Изпитания, пукотевици и екшън приключения
Знайно е, че в българската детска литература съществува известен вакуум, ако говорим за луди приключения, наситени с екшън сцени, намеса в световните порядки – точно както си представят хлапетата едно диво детство. Да, вече си имаме туристически гид за приключенци! 🙂 Героите на тази книга не са толкова малки, за да се притесняваме от смелите решения, които взимат. Но пък така се създава една по-разчупена атмосфера, не без помощта и на Калоян Захариев. Диви и щастливи им кажи и ги последвай на поредното приключение. „Съкровище, пищови и южни морета“ („Upper earth books / Горната земя“, 2017) е дотолкова луда и хлапашки настроена, че те кара да хванеш самолета и да се бухнеш на най-причудливото място, което може да съществува. 🙂 Има още
Advertisements
След прочитането на 
Вече имам представа от стила на Емерсън и не се колебая дали да продължавам с тази веселяшка училищна история. В съвременната детска литература обикновено се срещат два основни елемента, които биха заинтригували хлапетата. Приключението и хуморът вървят ръка за ръка и са основната причина децата да посягат към книгите. Ако пък сюжетът се завърта около някое училище, вниманието няма как да не бъде привлечено. Поредицата 
Докато още бях в плен на 
Колкото повече страшни истории, толкова по-добре! 🙂 Точно такива мисли се пръкваха в невинното ми съзнание, когато бях просто едно хлапе. Повече от трийсет години по-късно нещата не са се променили особено, само дето започнах да гледам на подобни книги с особено очарование. Те се появяват достатъчно рядко на нашия книжен пазар и с това изпъкват сред купищата детски „залъгалки“, които родителите предпочитат да предлагат на децата си. Нищо против адаптираните приказки и историите тип „щастливо детство“, но ако не се запознаеш със страха, няма как да пораснеш истински. Нищо чудно да видите десетгодишни хлапета да гледат с респект „То“ на рафта в книжарницата. 
Не съм уверен, че Питър Джеймс се е справил перфектно с този криминален трилър. При толкова много прочетени романи от този жанр, вече имам изградена непоносимост към определени неестествени действия при разследване на престъпления и разтъкаване, за да се запълнят повече страници, без да има основателна причина. „Обичам те мъртъв“ („Бард“, 2017, с превод на Венцислав Божилов) е 12-и поред роман с детектива Рой Грейс и следователно е в реда на нещата повечето събития около живота му да са казани и преповтаряни многократно. Не съм чел предишните и не знам дали похватът на Джеймс следва една и съща линия, или всеки път е различен, но ми се струва, че сюжетът е доста разводнен. 
От време на време подхващам някой сборник с хорър разкази и се потапям сред черните краски на живота. Измислени, вдъхновени… Всеки си дава сметка, че светът е шарен и хората не са само цветя, които можеш да помиришеш и да дариш с усмивка, защото така би ти станало приятно. Има неща, които не се приемат лесно и затова е най-сигурно да ги затвориш на тайно място в съзнанието си и да се опиташ да ги забравиш. Каква наглост е обаче някой писател да започне да се рови именно в тези отпадни реалности, за да твори изкуство! Страхът се връща и те обзема постепенно, докато не започнеш да трепериш неудържимо. 
Каква е причината да прочета първата книга за Хари Потър? Преди доста години станах свидетел на излизането ѝ, след което се заредиха и следващите книги, веднага приемани с все по-голяма еуфория. Изданията тръгваха към читателите в полунощ на предварително обявена дата и създаваха небивал ентусиазъм. Магия? Магията при мен дойде съвсем естествено преди няколко дни, но не чрез усилено убеждаване, а с усмивка. Стана въпрос за Хари и аз си припомних откъслеци от филмите по книгите. Знаех нещо, но, разбира се, в книгите нещата се случват по-естествено и коментарът ми би бил различен. Убеди ме искрената усмивка на почитател на поредицата. 
Темата в книгата не е нова. Обикновено чета доста сериозни книги, които развиват идеята за мини общество, живеещо в ограничено пространство. Много често оставам задоволен от развитието на повечето сюжети, но се случва и обратното. Катрин Макгий е избрала доста лесен начин да представи такова общество, прикрепвайки към един затворен свят традиционните тийн болежки на израстването. „Хилядният етаж“ („Бард“, 2017, с превод на Цветана Генчева) съвсем определено е насочен към по-младата аудитория, която все още намира смисъл в интригите и сплетните тип училищна любов, забавленията с опиати и готините приятели за престиж. 
Докато доста почитатели си чакат шестата книга от „Песен за огън и лед“, преводите на Джордж Р. Р. Мартин започнаха да растат прогресивно. Оказва се, че човекът може да се похвали със солидно творчество още преди да напише първата книга от най-харесваната си поредица. Набързо се появиха няколко от по-старите му произведения, едно от които е и „В дома на червея“ („Сиела“, 2017, с превод на Богдан Русев). Докато се чудя още дали да подхващам солидните томове на огнено-ледената епопея, изчетох това-онова и не съжалявам, ама никак. Харесвам фантастични светове, особено тези, които едва връзват двата края някъде в космическото пространство. 
Достатъчно е да се огледаш, за да разпознаеш невидимата сила на агресията, която допълва откъслечната идея за свобода във всеки от нас. Но има граница, и тя е във възприятията. Човек осъзнава или не осъзнава как се движи светът, а това предопределя психологическата му настройка. Кирай може би не е толкова страшен, ако приемем „нормалността“ в сюжетите му, но често заплахата е скрита зад страха от това да се почувстваш победен, да се определиш като роб на някаква сила, която повлиява усещанията ти за реално. „Диктати“ („Ерго“, 2015, с превод на Мартин Христов) е като тремор, прикрит зад невзрачен тик. Резултатът е усещане за неправди навсякъде около теб. 
Така и не се настроих подобаващо към текста на тази книга. Казвах си, че не мога да си причиня една перверзия, която поначало не разбирам. Има моменти, в които осъзнаваш прякото въздействие на извращенията, изливащи се от отверстията на всякакви нелогични фантазии, но те е страх да надникнеш в същността им, за да не пресечеш завинаги границата на собствените си лични възприятия. „Катастрофа“ („Колибри“, 2017, с превод на Деян Кючуков) е цинична, изродена, перверзна и отблъскваща книга. До този момент не бях чел подобна – и едва ли ще прочета, ако предварително не съм подготвен. 
Ако на Демил му трябва тема за нов роман, той разгръща политическата карта и проучва конфликтните зони. След това телепортира своя любим образ с необичайно чувство за хумор на сцената и го праща за „зелен хайвер“. 😀 Е, освен ако не влезе отново в ролята си на летописец на родния Лонг Айланд, място с дълга и любопитна история. Какво можеш да искаш от бивш командир на пехотен взвод във Виетнам по време на войната? Не познавам творчеството на Демил преди написването на „Златният бряг“ през 1990 година, но съм прочел всичко излязло от него след тази дата. 
Напоследък наситих свободното си време с детско-юношески книги. Да ви кажа, никак не ми беше зле. „Учебен кораб ‘Тобърмори’“ („Ергон“, 2017, с превод на Мирела Стефанова) също спада към тази категория. Ако ще чета детски книги, гледам да съдържат смислена история и да са забавни/увлекателни. Онова, което привлича хлапетата към четенето, е приключението, отговорите на някои интересуващи ги въпроси и забавните моменти, така че да си прекарат чудесно извън училище. Е, модерните напоследък книги буквално превръщат училището в арена на своеволията, но това е друга тема, с която няма да ви занимавам сега. 
Реших да прочета забавен детски роман, но се оказа същинска приказка, както посочва заглавието на книжката. Има си всичко: поука, приключение, вълшебство и… деца, които правят каквото си поискат. Колко родители могат да се уплашат от последното, се знае предварително, но пък историята далеч не иска да повдигне самочувствието на хлапетата. „Приказка за синьото кълбо“ („Ергон“, 2017, с превод на Айгир Сверисон) е сладка като захарен памук, затова поотрасналите деца ще се чувстват малко не на място сред страниците. Смисълът да се прочете и от тях обаче го има. 