„Градината на пеперудите“ на Дот Хъчисън

Приказка за Пеперудената градина

1-206386_b   „…от онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.“

   Не вярвах, че ще го кажа още в самото начало, но тази книга е наистина обсебваща. Принципно не употребявам често такива думи, още повече че обикновено имам в главата си половин дузина нейни заместители. „Градината на пеперудите“ („Millenium“, 2017, с превод на Елена Кодинова) обаче никак не ми се вписва в жанровете трилър и хорър, както е определяна масово.  Има още

„Сбъдващия мечти“ на Адриан Лазаровски

За онова, което ни плаши

1-123456654   Преди доста години се запознах пряко с хорър културата и толкова се вманиачих, че не ми оставаше време за традиционната класика. Тук влизат и приключенските книги, които разказват за сблъсъци с легендарни чудовища, и фантастичните, които пък изследват странните проявления на живота на други планети. Хорър жанрът „пълзи“ и в трилърите, а натуралните драми в живота на някои герои от всякакви други книги са толкова ужасяващи, че влияят до някаква степен на психическата устойчивост на читателите. Така че този жанр се е обрекъл на мимикрия  и съществува на много нива в литературата.  Има още

„Кери“ на Стивън Кинг

Балът на изкуплението

1-192623_b   Как щеше да се развие жанрът хорър без Стивън Кинг? Това е въпросът, който си задавам от доста години. В началото на 70-те години на миналия век един затруднен финансово учител по английска литература се опитва да спечели някой долар, пишейки страшни истории. Това е правил още от малък, това иска да прави и в бъдеще. Успял е да публикува куп разкази за известни списания, но големият удар се крие в романа. Вече има няколко опита в тази насока, но все нещо не се получава. Дори „Кери“ е захвърлен в пристъп на безпомощност. Тук се намесва съпругата му, която го насърчава да продължи, съзнавайки колко е важно това за Кинг, а и за младото семейство, което постепенно увеличава членовете си. „Кери“ е завършен, а Кинг очаква присъдата.  Има още

„Брод през световете“ на Валентин Попов – Вотан

Разкази за тъмната страна

1-7841759_b   Може би вече познавам достатъчно творчеството на Валентин Попов, за да имам известни очаквания. „Нощта срещу ноември“ и „Пепел от мрак“ ми разкриха доста за стила на автора и сюжетите, с които оперира. Все пак „Брод през световете“ („Монт“, 2016) е нов сборник, който тепърва трябва да доказва, че е нужен на българската жанрова литература. Особено съм щастлив, че темите са все така разнообразни и не ме отпуснаха дори за миг. По-дългите разкази обаче създават и по-приятно усещане за добре изпипани истории, с повече материал за размисъл. Пък и си мисля, че ако Валентин съзре потенциал в някоя тема, какъвто забелязах тук-там, може спокойно да изкара няколко чудни новели.  Има още

„Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат“ на Ишбел Бий

Приказка от 19-и век с медиуми, часовници и една тайна

1-201807_b   Не е като да не съм чел странни книги, но точно тази прави особено впечатление. Мисля, че може да мине за тийнейджърска, но с много условности, защото съдържа неща, които спокойно биха смутили някой по-стриктен родител. Е, с очите си съм виждал хлапета да проявяват интерес към неотговарящи за възрастта им книги и никой да не се учудва на това. Така че нека поне тук да не бъда толкова лош и да вместя книгата в съответната категория. Пък и лесно ще я откриете в компанията на модерните тийн книжки 🙂   Има още

„Лешояди“ на Дан Симънс

Ненаситни натрапници превземат умове

1-134543234   Доста лесно се разбирам с Дан Симънс, вече от десетилетие, тъй че от време на време си доставям удоволствието да го чета. Някои от книгите му са просто стряскащи със своята фантазия, други ги следват плътно, без да блестят особено, но притежаващи достатъчно, за да бъдат помнени. Основните произведения на Симънс четох преди създаването на блога, но, предполагам, щях да бъда също толкова смел във възхвалите си, както и десетките колеги, писали за тях. Затова пък съм писал за по-късните му „Ужас“ (второто ми ревю в блога, което е доста кратко, макар че книгата заслужава доста повече) и „Петата купа“, които, съвсем логично, обогатиха представата ми за въображението на автора. „Лешояди“ („Квазар“, 2002, с превод на Елена Павлова) излезе преди четиринайсет години, когато интересът ми към Симънс е бил слаб и, съответно, не бях ѝ обърнал достатъчно внимание.  Има още

„Отвъд стената на съня“ на Х. Ф. Лъвкарафт

Демоните на безпокойствието

1-193592_b   Кой е Лъвкрафт и защо се е заел да плаши хората? Всъщност той само пише за онова, което всички ние крием дълбоко в безсъзнателната част от себе си. Преди милиони години природата се е погрижила за оцеляването ни, като ни е „накарала“ да се страхуваме. Това е инстинкт за самосъхранение с необикновена сила, не напълно съзнавана, но с непреодолимо въздействие. С този магнетичен сборник, Лъвкрафт за пореден път доказва, че умовете ни са пълни с кошмарни създания, като само част от тях са сътворени от човешкото въображение. „Отвъд стената на съня“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) съдържа едни от най-провокативните и смислени произведения на автора, много от които почукват директно на портите на Ада. С удоволствие писах за всички тях, като се постарах да вградя своето реално усещане за текстовете.

Има още

„Писъци“ – антология, множество автори

Хорър писъци за всеки вкус

1-30089321   Ето го и първият сборник на „Horror Writers Club LAZARUS“, който започна устремното си пътешествие към сърцата на почитателите на страшни истории. Такива сборници обогатяват неимоверно много жанровата литература от български автори, като дори често приемат култов статус за почитателите на хорър истории. Спомням си с добро чувство антологиите, които излизаха преди години, изкарвайки чудо след чудо от българската жанрова мисъл. Наследниците им взеха постепенно да запълват появилата се празнина на литературната сцена, макар и трудно и с доста мъки. Почитателите на този специфичен жанр не са милиони в България, за разлика от тези на лесносмилаемата и печалбарската литература, но ги има. Затова сборникът „Писъци“ („Гаяна“, 2016) се явява като боец на този фронт и се опитва да обедини отново любителите на хоръра.  Има още

„Нощта срещу ноември“ на Валентин Попов

Страхът, който ни навестява

1-10000004276001_b   Както при всеки сборник с разкази, отново се заредих се емоции, произтичащи най-вече от мистериите, които обкръжават като хищни птици по-голямата част от героите. Това се случи и при другия сборник на Валентин Попов – „Пепел от мрак“, който е част от прекрасната поредица на издателство „Гаяна“. „Нощта срещу ноември “ („Пи Ар Ви – рефреш вижън“, 2016) всъщност е първият сборник на Валентин Попов, чиито хартиен тираж с логото на „Гаяна“ е напълно изчерпан, но за щастие се продава и като електронен вариант. Понеже съм фен на жанровите ъндърграунд разкази,  пред мен изобщо не стоеше въпроса дали да чета тази книга. Въпреки, че е дебют на Валентин Попов, подборката се оказа доста прилична. Аз обаче съм си ненаситен, тъй че ще очаквам и трети сборник. Да видим сега какви чудесии видях в разказите.  Има още

„Слънчогледите“ на Явор Цанев

   В полето на ужасите

1-125432   Новата ми среща с Явор Цанев отново е ползотворна. Това е третата негова книга, която чета и съм доста изненадан от богатството на темите в творчеството му. Вече преминах през „Вино за мъртвите“ и „Странноприемницата“ и усещането е като за преброждане на десетки непознати светове. Той пише разкази, а те са доста специфичен жанр. Тук всяка дума е важна, всяко изречение развива историята. В „Слънчогледите“ („Гаяна“, 2014) има още 20 чудновати и тайнствени разказа, всеки със своя специфична среда и атмосфера. Напълно съм сигурен, че Явор се развива чудесно и идеите му за нови разкази няма да секнат още дълго време. Изглежда напълно съм се вманиачил на тема чудновати истории, защото съм отделил място за всеки разказ. Но така е със сборниците, от които избликват какви ли не чудесии. В ревютата ми за предишните му книги казах доста неща на специфичното му писане, тъй че сега се хвърлям надолу с главата в блатото, пък дано се отърва с по-малко натъртвания. Жив и здрав да е Явор и все така да ни радва с бисерите си. Ето ги и самите разкази:

Има още

„Пепел от мрак“ на Валентин Попов

   Между обичайното и необичайното

1-1727727      Определено в българската литература липсват жанровите автори. Истински щастлив бях, когато научих, че започва издаването на цяла поредица от книжки в малък формат, които да запълнят тази ужасна бездна в литературното пространство. Тъй или иначе съм решил да ги чета всичките, затова от време на време ще захващам по някоя. Една от тези книжки е сборникът с разкази на Валентин Попов – „Пепел от мрак“ („Гаяна“, 2015). В двайсетте разказа преобладават ужасът и драмата, но има също фантастика и крими. Валентин Попов се оказа доста продуктивен на идеи, което стана основна причина сборникът му да ми се види като истинска приключенска одисея. И за да бъда максимално точен с изводите, реших да не си водя бележки, а да пиша за всеки разказ веднага след като го прочета.

Има още

„Априлска жътва“ на Бранимир Събев

   Удоволствието да се уплашиш и настръхнеш

  1-197995_b    Може да си смел и силен, може да си предпазлив и слаб като вейка, но няма начин да не криеш някакви свои си страхове, за които не желаеш никой да научава. Още в древни времена, когато човекът се е държал повече като животно, отколкото като върховен главнокомандващ на животинското царство, една дълбоко разположена в мозъка частичка се е грижила за оцеляването на индивида, семейството и племето. Това е инстинктът за самосъхранение, природната даденост, която не изисква разум и интелигентност. Страхът спасява. Онези времена отдавна са в миналото, но и днес все още сме му подчинени. Сега се чувстваме по-сигурни, но страхът ни липсва. Дотолкова ни липсва, че сами си го доставяме – на порции, лъжичка по лъжичка чрез киното, книгите и собствените си фобии. „Само живите ги е страх“ – би казало едно зомби. Аз също си доставям дозата, за да се почувствам жив и… човечен. Страхът е игра на въображението, а адреналинът е горивото му.

Има още

„Границата“ на Робърт МакКамън

   Земята – бойното поле на извънземните натрапници

   1-196539_b   „Границата“ („Deja Book“, 2015, с превод на Елена Павлова) се появи точно навреме, за да си влея малко отрезвяващ хорър в душата. Бях тръгнал доста встрани от литературните си апетити, а това си е един своеобразен стрес за грешник като мен. В тази сложна ситуация спасението се казва Робърт МакКамън и последната му книга, пълна с изчадия от Космоса, които са си харесали Земята за водене на военни действия. Потърпевши тук сме ние – хората, стресирани свидетели на една касапница с неимоверни мащаби. За мен книгата си е повече хорър, отколкото чиста фантастика, затова ще я разглеждам именно от тази ѝ страна. Тази жанрова вариация цели съвсем други внушения и интелигентните сюжетни развръзки не са от първостепенно значение, стига да има тръпка и достатъчно ужасийки, които да ликвидират душевното спокойствие на четящия. Не казвам, че другото е абсолютно излишно, но жанрът си иска своето, за да се получат добре нещата. Тук МакКамън е изтърсил цял чувал с изчадия със земен и извънземен произход, тъй че би трябвало всичко да е наред.

„Внимание, психоспусък!“ на Нийл Геймън

   Разкази от шантавите светове на Геймън

1-194837_b   От време на време попадам на писатели, за които играта на криеница с литературата е вид хоби. Геймън е точно такъв откачен писател и това си личи най-вече в тази книга, пълна с измислици и смущенийца. А най-откаченото е, че нито заглавието, нито подзаглавието са сложени току-така, колкото и шантаво да звучат. Всичко тук има смисъл, но пречупено през свежата проза (и поезия?) на Геймън. За мен този сборник с разкази и всичко останало, каквото и да представлява, стои доста високо в класацията ми за интересни и много любопитни книги, прочетени през тази година. Но каквито и сравнения да правя, нищо не може да опише чудесиите в този сборник. Геймън си е просто Геймън – шантав и нетрадиционен. „Внимание, психоспусък!“ („Бард“, 2015, с превод на Иван Иванов) се гордее с цели 24 текста и един предговор, който смело мога да нарека един от най-интересните предговори, четени някога от мен.

„Кралица на кошмара“ („Анна“ – книга 2) на Кендар Блейк

   С Кас на път за Ада

1-194290_b   И втората книга я прочетох с кеф, но този път не се въодушевих толкова от нея. Направиха ми впечатление тихите и скромни стъпки, с които Кендар Блейк е решила отново да изгради приключение за Кас и неговата дружина, но провлачвайки цели стотина страници, докато настъпи газта. За първата книга това е нормално и по никакъв начин не се натрапва на читателя, но за втората (директното продължение), това си е излишен лукс. Имах чувството, че всичко започва съвсем отначало и случилото се в „Анна в рокля от кръв“ е някъде далеч в миналото, а не само преди няколко месеца.