Война на разрушения и идеали
Темата за ракетната програма на Германия преди и по време на Втората световна война ми е прекалено любопитна, за да пропусна книга като тази, макар че в основата си е чисто художествено произведение. Все пак Харис се е постарал да я запълни с интересни технически подробности, които внасят доста яснота за това чудовищно изобретение, дало след години началото на Космическата ера. Както много идеи преди него, първоначалният проект е представлявал невинна мечта за полет към Луната и Марс на пълни с ентусиазъм инженери, които са въвлечени в поредната унищожителна война. Повечето познават историята около създаването на балистичните ракети, но именно подробностите носят това вълнение, което читателите винаги търсят. Не мога да кажа обаче, че книгата е от най-добрите примери по темата, макар да има и добри страни. „Фау 2“ („Обсидиан“, 2020, с превод на Боян Дамянов) изследва един кратък период от военните действия през зимата на 1944 година, когато нацистите са изправени до стената и опитват последен напън, за да променят очертаващото се поражение. Проектът на Вернер фон Браун и обкръжението му от инженери изглежда повече от надежден, но ги има и песимисти като Рудолф Граф, който познава добре възможностите на оръжието и неговите слабости. Книгата на Харис се съсредоточава върху последните бомбардировки над Лондон и опитите на британското разузнаване да открие скритите площадки за изстрелване на ракетите.
Трудно се вярва, трудно се преглъща. Една идея за „чиста“ раса, един харизматичен диктатор, милиони погубени животи. Война. Заповеди. Смърт. Това събитие се отдалечава все повече през времето, но още се усеща гнилия дъх и горчивата истина. Всяка една книга по темата е като повик да не забравим, за да не повторим това прегрешение. И лагерите. Стотици истории са разказани и запаметени от поколенията след трагедията на Втората световна война. Спираш и се замисляш, четеш още и още книги, усещаш ужаса и тъгата на миналото. Камиони със съсухрени от глад и болести невинни се отправят към крематориумите. Те са номера, които съставят математическата формула на нацизма. „Приспивна песен в Аушвиц“ („Сиела“, 2020, с превод на Надя Златкова) носи същата тъжна статистика. Тъжна книга, която е затворила надеждата между телените огради и смъртта, без възможност за спасение. 
Мнението ми за тази книга се оказа нееднозначно, макар съвсем ясно да говори за едно трагично време, когато войната е определяла стойностите на човешкия живот. В края на книгата е споменато откъде идва историята и какво е вдъхновило написването ѝ, така че да онагледява напълно идеята на Хедър Морис, но въпреки това усещането за стойност малко се губи. Честото маркиране на определени събития и факти, без да се акцентира върху причината за тях, създава празнота, макар това да е лична история и да не цели изящество и пълнота. Ако човек е решил да прочете книгата, трябва да познава доста добре тази част от събитията, за да се включи в действието. „Татуировчикът на Аушвиц“ („Рива“, 2019, с превод на Маргарита Дограмаджиян) явно не цели мащабност, а просто се опитва да разкаже една история за съхранението на ценностите, без които можем да загубим себе си. 
Макар да чета рядко книги на подобна тематика, някои ми правят изключително впечатление. Вече имам такива от 
От няколко месеца започнаха да се появяват книги-изследвания, търсещи причините за бума от терористични актове и най-вече за раждането на терористичната организация ИДИЛ, която направи немислимото – завладя чужди територии и се самообяви за държава – „Ислямска държава“. Тепърва ще се появяват все повече и по-мащабни изследвания, поради простата причина, че ИДИЛ продължава да съществува и към ден днешен и информационния поток не е пресъхнал. Въпросът е доколко всички тези текстове могат да се приемат за обективни, когато става въпрос за продължаващо събитие. 
Книжен Петър 