Разкази за мрак и изпитания
Човек винаги търси и намира причина да чете някоя книга. Докато при популярните, за които говорят много хора, доста често е в сила „дай да видя какво пък толкова я хвалят и харесват“, останалите книги трябва да печелят всеки един от читателите си поотделно. Първото нещо, което ще ви направи впечатление, е въздействащата предна корица. Второто е краткия текст на задната, че сборникът е писан от тринайсетгодишно момче, животът на което е постоянна борба и опити да свикне с всичко онова, което му се случва. Ако литературата го е вдъхновила да пише, упоритостта и търпението могат да го научат да бъде по-прецизен в поднасянето на текстовете. Има още
Какво си мисли едно момче, което гледа втренчено телевизионния екран, докато тече поредния епизод от „Туин Пийкс“? По онова време имаше какви ли не загадъчни сериали, потопени почти напълно в чернотата на някакви нови и тайнствени измерения. След 1989-а телевизията се обогати неимоверно много и сериали като „Досиетата Х“ и „Туин Пийкс“ нямаше начин да не се промъкнат сред домашния уют на българина. Кой ли се е представял, че някакви си сериали ще започнат да ни въздействат като психотропни вещества и буквално ще ни вземат акъла. 
Тази история е разказана много отдавна, но все още буди възхищението на млади и не толкова млади читатели по цял свят. За мен е удоволствие да видя това прекрасно издание с твърди корици, което всъщност е първи том от цели три за митичния индианец апачи Винету. Аз, както и много други читатели около моята възраст, са израснали с героите от Дивия запад, във време, когато „Да играем на индианци!“ беше едно от най-разпространените забавления за децата. Сега нещата стоят различно, но книжните приключения на Винету и Олд Шетърхенд едва ли ще бъдат забравени. 
Дерек става все по-забавен като герой на книга, но това не е изненада, понеже поредицата, в която се перчи като основен персонаж, е една от най-хитроумните, които съм чел. Засега петата книжка – „Животът ми като геймър“ („Софтпрес“, 2016, с превод на Виктория Иванова) – е последната преведена на български, но не след дълго, надявам се, ще се появи и шестата. Дженет Тажиян не пише бързо, но за сметка на това се справя блестящо. Чакам превода с нетърпение! 🙂 Ако някой все още се чуди не съм ли пораснал достатъчно, за да чета подобни книжки, ще напомня, че най-трудно се пише за деца. 
Време ми беше за още едно от шантавите приключения на Дерек Фалън. След доста голяма почивка, започвам приключение четири, което носи несимпатичното заглавие „Животът ми като смотльо“ („Софтпрес“, 2016, с превод на Виктория Иванова). Видях деца, които се мръщят на заглавието, случайно приятелите им да не ги помислят за смотльовци. 😀 Истината е, че точно тази книжка помага да разберем защо се случват смехотворните провали и какво преживяват аутсайдерите, макар да са си съвсем нормални хлапета. 
Все още доста знакови книги във фантастичния жанр от последните години не са намерили пролука към българския пазар, но постепенно тази дупка се запълва. За Лави Тидхар липсва каквато и да е информация в настоящата книга, затова пък намерих доста за него в Мрежата. Израелският писател вече има с какво да се гордее и явно това е привлякло издателството към него. Тидхар си има доста номинации за престижни награди, а и е печелил някои. „Централна станция“ („Бард“, 2016, с превод на Иван Иванов) е последният му засега роман, който е номиниран за наградата „Артър Кларк“ за 2017 г. 
Тази книга я прочетох трудно, но не заради тежък за възприемане език или възгледи, които не приемам. В „Американски пасторал“ („Колибри“, 2008, с превод на Елика Рафи) Рот е обстоятелствен, размишляващ и ненаситен към откровените описания. В тази чисто американска книга има достатъчно, за да зачеркне прословутата „американска мечта“ и да наслои трагедия след трагедия в живота на поколения еврейски преселници, започнали от самото дъно и достигнали до един своеобразен собствен рай. Една голяма илюзия е на път да изчезне като дим, разнесен от бриза на промяната. 
Започнах да чета Шмит след препоръка и съвсем неусетно той „превзе“ няколко от дните ми. Но те не бяха изгубени напразно, защото се оказаха по-смислени от други преди тях. Нещо се случи след прочита на 
Едно от хубавите неща, които са се случили на човечеството, е наличието на любопитство към тайните на Вселената. През вековете това качество е работило доста често в полза на науката и ни е помагало в опознаването на света около нас. Дори стигнахме до подстъпите на последната граница – Теорията на всичко. Все още има прекалено много въпроси, дори такива, които към настоящия момент все още не са зададени, защото не сме стигнали до подходящото ниво, или до смелостта да ги зададем. Но има хора, които не се плашат нито от въпросите, нито от отговорите и смело вървят към истината. 
От доста време не съм зачитал пътепис. Винаги съм усещал тези книги като приказки, пътуване към неизвестността. „Древният път на чая“ („Вакон“, 2015, с превод на Таня Виронова) се оказа истинско приключение, изпълнено с аромати, спокойствие и ледена красота от хоризонт до хоризонт сред планински вериги и тесни пътеки. Това не е книга за дребното пакетче чай, което потапяме в гореща вода, а за истинският древен чай, отгледан в провинция Юннан и древният път, по който той достига до истинските му ценители от Китай, Тибет, Непал и Индия. 
Не знам как се пише за подобни книги. „Концерт в памет на един ангел“ („Леге Артис“, 2011, с превод на Зорница Китинска) носи онази невероятна идейност, от която всеки читател би извлякъл свой смисъл, без да се налага да работи с литературни внушения и категории. Тези разкази не носят никакъв интелектуален потенциал, нито принуждават да ги осмисляш дни наред. Но пък има толкова драматични обрати, че в един момент се чудиш как участниците преодоляват вътрешните си катаклизми, без съвсем да изгубят ума си. 
„…от онези приказки, които са много по-разбираеми в Градината, отколкото в истинския свят.“
Все още не мога да се нарадвам в какви хубави издания се продават у нас книгите от трилогията на Рансъм Ригс. Виждал съм издания с меки корици, но те бледнеят пред нашите. Както при 
Тъй или иначе трябваше да прочета и тази детска книжка, защото се въодушевих от постоянно прииждащите от този тип в книжарницата. Двете книжки за Кърпена глава (
За моя изненада, втората книжка за Кърпена глава се появи съвсем скоро след първата. Веднага я започнах, без да се туткам излишно. Малка проверка ми показа, че засега са написани шест истории за почтиживия (има защо да е една дума!) герой. А защо съм толкова ентусиазиран към тази детска поредица? Ако не сте хвърлили око на първото ревю (