Да прекосиш отвъд
Още в началото осъзнах, че книгата ще ми даде или твърде много, или твърде малко. Този роман е път към осъзнаване на определени зависимости или отричането им, за промените вътре в нас и бягството от една порочна система. Може би дори философска енигма, която се крепи на чудовищни идеи. „Отвъд границите“ („Леге Артис“, 2020, с превод на Павлина Рибарова) е едновременно сериозен и натрапчив поглед към Западното мислене, мултикултурализма, политическите влияния и лобитата, които бавно, но сигурно променят света. Дали към по-добро? Или тук се крие една голяма грешка. Героят е Вивиен дьо Линден и неговият апокалиптичен ръкопис „Голямото преселение“, който акцентира върху спасяването на Франция от нашествието на чужди култури. Подходът на Макин да избере този начин за представяне на проблема е разбираем. Да разсъждаваш върху расовата чистота, половата идентичност и като цяло – за смисълът да се следва строго установена линия, която те „подрежда“ на определено място и да ти дава съответната роля, може да бъде повод за протести. В литературен контекст темите и проблемите в книгата са адекватни на съвременността ни. Причината да се говори за тях обаче носи съвсем други нюанси.
Андрей Макин беше енигма за мен до съвсем скоро, един призрачен образ, чиито книги сякаш бедстват зад по-популярните Гари и Шмит. Но трепетното очакване за нещо ново и предизвикателно пося в мен съмнението, че не обръщам достатъчно внимание на детайлите, когато подбирам непознати за мен автори. Тревожното предчувствие, че съм пропуснал нещо веднага ме заля и започнах с откъс от последната му преведена у нас книга. Не беше тръпчив вкус, а някаква мощна и притегателна сила на изказа, неизвестността на приключението и тревожните времена по времето на Сталин. От някъде извираше свобода, но приклещена зад превзети от демони земи, едно църцорене, което едва напоява безкрайната тайга и се опитва да покълне в преклонените глави на лагерниците. Това е различен свят, който се стреми всячески да оправдае съществуването си. Но има и още, което „Архипелагът на един друг живот“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Красимир Кавалджиев) ми показа. 
В един сборник със страшни разкази и приказки човек би очаквал тъмните стихии на фантастичното да прелеят през чашата и да „удавят“ незащитените умове с неподправен страх и безумие. Така мотивите биха били прозрачни за всеки. Но при декадентската литература наистина го има онова освобождаващо безумие от края на 19 век във Франция, което насища символиката с нетрадиционното, сякаш бягството от действителността е единственият изход пред очакването за свършека на всичко. Самият Жан Лорен поема по стихийния път към това освобождение, изпълвайки белите листове с пороците, които го вълнуват, и всявайки ужас сред съвременниците си. Пияч на етер, фокусиран в един свят на ума зад завесата на опиянението и фантазмите, буен критик и разкрепостена личност, поела по пътя на саморазрушението. Краткото запознанство с Лорен чрез малкото статии и коментари ми наложи някаква подозрителност, която вървеше ръка за ръка с четенето на сборника, въпреки яснотата, че вътре ще намеря доста любопитни за мен текстове. 
Може ли да се постигне някаква деликатност, която да събужда най-изтънчените чувства, да споделя откровения и да напътства търсещите души? Може би точно такава деликатност е превзела ранните години на Шмит, който години по-късно ще направи паралел между писателската си кариера и мелодията на пианото. Някак разумно ми звучи да се отнеса сериозно към спомените му, пренесени великолепно в „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Петър Герджиков). Тази биографична прелест е кратка, но баготворна, ако читателят е способен да пренастройва собственото си усещане за действителност. От една страна това си е просто спомен на един писател, претворен в дълга бележка под линия, но от друга служи като камертон, за да изчисти звуците изпод ръката на твореца. Шмит на пианото. Вдървените пръсти „олекват“ изпод странните инструкции на мадам Пилинска и напипват изкуството в най-чист вид. 
Представях си Ромен Гари по друг начин, особено след прочитането на разказите в 
Започнах да чета Шмит след препоръка и съвсем неусетно той „превзе“ няколко от дните ми. Но те не бяха изгубени напразно, защото се оказаха по-смислени от други преди тях. Нещо се случи след прочита на 
Не знам как се пише за подобни книги. „Концерт в памет на един ангел“ („Леге Артис“, 2011, с превод на Зорница Китинска) носи онази невероятна идейност, от която всеки читател би извлякъл свой смисъл, без да се налага да работи с литературни внушения и категории. Тези разкази не носят никакъв интелектуален потенциал, нито принуждават да ги осмисляш дни наред. Но пък има толкова драматични обрати, че в един момент се чудиш как участниците преодоляват вътрешните си катаклизми, без съвсем да изгубят ума си. 
Истината е, че когато се запознавам с нов автор, сякаш изпадам в безтегловност – нямам кой знае какви очаквания, все още не съм се адаптирал към стил и текст, „чист“ съм, като новороден, предприел дългото пътуване сред света на другите. Магията се заражда след това – наситена, илюзорна, или каквато може да предложи даден автор. С Ромен Гари не беше по-различно. Но виртуалното пространство вече се бе запълнило с думи като „вълшебен“, „изумителен“, „любим“, „невероятен“. И никой не чух да казва, че за да четеш Гари, ти трябва солидна подготовка – за да го усетиш, да го разбереш или нещо подобно. Какво почувствах когато започнах ли? Все едно единствено Гари е жив в този момент, а всички ние сме просто призраци, които запълват видимата вселена. 
Книжен Петър 