„Отвъд границите“ на Андрей Макин

Да прекосиш отвъд

 Още в началото осъзнах, че книгата ще ми даде или твърде много, или твърде малко. Този роман е път към осъзнаване на определени зависимости или отричането им, за промените вътре в нас и бягството от една порочна система. Може би дори философска енигма, която се крепи на чудовищни идеи. „Отвъд границите“ („Леге Артис“, 2020, с превод на Павлина Рибарова) е едновременно сериозен и натрапчив поглед към Западното мислене, мултикултурализма, политическите влияния и лобитата, които бавно, но сигурно променят света. Дали към по-добро? Или тук се крие една голяма грешка. Героят е Вивиен дьо Линден и неговият апокалиптичен ръкопис „Голямото преселение“, който акцентира върху спасяването на Франция от нашествието на чужди култури. Подходът на Макин да избере този начин за представяне на проблема е разбираем. Да разсъждаваш върху расовата чистота, половата идентичност и като цяло – за смисълът да се следва строго установена линия, която те „подрежда“ на определено място и да ти дава съответната роля, може да бъде повод за протести. В литературен контекст темите и проблемите в книгата са адекватни на съвременността ни. Причината да се говори за тях обаче носи съвсем други нюанси.

„Музиката на един живот“ на Андрей Макин

Homo sovieticus

   Когато се описва крещящо брутален свят, не можеш да останеш безразличен, макар да е само част от миналото, да връща назад, като стара мелодия, прослушвана от латерна. При Андрей Макин обаче е по-различно. Виждаш мизерия и разруха, чуваш заблудени гласове и стонове, усещаш стипчивия мирис на трагедията, но и си запленен от разказвача и неговата аура, чието сияние те пази да не се изгубиш в бездната. Тук няма мелодия, тя е забранена и изгубена сред тъга и нереалност. „Музиката на един живот“ („Леге Артис“, 2006, с превод на Райна Стефанова) претворява кратка и стегната история от сталинските години, когато думата „живот“ има различно определение. Разказана от един нереализирал се пианист на има Алексей Берг, тя проследява бягството му от наложения терор по време и след Втората световна война. Всъщност Макин описва един обобщен профил – на бездушния и примирен „homo sovieticus“, чието първоначално значение обрисува „новият съветски човек“ и неговата принадлежност към „следващото еволюционно ниво“. Тук терминът е споменат с негативната си конотация и тежи като дамга над преживелите сталинските репресии.

„Архипелагът на един друг живот“ на Андрей Макин

Усещане за живот

   Андрей Макин беше енигма за мен до съвсем скоро, един призрачен образ, чиито книги сякаш бедстват зад по-популярните Гари и Шмит. Но трепетното очакване за нещо ново и предизвикателно пося в мен съмнението, че не обръщам достатъчно внимание на детайлите, когато подбирам непознати за мен автори. Тревожното предчувствие, че съм пропуснал нещо веднага ме заля и започнах с откъс от последната му преведена у нас книга. Не беше тръпчив вкус, а някаква мощна и притегателна сила на изказа, неизвестността на приключението и тревожните времена по времето на Сталин. От някъде извираше свобода, но приклещена зад превзети от демони земи, едно църцорене, което едва напоява безкрайната тайга и се опитва да покълне в преклонените глави на лагерниците. Това е различен свят, който се стреми  всячески да оправдае съществуването си. Но има и още, което „Архипелагът на един друг живот“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Красимир Кавалджиев) ми показа.