„Алис Андершен“ на Турюн Лиан

Страховете на Алис

   Все някога трябваше да попадна и на такава детска книга. „Алис Андершен“ („Изида“, 2018, с превод на Росица Цветанова) е от онези книги, които човек би възприел съвсем сериозно, защото историята в нея е драматична – едно дете се бори с вътрешните си страхове. Просто Алис е в плен на необикновено силната си притеснителност и светът в главата ѝ изобщо не прилича на този на повечето хлапета. Веднага се забелязва вниманието, с което Турюн Лиан нанася всички щрихи, за да опише един до болка познат психологически проблем. В действителност осемгодишната Алис се нуждае от помощ, но състоянието ѝ не ѝ позволява да разбере това. 

Advertisements

„Емилия на дървото“ на Бернхард Хагеман

Каузата за дървото

   Дори и без достатъчно хумор една детска книга може да привлече внимание. „Емилия на дървото“ („Фют“, 2018, с превод на Станислава Петрова) не би учудила никой, но понякога трябва да научиш нещо, което ще те следва през останалата част от живота. За добро. Малките герои в книгата се борят за кауза и преминават през множество изпитания, за да спечелят доверието на колкото се може повече хора. Хлапетата трябва да знаят повече за добрите дела и Бернхард Хагеман им поднася нещо като тест за живота, за добрите дела и нуждата понякога да се опълчиш на лесните решения. Щьорте и Емилия имат смелост за всичко това и се борят за своята кауза. 

„Аз, котаракът Шеви и най-младият дядо на света“ на Кирстен Джон

Много шантави и много забавни приключения

   Много неща се случват, без да имат прилично обяснение, особено в главите на няколко хлапета, които изживяват своето шантаво детство, пълно с приключения и разни невероятни проблеми. С удоволствие и аз бих изживял още едно такова, макар да знам, че това връщане към младостта си има и своите минуси. Е, не бих избягвал момичетата, както прави единайсетгодишния Паул Пастернак, но това са бели кахъри за мен. Но пък бих си мечтал за фантастични сюжети като в „Аз, котаракът Шеви и най-младият дядо на света“ („Фют“, 2018, с превод на Мила Георгиева Петрова). Отново чудесен избор на съвременен детски роман, който чудесно допълва десетките класики, които всеки е чел или поне знае за повечето от тях. 

„Майските рози“ на Дот Хъчисън

Любовта на убиеца

   Мина доста време от прочита на „Градината на пеперудите“, но така и не успях да се откопча от притегателната ѝ сила и влияние. Просто Дот Хъчисън се оказа добро попадение за мен. Трудно е да влезеш под кожата на един психопат и да успееш да изстискаш от ума му онова, което го вдъхновява. Пък и пеперудените момичета свършиха доста от „черната работа“, за да не скучаят читатели като мен. „Майските рози“ („Millenium“, 2017, с превод на Елена Павлова), мисля си, е по-ювелирна и ненатрапчива. Очаквах нещо типично, което да ме настрои като при предната книга, но Хъчисън явно е решила да наблегне на нещо различно. Макар и продължение, романът настройва в друга посока. 

„Мляко и мед“ на Рупи Каур

Усещане и разбиране

   Отдалечете се от собствения си сигурен свят, изтрийте собствените си принципи, каквито и да са, и започнете отначало. Оттам, където очите ви започват да изследват света с любопитство и да се притварят инстинктивно, когато съзрат нещо страшно или необяснимо, а болката плаши, защото до идването ѝ няма готови инструкции как да я преодолееш. Трябва да намериш сили да изтласкаш надалеч неприятното усещане, но не знаеш ли причината зад него, не можеш да изградиш собствена защита. Моментът на болка се проточва и те следва в продължение на почти цяла вечност. Докато не се изтощиш в опитите си да бъдеш искрен към себе си. 

„Пощальонът“ на Дейвид Брин

Героят на мъртвата цивилизация

   Постапокалиптична история, да. Светът, какъвто го познаваме, изчезва почти безследно и на негово място намираме само пустош и малки зони на „комфорт“, които лесно могат да бъдат унищожени от мародери. Сякаш това е достатъчно, за да се опише поредната книга за „свършека на света“. Но „Пощальонът“ („Бард“, 2018, с превод на Венцислав Божилов) има какво да покаже на свикналите с катастрофичните сюжети. Всъщност Брин не обяснява надълго и нашироко как се стига до колапса, а ни повежда по стъпките на един самотник, чието оцеляване зависи от собствената му приспособимост. Той знае за опасните територии и върви към някаква своя си цел. 

„Ной“ на Колийн Ливингстън

Потопът идва и Ной запретва ръкави

   Казват, че Ной си е свършил работата, като е прибрал в „ковчега“ семейството си и двойки животни от всички видове. Това е историята. Ами ако беше взел друго решение? Ей така, за разнообразие, за забавление, или просто защото е имал опак характер. „Ной“ („Сердика ИТ“, 2015) е книга-игра и, съответно, трябва да служи за целите на смеха. Но пък не е особено детска и не предоставя някакви поуки. Затова и се разходих из лабиринта на изборите, за да отморя. Докато следиш къде ще те отведе всеки от различните сюжети, прочиташ не повече от десетина страници. Всичко е забързано, непосредствено и с препратки към злободневната ни, но ограничена и смехотворна действителност. 

„Всичко, което не помня“ на Юнас Хасен Кемири

Изпитанието на спомените

   Трябваше малко да помисля, преди да започна да пиша. Да подредя всеки спомен, всяка сцена и личност, за да възстановя цялата картина. Тук-там има неясни образи, които изплуват като мираж, парченца действителност, смесени с фантазия. Спомените се напластяват, сливат се или се деформират, докато не се получи нещо коренно различно. „Всичко, което не помня“ („Матком“, 2018, с превод на Мария Змийчарова) е като игра на спомени, едно непрестанно търсене из податливите човешки умове, „замърсени“ с принципи, желания и страхове. Кемири създава нестабилна основа на произведението си, но смело поема по пътя на спомените, изграждайки образа на героя си. 

„Градът на скелетите“ на Анна Гюрова

Легенди и мистерии

   Много се вълнувам, когато подхващам нови за мен автори на разкази. Дали ще се изненадам приятно, зависи от моята и авторовата фантазия, както се казва. Това е един процес на опознаване, в който има доста егоизъм и мрънкане за определени сюжетни решения и герои. Сборниците обаче са до толкова натъпкани с идеи и настроения, че винаги намирам своето в тях. „Градът на скелетите“ („Гаяна“, 2017) е разделен тематично, което предполага и различни типове истории. Много обичам изненадите, затова се доверих на Анна Гюрова и получих в замяна куп прекрасни разкази и легенди. Ето тук е новото – легендите. 

„Коралайн“ на Нийл Геймън

Кошмари в друга реалност

   Който се страхува, не ходи в гората при мечките. Но не става въпрос за Коралайн. Тя има много основателна причина да потърси отговори на въпросите си и си пъха носа навсякъде, дори когато има вероятност да се изплаши. И не се нуждае от убеждаване. Родителите ѝ смятат, че са си свършили работата за няколко години и не ѝ предоставят така необходимото внимание. Направо деликатна ситуация, която влече след себе си тъжни изводи. Затова е време за едно пътуване из мрачните дебри на подсъзнателното, където фантазията и реалността са огледални образи, но с различна окраска. Геймън започва да ровичка из тези мистерии на детството и ни кара да отворим вратата, за да се изправим пред страха. 

„Бразилски храст“ на Велина Минкова

Интимната прическа на отминалото време

   Ако сте прочели малката и спретната книжка „Доклад на зелената амеба за химическия молив“, няма как да не се изпълните с любопитство и към този сборник. Минаха години, а още се усмихвам на онази история за седмокласничката, която описва своите перипетии на пионерски лагер в Северна Корея. Велина Минкова не пише много, но си личи, че влага в историите си доста повече, отколкото може да се побере в един разпокъсан спомен, готов за пренасяне върху хартия. Чел съм изключително много разкази от български автори и рядко попадам на толкова естествен и свеж поглед към определени събития и случки. Каквато и да е историята зад написването на разказите, резултатът е наистина впечатляващ. 

„Нощта на отмъщението“ на Фабрицио Силеи

Зловещата възстановка

   От време на време си харесвам по една детска поредица и намирам чудесни примери за забавление на хлапетата. Не мога да ги изживявам като дете, но затова пък ги оценявам с разбирането на възрастен. Преди няколко месеца започнах поредицата „Мистерии от Замъка на страха“ с намерението да открия бисери, които да препоръчвам чистосърдечно, и нещата вървяха добре, поне до книжка номер три. След чудесните „Загадъчната ръка“ и „Една опасна игра“, дойде „Въртележката на куклите“, която свали нивото, ако говорим за детски хорър. „Нощта на отмъщението“ („Фют“, 2018, с превод на Евдокия Златарова) обаче е от съвсем друг калибър. 

„Въртележката на куклите“ на Алесандро Гати

Тайната на новата къща

   „Мистерии от Замъка на страха“ се оказа доста приятна поредица за деца. Предните две книжки бяха на висота и биха привлекли вниманието на хлапетата. Леко, мистериозно, малко страшничко, добре дозирано и кратко – каквото е необходимо, за да навлезеш в света на необяснимите неща, без да изпиташ притеснение. Дори е полезно, ако питате мен. След „Загадъчната ръка“ и „Една опасна игра“, нещата изглеждат повече от добре. Прочетох, че Алесандро Гати не е писал детски хорър до този момент и ми беше интересно доколко се е справил с „Въртележката на куклите“ („Фют“, 2018, с превод на Евдокия Златарова). Хич не е лесно да се заиграваш със страховете на децата, без да ги ужасиш до степен да не посегнат повече към подобни книги. 

„Война на световете: Изтреблението“ на Стивън Бакстър

Новата война обещава погром за човечеството

   Ако не сте чели оригиналната класика „Война на световете“ на Хърбърт Уелс, не започвайте тази книга, защото е директно продължение и носи със себе си тежестта на  далечния си първоизточник. „Война на световете: Изтреблението“ („Бард“, 2018, с превод на Милена Илиева) всъщност е алтернативна история, запазила духа и писателското въображение на Уелс, обогатявайки неимоверно много идеята му отпреди 120 години. Книгата на Бакстър е и ретро фантастика, която ни среща с актуалните за времето на действието специфични особености, наред с цяла плеяда светила на науката, политиката и военното дело от началото на 20 век. 

„Тя е моя“ на Иво Христов

Сърце на отмъщението

   Имах доста време да осмисля първите две книги на младия автор Иво Христов. Щом разбрах, че пише в жанрове, които харесвам, реших да проследя творческите му изяви от самото начало. Друг път не съм го правил и усещането е странно, защото той се намира съвсем в началото на желаната от него кариера. Шансът му е предоставил възможност да публикува първите си произведения на крехка възраст, без да е отработил собствен стил и да е придобил достатъчно усет към чисто техническото изпълнение. „Приятелите умират заедно“ и „Животът не струва пари“ ми показаха до известна степен в каква посока се движи, така че любопитството ми е възбудено. „Тя е моя“ („Гаяна“, 2016) е третата му книга – новела за любов, надежди и грозното лице на страстта.