Война и любов
Мнението ми за тази книга се оказа нееднозначно, макар съвсем ясно да говори за едно трагично време, когато войната е определяла стойностите на човешкия живот. В края на книгата е споменато откъде идва историята и какво е вдъхновило написването ѝ, така че да онагледява напълно идеята на Хедър Морис, но въпреки това усещането за стойност малко се губи. Честото маркиране на определени събития и факти, без да се акцентира върху причината за тях, създава празнота, макар това да е лична история и да не цели изящество и пълнота. Ако човек е решил да прочете книгата, трябва да познава доста добре тази част от събитията, за да се включи в действието. „Татуировчикът на Аушвиц“ („Рива“, 2019, с превод на Маргарита Дограмаджиян) явно не цели мащабност, а просто се опитва да разкаже една история за съхранението на ценностите, без които можем да загубим себе си. Има още
Спокойно мога да твърдя, и то с пълна убеденост, че десетата книга от поредицата „История на войните“ е една от най-интригуващите, макар да е документална и да представя суха материя в исторически план. Крехките ми знания относно нашествието на викингите из Европа може би имат известно влияние за това мое мнение, но и стегнатият стил на книгите също си казва думата. „Ерата на викингите“ („Millenium“, 2019) определено свали от плещите ми това наивно митологизиране на „чудовищата“ с рогатите шлемове от Севера. Георги Марков със завидна вещина анализира всички предпоставки за влиянието на войнствените народи от Дания и Норвегия, които променят из основи Запада и Изтока на Стария континент през далечните 9-и, 10-и и началото на 11-и век. 
Каквото и да се каже за тази част от българската история, винаги ще има разминавания в мненията и оценките. Затова е трудно да се разчепква миналото и да се отделят тези факти, които „говорят“ на всички езици. Но, така или иначе, Балканските войни са част от българската история и е необходим свеж и безпристрастен поглед, за да се извлекат правилно данните. Както разсъждава Александър Стоянов в края на книгата, трудно ще отделим емоциите от реалността и логическия изход на конфликтите. „Балканските войни на българската армия“ („Millenium“, 2015) определено си заслужава отделеното време, защото не преекспонира събитията, предоставя факти и разумни доводи, от които може да си направим съответните заключения. 
Римската империя не е израснала за кратко време. За да се превърне в чудовището, което познаваме, е трябвало да се случат стотици кръвопролитни битки и да се сблъскат велики пълководци. Един от големите ѝ противници по онова време е Ханибал Барка. Когато Картаген се кичи с лаврите на регионална сила в Средиземноморието, Рим все още няма блясъка на империя. Георги Марков методично и с вещина разкрива причините двете сили да се вкопчат една в друга за слава и почести. „Ханибал срещу Рим“ („Millenium“, 2015) е колкото изследване на една бурна епоха, толкова и разказ, подплатен от изворите на древните историци. Поредицата „История на войните“ не престава да ме впечатлява със своя специфичен стил на поднасяне на информацията, без да напряга или доскучава. 
В тази книга става въпрос за онази част от Историята, когато Русия извървява първите стъпки до въздигането си в империя. „Великата северна война. Триумфът на Петър I“ („Millenium“, 2015) доста обстойно предава събитията около началото на Просвещението и промяната в политическото и военно дело в Европа. Тук бих споменал 
Поредицата книжки „История на войните“ е наистина добра основа за проучването на фактологията около най-големите битки в човешката история. Макар и с малък обем, те отлично се вписват като стойностни помагала за интересуващите се от история. За лаик по темата като мен, който гледа основно документални филми, архивни ленти и възстановки, посягането към тях ми доставя почти приключенско удоволствие. За разлика от предишните книжки от поредицата, „Втората световна война. Битките за Харков“ („Millenium“, 2015) ми се стори доста по-напоителна, ако говорим за фактология, анализи и схеми. 
В далечното и не толкова далечното минало военните конфликти са прекроявали не само граници и владения, но са създавали и велики личности, за които днес продължават да се пишат книги. Александър Велики и Наполеон са само двама от знаменитите военачалници, които оставят значими следи в различни моменти от Историята. Днес войната има съвсем ново значение и трябва да благодарим на разума, че ни е извел от повтаряне на най-мрачните събития от миналото. Но пък знанието, което придобиваме, изчитайки хиляди и хиляди страници, може да ни помогне да разберем по-добре какъв е бил смисълът от кървавите стълкновения през вековете. 
Войните почти винаги са били граница за нещо значимо в Историята, макар самите бойни действия в действителност да нямат блестящата окраска, с която биват описвани столетия или хилядолетия след като са приключили. От Първата световна война насам единственото определение за военните конфликти е трагедия с глобални последици. Нищо друго. Колкото по-назад обаче отиваме, толкова по-геройски ни се струват те, макар да става въпрос отново за изтребление и смърт. Изключително интересната поредица „История на войните“ дава доста добър поглед върху фактологията, съпътстваща конфликтите, но спестява това геройство (поне до известна степен) и дава по прагматична представа за същността им. 
Ето че стигнах до една от най-любопитните в исторически план войни. Тридесетгодишната война е една от най-кървавите, проведени преди Първата световна – сериозна игра за престиж на владетели и императори през XVII век. Тук Александър Стоянов налага енциклопедична плътност в представянето на събитията, поради тоновете информация от онова време, с която разполага. Битките се случват основно на територията на днешна Германия, но завличат всички големи и някои по-малки като капацитет сили. Самата книжка запазва до голяма степен вече познатата структура на предишните две от поредицата „История на войните“ – 
Когато започнаха да излизат книжките от поредицата „История на войните“, не ми беше трудно да реша дали да ги чета. Трудът, който е вложен в тях, ги прави достатъчно сериозни, за да бъдат четени и от запознати с тази материя. Аз не съм историк, но следя публикациите на доста популярния 
Най-после да се потопя в една по-непринудена книжна атмосфера! Напоследък ми попадат все повече книги с по-сложна постройка на текста и наситени с почти изтерзано дълбокомислие. Не, не отричам добре шлифованите и смислени книги – имам достатъчно поводи да се изумявам от труда на писателите (съвсем видно от предишните ми ревюта). Но ми се иска от време на време да се разсея, да мигрирам, така да се каже, от вихрещите се в главата ми подтекстове и призрачно красиви фрази, които спокойно си се размножават до безкрайност в социалните мрежи. Във „Всеки умира сам“ („Летера“, 2013, с превод на Ана Димова) текстът е освободен от натрапчива литературност, почти напълно деградирал до проста раздумка (доста често), но поднесен по този начин позволява една по-свободна интерпретация на темите за политическата диващина в нацистка Германия, трудно печелената от редовите германци свобода, Съпротивата и натрапчивото присъствие на СС, СА и Гестапо. 
Може да се каже, че Историята се създава почти изцяло от войните и конфликтите. Към ден днешен светът изглежда така, защото е прекроен от последните военни конфликти. Всичката гордост, която постоянно изливат държавите, е свързана именно със спечелените битки на бойното поле. Всяка държава има специална дата, на която празнува независимостта си. Истината е, че всеки се бори за нещо, а понякога въвлича в стремленията си цели народи и региони. Най вече се борят избраните за вождове, президенти, крале или просто поредните смели завоеватели, вдъхновени от известните им предшественици. 
Книжен Петър 