Куп мистериозни истории
Свикнах да очаквам определени неща от Валентин Попов и ги получавам, всеки път с нови изненади. Дали ще е чрез „Пепел от мрак“, „Нощта срещу ноември“ или „Брод през световете“, чувството на удовлетвореност се появява неусетно и ме изпълва изцяло. В „Ангелите нямат криле“ („Гаяна“, 2017) отново има великолепни истории, пропити от ужас, човещина и магия. Сякаш тези три стълба на човешкия разсъдък се вплитат един в друг и изграждат някакъв чудноват свят, в който обстоятелствата може да са по-скоро фантастични, но усещанията са съвсем действителни. Има още
Advertisements
Ако споменем за призраци, сигурно повечето читатели ще си представят нещо страшно. Но при Пиердоменико Бакаларио нещата стоят малко по-различно. Всъщност призраците могат и да плашат, но тук това се случва, защото са наети да го правят. Във времена, когато бизнесът с умрели се котира доста добре, конкуренцията наистина е жестока, особено за агенция „Призраци – Мьогалей“ и наследникът ѝ, който още ходи на училище. Вече придобих представа за какво иде реч от 
Преди време подобни разкази от български автори излизаха само в антологии, списания и т.н. Друго си е авторски сборник, който да ти предложи по-широк поглед към творчеството на определен писател. В последните години започнаха да излизат такива, но в повечето случаи бяха „скрити“ от широката аудитория. Сега е пределно ясно, че ситуацията се е променила. Всъщност бяхме свидетели на „тъмни векове“ в жанровата литература на наша почва, макар че самите автори не са преставали да пишат и публикуват предимно в онлайн пространството. Това показва и „Трансформации“ („Orange Books“, 2018) на Благой Д. Иванов – разкази, писани в последните двайсет години. 
Може би трябва да започна с това, че „Мемоарите на една лека жена“ („Deja Book“, 2017, с превод на Слави Ганев) е роман на 269 години. Още преди да започна да го чета, бях убеден, че ще ми трябва известна подготовка и опресняване на знанията за онова време. Ако го прочета повърхностно, ще асоциирам всичко от съвременна гледна точка, с всичките готови постулати, „колекционирани“ и вградени в ума ми през годините. Знанията в случая имат огромно значение, не само за разбирането на произведението, но и за проникването в една епоха, отдалечена на стотици години от собственото ми раждане. 
Ако питате мен, едно дете лесно ще си намери забавни книги за четене сред хилядите, с които са пълни книжарниците. Стига да е научило колко е полезно да се чете. Важно е да се развие фантазията и креативността, затова детските книги събират в себе си от всичко в достатъчно количество. Дори страхът трябва да подлежи на контрол в един момент, на каквото учат страшните истории в един доста пренебрегван от родителите жанр. За да вървиш напред, ти трябват уверени стъпки и знания, които се трупат основно от четене и наблюдение. „Хотелът на ужасите“ („Фют“, 2018, с превод на Нели Николова Раданова) е чудесен пример за забавна история, в която да вмъкнеш и приятното, наред с полезното от „задължаващите“ книги. 
Може би във всеки роман има любов, в един от стотиците ѝ варианти, а единствената задача на читателя е да ги разбере или осъди. Как анализираме всичко и докъде стига въображението ни, за да се поставим на мястото на героите? Можем ли да си представим, че всичко е игра на случайности, където грешките са не само възможни, но дори задължителни? В любовта всичко е възможно, най-вече провалите. „Луси Краун“ („Бард“, 2017, с превод на Валентин Кръстев), разбира се, не е от „щадящите“ книги. Шоу няма да е Шоу, ако не разчовърка нещо, от което да се роди драма или трагедия. Самата Луси попада в капана, а измъкването никога не е без последствия. 
Всеки път се чудя дали да прочета някоя книга с вампири и върколаци, докато се намира в ръцете ми, но обикновено успявам да се убедя, че няма какво повече да науча по темата, нито да успея да се позабавлявам поне малко с нея. Откакто нещата се „разводниха“ и страшилищата от класическите произведения станаха „секси“ в модерния си вариант, изпитвам необходимост да държа далеч от себе си и книгите, и темата. Тук-там през годините се появяваха кратки разкази в сборници, които запазваха атмосферата на жанра и дори внасяха нови нюанси, затова все още се ослушвам и търся онова, което ме устройва. 
Колкото и книги да съм прочел, все ще съм изненадан. Това му е хубавото да не се ограничаваш и постоянно да си на позиция за нещо различно. Всъщност повечето теми вече са разработени, само от време на време тук-там се появява така наречения от мен „особен поглед“, докато се акцентира върху познати сцени. У нас сме свикнали да черпим от купищата съвременна българска литература и оставяме жанровата на самотек. Затова не е чудно, че тя се развива прекалено бавно и стои някак в подножието, макар от време на време да има спорадични изблици. На мен не ми се чака „избухването“, затова ровя да намеря нещо интересно. 
Може би няма по-позитивно заглавие за тази книга от това на корицата, но като съдържание тя може да разкаже нещо много повече, доста по-проникновено, отколкото би очаквал един читател. Всъщност съм изумен, че тази история остава някак скрита от тях, въпреки доброто представяне на задната корица. Просто не посмях да я отмина току-така и бях възнаграден богато. „Историята на една чудесна любов“ („Прозорец“, 2017, с превод на Йорданка Пенкова) е покъртителен разказ, изобразяващ една гротескна картина на живота от началото на 19 век, когато все още се ширят масово закостенелите разбирания, въпреки прогреса в науката и мисленето. 
Не е невероятно, че подобни произведения се приемат доста трудно, че дори се отхвърлят като значими и част от литературната класика. Какво можеш да научиш от автор, който се опитва да те изплаши, а не да обогати светогледа ти? Но има нещо страшно впечатляващо в готическата и впоследствие хорър литературата, което малко хора осъзнават. Освен образите на зловещи същества и хора, около всичко останало гравитират вселените на митологията, причудливите лабиринти на религиозните вярвания и подсъзнателния страх, „възприет“ от еволюцията като начин да съхрани идеята за самия живот. Тук опираме и до антропологията, философията, психологията… 
Преди известно време, докато разговарях за нещо, стана въпрос за Маркес, след това отнякъде се появи статия с негови думи, които ми направиха много силно впечатление. Впечатлявам се, когато някой ми говори като обсебен от определен писател и го приема с отворени обятия, дори го обича. Думите се изливат магически и осмислят нечие съществуване. Това е красиво, естествено и влече със себе си много емоции и усещания. Дотолкова се впечатлих, че безхаберно накупих всичките му налични за момента книги и зачаках почивния си ден. Всъщност темите на Маркес се оказаха близки и разбираеми за мен. Вписвам се добре в литературната му вселена. 
Може би трябваше да прочета тази книга преди няколко години, за да ми мине мерака, а не само да я гледам на рафта в книжарницата. Но вече е прочетена и осмислена, така че спокойно мога да продължа с една от многото, които ме чакат отдавна. Като сюжет всичко е ясно, макар нещата да не стоят съвсем в класическия си контекст. „Свърталище на духове“ („Изток-Запад“, 2012, с превод на Светлана Комогорова-Комата) може да се разгледа и от забавната част на проблема, защото четиримата „потърпевши“ си прекарват голяма част от времето в шеги и мислят за съвсем други неща. Прочетох я доста бързо и без напрежение, което, може би, идва от факта, че е нарочена за „класика“. 
Много ми харесва идеята за написване на разкази, вдъхновени от картини на художник. До сега не ми беше хрумвало да се поинтересувам точно от Едуард Хопър и неговото творчество, което показва колко съм далеч от картините му. Три-четири ми допадат като усещане, но това е всичко, което харесвам от видяното в сайта на музея. Все пак не е трудно човек да вникне в подробностите и да намери истории зад картините. Парадоксално, но колкото по-обикновена е изобразената сцена, толкова повече смисъл може да се вложи в нея. Образите пробуждат много асоциации и един добър писател или режисьор съвсем спокойно може да развихри въображението си. 
Знайно е, че в българската детска литература съществува известен вакуум, ако говорим за луди приключения, наситени с екшън сцени, намеса в световните порядки – точно както си представят хлапетата едно диво детство. Да, вече си имаме туристически гид за приключенци! 🙂 Героите на тази книга не са толкова малки, за да се притесняваме от смелите решения, които взимат. Но пък така се създава една по-разчупена атмосфера, не без помощта и на Калоян Захариев. Диви и щастливи им кажи и ги последвай на поредното приключение. „Съкровище, пищови и южни морета“ („Upper earth books / Горната земя“, 2017) е дотолкова луда и хлапашки настроена, че те кара да хванеш самолета и да се бухнеш на най-причудливото място, което може да съществува. 🙂 
След прочитането на 