„Градината на пеперудите“ на Дот Хъчисън

Приказка за Пеперудената градина

1-206386_b   „…от онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.“

   Не вярвах, че ще го кажа още в самото начало, но тази книга е наистина обсебваща. Принципно не употребявам често такива думи, още повече че обикновено имам в главата си половин дузина нейни заместители. „Градината на пеперудите“ („Millenium“, 2017, с превод на Елена Кодинова) обаче никак не ми се вписва в жанровете трилър и хорър, както е определяна масово.  Има още

„Зодиакалните убийства“ на Шимада Соджи

Криминален случай с дъх на хорър

1-202761_b   Още докато четях началните страници на „Зодиакалните убийства“ („Millenium“, 2016, с превод от японски на Николай Дюлгеров), в главата ми завилня силна буря. Каквото и да си мислех първоначално за книгата на Соджи, то се изпари в момента, в който осъзнах с каква главоблъсканица съм се заел. Изчел съм купища криминалета, но точно на такова не бях попадал. Първият вариант на тази книга е предизвикала сензация в Япония през 1979 година и променя коренно развитието на жанра в страната. Какво се случва след това, самият автор споделя в края на романа. Но за мен важното беше да осъзная къде се намирам и защо Шимада Соджи е решил да дебютира именно с толкова предизвикателно произведение.  Има още

„Гръко-персийските войни“ на Георги Марков („История на войните“ – 4 книга)

Войните преди новия облик на древна Гърция

1-193705_b   Войните почти винаги са били граница за нещо значимо в Историята, макар самите бойни действия в действителност да нямат блестящата окраска, с която биват описвани столетия или хилядолетия след като са приключили. От Първата световна война насам единственото определение за военните конфликти е трагедия с глобални последици. Нищо друго. Колкото по-назад обаче отиваме, толкова по-геройски ни се струват те, макар да става въпрос отново за изтребление и смърт. Изключително интересната поредица „История на войните“ дава доста добър поглед върху фактологията, съпътстваща конфликтите, но спестява това геройство (поне до известна степен) и дава по прагматична представа за същността им.  Има още

„Тридесетгодишната война“ на Александър Стоянов („История на войните“ – 3 книга)

Войни и интереси

1-193117_b   Ето че стигнах до една от най-любопитните в исторически план войни. Тридесетгодишната война е една от най-кървавите, проведени преди Първата световна – сериозна игра за престиж на владетели и императори през XVII век. Тук Александър Стоянов налага енциклопедична плътност в представянето на събитията, поради тоновете информация от онова време, с която разполага. Битките се случват основно на територията на днешна Германия, но завличат всички големи и някои по-малки като капацитет сили. Самата книжка запазва до голяма степен вече познатата структура на предишните две от поредицата „История на войните“ – „Походът на Александър“ и „Наполеон – възход и погром“Има още

„ИДИЛ. Кои са те, как се сражават, в какво вярват“ на Малкълм Нанс

Тероризмът – мисия към смъртта

 1-200527_b  От няколко месеца започнаха да се появяват книги-изследвания, търсещи причините за бума от терористични актове и най-вече за раждането на терористичната организация ИДИЛ, която направи немислимото – завладя чужди територии и се самообяви за държава – „Ислямска държава“. Тепърва ще се появяват все повече и по-мащабни изследвания, поради простата причина, че ИДИЛ продължава да съществува и към ден днешен и информационния поток не е пресъхнал. Въпросът е доколко всички тези текстове могат да се приемат за обективни, когато става въпрос за продължаващо събитие.  Има още

„Наполеон – възход и погром“ на Юлиян Недев („История на войните“ – 2 книга)

Наполеон на бойното поле

1-192704_b   Когато започнаха да излизат книжките от поредицата „История на войните“, не ми беше трудно да реша дали да ги чета. Трудът, който е вложен в тях, ги прави достатъчно сериозни, за да бъдат четени и от запознати с тази материя. Аз не съм историк, но следя публикациите на доста популярния клуб „Военна история“. Винаги мога да обогатя знанията си с прочита на различни статии по въпроса, но тази поредица достатъчно добре и адекватно представя фактологията около провеждането на войните през различните периоди от човешката история. Вече споменах някои неща в ревюто към „Походът на Александър“ на Георги Марков, първата книга, затова няма да се разпростирам.  Има още

„Походът на Александър“ на Георги Марков („История на войните“ – 1 книга)

   Александър Македонски по пътя на величието

1-187273   Може да се каже, че Историята се създава почти изцяло от войните и конфликтите. Към ден днешен светът изглежда така, защото е прекроен от последните военни конфликти. Всичката гордост, която постоянно изливат държавите, е свързана именно със спечелените битки на бойното поле. Всяка държава има специална дата, на която празнува независимостта си. Истината е, че всеки се бори за нещо, а понякога въвлича в стремленията си цели народи и региони. Най вече се борят избраните за вождове, президенти, крале или просто поредните смели завоеватели, вдъхновени от известните им предшественици. Има още

„Сталин – Том 1: Пътят към властта (1878-1928)“ на Стивън Коткин

   Разбулването на един диктатор

   1-1437773

   „Когато човек гледа малката му приведена глава, има чувството, че ако я прободе с карфица, целият „Капитал“ на Карл Маркс ще излезе оттам със съскане като газ от бутилка. Неговата естествена среда беше марксизмът, там той беше непобедим. Нямаше сила в света, която да го накара да се отрече от веднъж заявена позиция и за всяко нещо беше в състояние да намери подходящата марксистка формула.“

   Политически затворник, пребивавал заедно със Сталин в затвора в Баку, 1908 година
   Само фактът, че една биография на Сталин може да заема цели три тома, оставя доста въпросителни: откъде е черпена информацията и дали книгите включват и спекулативни твърдения, нанасящи вреда както на историческите факти, така  и на сериозните читатели.

Има още

„Пабло Ескобар. Тайните на наркобарон № 1“ на Роберто Ескобар

   Братът на Пабло споделя своята версия за тайните на престъпника, който заля Америка с дрога

1-152541_b   Наскоро писах ревю за Муамар Кадафи – журналистическо разследване, което ми направи добро впечатление, основно заради професионализма, с който авторите са подходили към темата. В нея имаше много извлечения от документи, интервюта със свидетели и изобщо цялата палитра от от инструменти, с които един добър журналист разполага, за да се пребори със слуховете и конспиративните теории. Затова и я оцених подобаващо, въпреки, че за да съм напълно сигурен за всичко, ми е необходимо собствено разследване. Това с личното разследване на практика няма как да се случи, защото съм си обикновен читател, но съм и достатъчно разумен, за да разбера дали нещо е достатъчно обосновано и може да се приеме за факт.

„За кожата на Кадафи. Тайната история на терора“ на Румяна Угърчинска и Розарио Приоре

 По следите на на един диктатор. Десетки интервюта разтварят завесите около Кадафи

1-192146_b   Ясно е, че разследващата журналистика не спестява и най-грозните картини около събития, разиграващи се из цялата планета. Тези журналисти грабват най-необходимото за дългото си пътуване и поемат по следите. Румяна Угърчинска е френска разследваща журналистка, позната ни с други три книги, излезли на българския пазар – „КГБ & сие“ и „Истината за атентата срещу Йоан-Павел II“ и „Газовата война“. Спецификата на последната ѝ книга, публикувана първо на френски, дава ход на едно ползотворно сътрудничество с Розарио Приоре – италиански съдия, експерт по политически тероризъм. „За кожата на Кадафи. Тайната история на терора“ („Millenium“, 2015) е доста сполучлив резултат от това сътрудничество. Има още

„ЕТА, ОТО, РЪСЕЛ И ДЖЕЙМС“ НА ЕМА ХУПЪР

Спомените, Ета, Ото, Ръсел и Джеймс
   Понякога спираш на място и напрежението се стопява; спокойното съществуване те хваща за ръка и те води на някое закътано място, за да се отпуснеш, а понякога и да потънеш в спомени. Тази книга прави нещо невероятно – кани ни на пътешествие ръка за ръка със спомените, а героите са просто фигурантите, които ги създават. Времето тук няма значение.
   Ета е възрастна дама, несъзнателно изгубила последните си години, защото забравя. Тя тръгва към океана (и океана на спомените). Носи бележка, на която пише коя е, за да си спомни когато забрави. Ото остава сам, но преборва самотата си със спомени за Ета, пише ѝ писма, които не може да пристигнат и твори фигури от изрезки. Сякаш той тепърва започва да живее – от спомените и очакването. Ръсел търси елените си и обича Ета от спомените. Джеймс е спътник, нещо като заместител на изгубените спомени. Той акумулира настоящето и го съхранява в съзнанието на Ета. Тя го е подслонила в главата си, за да прави „отпечатъци“ на случващото се в момента. И да съхрани спомените. Физическата му проекция е койот. А Ета все върви ли върви към океана… Толкова е силно желанието ѝ, че не може да остане незабелязано. Вече всички познават Ета, защото стремежите ѝ се ненакърними – тя върви към океана и знае, че ще стигне. Всяка нова среща я изпълва с надежда, дава надежда и на непознатите.
   Част от миналото, част от настоящето. Част от миналото, част от настоящето. Войната, детството, чувствата, приятелството и цял низ от спомени, навяващи само положителни чувства. А тази книга е толкова спокойна, толкова мелодична, че думите се превръщат в струни, които създават приятна музика, музика за душата и музика за спомените.
   Разделих се с Ета, Ото, Ръсел и Джеймс на последната страница, но остана неясното чувство за загуба. Сякаш все още се лутах из спомените, но не моите, а тези на героите, направили от книгата машина на времето. Не посмях да пиша веднага – магията остана магия с месеци, хвърлила було върху сюжет, герои и смисъл. Каква е тази книга и защо е такава, се питах. Тук верен помощник ми беше интуицията. Интуицията събира накуп всички знания и ги впряга в един хомот, без нужда да бъдат подреждани и подбирани според някакъв критерий.
   Прочетох няколко мнения и идеи за разгадаването на „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ („Милениум“, 2014) на Ема Хупър. Наистина се получава нещо интересно и вълнуващо. Вижте по-долу.
Оценка от мен: 3.8 / 5
Други ревюта:

"КАЖИ НА ВЪЛЦИТЕ, ЧЕ СЪМ СИ У ДОМА" НА КАРОЛ РИФКА БРЪНТ

Книга за онова вътре в нас, което ни прави истински
   Ако навлезеш в мрака, може да поемеш по безброй пътища. Тази книга търси изход от мрака – дълбока и нежна като чувства, самотна и лична като състояние. Да се поеме по правилния път е невъзможно. Тя заслужава всички оценки:
   Една звезда – за пъкленото дело на вирусите.
   Две звезди – за раздора между нас.
   Три звезди – за любовта и страстта.
   Четири звезди – за пленителните герои.
   Пет звезди – за мощта на думите.
   Тъмнината се спуска бавно и неусетно. Ярките звезди просветват първи на фона на тъмносиньото небе. В гората вият вълци. Няма истински страх, когато си способен да обичаш; няма подходяща възраст за смислен живот, когато знаеш как да ръководиш съдбата си. „Кажи на вълците, че съм си у дома“ е книга с ярки образи и думи-прозрения за вътрешния свят на хората. Тя се рови в съзнанието и изкарва на показ слабостите на човешкото его, дилемите от морално естество; посажда тъга, която разплаква.
   Карол Рифка Брънт е написала невероятно въздействаща книга. Действието тече през 1986-7 година, по времето, когато СПИН разрушава семейства и отчуждава приятели. Заразените не са имали никаква възможност за избор, освен личната подкрепа един към друг.
   Джун живее, за да обича. Думите ѝ търсят отговори на всяка страница. Детето в нея се бунтува, прозряло, че любовта може да носи и тъга. Съзнанието ѝ се лута в средновековието, покълнало там, където въображението е някакъв вид спасение от разочарованията на живота. Действителността е страшна: умиращ от СПИН вуйчо, чиято последна картина е и „последно сбогом“ от този свят; неговата половинка, поела съдбата си на жертвено агне; сестра, едновременно близка и далечна; родители, изпълнени със страх и подозрения.
   Тази книга се оказа една от най-пленителните, които съм чел. Достатъчно е да преминете през началните акорди, за да почувствате искреността на малката Джун:
   „Онзи следобед двете с Грета, сестра ми, позирахме на вуйчо Фин да ни нарисува, тъй като той вече знаеше, че умира. Това беше, след като разбрах, че когато порасна, няма да се преместя в апартамента му и да бъда с него до края на живота си. След като приех, че историята със СПИН не е някаква грешка. Първоначално мама отхвърли предложението му. Плашело я. Като си представела как седим пред големите прозорци в ухаещия на лавандула и портокал апартамент на Фин, като си представела как той ни гледа, все едно ни вижда за последен път, цялата настръхвала.“

Други ревюта:

"КРЪВ ПО СНЕГА" НА НИКОЛАЙ ПЕНЧЕВ

Разследване през Средновековна България

   Николай Пенчев ни пренася доста назад в миналото, за да проследим разследването на Климент – писар по времето на хан Борис І. Действието тече малко преди Покръстването, когато ханът (по късно става княз) избира към коя вяра да се насочи, за да стане по-симпатичен на съседите си. Значи може спокойно да кажем, че действието се развива малко преди 864 година, когато ставаме християни.
   Ежедневието на Борис е доста напрегнато: той е загубил войната със сърбите, които залавят в плен първородния му син Расате и дванайсет от боилите му. Наоколо обикалят престъпни шайки от убийци и крадци, възползващи се от настъпилата бъркотия. Решението е да се проведат преговори, които да отърват сина на хана от смъртта, която направо би съсипала Борис. Пратениците се отправят към границата, където са приети радушно и с уважение от сръбските си колеги. Едно изненадващо убийство нажежава обстановката и Климент се заема със задачата да проведе разследването, заедно с Ратомир, който е представител на сърбите.
   Книгата е доста приятна за четене и не оставя съмнение, че Пенчев си е свършил добре работата. Прави впечатление доста добрата осведоменост на автора за навиците и ежедневието на тогавашните хора. Действието тече плавно и на човек не му остава друго, освен да се потопи в историята.
   Книгата е част от поредица романи с общото заглавие „Старобългарски загадки“ и главен герой – писарят Климент.

"ДЕВЕТТЕ ЖИВОТА НА АЛЕКСАНДЪР БАДЕНФИЙЛД" НА ДЖОН БЕМЕЛМАНС МАРСИАНО

Черен хумор и приключения между живота и смъртта


   Да имаш девет живота хич не е лесно, особено ако се казваш Александър Баденфийлд и си на дванадесет години. Александър е последната издънка на едно гадно, направо отвратително семейство, което през вековете е създавало само неприятности около себе си. Не стига това, ами дори е пазено и дундуркано през годините от друго семейство – Уинтърботъм, което е дало клетва да му служи, докато се раждат Баденфийлдовци.
   Историята на Александър започва с желанието му да се обогати с още осем живота, като за тази цел е решил да ги конфискува от собствената си котка. Принципно тя няма нищо против, а това става ясно с едно потвърждаващо „мяу“. Проблемът е в това, че нито един лекар не може да извърши тази манипулация. А, май има един – не непременно нормален, и не непременно законен; за Баденфийлд това е най-малката пречка.
   Книгата си има своя чар, а големите букви и симпатичните илюстрации правят от нея едно малко удоволствие. Разбира се, целта на тази книга е младите ѝ читатели да си извадят съответната поука, която да им бъде „като обица на ухото“ през годините, в които се оформя ценностната им система. Не бих казал, че има нещо кой знае колко страховито в нея, което да накара едно малко дете „да си изкара ангелите“ или да получи психическо разтройство от описанието на жестока смърт. Най-нормалните приказки могат да се похвалят със същото наблягане върху смъртта: опит за изяждане от вещица, вълк и други подобни.
   Приемам, че съвременните деца (повечето) са достатъчно затрупани с върколаци, вампири и други подобни и една забавна книжка с черен хумор няма как да ги съсипе психически и те да придобият неприятни фобии.
   Прекарах си приятно, докато разлиствах бързичко страниците. Книжката е много стойностна, за което трябва да се благодари на автора на текста Марсиано и илюстраторката Софи Блекол, която се е справила направо фантастично.
Куп ревюта:

"ДОБЪР АПЕТИТ, ИЛИ КАК ДА СГОТВИШ МЪЖА СИ" НА НАТАЛИ ЙЪНГ

Светът се побърква неусетно, а Натали Йънг пресолява манджата

   Купих книгата, за да поема още една доза от необичайните идеи на майсторите на писателското слово, които преминават всякакви граници на въображението си, за да изконсумират повече приходи от продажби (в САЩ това е мисията на всички капиталисти).
  Натали Йънг е престояла неизвестно за мен време сред трупове и с професионален писателски интерес се е „ровила“ в тленните им останки, за да натрупа материал за книгата си. На последния лист пише: „Благодарности. Написах тази книга за Джаки и Мърси, чиято любов и приятелска подкрепа ме държаха до края.“ Смешно ми е.  Има и благодарности към някои личности от операционната зала. С цялата тази подготовка, авторката е целяла да научи с подробности как изглежда и мирише наранената от огън човешка плът (може и да е вкусила!). Всичко дотук сигурно е в реда на нещата. Книгата се продава добре и се чете, а по медиите се обсъжда колко скандална е тя.
   Средната оценка в Goodreads е три звездички (непълни). Аз прочетох някои коментари и се разрових за повече информация, преди да се захвана с прочитането ѝ. Мненията са разнопосочни. Реших, че ще я бъде и ѝ дадох шанс.
    Получих странна готварска книга, която е изпълнена не с психологически ужас и терзания, а самотно съществуване и рецепти за човешко месо и вътрешности. Крилата ми бяха окастрени, още преди да я преполовя, от лежерното всекидневие на една обикновена домакиня, която е решила да се раздели с мъжа си, като го приеме в себе си буквално. Книгата, съвсем сериозно, ще стане хит сред слабоволевите жени, които търпят малтретирането на съпрузите си и всички онези, чиито праг на поносимост към извращения е доста висок. В България статистиката е отчайваща (ако е вярна).
    Петдесет и три годишната Лизи Прейн е нещастна и незадоволена от съжителството си със своя съпруг Джейкъб. Двамата изобщо не живеят в хармония и се отчуждават все повече и повече. В един прекрасен ден, Лизи вижда обърналия се с гръб към нея съпруг и стоварва върху главата му една лопата. Случката с убийството на Джейкъб е раздробена и разпръсната из цялата книга, като сготвянето на частите му. Дълбоко в себе си Лизи държи ключето на пълната си свобода, надявайки се някой ден да се качи на влака и да започне нов живот, далеч от старите и ненужни вече спомени. Тя си дава един месец, през който да се събере психически и чрез изяждането на съпруга си, да построи нужната преграда зад себе си. И… скуката започва. Пържене, варене, печене, тонове подправки; кое как да стане по-крехко и ядивно; крак с картофи, ръка с трюфели и кардамон, пишка с чесън и мащерка… (Продуктите не са сготвени в тези комбинации, но на мен ми беше през … как точно ще сготви мъжа си).
   От време на време Лизи общува с други хора, които не правят ситуацията по-поносима.
    Втората част на книгата повече ми хареса. 2 от 5 за първата половина, 4 от 5 за останалото.
   Лично за мен – това беше. Аз търся психологически ужас и страст в текста, думи, които се леят с мощта на гейзер от кръв или друга субстанция.
    Не защитавайте Лизи, защото тя е канибал. А това никак не е добре.
    Ох, това е.
   Друго ревю в: