„Франкенщайн от Багдад“ на Ахмед Садауи

История за възмездие

1-221024_b

   Книгите от Близкия изток до една степен винаги са ми изглеждали екзотични и всяко четене непременно ме сблъсква с трагедии, войни и интересни отношения. Може би не съм прочел достатъчно, за да преодолея тази предварителна нагласа към определени литератури. „Франкенщайн от Багдад“ („Киви“, 2019, с превод на Емил Ценков) звучи доста провокативно като заглавие и носи със себе си достатъчно очаквания, но в този случай нещата поеха към рязък завой. Наистина рязък. По този повод ще кажа, че корицата изразява достатъчно обективно случващото се в този особен и покъртително прям роман, „надхитрил“ по загадъчен начин всички трагедии в епохата на тероризма, за да достигне до жанровото определение за хорър. Самата история рисува един своеобразен карикатурен свят на религиозни култове и модерни стандарти, привнесени от американското присъствие в Ирак, но без това да нанася погром над любопитната идея. Представете си култовата книга на Мери Шели, предадена през погледа на един вехтошар с колоритни идеи, възрастна жена, настигната от лоша съдба, местен журналист, избягал от отмъстителен престъпник и демонът от улиците, предпазливо наречен Как-му-беше-името. Но това далеч не е всичко.

Има още

„Вдъхновенията на Артиста“ на Дамян Д. Рейнов

Из световете на изкуството, фантазията и страха

1-387654567

   Нямаше как да пропусна тази книга. Един ден просто я отворих и изчетох няколко откъса, поглаждайки красивата корица. Авторът е избрал псевдоним за първото си самостоятелно печатно творение, но това не е изненада, когато насреща стои творческа натура. Самите разкази са взели доста от различните изкуства, което създава около тях един своеобразен ореол, допълнителни внушения и скрит подтекст за ума на читателя. Дали са фантастични, мистериозни или страшни, те имат като обща основа вдъхновението. Преди всеки разказ стои цитат от известен писател, който задава темата и предоставя началния тласък – един вид почит към известния събрат по перо. Поне така ми изглежда на мен. „Вдъхновенията на Артиста“ („Lemur“, 2021) е поредното чудо, което чета от бандата на Horror Writers Club LAZARUS и няма начин да не подходя с внимание. През годините съм се наслаждавал на доста техни сборници и това винаги ме е изпълвало с енергиен заряд. Немалко чакат да им обърна внимание. Всъщност Рейнов не ми е непознат като автор, но е съвсем различно да се потопя в негова самостоятелна книга. Мога да поразсъждавам за мащаба на идеите, да свързвам сюжети, да проследявам линии. Но нека да видим самите разкази.

Има още

„Хиляди очи“ на Саманта Швеблин

Невидими присъствия

1-227780_b

 Не бих могъл да съм по-въодушевен в очакването си от тази книга. Предната, носеща тревожното име „Отрова“, си беше абсолютна загадка, която прекрои доста от възгледите ми относно стил на писане и поддържане на вниманието. А е хубаво човек да се изненадва от време на време, дори да се е врекъл на определени сюжети и концепции. За радост аз от години не тъпча на едно място и поглъщам все нови и нови идеи, реализирани в литературна среда. И в „Хиляди очи“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Захари Омайников) има познати нюанси, но е друго да се потопиш в добре подбран и изчистен от недомлъвки свят, обрисуващ някакво тревожно бъдеще. Естествено е консуматорското общество да ползва от своето вечно любопитство, за да трупа позитиви и приятни усещания. Иновациите ни теглят все нагоре и нагоре, макар науката вече сериозно да изпреварва възможностите ни да си обясним по достъпен начин новите технологии. Ползата за нас е просто да ги използваме по предназначение. Така, например, един интересен инструмент като Интернет отдавна не се нуждае от причина да съществува. Това, което прави Швеблин, е повече от практично. Виртуалната среда се е сдобила с множество тела, чрез които всеки потребител би могъл буквално да влезе в живота на някой друг, и то без много усилия. Дори не е необходимо съгласие, защото това е… просто една лотария и игра на домашни любимци.

Има още

„Отрова“ на Саманта Швеблин

Състояние на сетивата

1-217468_b

   Мисля, че сме възнаградени да четем и такива книги. Когато човек е склонен да прескача нива и е настроен за различни перспективи, възможностите за избор се увеличават неимоверно. Литературата определено има неизмерими пространства, които преброждаме със зареян в далечината поглед или събираме вътре в себе си. След време паметта ни се заиграва с тези перспективи, изгражда препратки към различни моменти и ги струпва в мисловни възли – същински острови на познанието, към което се връщаме отново и отново. Именно към това ни насочва Саманта Швеблин. „Отрова“ („Лабиринт“, 2019, с превод на Захари Омайников) води към пътища и мостове, изградени от мистерия, а водачът тайно нашепва посоки и пренарежда действителността. Всъщност не съм срещал творба, конструирана по толкова необичаен начин. Тук дори неяснотата има структура, която паразитира наоколо и дразни с тревожни видения, преодолели традиционните сетива. Забърканата смес от спомени, състояния и чувства изглеждат напълно ирационални, но явно имат стабилна основа, преднамерено скрита от читателския поглед.

Има още

„Дълбините“ на Алма Катсу

Мистерии на „Титаник“ и „Британик“

1-224885_b

   Почти невероятната мистерия около „Глад“, ме накара да погледна към този роман с надежда за нещо впечатляващо. После се замислих, че да напишеш привлекателна история за „Титаник“, при наличието на толкова много известни факти за трагедията около него и без да излизаш от определени рамки, е доста трудна задача. Всъщност едва ли много хора ще възприемат друга съдба за емблематичния параход. И това не се случва. Алма Катсу определено е предоставила нужното, за да превърне тези четири дни на кораба в истинска загадка, примесена с окултното и необходимата за случая тайнственост. Паралелната история от „Британик“, четири години по-късно, добавя още любопитна мистерия и свързва двата кораба близнаци в едно цяло. „Дълбините“ („Orange Books“, 2020, с превод на Богдан Русев) е смес от добре подбрани факти и свръхестествени елементи, които са поднесени като придатък към онези времена – със забавните, но зловещи окултни практики, викането на духове и „срещи“ с отвъдното. Бих казал, че това си е доста любопитен сценарий, предвид темата, превърнала се в нещо обичайно за жанра хорър. Но пък тук не видях достатъчно от него, така че ще определя романа като мистерия, като включим и загадките, с които биха се сблъскали психиатрите в кабинетите си. Цялата тази смес е наложена върху две исторически събития с известен край.

Има още

„Куджо“ на Стивън Кинг

Истинските чудовища на Кинг

1-185622_b

   Когато преди доста години четох книгата, тя определено ме впечатли. И този път не беше по-различно. Реалността е далеч по-страшна от каквито и да е детски кошмари, но пък едно дете с вълнение би обяснило, че това изобщо не е така. Ако двете се преплетат, мащабите на ужаса биха били впечатляващи. Стивън Кинг редовно използва този вкоренен страх в произведенията си и се справя доста добре. Всеки знае, че истинските чудовища са най-страшни, защото не изчезват, дори когато пожелаеш да се събудиш. „Куджо“ („Ибис“, 2014, с превод на Адриан Лазаровски) е пример със смущаващо ярките си сцени и душевните изтезания, на които се подлагат героите. Но началото на историята не го предвещава. В основата си това е драма, която преплита животите на две семейства и споделя тревожните моменти на изневярата, посредствеността и изграждането на кариера. Това е прокарано по толкова деликатен начин, че никой не би могъл да си представи какви ще са последствията. Кинг е търпелив и описателен, но и винаги готов за екстремните моменти. Читателят проследява ужасяващата трансформация на едно болно от бяс куче, но това е само малка част от истинското пиршество.

Има още

„Пътна мрежа“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Бунт за възмездие

1-26543454

 Историята показва, че всичко започва от „Кери“ и онова, което Кинг пише преди този кратък роман, не е достатъчно добро за публикуване, като изключим няколко десетки разкази, намерили място първоначално в популярни списания. Това са романи от чекмеджето, които са преки свидетели на упоритостта на един начеващ автор да пробие сред големите. След като става известен като хорър писател с няколко романа и сборник с разкази, публикуването на нещо различно едва ли би се приело с ентусиазъм. Любопитството на Кинг ражда Ричард Бакман и под този псевдоним започват да излизат преработените му ранни романи. Вече писах за експерименталните „Гняв“ и „Дългата разходка“. С „Пътна мрежа“ („Бард“, 2005, с превод на Иван Коларов) обаче нещата са други. Тук имаме пълнокръвен роман, драматична семейна история, която не парадира с харизматични герои, но пък поставя множество въпроси, наситени с илюзии и стремежи, каквито се раждат при всеки бунт за справедливи каузи. Тази история се изследва бавно и с внимание, макар да среща и непреклонни читатели, които очакват един атрактивен Кинг и много забавни моменти. Ако се подготвите за психологическа драма, няма да сгрешите.

Има още

„Живата факла“ („Подпалвачката“) на Стивън Кинг

Огънят на Апокалипсиса

1-46533454

   Прехвърлил първите години от успешната си кариера на писател, Стивън Кинг продължил да търси сюжети с герои, носители на парапсихически способности. Това била добра новина за постоянно увеличаващата се маса от почитатели, свикнали да получават все нови и нови порции освежаващ хорър. Не бих го винил, защото точно тези първи романи ще се окажат трамплин за най-епичните му и мрачни творби. Не след дълго и един класически американски автомобил ще започне да проявява признаци на своеволие. 😉 Страхът рядко има едно лице, затова може да влезете в капана му дори да не ви е страх от духове и хора с необикновени способности. При Кинг нещата имат и друга страна. Да, обича да плаши и интригува, но и е придирчив към самата история. Понякога може да ви се стори, че е твърде подробен и „раздут“, сякаш не може да остави дори малко на читателското въображение. Но твърде често тази „писателска тлъстина“ се оказва необходима, за да направи илюзията по-съвършена – все едно потапя самата реалност в блато, от което няма измъкване. Така е и с „Живата факла“ („Бард“, 2006, с превод на Вихра Манова) – роман, сякаш излязъл от най-тъмните катакомби на американската лудост, времето на тайните правителствени организации, чиито бюджети нямат горна граница, нито особени скрупули относно работата си. Така да се каже, дайте да се подготвим, защото не се знае кой ще ни изненада неприятно.

Има още

„Глад“ на Алма Катсу

Пътуване към мистерията

1-215760_b

   Легендарното пътуване на заселническата експедиция, предвождана от братята Донър, дава достатъчно привлекателен сюжет за написването на хорър. В средата на XIX век огромна територия от Северноамериканския континент продължава да е дива пустош, рядко населена от познати и непознати индиански племена. Колонизирането на нови територии е привлекателна перспектива за приключенци и търсачи на богатства, макар самото пътуване често да завършва с трагедии. Точно Калифорния се явява мечта за много семейства, които разпродават имотите си и тръгват на път с мисълта за райското място, където могат да започнат начисто. Но „Глад“ („Orange Books“, 2017, с превод на Богдан Русев) е и свръхестествен роман, потопен дълбоко в индианските предания, с чиято помощ Алма Катсу материализира своите идеи. Факт е, че самата експедиция претърпява неуспех, но оставените следи и по-внимателното анализиране довеждат до много въпроси без отговор. Местата са действителни, повечето персонажи са реални личности, но историята може да бъде интерпретирана по различни начини. Самият аз доста време странях от книгата, предполагайки, че ще ми трябва специфична настройка за четене. Определено смутното време е добро за разгръщането на подобни сюжети. Пък и свръхестественото си има своя чар, който до голяма степен крепи жанра хорър.

Има още

„Мъртвата зона“ на Стивън Кинг

Да съзреш отвъд

1-44346545

   От самото начало на кариерата си Стивън Кинг приема присърце темата за парапсихическите таланти, заедно с последиците от тях, и я развива до съвършенство в няколко романа. Това определено се е харесало на тогавашната публика и авторът получава прозвището Крал на ужаса. Както се казва, почвата е облагородена, трябва само да се обере реколтата. „Кери“ е наистина прекрасно начало, но „Мъртвата зона“ („Бард“, 2017, с превод на Стоянка Ангелова) е далеч по-сложен роман, дълбоко потънал в „екстремните“ години на американската политика и амбиции. Доста време си задавах въпроса защо точно тази книга на Кинг е избрана като подходяща за издаване у нас в далечната 1986 година и скорошното препрочитане ми даде добро предположение. (В това издание е запазен стария превод, изпълнен прекрасно в стилистиката на автора.) В сюжета присъстват доста примери за религиозна разюзданост и политически машинации, които създават определена настройка към Западните общества. А ако вникнем в идеята, лесно ще разпознаем подбудите за написването на произведението. Представете си, че някой е способен да влияе на случващото се в едни от най-невралгичните години в съвременната американска история. Той със сигурност трябва да притежава умение, което да го поставя в достатъчно благоприятна позиция. Изненадващо, но това се оказва един обикновен Джон Смит, толкова невидим и невзрачен, колкото и името му.

Има още

„Дългата разходка“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

В капана на поредната крачка

1-36543454

   „Дори запасите от страх могат да се изчерпят, когато смъртта е в изобилие“, мисли си Рей Гарати, докато преодолява поредната миля. „Дългата разходка“ („Бард“, 2016, с превод на Юлиян Стойнов) е твърде ранно произведение, чиято идея се е прокраднала още в студентските години на Кинг. Не е тайна, че много от книгите на автора имат препратки към петдесетте и шейсетте години, когато в американската действителност са се случили много сътресения. Кинг е от следвоенните деца, превзети от мисълта за дълбока промяна, живот на гребена на зараждащата се буря. Дете на времето си, както се казва. След първите си успешни романи, той вади от чекмеджето „бунтовни“ ръкописи като „Гняв“ и „Дългата разходка“. Псевдонимът Ричард Бакман се оказва чудесно прикритие за публикуването им, макар времето на този бунт да е останало в миналото. Първоначално интересът към тях не е бил толкова голям, но е било и някак неестествено да не последва своеобразен отглас на Кинг след нашествието на битниците и хипитата. Влечението му към хорър литературата определено върши своята работа, а разкритието за авторството по-късно помага на ранните романи да се превърнат в неделима част от творчеството на знаменития писател. Поредното поколение читатели на Краля едва ли виждат нещо друго в „Дългата разходка“, освен необичайна дистопия, написана в неповторимия му стил. Дори гледана само по този начин, тя определено е станала любима на милиони читатели по цял свят.

Има още

„Примката на призрака“ на Хенри Джеймс

Тайнствената призрачна история

1-2754567

 Има безброй призрачни истории, разбира се, но някои идват от правилното място и време. Съвременната трактовка определено ги понижава до детско забавление, макар да имаме спорадични случаи в литературата и най-вече киното, които са доукрасени за по-голяма убедителност. Както, в случая, се възприемат и „индианските“ романи, въпреки тяхната кървава страна, олицетворена от битки с убийства, скалпиране и неконтролируемо насилие. А призраците са безопасни, защото определено навестяват само лабилните и вярващите в паранормалното. Но Историята познава и други времена, когато разбирането на подобен вид страх е било едва в зародиш. През вековете са се раждали такива невероятни легенди, че днешните читатели не биха ги възприемали сериозно. По онова време настъпва готическата проза, изпълнена със страхове и зловещи предупреждения. Когато четем такива произведения, ние се пренасяме в миналото, чувстваме страховете на онези хора, вникваме в дълбочината на психическото им състояние, опитваме се да ги опознаем и да споделим преживяното. „Примката на призрака“ („Сиела“, 2019, с превод на Иглика Василева) е от онези чудесни примери за класически страх от призрачни проявления, които по своята същност са ценни за любознателните читатели и скрепяват връзката им с отминалото време.

Има още

„Сблъсък“ (Том 1 и 2) на Стивън Кинг

Капитан Трипс опустошава света

1-123456543

   Може би всеки писател на страшни и фантастични истории си мечтае един ден да разруши света или да го промени драстично, поне върху хартия. Така възможностите и изборите наистина стават безкрайни. След няколко успешни романа и сборник с разкази, явно везната се е наклонила в правилната посока и Кинг е поел по пътеката на пълното прекрояване, каквото в негов стил означава да извае мащабно платно, чиито краища се размиват в безкрая, огънати от впечатляващото му въображение. Всъщност в първото си издание романът е бил съкратен с близо 400 страници, защото финансовият отдел изчислил, че новата книга на Кинг може да поеме точно определена цена. Но десет години след това орязване, вече Кинг води парада и величието на произведението му е възвърнато.

Има още

„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 3 (съставител: Алвин Шварц)

Страхотиите продължават

1-222062_b   До скоро не бях сигурен дали ми се четат и трите сборника, но номер 2 ми хареса повече от предния, та затова отделих още час и половина за последния. И добре стана, че продължих. Страшни приказки за мрачни вечери-3“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) си беше истинско удоволствие до последната страница. Дори приложението накрая добави немалка доза удовлетворение. Ако типичните хорър разкази и романи водят директно към авторовото внушение, то странните истории, предавани от уста на уста (с неизвестен произход в повечето случаи), „гъделичкат“ съвсем други сензори. Мисълта, че тук-там би могло да има зрънце истина, носи повече потенциал и желание у читателя да продължи по веригата към следващите слушатели. Особено податливи са тези, които вярват в паранормалното и странните съвпадения. Наоколо има доста „пробуждаща“ литература по темата. А някои просто обичат страшните истории и търсят удоволствие в четенето им. Има още

„Страшни приказки за мрачни вечери“ – книга 2 (съставител: Алвин Шварц)

Странни, страшни и всякакви други истории

1-220736_b-001   За разлика от първата част, която възприех полусериозно и с любопитство, втората ми се стори просто забавна, а и приятно допълнение между жанровите ми забежки. Алвин Шварц отново има какво да предложи като съставител, а пък Стивън Гемъл неустрашимо следва вече наложената колекция от причудливи илюстрации с новата си порция. Декорирана по този начин, малката книга изглежда наистина великолепно. „Страшни приказки за мрачни вечери-2“ („Сиела“, 2019, с превод на Паулина Стойчева Мичева) продължава да ми напомня за времето, когато през тъмните части на денонощието, увит като пашкул, изчитах доста мистични и паранормални разкази, чиято поява солидно раздвижи книжния пазар в началото на деветдесетте години на миналия век. Бях си доста впечатлителен и възприемах всички страхотии с подходящите вълнения и емоции. Всъщност „Страшни приказки“ са особен вид истории, които имат някаква причина за появата си – като части от легенди и градски фолклор. Има още