Палачът, жертвата и смъртта
Не е лесно да погледнеш през очите и спомените на преживял Лагерите на смъртта. Това са изтезания над човешкото, знаци за неясната борба между логиката и метафизиката, вечно бродещите демони на съзиданието и утехата. Все неща, които се осмислят трудно дори след стотици прочетени книги по темата. „Нощта“ беше като изпитание за сетивата, „Зората“ („MY BOOK“, 2021, с превод на Калоян Праматаров) е изпитание за разума. Да опознаеш човек като Ели Визел, е като да преминеш през множество трансформации и постоянно да срещаш смъртта. И не защото тя е единствената му тема, а защото той вече я е опознал и не се бои да се сбори с нея. Тук смъртта не идва от нацистки куршум или сигурна отрова, а от следвоенните реалности, които запращат осемнайсетгодишното момче в ционистка групировка, решена на всяка цена да защити своите ценности и идеали. Това е ново изпитание за Елиша и причина за осмислянето на двете страни на монетата – на палачът и на жертвата. Но в този мемоар има и повече. Ако разсъждаваш за тленното и нетленното, ти си философът на човечеството. Твоите тези и решения се превръщат в неделима част от живота и смъртта, и прокарват ясни пътеки за твоите наследници. Така Ели Визел се превръща в символ, чиято награда е Нобел за мир.
Аушвиц, Биркенау, Буна, Бухенвалд. Раните не зарастват. Години и години мракът прожектира почти ирационални сцени в ума. Как да опишеш оцеляването си? Няма език, който да нанесе реалистично съдбите на живите и мъртвите. Ели Визел е от онези, които постоянно са виждали запечатаните в съзнанието си чудовищни картини. Това са спомени, които ще продължават са се отпечатват в умовете на поколения читатели. Дали те разбират същността на предаденото? „Нощта“ („MY BOOK“, 2020, с превод на Калоян Праматаров) не представлява отговор, а въпрос, който блуждае десетилетия и търси естествената си връзка с реалността. Мемоари, романи, сценарии, извори… Различно поднесена информация, свързана с предела на човешката възприемчивост. Тези текстове са важни от историческа гледна точка, документ за времето на една от най-извратените идеологии, прилежно официализирана и приложена в действителността. 
Пътуването във времето е сладка тема във фантастиката и не е необходимо много време един читател да развихри въображението си в тази посока. Но към този момент бъдещето е в плен на мечтите, прогнозите и математическите вероятности. Несъмнено науката придвижва нещата с бързи темпове, но една машина на времето би била от полза за най-нетърпеливите. А ако не е необходима машина? Един поглед към необятната Вселена и теоретичните разработки на учените съвсем ясно показва, че нещата са пределно сложни и все още виждаме мъгла на хоризонта, въпреки честите „пробиви“ като знанието за квантовата механика, черните дупки, тъмната материя и енергия и гравитационните върни. И тук не е необходимо да си измисляме, защото всичко наоколо се подчинява на определени правила и закони. Просто ни трябва повече време. Том Суетърлич отива доста напред в художествен аспект, с което „Погубеният свят“ („My Book“, 2019, с превод на Надежда Розова) придобива ореол на магнетично четиво, подходящо за по-напредналите с материала. 
Трудно е да се пребориш с книга, която от самото начало те изпълва с противоречия. Но тук противоречията са просто различни перспективи и изобщо не е лесно да заемеш страна, след което да въздъхнеш с облекчение, че определена ситуация е преодоляна. Тази книга е тест за пригодност към човешкото, емоционалното, онова нестихващо приобщаване към определени правила, и никой не е застрахован от грешна интерпретация, колкото и да подлага на анализ действията си. Макар в основата си сюжетът да илюстрира точно проблемът с масовите убийства в училища в САЩ, всеки читател би могъл вземе от книгата достатъчно и да преосмисли нещата за себе си. „Трябва да поговорим за Кевин“ („My Book“, 2019, с превод на Надежда Розова) е по своему жестока и безкомпромисна, толкова натурална и тревожна, че може лесно да премине граничната зона, където се помещава съвестта. А отвъд границата са инстинктите, от които почти е невъзможно да се разграничиш. 
В далечното, непознатото, първобитното – където и да те отведе корабът, винаги ще те съпътства приключенския дух. Едва ли тези думи имат същото значение, както през времената, когато все още са съществували неизследвани или малко познати територии. Сега просто тръгваш на екскурзия със съответните документи, ваксини и географска карта. Това пътуване е като продължителна магия, лек за неспокойния дух, който търси тръпката на приключението. „Сърцето на мрака“ („MY BOOK“, 2018, с превод на Григор Павлов) е странна и обсебваща, сякаш е част от някаква изгубена митология. Самият Джоузеф Конрад е предприел такова пътуване няколко години преди написването ѝ. Макар да съм чел неизброимо много приключенски книги, тази има особен дух и влече след себе си тръпката към непознатото. 
Книжен Петър 