„Кери“ на Стивън Кинг

Балът на изкуплението

1-192623_b   Как щеше да се развие жанрът хорър без Стивън Кинг? Това е въпросът, който си задавам от доста години. В началото на 70-те години на миналия век един затруднен финансово учител по английска литература се опитва да спечели някой долар, пишейки страшни истории. Това е правил още от малък, това иска да прави и в бъдеще. Успял е да публикува куп разкази за известни списания, но големият удар се крие в романа. Вече има няколко опита в тази насока, но все нещо не се получава. Дори „Кери“ е захвърлен в пристъп на безпомощност. Тук се намесва съпругата му, която го насърчава да продължи, съзнавайки колко е важно това за Кинг, а и за младото семейство, което постепенно увеличава членовете си. „Кери“ е завършен, а Кинг очаква присъдата.  Има още

„Белият Бим, черното ухо“ на Гавриил Троеполски

Сладко-тъжната история на Бим

 1-181668_b  Може би са се появявали и други художествени книги на подобна тематика през последните четиресетина години, но или не съм ги чел, или са потънали в забрава. Помня само дакелчето Фридолин от една хумористична поредица, което ми направи особено впечатление като хлапе. Също тогава прочетох и книгата, с която ви занимавам, но чак сега осъзнавам колко нежна и истинска е историята на Бим. Може би вече я гледам с други очи, може пък причината да е заради натрупването на впечатления от други книги, чрез които съм успял да коригирам начина си на възприемане на определени текстове. Може да звуча излишно възторжено, но „Белият Бим, черното ухо“ („Лабиринт“, 2013, с превод на Лиляна Минкова) е наистина забележителна книга!  Има още

„Призрачен полет“ на Беър Грилс

Приключения в амазонската джунгла

1-199794_b   Не знаех, че експерта по оцеляване Беър Грилс има апетити към художествената литература, но пък жанра, в който е избрал да пише, отговаря напълно на очакванията ми от него. Всъщност Беър в действителност е Едуард, но хора като него винаги се сдобиват с някакъв прякор. В случая не се учудвам, защото две от децата му носят имената Мармадук и Хъкълбери. 😀 Ако човек прегледа биографията му, несъмнено би повдигал вежди често-често. Като екстремна натура, той е посетил почти всички места по света с екстремен климат, включително и Еверест. Но популярността му сред масовата аудитория идва с хитовите поредици за оцеляване в дивата природа, които се роят една след друга през годините.  Има още

„Градът и звездите. Песните на далечната Земя“ на Артър Кларк

Бъдещето на Кларк

1-203303_b   Обикновено най-удивителните произведения във фантастиката се пишат от учени, които действително вярват, че техните идеи могат да се осъществят някога в бъдещето. Артър Кларк не прави изключение. Ако не знаете, точно на този фантаст и учен дължим цялата комуникационна вселена, в която живеем. Към ден днешен няма друго средство, което да ни тегли напред и да е от толкова голямо значение. Затова Кларк е един от хората с най-голям принос в историята на човечеството и всеки, докоснал се до изумителните му идеи, остава впечатлен от невероятното му въображение.  Има още

„Наследницата“ („Кралицата на здрача“, книга 1) на Гери Йо

Наследницата на Дракула

1-189048_b   Всъщност не би трябвало точно аз да оценявам тази книга, защото не влиза много-много сред онези, които по принцип чета. Това обаче не означава, че съм си забранил да любопитствам. Гери тъй или иначе си има почитатели, които дават така нужната за прохождащите автори смелост да навлиза все по-дълбоко в дебрите на литературната свобода и да се чувства уютно пред белия лист. „Наследницата“ („Монт“, 2014) ми се стори подозрително „прозрачна“, ако говорим за новости след вампирите, върколаците и останалите митологични същества около тях. Явно книгата е писана в най-ползотворните за този жанр години.  Има още

„Ферма за лица“ („Репортажи от Платония“, книга 1) на Стивън Крос

Колонията на избраните

1-4483585   Не е лесно да се сътвори свят от куп разхвърляни идеи, които в даден момент да се синхронизират в пълнокръвен роман. Идеята за отглеждане на лица чрез присаждане върху специален донор е нова за мен, а, предполагам, и за мнозина други. Ако имаш достатъчно смелост и търпение, можеш да сътвориш от тази далечна за медицината реалност наистина блестящо произведение. За все повече хора технологичния напредък е по-скоро удобство, отколкото начин да се подчини съвършенството, за да се чувстваме спокойни в очакване на неизвестното бъдеще.  Има още

„Приключенията на Камо“ на Даниел Пенак

Четири невероятни приключения

1-174052_b   Когато чета истории за десет-единайсетгодишни хлапета, ме обзема онова безумно чувство за свобода отпреди трийсетина години. Тогава ограниченията бяха просто дребни пречки по пътя към забавлението. Имаше някаква мощна спирачка да съм прекалено ученолюбив, но за сметка на това си пълнех главата с куп фантастични истории от книжките в библиотеката. Светът беше свъхголям, а аз се намирах точно в центъра му и наблюдавах всичко случващо се с адски голямо любопитство. Това, което е написал в книжката Даниел Пенак може и да не се е случило в действителност, но го усещах като напълно възможно за онези години.  Има още

„Малки приказки“ на Иво Сиромахов

Приказки чудни и приказки сладки

1-203746_b   За пръв път се залавям да пиша за приказки, но не защото не съм чел, а заради младостта на блога. Надявам се, че всеки един поотраснал човек рано или късно отново ще погледне към този симпатичен жанр – заради обичта към собствените си деца или защото има приятни спомени от книжките с вълшебни илюстрации от детството. Аз не смятам, че ако човек порасне, трябва да зареже детството си като ненужен и мъгляв спомен, въпреки изминалото време и новите приоритети. Просто защото става въпрос за една и съща личност – самият ти като малък и голям. Наскоро отбелязах юбилейните четиресет, като първите 6-7 от тях съм се изграждал като личност с помощта на книжките с приказки.  Има още

„Внезапното бягство от действителността“ на Ларш Васа Юхансон

Фокуси, мечти и едно чудно пътуване сред истинските магии

1-12454321   Тази история никак, ама никак не прилича на коя да е друга. Корицата може и да напомня за нещо друго, написано от до болка познатите вече Юнасон и Бакман, но всъщност си е истинска драма с фентъзи сюжет. От две години съм се юрнал да чета шведски автори и скоро не смятам да спра. Трилърите няма какво да ги коментирам, но хумористичните трагикомедии… това вече е дълга тема за разговор. За да не раздувам излишно ревюто, няма да изписвам десетината заглавия, за които се сещам, но ще потвърдя, че тези колоритни книжки са ме завладели тотално. Какво съм очаквал от тази, вече не е от значение, но изненадата е пълна.  Има още

„Хубави неща, лоши неща“ на Коста Сивов

Фантастични светове от всякакъв калибър

 1-25121575  Отново се захванах със сборник с разкази на български автор, което вече си стана традиция, поради причината, че ставам все по-бдителен за всичко случващо се на книжния фронт. Ако няма подходящи сборници с разкази, търся нещо друго или налитам, както масово се случва, на преводните книжки, от които човек може да получи нещо, но може и да се окаже завлечен с някой лев. Слава на природните ми дадености, бих казал, защото отдавна разбрах, че съм имунизиран от масовите истерии и не грабвам веднага всяка книга с препоръки от известни автори на задната корица. Понякога минават месеци, докато благоволя да се запозная с подобна книга.  Има още

„Мостовете на Медисън“ на Робърт Джеймс Уолър

Мостовете, които влюбват

1-185810_b   Няма лошо, че на човек му се приисква от време на време да прочете някоя любовна история, дори тя да преповтаря все същите сюжети от стотици години. Някои подобни книги просто са се сраснали с поколения читатели и се дават за пример на следващите. Тази не е точно такава, но привлича неудържимо към себе си, заради откровеността на изказа и простичките си внушения. Куп хора ще си спомнят филма, други ще си спомнят за първият си досег с нея преди години, на по-крехка възраст. Но едва ли някой може да обясни защо една толкова обикновена история, появила се на бял свят през 1992 година, не може да бъде пренебрегвана. „Мостовете на Медисън“ („Лабиринт“, 2014, с превод на Емилия Л. Масларова) е като платно с ярки краски, в които няма кой знае какви скрити послания, нито нов подход на изпълнение.  Има още

„Скълдъгъри Плезънт“ на Дерек Ланди

Скълдъгъри и Стефани в първото си опасно приключение

 1-151658_b  Скълдъгъри Плезънт е популярен герой вече от доста години. Въпреки че досега не бях чел нито една книга на Ланди за него, имах в главата си доста подробности от сюжета и какво впечатление прави с младите, а и по-възрастните му читатели. Книгата си е тийн по всички параграфи, но е написана с размах, което се харесва и от порасналите любители на фентъзи. За мен няма спънка да чета книги, предназначени за дванайсет-тринайсетгодишни, тъй че реших да започна тази магнетична поредица. Главната причина обаче е, че „Скълдъгъри Плезънт“ („Artline“, 2012, с превод на Емануил Томов) е само първата от сравнително дългата поредица за скелета детектив и има доста за четене.  Има още

„Другият сън“ на Владимир Полеганов

Мисловни и чужди светове

1-203548_b   Няма точно определение за тази книга. Още в самото ѝ начало разбрах, че ще се сблъскам с коварната конструкция на текста, който нито веднъж не измести фокуса от първоначалната си устременост към неразхищение на пространство. Това цялостно блокче плътен текст ми създаде чисто технически проблеми при четене, но не и мисловни, както установих щом навлязох в същината му. Харесвам яснотата и прегледността, но не отказвам да се боря с по-особените конструкции. Смея да твърдя, че тук Полеганов е изключил възможността произведението му да попадне в неподходящи ръце – абсолютно всеки, разгърнал книгата, за да прецени дали ще му допадне, би констатирал това още от първите страници. Има още

„Брод през световете“ на Валентин Попов – Вотан

Разкази за тъмната страна

1-7841759_b   Може би вече познавам достатъчно творчеството на Валентин Попов, за да имам известни очаквания. „Нощта срещу ноември“ и „Пепел от мрак“ ми разкриха доста за стила на автора и сюжетите, с които оперира. Все пак „Брод през световете“ („Монт“, 2016) е нов сборник, който тепърва трябва да доказва, че е нужен на българската жанрова литература. Особено съм щастлив, че темите са все така разнообразни и не ме отпуснаха дори за миг. По-дългите разкази обаче създават и по-приятно усещане за добре изпипани истории, с повече материал за размисъл. Пък и си мисля, че ако Валентин съзре потенциал в някоя тема, какъвто забелязах тук-там, може спокойно да изкара няколко чудни новели.  Има още

„Зодиакалните убийства“ на Шимада Соджи

Криминален случай с дъх на хорър

1-202761_b   Още докато четях началните страници на „Зодиакалните убийства“ („Millenium“, 2016, с превод от японски на Николай Дюлгеров), в главата ми завилня силна буря. Каквото и да си мислех първоначално за книгата на Соджи, то се изпари в момента, в който осъзнах с каква главоблъсканица съм се заел. Изчел съм купища криминалета, но точно на такова не бях попадал. Първият вариант на тази книга е предизвикала сензация в Япония през 1979 година и променя коренно развитието на жанра в страната. Какво се случва след това, самият автор споделя в края на романа. Но за мен важното беше да осъзная къде се намирам и защо Шимада Соджи е решил да дебютира именно с толкова предизвикателно произведение.  Има още