„Тайната на изчезналата картина“ („Островът на приключенията“ – Книга 4) на Хелън Мос

Трудно разследване и куп опасности

 Изключително ми е приятно, когато една поредица търпи постоянно надграждане и всяка следваща книга добавя към историята все повече идеи и завръзки. Тази е детска, но това не изглежда да влияе на устремната Хелън Мос, която продължава да усложнява постановката до степен, че почти забравям за аудиторията ѝ. Думата в случая е реалистично и поднесено с достатъчно внимание, така че хлапаците да нямат и миг на съмнение и разочарование, когато прелистват страниците. „Тайната на изчезналата картина“ („Фют“, 2016, с превод на Юлия Спиридонова-Юлка) поднася мистерия, кражба на произведение на изкуството, опасно разследване и много инфарктни ситуации, което естествено кара читателя да мисли в перспектива и да внимава в детайлите. Не мога да пропусна и забавлението. Скот, Джак и Емили вече са познати персонажи, а постоянно „прииждащите“ нови променят атмосферата и създават различни причини за подозрение. Никак не е маловажно за сюжета престъплението да се реши с максимална трудност. 😃

„Тайната на златното съкровище“ („Островът на приключенията“ – Книга 3) на Хелън Мос

Монети, шифри и приключения

   Определено има какво да се случва в тези забавни книги под вещото ръководство на Хелън Мос. Ако се опираме само на наивността, сюжетите биха могли да преповтарят по-стари поредици, понеже децата порастват и следващите не биха разбрали за тайния заговор на възрастните. 😃 Не подценявай децата, особено ако героите ти почти са стигнали тийнейджърска възраст. Тук не се вижда такава опасност – поредицата стремително върви към най-добрите детски криминалета и обещава сериозни трудности при разрешаването на случаите. Макар да става въпрос за поредното съкровище, то далеч не е без собственик и драматичната му история си заслужава да бъде описана. Освен това имаме доста заподозрени, а мотивите са неизвестни. Затова „Тайната на златното съкровище“ („Фют“, 2016, с превод на Елмира Цветанова Великова) изглежда като сериозна мисия, особено на място за туризъм и прииждащи странни хора, дошли с неизвестна цел. И не е добре постоянно да подозирате местната клюкарка поради липса на по-добри идеи. 😄

„Стрелецът“ („Тъмната кула“, книга 1) на Стивън Кинг

Роланд Дисчейн и човекът в черно

 Започнах най-епичното произведение на мистър Кинг. При това за първи път. Като дете на поколението, посрещнало първите преводи на Стивън Кинг у нас, се впечатлих от традиционните му хорър истории и поемах всичко с огромно удоволствие. В един момент разбрах, че ще излиза първа книга от „Тъмната кула“ и изобщо не посегнах към нея. Оказа се повече фентъзи, а тогава аз се интересувах от класически страшни истории и научна фантастика. Това е просто една негова книга, си казах и продължих със следващите. Е, тогава ми попадна „Очите на дракона“ – красива и страшна приказка (написана с много любов за дъщеря му), която заобичах моментално, но така и не можах да се навия за „Тъмната кула“. Самата поредица се разрасна и стигна до осем книги. Явно нещата са били сериозни, несъмнено. Когато следях всички новини около Кинг, веднага научих за инцидента, който едва не отнема живота на любимия автор. Самият Кинг също се притеснил, че съдбата може да не му позволи да завърши епичната си история и написва три книги от поредицата за отрицателно време. Някак между другото се появи и осмата. Така или иначе реших да препрочета старите и да се насладя на новите, което непременно щеше да ме срещне и със „Стрелецът“ („Плеяда“, 2019, с превод на Милко Стоименов и Весела Прошкова). Сега чета доста по-разнообразно и просто ѝ дойде времето.

„Морето в Казабланка“ на Франсишку Жузе Виегаш

Случай за детектив Жайме

   Наистина няма много криминални романи у нас извън най-изявените нации в това отношение, затова ми стана страшно любопитно какво може да излезе от този португалски писател. Анотацията звучеше доста съблазнително, предвид жанра, и реших да му гласувам доверие. При всички положения „Морето в Казабланка“ („Гея Либрис“, 2020, с превод на Здравка Найденова) има основания да буди респект с пълнокръвната картина и многото проблеми, които си поставя, но разказът е друго нещо. Може би съм свикнал с постройката на по-известните аналози и всичко друго би ми изглеждало екзотично. Но, все пак, това е криминално разследване и нещата си имат причина и следствие. С удоволствие констатирах, че тук липсват трилърови елементи. Най-добре е да следваш нишката, да мислиш и да си правиш изводи, докато виновникът падне в капана и жертвите бъдат отмъстени. Е, Виегаш е решил да следва друга линия. Разследването си го има, но в центъра е поставен образът на детектива, с всичките му ценни идеали, дълга служба и претенциозност. Не вярвах, че ще ми се случи, но всъщност не прочетох криминален роман.

„Бурята“ на Уилям Шекспир

Изпитание и помирение

 Изключително приятно ми е да пиша за творба на Шекспир. Макар това да ме ангажира с познаване на епохата, творческите търсения и идеите на автора, а също и дейното участие на изследователите му и критиците през вековете, този текст няма претенции за изчерпателност, нито трябва да се разглежда като поредното изследване. Определено Шекспир трябва да се чете и за удоволствие, не само като задължение в училището и университета. Това красиво ново издание на „Бурята“ („Кръг“, 2021, с превод на Валери Петров) и навременното предложение да посетя постановката по пиесата, се сляха в едно цяло, което ми предостави чудесната възможност първо да прочета текста и след това да развия впечатленията си от играта на сцената. Но преди да отворя първата страница, надникнах в историческите изследвания за произведението. Това беше един от начините да поставя нещата на определена основа, от която да тръгна спокоен, че мога да „провидя“ зад персонажите, техните действия и като цяло – сюжета. Любопитството ми предостави достатъчно разяснения относно идеята. В допълнение, това книжно издание си заслужава похвалите, защото е прилежно изпълнено с придружаваща информация. Като включим и илюстрациите, нещата придобиват доста приятен и завършен вид.

„Ключът на Сара“ на Татяна дьо Роне

Миналото, което промени всичко

 Макар темата да изглежда една и съща, това са различни сюжети, различни истории, различен подход на поднасяне. Книгата на Татяна дьо Роне е доста по-известна от други истории от времето на Втората световна война и трагичните събития, довели до смъртта на много евреи, но не бих я определил като най-добре написаната. Все пак вълнението ми беше голямо. Историята проследява залавянето на хиляди евреи във Франция от френската полиция и тяхното затваряне в съществуващия тогава стадион Вел’ д’Ив, докато се подготвя екстрадирането им в някой от Лагерите на Смъртта. В този печален ден през 1942 година Малката Сара разказва за една своя лична драма, превърнала живота ѝ в кошмар. „Ключът на Сара“ („Обсидиан“, 2020, с превод на Силвия Падалска) напомня за пореден път какви са последствията от човешката ненавист и неразумно взетите решения. Този път няма трагични гледки от самите лагери, но пък други сцени и ситуации наистина покрусяват. Някои неща не могат да се приемат просто като споделена информация. Татяна дьо Роне е оставила своя отпечатък, за да покаже още една страна от безумието, наречено геноцид.

„Тайната на среднощния призрак“ („Островът на приключенията“ – Книга 2) на Хелън Мос

Филмовият проект

   След пълното удовлетворение от първата книга, реших да продължа веднага с поредицата. Оказа се, че Хелън Мос има голям респект към младите си читатели и е „завързала“ доста стабилен сюжет, богат на ситуации, мисловни загадки и почти реалистични криминални случаи. Дори аз се запалих достатъчно и с удоволствие ще проследя всичко случващо се в живота на Скот, Джак и Емили. Това ми напомня на класическите приключенски романи, които в един момент се превръщат в детски, въпреки сложната си постройка и често страховити сцени. В „Островът на приключенията“ те не са чак толкова много, но пък място за мислене наистина има. Харесва ми мащаба и участието на възрастни герои, които не се лигавят толкова, за да смекчат нещата заради аудиторията си. Определено става все по-интересно. В „Тайната на среднощния призрак“ („Фют“, 2016, с превод на Елмира Цветанова Великова) дори има повече хумор, забавни ситуации и традиционни младежки закачки, все пак в компанията са двама братя с по година разлика и едно доста бойко момиче, което също си има своите слабости. Нека сега да видим за какво иде реч във второто приключение.

„Тайната на Пеещите пещери“ („Островът на приключенията“ – Книга 1) на Хелън Мос

Кражбата на съкровището

   Трябва да се случват все интересни неща, иначе е голяма скука. 😃 Това непременно се отнася за детските книги, обещаващи чудни приключения, изпълнени с опасности и загадки. Ето една поредица с много от всичко изброено. Реших, че е време да поразпусна от „възрастните книги“ и това е един от начините. Естествено, писането на книги за съвременни хлапаци хич не е лесно, ако целта е да ги ангажираш с четене. Е, Хелън Мос се е постарала и резултатът е прекрасен. Явно в „Тайната на Пеещите пещери“ („Фют“, 2016, с превод на Елмира Цветанова Великова) ще има разплитане на разни криминални случаи и героите ще трябва да си отварят очите на четири, както и младите читатели, защото за тази работа си трябва акъл. Това ми напомня на интерактивните книги с лупа, където търсиш определени елементи. Тук обаче става въпрос за хора и техните разнообразни характери. Някой може просто да е решил да послъгва и трябва да се разобличи. А има доста способни хитреци, които демонстрират завидни способности. Сега ако се намерят и скучаещи хлапета… 😉

„Капка испанска кръв“ на Милош Църнянски

Фаталната Лола Монтес

   Един прекрасен подарък и книгата на Църнянски се приюти вкъщи, за да ме запознае с неизвестна за мен част от европейската история. Бих казал, че всяка любопитна трактовка на историческо събитие ми е безкрайно интересна. Тази дори е интригуваща, защото представя реални личности в един особен период, когато промяната е неизбежна и бедите идват независимо от дребните междуособици и човешките желания. Все пак в центъра стои истинска жена, която безброй мъже, дори кралски особи, неизменно забелязват и попадат в капана на нейното очарование. „Капка испанска кръв“ („СОНМ“, 2021, с превод на Рада Шарланджиева) е съвършената книга за любов и интриги – дива, неподвластна на внимателен прочит и толкова убедителна, че прилича повече на прекалено голям сладкиш. Твърде различна от гледна точка на съвремието ни, но далеч по-искрена и правдоподобна. Неизвестно защо книгата, излязла в подлистник през 1932 година, „възкръсва“ за живот едва през 1970-а. Но това сега не е толкова важно. Важна е историята, а тя ни е оставила една пленителна и завладяваща книга за жертвите на чувствата и непосилните за човешкото око прелести, въплътени в Лола Монтес.

„Силвър и вампирите“ на Явор Цанев

Легендата на селото

 Време беше да прочета детска книга, но не каква да е. Следя Явор Цанев от години и вече имам доста солидно мнение за творческите му вдъхновения. Сред жанровите му сборници с разкази се промъкна една прекрасна история за млади читатели с игривото име „Злостории“, което ме наведе на мисълта, че ще чета „страшен“ детски роман. Подобни книги не са нещо необичайно у нас, но са написани от чужди автори. Явор може много неща в жанра хорър, но неговите истории носят и друго послание, така че една книга за деца няма да е просто експеримент, а нещо напълно естествено в творчески план. Така стигаме до „Силвър и вампирите“ („Гаяна“, 2020) – съвременна приключенска мистерия с дъх на хорър и отглас от легендите. Самото заглавие препраща към много ясна тема, но всъщност нещата са малко по-различни. Герой е една съвсем реална котка, която ще се превърне в ловец и защитник от приказния свят, където сънищата са тревожни и от време на време злото набира сили да върши своите пъклени дела. Ако хлапетата имат достатъчно смелост и приключенски дух, могат да се насладят на тази прекрасна история.

„Краят на октомври“ на Лорънс Райт

Изпитание пред човечеството

   Малко особено се чувствам, когато чета медицински трилър за пандемия по време на пандемия. Самата книга никак не напомня на настоящата действителност, но достатъчно добре резюмира възможните сценарии и прави ретроспекция на потушаването на отминали и почти забравени болести, свързани с вирусна и бактериална инфекция. Естествено, това е роман и води читателя в чисто литературни хипотези, дори крайности като прословутия свършек на света, когато започва да се разпада самата социална структура и предвидимото престава да играе своята роля. „Краят на октомври“ („Enthusiast“, 2020, с превод на Христо Димитров) обаче не е само вихрен екшън, мъртви тела и предупреждение за грешките, които можем да сътворим. Тук са намесени политика, религия, икономика и чисто човешкия фактор като основа на трагедията. Романът е и семейна драма, така че има какво да се случва на тези 480 страници. Не бих пропуснал и старанието на автора да събере достатъчно информация от медицински светила за целите на произведението си. Това е особено важно, ако искаш да напишеш нещо достатъчно въздействащо сред доста прочути класики със сюжет за пандемия.

„По релсите“ на Невена Митрополитска

Времето и границите

 Не мога да си кривя душата – изживявам всяка книга на Невена Митрополитска и винаги оставам умиротворен, но без тази пасивност на предопределеното чувство. Текстовете на Невена са живи и въздействащи сякаш притежават духа на времето, за което се отнасят. Няма описан характер, който да не е ценен за разказаната история, нито сцена, която да не притежава нужната сила. Това беше загатнато още с „Анна и планината“ и премина като емоционална буря в „Дарът“, за да срещне спонтанната искреност в настоящата книга. „По релсите“ („Жанет-45“, 2021) предава послание, но и претегля всички отсенки на времето и мястото. Романът разглежда трагичната окраска на две епохи, но те не изглеждат далечни и несъпоставими, а дълбоко свързани и част от жертвоприношенията, наситили човешката история. В случая жертва е човешкото, което трябва да надделее в трудните моменти и въпреки обстоятелствата. Не ми беше трудно да възприема това минало, напомнящо за пореден път насилието над еврейските общности в различните държави, а загубата на градените с хилядолетия ценности.

„Нас, които ни няма“ на Антония Апостолова

Любов, която ни топли и озадачава

 Всеки спомен е като мелодия и звучи сантиментално, меланхолично или възраждащо, прелита като сянка над подменения свят и се материализира в тези, които имат способността да усетят. Този роман е като едва доловим дъх от нещо отминало, някаква чудна вкусова нотка, оставила своите трайни молекули да пренесат личните мисли, чувства и емоции. Мястото няма значение, макар това да е роман и за Бургас. „Нас, които ни няма“ („Жанет-45“, 2021) е едновременно книга за трансформацията на времето и личния прочит, скрит зад деликатната душевност на разказвача. 90-те са онези години, с които израснаха търсачите на щастие, но го има и невидимото бедствие, вътрешен смут с неясни пропорции, който никой няма да си позволи да забрави. Любовта и смелостта растяха заедно с мечтите, младостта се превърна в сила и безценен дар за правене на чудеса. Това е и моето време, с всичките си неизменни промени и дръзновения. Как да го опишеш, за да бъде възприет и почувстван? Антония Апостолова има дръзновението да го представи лично, с онези мисли за любов, нежност и разочарование, които се крият в сърцата на подрастващите.

„Трите смърти на Америгор“ на Арсен Мердански

Една книга-мистерия с много неизвестни

  Рядко попадам на толкова тайнствени книги, затова се ровя постоянно и чета откъси. „Трите смърти на Америгор“ („Lemur“, 2021) изглежда малка, спретната, с причудлива корица и толкова удобна за криене и пренасяне насам-натам, че някак ми стана симпатична. Веднага се заех да проуча нещата и попаднах на два мистериозни предговора, които ужким дават информация, но май се опитват да скрият повече. Нещата се завързаха съвсем, когато осъзнах, че съм свидетел на някаква мистификация. Стана ли любопитен за нещо, гледайте как се вълнувам! Обикновено съм сигурен защо подхващам дадена книга. Понякога е за забавление, друг път искам да изследвам някой аспект на човешките възприятия, да се поставя на мястото на определен герой (хей така, да видя как е отсреща), да почувствам нещо различно. Ето една такава, за която не само не знам почти нищо, но и няма как предварително да науча. Кой е този Америгор и защо неговият образ е свързан само с противоречащи си факти? А кой всъщност е Арсен Мердански? Имаме някакъв тайнствен тефтер, в който записките по-скоро объркват, вместо да произвеждат следи – съвсем като в конспиративен трилър, но още по-неясно. Така се озовах на дъното на блатото в опит да разкрия една загадка.

„Франция – Изход“ на Велко Караиванов

Свободата, която виждаме

 Може би нямаше да прочета тази книга, защото избирам от стотици, които ден след ден постъпват в книжарницата. Но в този ден видях друг да я прелиства и последвах примера. Корицата ми въздейства като съновидение, заглавието ми говореше за някаква драматична ситуация, от която няма лесно измъкване. Двете думи са раздалечени, сякаш изобразяват две крайности. Някаква интуиция ми говореше, че тук се срещат илюзията и мечтата, едновременно единни и разделени. „Франция – Изход“ („СОНМ“, 2021) е с познат сюжет, но претворен през призмата на идеологиите и превратностите на съдбата, притиснали в своята хватка цяла епоха на разделение и отчуждение. Езикът се оказа брилянтен, богат и многоизмерен, наситен с образи, които се наслагват един върху друг като есенни листа, но оставят място и за стъпките на героите. Бавното четене не само ми достави удоволствие, но и ме предпази от пренасищане. Не съм си представял нещата от този ъгъл и ми беше безкрайно интересно да надникна в драмите на това семейство.