„Силвър и вампирите“ на Явор Цанев

Легендата на селото

1-51065955._SX318_

 Време беше да прочета детска книга, но не каква да е. Следя Явор Цанев от години и вече имам доста солидно мнение за творческите му вдъхновения. Сред жанровите му сборници с разкази се промъкна една прекрасна история за млади читатели с игривото име „Злостории“, което ме наведе на мисълта, че ще чета „страшен“ детски роман. Подобни книги не са нещо необичайно у нас, но са написани от чужди автори. Явор може много неща в жанра хорър, но неговите истории носят и друго послание, така че една книга за деца няма да е просто експеримент, а нещо напълно естествено в творчески план. Така стигаме до „Силвър и вампирите“ („Гаяна“, 2020) – съвременна приключенска мистерия с дъх на хорър и отглас от легендите. Самото заглавие препраща към много ясна тема, но всъщност нещата са малко по-различни. Герой е една съвсем реална котка, която ще се превърне в ловец и защитник от приказния свят, където сънищата са тревожни и от време на време злото набира сили да върши своите пъклени дела. Ако хлапетата имат достатъчно смелост и приключенски дух, могат да се насладят на тази прекрасна история.

Има още

„По релсите“ на Невена Митрополитска

Времето и границите

1-45678765432

 Не мога да си кривя душата – изживявам всяка книга на Невена Митрополитска и винаги оставам умиротворен, но без тази пасивност на предопределеното чувство. Текстовете на Невена са живи и въздействащи сякаш притежават духа на времето, за което се отнасят. Няма описан характер, който да не е ценен за разказаната история, нито сцена, която да не притежава нужната сила. Това беше загатнато още с „Анна и планината“ и премина като емоционална буря в „Дарът“, за да срещне спонтанната искреност в настоящата книга. „По релсите“ („Жанет-45“, 2021) предава послание, но и претегля всички отсенки на времето и мястото. Романът разглежда трагичната окраска на две епохи, но те не изглеждат далечни и несъпоставими, а дълбоко свързани и част от жертвоприношенията, наситили човешката история. В случая жертва е човешкото, което трябва да надделее в трудните моменти и въпреки обстоятелствата. Не ми беше трудно да възприема това минало, напомнящо за пореден път насилието над еврейските общности в различните държави, а загубата на градените с хилядолетия ценности.

Има още

„Нас, които ни няма“ на Антония Апостолова

Любов, която ни топли и озадачава

1-229205_b

 Всеки спомен е като мелодия и звучи сантиментално, меланхолично или възраждащо, прелита като сянка над подменения свят и се материализира в тези, които имат способността да усетят. Този роман е като едва доловим дъх от нещо отминало, някаква чудна вкусова нотка, оставила своите трайни молекули да пренесат личните мисли, чувства и емоции. Мястото няма значение, макар това да е роман и за Бургас. „Нас, които ни няма“ („Жанет-45“, 2021) е едновременно книга за трансформацията на времето и личния прочит, скрит зад деликатната душевност на разказвача. 90-те са онези години, с които израснаха търсачите на щастие, но го има и невидимото бедствие, вътрешен смут с неясни пропорции, който никой няма да си позволи да забрави. Любовта и смелостта растяха заедно с мечтите, младостта се превърна в сила и безценен дар за правене на чудеса. Това е и моето време, с всичките си неизменни промени и дръзновения. Как да го опишеш, за да бъде възприет и почувстван? Антония Апостолова има дръзновението да го представи лично, с онези мисли за любов, нежност и разочарование, които се крият в сърцата на подрастващите.

Има още

„Трите смърти на Америгор“ на Арсен Мердански

Една книга-мистерия с много неизвестни

1-3476543-001

  Рядко попадам на толкова тайнствени книги, затова се ровя постоянно и чета откъси. „Трите смърти на Америгор“ („Lemur“, 2021) изглежда малка, спретната, с причудлива корица и толкова удобна за криене и пренасяне насам-натам, че някак ми стана симпатична. Веднага се заех да проуча нещата и попаднах на два мистериозни предговора, които ужким дават информация, но май се опитват да скрият повече. Нещата се завързаха съвсем, когато осъзнах, че съм свидетел на някаква мистификация. Стана ли любопитен за нещо, гледайте как се вълнувам! Обикновено съм сигурен защо подхващам дадена книга. Понякога е за забавление, друг път искам да изследвам някой аспект на човешките възприятия, да се поставя на мястото на определен герой (хей така, да видя как е отсреща), да почувствам нещо различно. Ето една такава, за която не само не знам почти нищо, но и няма как предварително да науча. Кой е този Америгор и защо неговият образ е свързан само с противоречащи си факти? А кой всъщност е Арсен Мердански? Имаме някакъв тайнствен тефтер, в който записките по-скоро объркват, вместо да произвеждат следи – съвсем като в конспиративен трилър, но още по-неясно. Така се озовах на дъното на блатото в опит да разкрия една загадка.

Има още

„Франция – Изход“ на Велко Караиванов

Свободата, която виждаме

1-34568765432-001

 Може би нямаше да прочета тази книга, защото избирам от стотици, които ден след ден постъпват в книжарницата. Но в този ден видях друг да я прелиства и последвах примера. Корицата ми въздейства като съновидение, заглавието ми говореше за някаква драматична ситуация, от която няма лесно измъкване. Двете думи са раздалечени, сякаш изобразяват две крайности. Някаква интуиция ми говореше, че тук се срещат илюзията и мечтата, едновременно единни и разделени. „Франция – Изход“ („СОНМ“, 2021) е с познат сюжет, но претворен през призмата на идеологиите и превратностите на съдбата, притиснали в своята хватка цяла епоха на разделение и отчуждение. Езикът се оказа брилянтен, богат и многоизмерен, наситен с образи, които се наслагват един върху друг като есенни листа, но оставят място и за стъпките на героите. Бавното четене не само ми достави удоволствие, но и ме предпази от пренасищане. Не съм си представял нещата от този ъгъл и ми беше безкрайно интересно да надникна в драмите на това семейство.

Има още

„Феята Пелота и омагьосаните хора“ на Вера Недялкова-Верита

Една фея, приключения и магия

1-58760769._SX318_

   Не е толкова трудно да се усмихнеш и да получиш усмивка. Но между тези простички действия човекът е създал хиляди условности и това се вижда навсякъде. Знаем, че емоциите са необходимост, за да бъдем щастливи, а понякога и тъжни. Нужна ли е приказна история, за да обясни това? Може би Пелота знае най-добре как се чувства някой, заобиколен от хиляди противоречиви емоции. „Феята Пелота и омагьосаните хора“ („LitDeSign“, 2021) разказва точно за това загубено щастие и трудностите, които можеш да изпиташ в отношенията си с останалите. Ами ако те виждат по различен начин? Ами ако не ти даряват добри емоции? Вера Недялкова-Верита се е заела да постави малката си героиня на изпитание, което може да промени всичко. Сюжетът на тази история не е сложен, но доставя онзи приключенски дух, който децата обожават. Пелота е фея, но и тя се нуждае от вяра и обич, за да даде най-доброто от себе си. Е, ще трябва и малко магия, каквато истинските феи би трябвало да притежават.

Има още

„Градът на статуите“ на Анна Гюрова

Тръпката на магическата реалност

1-230550_b

 Осъзнавам, че тръпката от прочитането на втората книга на автор е далеч по-силна. Опознал съм стила, насладил съм се на достатъчно истории и съм подготвен за още. Вторите книги вече нямат брой, а идва и осъзнаването, че съм проявил усет и точно това е причината да се наслаждавам на прекрасните произведения. Определено Анна Гюрова влиза с гръм и трясък сред моите любимци и не бих се отказал да прочета още от нея. Спомням си вълнението от „Градът на скелетите“ – сборник, пълен с причудливи легенди и мистерии, от които струи жива магия и страх. Не по-различно е и при „Градът на статуите“ („Ерго“, 2021), макар че темите тук разширяват жанровете, пренареждайки посоките на реалността. „Прелестно!“, казвам си и потъвам в приказките и легендите, пресъздадени с усърдието и литературната страст на свежия ум. Този път сборникът е несистематизиран, но се усеща плавното преливане в темите, докато не стигнем до „тежката артилерия“ – въздългите разкази, напоени с причудлива фантазия. От деликатното и красивото, към мрака и неизвестността.

Има още

„Вдъхновенията на Артиста“ на Дамян Д. Рейнов

Из световете на изкуството, фантазията и страха

1-387654567

   Нямаше как да пропусна тази книга. Един ден просто я отворих и изчетох няколко откъса, поглаждайки красивата корица. Авторът е избрал псевдоним за първото си самостоятелно печатно творение, но това не е изненада, когато насреща стои творческа натура. Самите разкази са взели доста от различните изкуства, което създава около тях един своеобразен ореол, допълнителни внушения и скрит подтекст за ума на читателя. Дали са фантастични, мистериозни или страшни, те имат като обща основа вдъхновението. Преди всеки разказ стои цитат от известен писател, който задава темата и предоставя началния тласък – един вид почит към известния събрат по перо. Поне така ми изглежда на мен. „Вдъхновенията на Артиста“ („Lemur“, 2021) е поредното чудо, което чета от бандата на Horror Writers Club LAZARUS и няма начин да не подходя с внимание. През годините съм се наслаждавал на доста техни сборници и това винаги ме е изпълвало с енергиен заряд. Немалко чакат да им обърна внимание. Всъщност Рейнов не ми е непознат като автор, но е съвсем различно да се потопя в негова самостоятелна книга. Мога да поразсъждавам за мащаба на идеите, да свързвам сюжети, да проследявам линии. Но нека да видим самите разкази.

Има още

„Сърца от стомана“ на Бранимир Събев

Битка за бъдеще

1-4644444

 Оказа се, че съм прочел всички сборници на Бранимир Събев, а това ме превръща в негов почитател. Хорър, фантастика, мистерии, приключения… Когато нещо дотолкова се вкорени в съзнанието ми, че да го приема за част от себе си, мога с чиста съвест и да го обикна. Преди доста години така стана с по-специфичните жанрове, които трудно оцеляват в една достатъчно „изцапана“ действителност. Апокалипсис или „писмо“ от Вселената – винаги съм си казвал, че всичко може да се случи, стига някой да има желание да направи необходимото. Злото шества наоколо, а книгите по темата скрито ни имунизират и предпазват съзнанието ни от необратим срив. Сюжетът в „Сърца от стомана“ („Ерго“, 2019) стига до по-високо ниво: имунизирайки всички, системата произвежда необходимия брой пацифисти и нацията поема по предначертания път. Но ако познавате Бранимир, трябва да очаквате показна демонстрация, наложена от склонността на хората да бъдат естествени и креативни. Представете си безлично „емоционално плато“, наложено като противодействие на идеята за войни и насилие във всичките им форми. Добро решение, ако Вселената ни е запратила в глуха линия, без възможности да ни влияе пряко. Логиката е човешко творение, но и тя може да е претенциозна.

Има още

„Ерата на паниката“ на Андрей Велков

Божествена трагедия

1-229353_b

   Може да се сравнява книга с книга и да се търсят заемките, но понякога стилът властва над всичко. При Андрей Велков е точно така, защото вече е твърде разпознаваем и… почти уникален като автор. Първите му романи определено ме изправиха на нокти и не успях да събера що-годе приличен текст за блога, но „Няма закога“ направи необходимото, за да се почувствам сигурен, че има защо да го чета. Така „Ерата на паниката“ („Колибри“, 2021) се озова вкъщи веднага след излизането си. Оставаше само да придобия настройката и да се бухна в дълбините на човешката трагедия. Именно човешка, защото само на нас ни е отредено да се борим за собственото си унищожение. Или не… Ето тук нещата взимат пълен обрат и човешката трагедия прелива в божествена. При всички сценарии човечеството продължава да страда, но… не по собствена воля. Може би ще ме упрекнете, че завоалирам нещата и ще сте прави. В случая така трябва, понеже самата книга го налага. Тук се крие една голяма изненада и едва ли някой може да опише какво и защо се случва всъщност. Романът е стихиен, „повратлив“, та чак инатлив, ако мога така да се изразя. Мащабите стават все по-големи, а разумът започва да играе номера. Не е ли всичко една конспирация?

Има още

„Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов

Времето, което не беше сън

1-215227_b

   Казват, че книги като тази разказват все една и съща история – за време, което потъва в мъглата на отрицанието или сантименталните спомени. В един момент всичко това сякаш втръсва и идва период да се пренастроим, да помислим за днешните проблеми, които май сами сме създали, без намесата на голямото чудовище, излязло от нездравите мисли на някой диктатор. Аз си спомням, че бях щастливо дете, без досег до тази натрапчива реалност, която някои са носили като дамга на челата си. Има неща, които никой не може да отмени просто така и те ще продължат да живеят в поколенията. За да напишеш такъв роман, ти трябват не само спомените и фактите, а и разбирането, онова усещане, което не само осъжда, но и държи на перспективата, дълбочината на проблема. „Когато капят кестените“ („Сиела“, 2018) не е изградена само от мрачните символи на онова време, а поглежда към избора, към човека и неговата променлива природа, загадката зад съзнателното подтисничество, един двубой за цената на бъдещето. Смъртта на невинните трябва да има смисъл, да учи и облагородява, да носи надеждата, че промяната е възможна и дори неизбежна. Тази книга не съдържа само история от времето на комунизма, тя е литературен хълм, който читателят изкачва по най-трудната пътека, осмисляйки всички нюанси на живата връзка с предните поколения, съградили настоящето.

Има още

„Чудак, пропит от лунна светлина“ („Избрани произведения“, том 3) на Борис Априлов

Плаването продължава

1-543567654

   Четенето на Борис Априлов винаги ме е „отнасяло“ нанякъде – дали към морето, дали към закътани места и мисли, но винаги с усещането за пътешествие. Вече натрупах доста впечатления от творбите му за възрастни и чистосърдечно мога да кажа, че съм изпълнен с повече смисъл и позитиви. Не мога да опиша много от насъбраното в главата ми, но пък успях да представя някои неща за първи и втори том от избраните му произведения. Ясно е, че Априлов е „бягал“ от условностите на онова време, когато и обстоятелствата са били различни. Това определено зависи от избраните теми, а всичко изглежда чисто и привлекателно, както подобава на един голям писател. В том 3 вселената на Априлов се разширява. „Чудак, пропит от лунна светлина“ („Джина“, 2014) също съдържа традиционните му морски истории, но и четири повести, които стъпват на съвсем друга основа. За три от тях се говори трудно. Не съм сигурен дали съм вникнал напълно в идеите на автора, но самите произведения са крайно любопитни. Както подсказва общото заглавие, тук има чудаци с интересен профил. Често колоритът властва над традиционното разказване, което действа доста обсебващо. Да повторя ли, че четенето на Априлов е истинско удоволствие?

Има още

„18% Сиво“ на Захари Карабашлиев

Пътища в сърцето

1-202769_b

   Може би винаги сме ги имали тези мечти. Поколението на пътуващите, онези, които избират посоката и се отправят към своето друго бъдеще. Към земята на мечтите и неограничените възможности. Към Америка. Едва ли този роман е емблема на онова бленувано приключение, но е достатъчно съдържателен, за да отведе читателите си до нужното място. Това е пътуване през призмата на фотографията: заснемаш една действителност и я прокарваш през разтвора на собствената си съдба. Обективът следва всяка стъпка, „втренчва се“ в хилядите образи, сортира впечатления и запълва всичко със съдържание. Див, емоционален и наситен с приключения роман, „18% Сиво“ („Сиела“, 2016) преодолява литературните ограничения, успешно се изплъзва от познатите ни структури и говори без заобикалки. Понякога груб, понякога сантиментално романтичен, той има какво да покаже. И го прави директно, без скрупули и литературен грим. Скоро изчезва и мистерията около заглавието. Остава ти само да крачиш със Зак и да се включиш в приключението. Една история за смелост, но и за пречупени илюзии, раними спомени и душевен смут, която преодолява всички граници, за да се превърне в израз на едно състояние.

Има още

„Фотографът“ на Галин Никифоров

Лицето на смъртта

1-144320_b

   Най-после отворих книга на Галин Никифоров и наистина съм заинтригуван. Темата за смъртта определено може да се приеме за вечна, така че е разбираемо изкушението на авторите да я разработват в различни нюанси. Често окултното се оказва логичен избор при търсенето на отговори, още повече заради възприетия страх и липсата на достатъчно доказателства какво се случва отвъд, ако изобщо нещо се случва, освен обичайната ентропия. При мен интересът идва от мощната инвазия на „литературни мистификации“ през Викторианската епоха, когато страшните истории са придобили собствен колорит и продължават да дават идеи на писатели и режисьори до ден днешен. Но това далеч не е всичко. Смъртта е „проблем“ на всички народи и епохи, така че и Никифоров има достатъчно причини да напише подобна книга. Въпросът тук е дали Смъртта може да бъде запечатана на снимка. „Фотографът“ („Сиела“, 2019) има точно тази задача и ни представя любопитен сюжет, свързан с практиките на някои африкански племена, преминали невидимата граница на мистерията. Ако се заровиш сред тайнствените ритуали и откриеш някакво доказателство, можеш да се сблъскаш челно със самата Смърт.

Има още

„Глиненият цар“ на Добромир Байчев

Тъжните краски на времето

1-224322_b

   Сигурно има други художествени произведения за българските лагери, но не си спомням да съм чел подобна книга. Колко е странно да бъдеш подхвърлян от режим в режим и да носиш перманентна вина пред поредните величия по върховете. Колкото и да чета за тези гранични години по време на Втората световна война и веднага след нея, толкова повече осъзнавам, че човек не би имал кой знае какъв избор. По нашите ширини това се изразява в доста особената ни психологическа настройка: дори да стигнеш до по-добри времена, не можеш да повярваш на късмета си. „Глиненият цар“ („Сиела“, 2020) също трябва да ни преведе през черногледството, през онези сурови години на „превъзпитание“, което означава просто пренастройка или да направиш рязък завой според нечии чужди идеали. Ако ти е дадена подобна възможност. В този случай Байчев е тревожно правдив. Неговият роман е кратък, точен и ясен, предвид реалностите по онова време, но и пълен с нюанси, които придават повече реализъм. Персонажите са съживително ярки, склонни да играят по свои собствени правила, понякога в разрез с партийните повели. Реалността е една шахматна партия, игра на свобода, подтисничество и издръжливост. Не можеш да пренебрегнеш правилата, но можеш да бъдеш убедителен.

Има още