ (книга 3) на Макс Бралиър

Още чудовищни сблъсъци

1-215556_b   Мина известно време и отново реших да се върна към тази шантава тийн поредица за вилнеещи чудовища и хлапаци биткаджии. Каквото и да кажа, истината е, че интересът към нея беше предвидим. Ако родителите нямат нищо против младежите да „развилнеят“ въображението си, ще останат доволни от реакцията им към тези книги. Пък и аз нямам нищо против да следя докъде се простират перипетиите на героите, които правят всичко възможно да се позабавляват и да се почувстват герои, въпреки коренно променената обстановка по света. Определено всичко зависи от настройката, а в случая тя е на висота. „Последните деца на Земята и кошмарния крал“ („ProBook“, 2018, с превод на Боряна Даракчиева) е наистина атрактивна, ако нямаш против да се почувстваш като в компютърна игра, само че чрез книга, което е по-добрият вариант в ерата на задължителните интерактивни забавления.  Има още

„Тайната на Пепелния остров“ на Елена Педуци

Мистериозно приключение

1-217761_b   Появи се и шеста книга от любопитната детска хорър поредица „Мистерии от Замъка на страха“. Макар повече популярност в жанра да имат британските и американските автори, тук имаме цяла плеяда от италианци, приели предизвикателството да се включат със свои произведения. Тайни, необикновени истории, странни хора и невероятни приключения – това е есенцията на поредицата, чрез която всяко хлапе може да усети тръпките на страха, удобно развити от собствената му фантазия. Разбира се, ще спомена отново каква тренировка е това за трупането на смелост и психическата устойчивост. Главните персонажи са все деца, така че аудиторията е ясна. Наблюденията ми показват, че повечето четящи вече са стигнали до Стивън Кинг, макар някои негови книги да не са подходящи за тази крехка възраст. „Тайната на Пепелния остров“ („Фют“, 2019, с превод на Евдокия Златарова) отново съдържа доза мистика и е приятно допълнение, наред с типичните за жанра страхотии в предишните книги.  Има още

„Франкенщайн“ на Мери Шели

Възкресените демони

1-166657_b   „Франкенщайн или новият Прометей“ („Труд“, 2012, с превод на Жана Тотева) има интересна история, макар самото произведение да говори достатъчно за себе си. Наскоро този готически хорър навърши двеста години и спомените ми от първото четене се върнаха, подхранвани и от моя колежка, с която разменихме няколко думи. Така или иначе, повторното четене след почти три десетилетия ми се стори добра идея, особено след припомнянето на няколко класически произведения. Изобщо връщането ми към значимите книги взе да набира скорост и не бих се учудил, ако станат редовни гости в блога ми – нещо напълно естествено, след като наоколо има хора, с които да ги обсъждам. А и ми се пише за тях.  Има още

„Злостории“ на Явор Цанев

Страх, тайни и смелост

1-1234565432-001   Винаги с особено удоволствие чета всеки жанров сборник на Явор Цанев, още от времето, когато беше по-скоро скрит от широката публика. Постепенно осъзнах, че колкото повече негови произведения изчитам, толкова повече ме обсебват претворените му на хартия идеи. Не беше трудно да откривам ценното в тях, макар и обгърнато от мистерии и хорър елементи, нещо трудно възприемчиво от много хора. Явно в света на книгите му за възрастни всичко тече по мед и масло, така че една детска книга би била като диамант сред останалите. Този път дори имаме кратък роман, добре структуриран и увличащ, точно както би го харесало едно хлапе. „Злостории“ („Upper earth books / Горната земя“, 2018) е изключително богат и пълен с изненади.  Има още

„Кентървилският призрак“ на Оскар Уайлд

Призрачна комедия

1-200010_b   Никой не би се учудил на произведение с призраци, създадено през пълната с литературни събития Викторианска епоха. Но все пак си имаме Оскар Уайлд, който не е овчедушен свидетел на живота и предразсъдъците на английското общество. Така че история като тази е просто задължителна за четене, ако говорим за онези времена. Ако пък не е толкова забавно да навлезеш в тази територия, то би могло да е трагикомично в очите на един ирландец като Уайлд. Самият той не може да се похвали с деликатно отношение към собствената му персона, но пък може да разиграе театър на сенки и призраци, в който да изложи собственото си виждане. Така се появява „Кентървилският призрак“ („Фама“, 2016, с превод на Теодора Джебарова), история за мрачен английски дом, където броди същество без плът и кръв, но с типичното „очарование“ на живия си предтеча.  Има още

„С широко отворени очи“ на Джузепе Феста

Страхът под леглото

1-4765432-001   Дойде време и за петата книга от страшничката поредица за деца „Мистерии от Замъка на страха“. Четирите предишни успяха да ми оставят доста добро впечатление. Авторите са различни, но целта е само една – тръпката от странните прояви на детското въображение и от време на време нещо истинско, което би могло да потренира неукрепналата психика. Едно време се четяха доста страшни приключенски истории, които все още влизат в списъка за лятно четене на хлапетата. Най-малкото можеш да срещнеш човекоядци, които да те пожелаят за храна. 😀 Сега има кратки романи, написани само за деца, най-популярни от които са тези на Р. Л. Стайн. Настоящата поредица не пада по-долу, но пък е с по-кратки текстове, които могат да се прочетат скоростно от всяко дете.  Има още

„Мистерията на къщата с часовника“ на Джон Белеърс

Тайните вратички към магията

1-215009_b   Тази малко книга наскоро стана популярна покрай едноименния филм, но така или иначе краткото резюме ми допадна изключително много и реших да я прочета. Интересното в случая е, че тя е началото на поредица книги, започнали да излизат още през далечната 1973 година, в ерата на „Заклинателят“ и възраждането на хорър жанра. Някъде по това време Белеърс започва да пише готически младежки романи и става доста популярен. Не съм чувал преди това някой да е писал съвременни страшни истории, специално предназначени за деца, но може и да бъркам. Любопитството е древна сила, затова си пожелавам книгите на Белеърс да продължат да излизат на български, а не да чакам поредното филмиране. А „Мистерията на къщата с часовника“ („Колибри“, 2018, с превод на Надежда Розова) е повече от любопитна.  Има още