„Щастливите хора“ на Любомир Николов

Щастливите хора и една неразумна действителност

1-204383_b   Ако кажа, че бих прочел всички книги, които носят подобно заглавие, ще ме изкарате невменяем. Кой се отказва от драмите и насилието, които обитават почти всяка една художествена книга? Просто трябва да поемаш повече от драмите на живота, а литературата е наистина верен източник на емоции. „Щастливите хора“ („Сиела“, 2016) обаче не е постна и лигава (извинявам се за силната дума!), а влече със себе си едни чудеса от идеи и алтернативи, от които много писатели ще се засрамят и нищо чудно да прекопират нещо или просто да се захванат с нещо друго. Точно такива сборници с „естествени“ (тази дума си е съвсем точна!) текстове създават нуждата от четене и човек започва да намира във все повече неща смисъл и идеи за себе си.  Има още

„Приключенията на Камо“ на Даниел Пенак

Четири невероятни приключения

1-174052_b   Когато чета истории за десет-единайсетгодишни хлапета, ме обзема онова безумно чувство за свобода отпреди трийсетина години. Тогава ограниченията бяха просто дребни пречки по пътя към забавлението. Имаше някаква мощна спирачка да съм прекалено ученолюбив, но за сметка на това си пълнех главата с куп фантастични истории от книжките в библиотеката. Светът беше свъхголям, а аз се намирах точно в центъра му и наблюдавах всичко случващо се с адски голямо любопитство. Това, което е написал в книжката Даниел Пенак може и да не се е случило в действителност, но го усещах като напълно възможно за онези години.  Има още

„Внезапното бягство от действителността“ на Ларш Васа Юхансон

Фокуси, мечти и едно чудно пътуване сред истинските магии

1-12454321   Тази история никак, ама никак не прилича на коя да е друга. Корицата може и да напомня за нещо друго, написано от до болка познатите вече Юнасон и Бакман, но всъщност си е истинска драма с фентъзи сюжет. От две години съм се юрнал да чета шведски автори и скоро не смятам да спра. Трилърите няма какво да ги коментирам, но хумористичните трагикомедии… това вече е дълга тема за разговор. За да не раздувам излишно ревюто, няма да изписвам десетината заглавия, за които се сещам, но ще потвърдя, че тези колоритни книжки са ме завладели тотално. Какво съм очаквал от тази, вече не е от значение, но изненадата е пълна.  Има още

„Архиви на злото“ („Досиетата на Боб“ – книга 1) на Чарлс Строс

Демоните на злото изскачат от математически формули

1-201876_b   Едно от хубавите неща във фантастиката е, че няма пречка за авторите да описват невъзможното или невъзможното към този момент. И да, трябват много усилия това „невъзможно“ да зазвучи убедително и интригуващо на читателя. Чарлс Строс е от тези, които не се страхуват да преминават граници и изследват нови територии. Да се явиш пред света с книга като „Архиви на злото“ („Litus“, 2016, с превод на Елена Павлова) един ентусиазъм не стига. Толкова теми във фантастиката са пребродени и рестартирани вече хиляди пъти, че да изпъкнеш с нещо ново е много трудна задача. Определено ще ти трябва достатъчно щура идея, много знания и фантазия, за да бъдеш запомнен и харесван.  Има още

„Напълно побъркан“ на Жил Льогардиние

Има шанс за щастие! Е, нека първо оправим проблемите…

1-198707_b   Ако до преди прочитането на тази книга съм бил убеден, че Льогардиние пише само чиклити, то преполовяването на тази книга ме наведе на мисълта, че нещата стоят по съвсем друг начин. „От утре почвам нов живот!“, първата книга на автора, която прочетох, действително има всички предпоставки да се нарече забавен чиклит, от който могат да вземат нещо и мъжете (така си е, наистина! 🙂 ). Приключенията на Жули Турнел се оказаха по вкуса ми, което означаваше, че възможността да продължа с „Напълно побъркан“ („Хермес“, 2015, с превод на Анета Тошева) е напълно в реда на нещата. Не че не ме чакат повече от стотина книги на лавицата, но сърбежът си е сърбеж и е редно да се почеша. 😀 Като добавим и котките на кориците…  Има още

„Сияен ангел“ на Нелсън Демил

Джон Кори срещу руснаците

1-12345432   Чета Демил, откакто чета трилъри и няма надежди скоро да престана. Преди две-три години тотално прекроих читателските си интереси и изоставих доста автори на трилъри. Демил не пише скоростно и решението за него – да го бъде или не – се отложи във времето, т.е в последните месеци, когато се появи „Сияен ангел“ („Бард“, 2015, с превод на Венцислав Божилов), още един от романите за шашавелника Джон Кори. Ако не знаете кой е той и не сте чели за него, единственото смислено описание, което ми хрумва звучи така: хахо с неестествена склонност да се вре навсякъде, където може да премери сили с някой ненормалник с убийствени (или самоубийствени) наклонности, като използва професионалната си закалка.  Има още

„Ситуация след ситуация“ на Тео Чепилов

Хумористични разкази от суровата реалност

1-200184_b   Казват, че се раждаме чисти и невинни, но за поколението, израснало в България през деветдесетте години на 20-и век, реалността е трудно проходима джунгла от избори, по-голямата част от които не водят към хубав живот. Те са тези, които трябва да пораснат бързо, защото тепърва ще се сблъскват с изстраданата от родителите им свобода. Звучи странно, при все че тази свобода би трябвало да означава спокойствие и щастлив живот. Дали? Те са устремни, решителни и поемат рискове, сякаш се борят с демоните на прехода. Те попиват всичко ново и живеят за мига, без страх, без осигурено бъдеще, без съвест. Това е уличното поколение, което пътува за никъде, защото съществува в димни завеси от тютюнев дим, наркотично опиянение и безразборен секс.  Има още

„Милион години в един ден: любопитна история на ежедневието“ на Грег Дженър

Историята на човешката практичност, примесена с щипка хумор

1-198277_b   Сигурно са написани хиляди книги, които изследват човешката еволюция. Не е тайна, че всички те ни слагат на върха на пирамидата, защото в действителност можем да прекроим планетата по какъвто си искаме начин, само да имаме желание за това. Природата няма кой знае какви сили да ни се противопостави, освен с резултата от собственото ни хищническо поведение. Дотолкова сме свикнали с лидерската си позиция, че сме започнали да се занимаваме с по-маловажни неща като бизнес, мода и духовно усъвършенстване. Бих казал, че сами сме налапали въдицата и сега се самоубеждаваме, че правим нещо съществено, тъй като, очевидно, не е проблем да оцеляваме.  Има още

„Ами ако? България на три морета“ на Христо Раянов

Ееех, като я захванем приказката…

1-200583_b   В България се приказва по много и за всичко, въпреки че това не променя настоящата ситуация, особено когато става въпрос за недоволство. Това е вид спорт – за повдигане на самочувствието или точно обратното, както е в приказката за казана и българите в него. Такава ни е историята, такъв ни е народът. Това е. Може би някъде, в някое паралелно пространство, извън всякаква логика и въпреки естествената линия на времето, съществуват алтернативни вселени, в които всяко събитие се е развило по друг сценарий. Не, не е нещо сложно за възприемане, нито чак толкова шантаво, че да не може се обсъди на ракийка в кръчмата (то така и става обикновено). Само трябва да си зададете един почти философски въпрос: Ами ако…? Допълнете с каквото ви хрумне и се отпуснете, за да не ви пресекне въображението. Доста интересно се получава, нали? И понеже няма ограничения, които да спъват плавната мисъл, отговорите се оказват твърде интересни. Има още

„Последната олимпиада“ на Йордан Свеженов

С бодра крачка към края на света

1-199751_b   Не е лесно да се засмееш, когато проблемите на света стават и твои проблеми, само защото не можеш да се преселиш на нова планета – каквото и да се случва някъде по света, се отразява на всички, с малка вероятност за измъкване. Глобализация. Но когато се намеси класен хуморист, за да поразчупи нещата, просто дишаме с пълни гърди и се забавляваме, докато летят бомбите. А е адски трудно да се направи, вярвайте ми, особено в книга, защото знаем колко трудно се шлифова хуморист, който може да ни спечели и с роман, освен с традиционните вицове, които така или иначе са на всяка крачка в социалните мрежи и по улиците. Ето това харесвам на Свеженов – мащаба на мисълта и свободата на фантазията, чрез които като на шега се случват книги като „Революция с аритмия“, „Анархия на три морета“ и съвсем свежата „Последната олимпиада“ („Сиела“, 2016).
Има още

„Ще се видим там горе“ на Пиер Льометр

Наследството на войната

1-10000002358800_b   Войната е трагедия за света на хората – просто няма как по друг начин да се опише касапницата, която разстила трупове по полята и хвърля в скръб роднините и близките. Смелост, жар, идеали, ценности, каузи… За това ли е цялата тази мащабна революция, покоряваща умовете до ден днешен? Войните стават все по-модерни, но тези… думи, просто думи с непрестанно променящ се смисъл, продължават да кръжат като вестители на някакво справедливо бъдеще, което все не идва и не идва. Накрая всичко стихва. Има победител, който ще развее знамената, ще почете загиналите, ще построи монументи и паметници на величието и трагедията си. Войната е страшна, съсипваща и непоносима. Има още

„При Тиберий“ на Ник Тошес

   Как се става Божи син. Ръководство

   1-196674_bСветът е странно място за живеене, бих казал. Наоколо е пълно с хитреци, които се възползват от човешката наивност и оплитат в измамния си план хиляди хора, неспособни да вникнат в логиката на проблемите си. Просто така стоят нещата от хиляди години, като единствено участниците са различни. „При Тиберий“ („Екслибрис“, 2015, с превод на Неза Михайлова) ми прилича точно на една от тези многобройни схеми, способни да уловят в капана поредните наивници. И ако се питате защо ви ги разправям тия неща, аз се питам пък защо на Ник Тошес му е хрумнало да разбунва духовете с една такава книга? Става въпрос за Исус и поклонниците му. Действието се развива преди 2000 години и страшно напомня на онази история от Библията (не е случайно, със сигурност), в която се ражда Божи син и… става тя една, не е за разправяне. Но какво пък, нека да се позабавляваме, нали няма да ни потърсят сметка, че четем дяволски книги, това време отдавна е в миналото. Все пак е добре, че става въпрос за Исус, а не за друг пророк. Онзи, другия, е опасен.

Има още

„Няма закога“ на Андрей Велков

   Няма закога, младеж

1-199001_bАко не познавате Анди, значи не сте наясно с магнетичното му присъствие в културния живот на нацията. Преди не много време излязоха двете му необичайни литературни илюминации в стил „борчески реализъм“ – „Български психар“ и „Хрониките на Звеното“, което ми подсказа, че упорито продължава да се забавлява и не цепи басма на никого. „Няма закога“ е по-различна книга, но запазва напълно личният му профил в литературата. Той е прям до болка хуморист на живота, винаги готов да вдигне настроението на компанията, да изненада с нещо. И напълно ме изненада с последната си книга, няма да отричам. В нея отново има борци, но и други, по-обикновени герои – нашите бащи и дядовци, които възрастта изпраща в изгнание, без да са го заслужили. Това е налудничава история, но пък колко много истина има в нея. Ало, младеж, не се прави на „дръж ми шапката“, а виж дали дядо ти или баба ти нямат нужда от нещо!

Има още

„От утре почвам нов живот!“ на Жил Льогардиние

   Премеждията и щуротиите на Жули Турнел

   1-193376_b   „От утре започвам нов живот!“ („Хермес“, 2015, с превод на Анета Илиева Тошева) си е забавен чиклит, от която и страна да се погледне. Реших да я чета заради интересната корица и сюжета, който подсказва недвусмислено, че става въпрос за една щура млада жена и нейните опити да се опълчи на скучния си живот. Разбира се, очаквах и традиционните женски монолози и вайкания, типични за жанра, но все пак се захванах с нея и я изчетох с любопитство. Едва ли в бъдеще ще наблягам на подобна литература, но ми стана интересно заради самия автор, който е мъж, заел се с нелеката задача да се порови в женските работи. Е, прочетох я, тъй че е ред да си кажа мнението.

Има още

„НОФОФ“ на Ваньо Вълчев

   Ваньо Вълчев разконспирира в „НОФОФ“

1-197353_b   Изобщо не е трудно човек да се ядоса на политиците и решенията, които вземат. Това се случва всекидневно, но е и полезно за самите нас, за да почувстваме тая демокрация, която ужким сме извоювали с толкова мъка и лишения. Но свободата може да роди и недоносчета, които извират от къде ли не, заедно с идеите за поредната промяна и налудничави призиви към избирателите, не насмогнали още на предните „променители“. Те ще продължават да се пръкват, докато има кой да им подава ръка и докато я има свободата. „НОФОФ“ („Сиела“, 2015) описва именно тези недоносчета, взели се достатъчно на сериозно, за да бунят духовете в държавата. Те са поредната псевдопатриотична партия с гордото име „Национален Отечествен Фронт за Освобождение на Фанагория“ или НОФОФ.