„Пожарникаря“ на Джо Хил

Светът на Draco incendia trychophyton

1-205404_b-001   Ако се опитате да се вгледате напред във времето, едва ли ще направите положителна прогноза за бъдещето, въпреки че всеки е бил малък и всичко му се е струвало постижимо и прекрасно. С годините се трупа достатъчно негативизъм, който в един момент отваря широко вратите на Ада пред нас. Този „Ад“ е събирателно на всички онези пакости, които човечеството е сътворило, докато се опитва да промени себе си и светът, който обитава. И не всичко опира до въображението. Кошмарите ни следват един след друг и начертават зловеща картина, сякаш рисувана от чалнат художник. Все повече ни става ясно, че нашето бъдеще е антиутопично и само романтиците не следват логиката, която зловещо нашепва, че не вървим в правилната посока.  Има още

Advertisements

„Последната територия“ на Момчил Николов

Територията на сънищата

1-12345665432   Едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на един четящ човек, е да попада само на книги, покриващи всички негови очаквания – да го карат да усеща реално удоволствие от четенето и да не съжалява за отлетялото време, докато потъва в сюжетите и умът му е напълно зает. Правилото е, че това никога не се случва, дори е рядкост, ако не се взимат предвид спецификите на отделните истории и начинът, по който са поднесени. Трябва да се търси с постоянство и търпение, което все повече взе да липсва у четящите: малко свободно време, напрегнати моменти от личен характер или нещо около тях. Затова го има и рекламното клише „чете се на един дъх“ и масово се купуват трилъри – „бързите“ книги за четене на един дъх.  Има още

„Небостъргач“ на Дж. Г. Балард

Висините и падението

1-12345432   Тревогите, че с течение на времето класиките във фантастиката изгубват от мощта на внушенията си, са безпочвени. Тук не е важно дали ще станеш пророк, пишейки за бъдещето, а дали си имал смелост да се противопоставиш на желанието за създаването на някакво съмнително утопично бъдеще. Не за друго, а защото никой не може да ни го даде. Дълбоко в себе си усещаме напрежението от неизвестността и се крепим на надеждите за нещо по-добро, което да ни направи щастливи и доволни. Но истината е, че ни трябва друго, от което да се уплашим, за да не се отпускаме прекалено, да имаме едно наум за непредвидимото.  Има още

„Водосрез“ на Паоло Бачигалупи

Истински апокалипсис

1-198277_b   В реда на нещата е от време на време да се появяват такива книги – за борбата между хората и природата, за грешките и последствията, които един високоцивилизован вид оставя в наследство на децата и внуците си. Картината във „Водосрез“ („Сиела“, 2016, с превод на Елена Павлова) е апокалиптична, нездрава, рушаща устоите на градената с хилядолетия цивилизация. Това са остатъците от стихийното технологизиране на малката планета, късметлийски успяла да събере всички необходими елементи за развитието на интелигентен живот. Но, както обикновено се получава в един сблъсък между човека и природата, последната винаги излиза напред с едни гърди.  Има още

„Екс орбита“ на Васил Георгиев

 България над всички – с ирония към бъдещето
1-199793_b

   Отдавна се питах дали е възможно някой да напише роман за бъдещето на българите като народ, без да включва космически кораби, свръхтехнологии или да се впуска в нереалистични фантазии. Ние си се познаваме и едва ли ще се намерят хора, които с чиста съвест да си фантазират за колосална промяна в мисленето и начина на живот точно на територията на България. При нас идеализмът се родее по-скоро с личната настройка и няма нищо общо с цялостното добруване на нацията. Тарикати ли сме, глупави ли сме, или просто така ни харесва? Въпроси колкото щеш, а отговорите са малко и в по-голямата си част са мъгляви или половинчати. А може би не искаме да има отговори. Има още

„Героят“ („Легенда“ – книга 3) на Мари Лу

   Борба за интереси, борба за разум

1-192159_b   Най-после стигнах до края на трилогията, с която Мари Лу доста вдигна летвата на предпочитанията ми в жанра. Може би един ден ще прочета прословутата „Игрите на глада“ и ще разбера докъде се простират интересите ми сред многобройните тийнейджърски антиутопии. Засега се радвам, че Мари Лу се показа като наистина умела в писането и за три книги успя да ме нахъса да потърся и други толкова добре описани бъдещи световни сътресения. Жалкото  е само, че в повечето случаи са намесени Съединените щати. Все пак в трилогията са споменати и други части от света и е разяснено доста добре откъде идва цялата тази катастрофичност в сюжета. Мога да спомена стопяването на ледовете в Антарктика, наводняването на огромни територии от САЩ и последвалото въздигане на новите световни сили: самата Антарктика и Африка. Да, има какво да се обсъди, но първо трябва да преминете през „Легендата“ и „Феноменът“, които постепенно разкриват цялата ситуация. На мен най-много ми допадна рязкото променяне на мащабите, когато се разбира, че Републиката и Колониите са просто две петна на картата, а размерът на света е просто лично усещане на всеки от героите. Тази подсказка няма да наруши по никакъв начин удоволствието от четенето, тъй че дишайте спокойно.

„Кучешките звезди“ на Питър Хелър

   За да оцелее духът и тялото

1-173175_b   Мощната вълна от антиутопии за тийнейджъри вече доста години разрушава света по всякакъв начин и се гордее с нестихващия интерес на младите. От тях не съм прочел достатъчно и си планирам няколко заглавия. Но стане ли въпрос за сериозни антиутопии, няма начин да не посегна към тях. Именно такава е „Кучешките звезди“ („Екслибрис“, 2013, с превод на Борислав Стефанов), написана от Питър Хелър. На пръв поглед книгата не привлича с нищо особено, но между кориците се крие един трудно податлив за несвикналия читател текст. Първата ми мисъл беше: „Как е успял да си свърши работата преводачът, когато половината изречения в книгата не биха издържали на нито една дори повърхностна читателска проверка?“ Реших да не си блъскам главата и продължих с четенето.

„Станция Единайсет“ на Емили Сейнт Джон Мандел

   За цивилизацията и цивилизацията след нея

 1-84837487  Нямам особено подходящо заглавие за ревюто на тази книга. Като че цялото ми впечатление от нея се размива прекалено много и нито едно изречение не е достатъчно ярко, за да служи като отправна точка. Би ми било интересно и да надникна отвъд книгата, след края ѝ, защото цялата тази смес от минало и настояще, размесени по необичаен начин, не ми беше достатъчна, сякаш историята можеше да продължи безкрайно дълго в още няколко тома. „Станция Единайсет“ („Екслибрис“, 2015, с превод на Борислав Стефанов) стои доста встрани от повечето антиутопии и не създава достатъчно напрежение, за да може читател като мен да се задъха подобаващо и да забрави всичко останало за известно време. Все пак я има тръпката и постоянното очакване безредните сцени да акумулират в себе си достатъчно връзки, за да придобият завършеност.

„Кутия за птици“ на Джош Малерман

   Обсебващият страх на оцелелите

1-193503_b   Страхът от неизвестното е наистина обсебващ. Това е един от многото изводи, които човек би си направил, ако прочете „Кутия за птици“ („Deja Book“, 2015, с превод на Невена Дишлиева-Кръстева), първият опит на Джош Малерман да привлече читателското внимание. Някои от нас се подиграват на страха, осмиват хората, които „постигат“ завидни висоти в страхуването от заобикалящият ни свят и никога не са се замисляли, че страхът всъщност означава оцеляване. Страхът е в природата ни. Сега страхът се крие дълбоко под мозъчната кора и напомня за себе си в момент на опасност. В днешно време страхът може да доставя и удоволствие – нещо едва ли не противоестествено на човешката природа.  Има още

„Феноменът“ („Легенда“ – книга 2) на Мари Лу

   Втората книга от трилогията навлиза смело сред тайни, които трябва да видят бял свят

1-188652_b   Радвам се, че избрах именно тази тийнейджърска антиутопична трилогия, защото може да повлече крак към други от нароилите се подобни издания. Жанрът позволява да се създават доста ярки образи, които всеки може да съпоставя с известни личности от историята. Все още е трудно да се откриват и обезвреждат диктатори, преди да направят белята с масовите убийства на невинни граждани, оказали се на неправилното място и в неправилното време. Антиутопиите са един вид паралелни реалности, в които познати личности като Хитлер, Сталин, Мао, Кадафи, Мугабе, Ким Чен Ир и много други, могат да приемат нови образи. Във „Феноменът“ („Хермес“, 2014) на Мари Лу нещата стоят малко по-поносимо, защото Електор Примо оставя след себе си млад и неопитен наследник. В „Легендата“, първата книга от трилогията, е описана стройна система, която има амбициите да просъществува векове наред. Направи ми впечатление, че Мари Лу доста умело и подробно е обрисувала една безрадостна и гадна обстановка. Във втората книга събитията вече подсказват, че може да има промяна към по-добро – борбата за надлъгване е безмилостно жестока и първите стъпки към спасението са направени.

„Легендата“ („Легенда“ – книга 1) на Мари Лу

 Терор и страх в постапокалиптична Америка

1-183080_b   Това е първата тийнейджърска антиутопия, която чета и съм щастлив, че ми допадна. Малко ми е странно, че младите читатели се прехласват по книги с описано откровено насилие срещу деца, но това си е литература като всяка друга – явно това им харесва на децата и писателите реагират адекватно към нуждите на пазара. Антиутопиите вече си имат хиляди фенове в България и изобщо не е чудно моето любопитство към този вид литература. Класическите антиутопични романи са познати на всички, включително и на мен, но сега ще се занимаем с превърналите се в мода техни тийн варианти. Героите, разбира се, са младежи на възрастта на учениците и не отстъпват по умения във всякакви области от възрастните. Разликата е, че децата имат по романтични представи за чувствата, които изпитват и съответно държанието им се предопределя от възрастта.