„Моята година със Селинджър“ на Джоана Рейкоф

Тайнственият писател Селинджър

   Може би звучи високопарно, но Селинджър обсебва, или поне така го усещам. Има го онова притеснение дали ще разбера онова, което е вложил в книгите си, макар да обичам загадъчни и неясни текстове. Но при него всичко изглежда ясно, почти прозрачно, реалистично. Дали всъщност има таен код, или просто така тече мисълта му? Истината определено е в детайлите. Затова изчетох немалко материали, слушах любопитна лекция и разгръщах неговите книги. Правят впечатление предположенията. Читателят сам трябва да намери пролуката. Всъщност прочетох изцяло само „Девет разказа“, като се опитах да прокарам собствен път в лабиринта. Трябваше ми още, за да продължа с останалите му произведения. „Моята година със Селинджър“ („Кръг“, 2021, с превод на Ралица Кариева) идва точно навреме, за да повдигне поне малко завесата около този тайнствен автор, отказал всякаква комуникация с почитателите си. Автобиографичната книга на Джоана Рейкоф има какво да каже по въпроса и това е най-ценното в нея. Както се случва при най-невероятните истории, госпожица Рейкоф се оказва на точното място и в точното време, за да получи достъп до писателя, решил да остане пълна загадка за литературния свят. Затова тази книга я има и може да бъде прочетена от всички.

„Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов

Времето, което не беше сън

   Казват, че книги като тази разказват все една и съща история – за време, което потъва в мъглата на отрицанието или сантименталните спомени. В един момент всичко това сякаш втръсва и идва период да се пренастроим, да помислим за днешните проблеми, които май сами сме създали, без намесата на голямото чудовище, излязло от нездравите мисли на някой диктатор. Аз си спомням, че бях щастливо дете, без досег до тази натрапчива реалност, която някои са носили като дамга на челата си. Има неща, които никой не може да отмени просто така и те ще продължат да живеят в поколенията. За да напишеш такъв роман, ти трябват не само спомените и фактите, а и разбирането, онова усещане, което не само осъжда, но и държи на перспективата, дълбочината на проблема. „Когато капят кестените“ („Сиела“, 2018) не е изградена само от мрачните символи на онова време, а поглежда към избора, към човека и неговата променлива природа, загадката зад съзнателното подтисничество, един двубой за цената на бъдещето. Смъртта на невинните трябва да има смисъл, да учи и облагородява, да носи надеждата, че промяната е възможна и дори неизбежна. Тази книга не съдържа само история от времето на комунизма, тя е литературен хълм, който читателят изкачва по най-трудната пътека, осмисляйки всички нюанси на живата връзка с предните поколения, съградили настоящето.

„Чудак, пропит от лунна светлина“ („Избрани произведения“, том 3) на Борис Априлов

Плаването продължава

   Четенето на Борис Априлов винаги ме е „отнасяло“ нанякъде – дали към морето, дали към закътани места и мисли, но винаги с усещането за пътешествие. Вече натрупах доста впечатления от творбите му за възрастни и чистосърдечно мога да кажа, че съм изпълнен с повече смисъл и позитиви. Не мога да опиша много от насъбраното в главата ми, но пък успях да представя някои неща за първи и втори том от избраните му произведения. Ясно е, че Априлов е „бягал“ от условностите на онова време, когато и обстоятелствата са били различни. Това определено зависи от избраните теми, а всичко изглежда чисто и привлекателно, както подобава на един голям писател. В том 3 вселената на Априлов се разширява. „Чудак, пропит от лунна светлина“ („Джина“, 2014) също съдържа традиционните му морски истории, но и четири повести, които стъпват на съвсем друга основа. За три от тях се говори трудно. Не съм сигурен дали съм вникнал напълно в идеите на автора, но самите произведения са крайно любопитни. Както подсказва общото заглавие, тук има чудаци с интересен профил. Често колоритът властва над традиционното разказване, което действа доста обсебващо. Да повторя ли, че четенето на Априлов е истинско удоволствие?

„18% Сиво“ на Захари Карабашлиев

Пътища в сърцето

   Може би винаги сме ги имали тези мечти. Поколението на пътуващите, онези, които избират посоката и се отправят към своето друго бъдеще. Към земята на мечтите и неограничените възможности. Към Америка. Едва ли този роман е емблема на онова бленувано приключение, но е достатъчно съдържателен, за да отведе читателите си до нужното място. Това е пътуване през призмата на фотографията: заснемаш една действителност и я прокарваш през разтвора на собствената си съдба. Обективът следва всяка стъпка, „втренчва се“ в хилядите образи, сортира впечатления и запълва всичко със съдържание. Див, емоционален и наситен с приключения роман, „18% Сиво“ („Сиела“, 2016) преодолява литературните ограничения, успешно се изплъзва от познатите ни структури и говори без заобикалки. Понякога груб, понякога сантиментално романтичен, той има какво да покаже. И го прави директно, без скрупули и литературен грим. Скоро изчезва и мистерията около заглавието. Остава ти само да крачиш със Зак и да се включиш в приключението. Една история за смелост, но и за пречупени илюзии, раними спомени и душевен смут, която преодолява всички граници, за да се превърне в израз на едно състояние.

„Принс“ на Сесар Айра

Безтегловен живот

   Когато започнах да чета Сесар Айра, се появи особеното усещане за причудливи форми и нереалност. Този автор на стотина книги някак почти на шега разчупва клишираната реалност и я привежда в особен модел структура от невидим материал, който има плътността на паяжина, но здравина на бодлива тел. Когато прочетох „Доказателството“, останах приятно изненадан от погледа му върху смисъла. Бях написал, че Айра си „играе на смисъл“ и това се потвърди напълно в „Принс“ („Агата-А, 2020, с превод на Красимир Тасев). Има автори, които чрез литературата създават причудливо изкуство. Познатите теми са мощен стимул да се поразсъждава надълго и нашироко, да се запълни пространството с безкрайна върволица от човешки мисли и реакции, но те никога не бягат от линията на обозримото. Бих могъл да не харесам този роман, защото акцентира върху човешката незавършеност, на кривата част в часовника, която му пречи да бъде предвидим, на грешните пътища и липсата на потенциал. Човек би се възхитил на една безпогрешна илюзия, но надали би останал очарован от описаната представа за импотентност, която паразитира в човешкия ум. Но пък е толкова вълнуващо да попаднеш на персонаж, чийто живот показва реална проява на трагикомичност и в същото време се състои в друга реалност.

„Сол при солта“ на Рута Сепетис

Бягство от съдбата

   Войната може да е политика, но реалността казва, че е трагедия. А какво е по-трагично от най-голямата? Изгледах толкова много документални филми за Втората световна война и не успях да видя друго, освен безсмислие и смърт. Не, може да се каже далеч повече, но накрая резултатът не е в полза за беззащитните. Може би затова трябва да четем и гледаме, да подлагаме на изпитание най-дълбоките си чувства и усещания, за да разберем какво имаме и накъде сме се запътили. Трагедията в тази книга наистина е огромна. Потъването на „Вилхелм Густлоф“ е най-голямата морска катастрофа, погълнала над 9000 души, повечето обикновени бежанци от настъпващата Червена армия. Рута Сепетис се е отнесла сериозно към този роман, макар и предназначен за широка аудитория, като внася достатъчно фактология, за да разберем и осмислим тъжните последствия. „Сол при солта“ („Сиела“, 2017, с превод на Стоянка Сербезова-Леви) може да е тъжна и лична, но може да показва и много повече от споделените истории на няколко герои. Някак не е логично да застанеш в подкрепа на едната страна във войната, защото си повлечен от отчаяна тълпа и мислите ти се лутат без посока. Опознаваш страха от първа линия и можеш само да се надяваш.

„Променлива реалност“ на Блейк Крауч

Живот в спомени

   След „Тъмна материя“ се чувствам като обсебен от темите на Блейк Крауч, защото научната фантастика е стигнала до момент, в който ти трябва закалка за сюжетите, разкъсващи реалността и променящи изцяло представата ни за съществуването. Всъщност науката е някъде в началото, ако говорим за „невъзможната“ квантова механика, и всичко изглежда като магия. Дали изобщо ще разберем какво се случва в действителност във Вселената? Не е ли по-добре да продължим да ходим на бар за по питие и да разискваме делничните си проблеми? Какво ни интересува котката на Шрьодингер или защо всичко е относително? Май точно последното ни прави по-спокойни. Не е нужно да разбираме, за да живеем живота според личните си принципи. Но все пак е толкова интересно човек да поразсъждава… Както прави Крауч в „Променлива реалност“ („Ибис, 2020, с превод на Мария Димитрова). Един ден ще възникне сериозен проблем от лично естество, който се нуждае от специалист. Той ще проучи нещата, ще работи известно време в лабораторията си и ще съзре решението. Ако проблемът е Алцхаймер, ще насочи вниманието си върху спомените, които съдържат есенцията на живота ни. Докъде може да стигне тази борба, ако се превърне в цел без алтернатива?

„Фотографът“ на Галин Никифоров

Лицето на смъртта

   Най-после отворих книга на Галин Никифоров и наистина съм заинтригуван. Темата за смъртта определено може да се приеме за вечна, така че е разбираемо изкушението на авторите да я разработват в различни нюанси. Често окултното се оказва логичен избор при търсенето на отговори, още повече заради възприетия страх и липсата на достатъчно доказателства какво се случва отвъд, ако изобщо нещо се случва, освен обичайната ентропия. При мен интересът идва от мощната инвазия на „литературни мистификации“ през Викторианската епоха, когато страшните истории са придобили собствен колорит и продължават да дават идеи на писатели и режисьори до ден днешен. Но това далеч не е всичко. Смъртта е „проблем“ на всички народи и епохи, така че и Никифоров има достатъчно причини да напише подобна книга. Въпросът тук е дали Смъртта може да бъде запечатана на снимка. „Фотографът“ („Сиела“, 2019) има точно тази задача и ни представя любопитен сюжет, свързан с практиките на някои африкански племена, преминали невидимата граница на мистерията. Ако се заровиш сред тайнствените ритуали и откриеш някакво доказателство, можеш да се сблъскаш челно със самата Смърт.

„Дамски гамбит“ на Уолтър Тевис

Една шахматна приказка

   Както и да започна, вълнението ще е все така голямо. Играя шах от дете, като за известно време ме тренираше и гросмайстор в един клуб в началото на 90-те. А се бях сдобил и с български компютърен шах „Партньор“, който освен че надграждаше уменията и бързината ми, си беше истински красавец за онова време. Дори сега мога да играя с него. Честите ми срещи с играта продължиха до малко след края на студентството, а след това непостоянно, когато успявах да си намеря противници. „Появата на „Дамски гамбит“ („Кръг“, 2021, с превод на Борислав Стефанов) изрови в ума ми куп приятни емоции и зачаках подходящ момент да стартирам четенето. Всъщност имаше още стотици причини, защото това е красива, изящна игра, като всяка партия може да те разходи стотици години назад, ако определени позиции се нуждаят от гениалните идеи на едни от най-прочутите шахматисти. Искаш ли да си отличен шахматист, ти трябва ресурс от хиляди вече изиграни партии и, разбира се, вечното шпиониране и изучаване на бъдещите противници. Такава книга би написал само шахматист, който знае как да увлече и чуждите на шаха читатели.

„Хотел ‘Тито’“ на Ивана Бодрожич

Посока – към надеждата

   Войната, която трябва да изживееш отново. Описана в книга, тази трагедия превзема съзнанието и променя възгледите за живота. Може би от време на време трябва да си припомняме ужасите на тези стълкновения, да преосмисляме собствените си истини. А тази война все още е толкова близо през времето, че продължава да произвежда роман след роман. Най-ярките сцени определено идват от Босна и Хърватия. В „Хотел ‘Тито’“ („Киви“, 2021, с превод на Русанка Ляпова) Ивана Бодрожич вгражда обсадения Вуковар през 1991 година, част от Хърватия, който се превръща в център на голямо сражение и става причина много семейства да се разселят в други части на страната. Остават цивилни доброволци, които сформират опълчение. Един от тях е бащата на малката героиня, отправила се с майка си и брат си към непозната територия с намерението да дочакат добри или лоши новини за него. Но това е разказ не само за войната и тежките последици от нея, а и ярък отзвук от името на децата, превърнали се в бежанци в собствената си държава; разказ за скитането, тревогите и постоянните неволи на едно ранено от съдбата семейство.

„Пътуващият“ на Улрих Александер Бошвиц

След Кристалната нощ

   Това е план, който цели да опустоши животите на милиони, да принизи човешкото достойнство и да наложи определени деструктивни идеи. На 9-и срещу 10-и ноември 1938 година в Райха на Хитлер настъпва така наречената Кристална нощ и започва поголовното преследване, затваряне и ликвидиране на евреите в Германия. В началото отзвукът в останалия свят е плах и сякаш недействителен, но за един млад автор подобен развой на събитията се превръща в тема за дълбок размисъл. Бошвиц написва първоначалния ръкопис на „Пътуващият“ („Лист“, 2021, с превод на Любомир Илиев) за около месец, вплитайки в сюжета собствените си преживявания, пренесени в образа на Ото Зилберман и неговото бягство от съдбата. Книгата далеч не е шедьовър, но предава правдиво изражението на тази нелицеприятна промяна. Героите са различни характери, вплетени в жестока реалност и изправени през „избор“, наложен от новите владетели на Промяната. Всъщност този текст не е само свидетелство за начеващия холокост, а състояние: душевен дискомфорт, тревожност и отчаяние. Ото Зилберман е понесен от „буря“, която не разбира и читателят трябва да понесе мисловните му терзания, да провиди зад една човешка трагедия.

„Зората“ на Ели Визел

Палачът, жертвата и смъртта

   Не е лесно да погледнеш през очите и спомените на преживял Лагерите на смъртта. Това са изтезания над човешкото, знаци за неясната борба между логиката и метафизиката, вечно бродещите демони на съзиданието и утехата. Все неща, които се осмислят трудно дори след стотици прочетени книги по темата. „Нощта“ беше като изпитание за сетивата, „Зората“ („MY BOOK“, 2021, с превод на Калоян Праматаров) е изпитание за разума. Да опознаеш човек като Ели Визел, е като да преминеш през множество трансформации и постоянно да срещаш смъртта. И не защото тя е единствената му тема, а защото той вече я е опознал и не се бои да се сбори с нея. Тук смъртта не идва от нацистки куршум или сигурна отрова, а от следвоенните реалности, които запращат осемнайсетгодишното момче в ционистка групировка, решена на всяка цена да защити своите ценности и идеали. Това е ново изпитание за Елиша и причина за осмислянето на двете страни на монетата – на палачът и на жертвата. Но в този мемоар има и повече. Ако разсъждаваш за тленното и нетленното, ти си философът на човечеството. Твоите тези и решения се превръщат в неделима част от живота и смъртта, и прокарват ясни пътеки за твоите наследници. Така Ели Визел се превръща в символ, чиято награда е Нобел за мир.

„Тук, в истинския свят“ на Сара Пенипакър

Светът на Уеър

  Лесно се отварят книги, но когато се зачетеш, времето може да изостави естествената си функция и да предложи само един отрязък от действителността. Както преди време лисичето Пакс смело изследваше света, така и единайсетгодишния Уеър в тази книга проглежда през баналните инструкции на човешката вселена. „Извън е част от вътре, когато става въпрос за хора – опита се да обясни той, а после усети как лицето му пламва…“ Един миг на осъзнаване и съмнение, че все пак нещо може да не е наред във Вълшебната страна на честността. „Тук, в истинския свят“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Лидия Шведова) е история за момчето, което усеща болката на другите, люшка се между вътрешната си доброта и „новото безразсъдно аз“, но не намира причинна да се откаже от това да е сам. Да, звучи наивно, като крехка илюзия, защото дори „извън“ не всичко е честно и не винаги доброто побеждава. Затова трябва да размислиш и да прецениш къде искаш да бъдеш и какъв искаш да станеш.

„Хиляди очи“ на Саманта Швеблин

Невидими присъствия

 Не бих могъл да съм по-въодушевен в очакването си от тази книга. Предната, носеща тревожното име „Отрова“, си беше абсолютна загадка, която прекрои доста от възгледите ми относно стил на писане и поддържане на вниманието. А е хубаво човек да се изненадва от време на време, дори да се е врекъл на определени сюжети и концепции. За радост аз от години не тъпча на едно място и поглъщам все нови и нови идеи, реализирани в литературна среда. И в „Хиляди очи“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Захари Омайников) има познати нюанси, но е друго да се потопиш в добре подбран и изчистен от недомлъвки свят, обрисуващ някакво тревожно бъдеще. Естествено е консуматорското общество да ползва от своето вечно любопитство, за да трупа позитиви и приятни усещания. Иновациите ни теглят все нагоре и нагоре, макар науката вече сериозно да изпреварва възможностите ни да си обясним по достъпен начин новите технологии. Ползата за нас е просто да ги използваме по предназначение. Така, например, един интересен инструмент като Интернет отдавна не се нуждае от причина да съществува. Това, което прави Швеблин, е повече от практично. Виртуалната среда се е сдобила с множество тела, чрез които всеки потребител би могъл буквално да влезе в живота на някой друг, и то без много усилия. Дори не е необходимо съгласие, защото това е… просто една лотария и игра на домашни любимци.

„Отрова“ на Саманта Швеблин

Състояние на сетивата

   Мисля, че сме възнаградени да четем и такива книги. Когато човек е склонен да прескача нива и е настроен за различни перспективи, възможностите за избор се увеличават неимоверно. Литературата определено има неизмерими пространства, които преброждаме със зареян в далечината поглед или събираме вътре в себе си. След време паметта ни се заиграва с тези перспективи, изгражда препратки към различни моменти и ги струпва в мисловни възли – същински острови на познанието, към което се връщаме отново и отново. Именно към това ни насочва Саманта Швеблин. „Отрова“ („Лабиринт“, 2019, с превод на Захари Омайников) води към пътища и мостове, изградени от мистерия, а водачът тайно нашепва посоки и пренарежда действителността. Всъщност не съм срещал творба, конструирана по толкова необичаен начин. Тук дори неяснотата има структура, която паразитира наоколо и дразни с тревожни видения, преодолели традиционните сетива. Забърканата смес от спомени, състояния и чувства изглеждат напълно ирационални, но явно имат стабилна основа, преднамерено скрита от читателския поглед.