Воините на честта
„Небе в дълбините“ („Ибис“, 2018, с превод на Вера Паунова) попадна съвсем ненадейно пред погледа ми, но резюмето ме убеди да я прочета. Кратка и „бърза“, както се казва, освен че всичко говореше, че няма да попадна на безкрайно сложен фентъзи свят, достоен за многотомник. Ако е подобно епично фентъзи, просто не се престрашавам. Дори предпочитам тийн вариантите, като внимавам да няма много любов, която да разводни историята. Е, още в самото начало Йънг изважда оръжията и пролива кръвта на племенните общности. Бързото начало ме увлече толкова, че почти не усетих кога разказът ме впримчи в обятията си. Всъщност не се случват много изненадващи неща, но има драма, сурова природа и чест, която героите пазят с цената на всичко. Има още
Advertisements
Принципно гледам да стоя далеч от политически трилъри, защото са ми скучни. Но все пак от време на време преглеждам подобни книги, за да открия нещо по-разчупено от темата влиятелни политици и разни машинации, които „затриват“ света. „Пирът на зверовете“ („Millenium“, 2017, с превод на Александра Желева) не е нищо подобно, поне що се отнася до традициите в жанра. Тук нищо не ми изглежда преекспонирано, макар да е пълно с всякакви примери за извращения и нездрави страсти. Мезон не се занимава с официални приеми и уловки, а веднага навлиза сред тъмните кътчета на човешките слабости, които превръщат влиятелни личности в престъпни наглеци. 
Доста се впечатлявам от добре написани тийнейджърски книги и от време на време ги оценявам високо. Но моментът на истината идва при втората книга, ако нещата опират до поредица. Така се впечатлих от 
Когато стане въпрос за училищни истории и детски книги, всеки ще очаква повече пакости, отколкото прилежно поведение. Така е и с Майлс и Найлс – едни истински хитреци в номерата, които, повече от логично, ми напомниха на легендарните Макс и Мориц, но пренесени в доста по-сложната съвременна действителност. Ако трябва да си пакостлив сега, то ти трябват повече усилия и креативност. В 
Ако погледна назад, май почти винаги съм се забавлявал, когато чета детски и тийн книги. Всеки си има любими от своето детство, но нещата леко се променят веднага щом прескочиш едно-две поколения. Класиката си е класика и всяко дете ще се срещне с нея в училище. Номерът е да надникнеш в книгите на по-съвременните автори и да видиш докъде се простират интересите на хлапетата. Все още съм под влиянието на 
Така или иначе щях да прочета „Сянката на вятъра“ („Изток-Запад“, 2007, с превод на Светла Христова), макар – сега да ми се струва – с огромно закъснение. Рядко срещам човек, който да не я е чел. Изглежда съм един от малкото изостанали с други приоритети, които май се оказаха несъществени, ако вземем предвид случилото се с мен, докато я чета. А я четох дълго, сякаш от страх да не вземе да свърши. Спомени да съм чел нямам, но имам такива за дълго ходене сред мъглите на Барселона и Париж на изненадите. Вървя и поглеждам зад всеки ъгъл, ослушвам се за непознати звуци и внимавам да не попадна на Дявола. Всичко е толкова тайнствено, но в същото време я има магията, която превзема всеки читател, попаднал на поредната невероятна книга. 
Една от приятните изненади пред последните години е излизането на четирите книги по либретото на Вагнер, богато илюстрирани от Петър Станимиров и с текста на Елена Павлова. „Пръстенът на нибелунга“ определено е сред върховете на българското книгоиздаване и прави страхотно впечатление на читателите, които хващат книгите за първи път. Старогерманските легенди оживяват и благодарение на интерактивното мобилно приложение, което доставя незабравимо преживяване на хора от всички възрасти. Удоволствието да прочета 
Какво иска лирическият герой? Бира, естествено! И го казва по един приповдигащ настроението начин. Откакто се срещнах за пръв път с Пияният Бард, нещата придобиха яснота, каквато само един бираджия може да ти предложи. Откакто прочетох първия том на 
Ако надникнем в чуждата култура, можем да се възхитим от цялото си сърце, или да изпаднем в състояние, близко до ступор, ако не разбираме по каква логика се случват нещата там. Принципно екзотиката доставя мисли за пътешествие към непознатото и надникване през процеп в пространството на личния ни комфорт. У дома се чувстваш най-добре, разбира се. „Песента на гарвана“ („ЖАР – Жанет Аргирова“,2017, с превод на Валерия Мартинова) изследва точно тази промяна, която засяга група преселници по политически причини. Това се е случвало многократно из целия свят, случва се в момента, ще се случва и в бъдеще. Зад тези решения не стои човешкото, но засяга именно хората, станали пешки в политическата игра. 
Като разбереш, че един автор на нещо любимо се е опитвал да скрие себе си от света, ти се иска да го намериш и разпиташ най-подробно. Ако не успееш, се втренчваш в произведенията му и ровиш до безкрай, за да „влезеш“ в съзнанието му, да почувстваш смисъла на всяка дума и да откриеш нещо неназовано и скрито, трептящо някъде извън обичайните измерения. Извън „Спасителят в ръжта“ има нещо по-красиво, което се бори да обясни на света с интелигентен и прям стил как едни истории се случват и как в самите тях има много повече детайли и проникновения. И докато читателят потъва в този безбрежен океан от символи, съзнанието се изпълва с особеното усещане, че го правят свидетел на някакво откровение. 
Може вече да е изтъркана приказка, но всяко момче иска да стане космонавт, докато не го впримчат земните удоволствия и проблеми. Дейвид М. Барнет си има за герой едно такова момче. Самото момче май наистина има огромни доказателства, че със Земята всичко вече е приключено и е твърде възможно да я напусне завинаги. Това момче е Томас Мейджър, който по една нелепа случайност ще се превърне в Майор Том и с вяла ръка ще махне назад към Земята с думите: „Беше ми неприятно! А сега – сбогом!“ Да, „Земята вика Майор Том“ („Кръгозор“, 2017, с превод на Цветана Тодорова Генчева) е почти смехотворна и абсурдна на пръв поглед, особено в очите на останалите да се пържат на бавен огън жители на синята планета. 
Очакването ми за силен и правдив роман се оправда по всички показатели. Гузел Яхина е напипала онова чувство на катарзис, което съпътства стойностните книги за времето след Революцията в Русия. Усещането е за нахлуващата в сърцето сила на духа, ценността на човешкия живот и непримиримостта към заробването на мечтите. В „Зулейха отваря очи“ („Колибри“, 2017, с превод на Ася Григорова) всичко това е представено без да се задълбава прекалено в политическата действителност от онова време. Новата система навлиза в живота на хората, променя ги, извлича жизнените им сокове, но не стои като гигантско божество, разперило смъртоносни пипала. Погледът е към характерите и ценностите. 
Няма как да не се отбележи, че Джош Малерман е доста специфичен автор, който не се влияе от онова, което търсят читателите в момента и често озадачава с необичайната си ексцентричност в творчески аспект. Може би затова я има и тази „невъзприемчивост“ на определена част от публиката към произведенията му. Дори се търсят неща, които не влизат сред идеите на автора, вместо погледите да се насочат към концепцията като цяло. Малерман е толкова мистериозен и нелогичен, че създава предпоставка за недоверие. Лично аз съм заинтригуван от цялата тази тайнственост. Още с 
Не се захващам често с класически творби на поне столетие, може би заради годините на упоритото им четене като студент. Но това не значи, че съм преминал през тази част от литературната история с успех и вече нищо не би могло да ме заинтригува. Обикновено в пространството „обикалят“ тридесетина имена, които принципно се изучават още в училището и университета. И стигаме до въпроса дали това е достатъчно. Според мен не. Все още има непознати произведения, които могат да привлекат внимание, и с радост установявам, че празнините на книжния пазар постепенно се запълват. Така попаднах на 
Сигурно много хора искат да попаднат на поредица с размаха на „Хари Потър“ и да очакват всяка следваща книга с нетърпение. За да не давам напразни надежди, аз самият не бих сложил „Невърмур“ на същата плоскост. Но пък тя по свой начин ми направи изключително впечатление. Дори съм страшно любопитен как ще се развият събитията във втората книга, която още не е излязла в оригинал към момента. „Изпитанията на Мориган Врана“ („Бард“, 2018, с превод на Иван Иванов) е наистина любопитна с необичайния си сюжет и непресекващите изненади в един причудлив фентъзи свят. Таунсенд е подредила нещата така, че във всеки един момент читателят да тръпне в очакване какво ще се случи на следващата страница. 