„Гроб съм“ на Явор Цанев

Въображението на живота

  Прочетох седма книга и пети сборник с разкази на Явор Цанев. Винаги съм се възхищавал от широката палитра на неговите теми и вдъхновения, от страховитите видения и обратите на съдбата, през детайлите на характерите, които изследва, до естествените по своята същност събития в живота на обикновените хора, предадени с внимание и приятен изказ. И тук нищо не изглежда случайно. В „Гроб съм“ („Гаяна“, 2020) има достатъчно, за да обуздае често изкривените ни представи за живота и нуждата от постоянно доказване, че не живеем в илюзия. Няма нищо грандиозно в човека, си помислих щом затворих последната страница. Многобройните къси разкази приютяват доста познати сцени, в които всеки би намерил нещо от собствените си спомени. Но какво би се получило, ако няма момент на изненада? Явор е склонен да добавя в ситуациите шепа магически подправки, които да разчупят клишето, преминавайки границите на вероятното и възможното. Това е една от хубавите черти на много от разказите. Самите ние имаме склонността да търсим нещо съдбовно във всеки наш жест и решение. Защо тогава да не получаваме знаци, които да разчитаме по свое усмотрение?

„Силвър и вампирите“ на Явор Цанев

Легендата на селото

 Време беше да прочета детска книга, но не каква да е. Следя Явор Цанев от години и вече имам доста солидно мнение за творческите му вдъхновения. Сред жанровите му сборници с разкази се промъкна една прекрасна история за млади читатели с игривото име „Злостории“, което ме наведе на мисълта, че ще чета „страшен“ детски роман. Подобни книги не са нещо необичайно у нас, но са написани от чужди автори. Явор може много неща в жанра хорър, но неговите истории носят и друго послание, така че една книга за деца няма да е просто експеримент, а нещо напълно естествено в творчески план. Така стигаме до „Силвър и вампирите“ („Гаяна“, 2020) – съвременна приключенска мистерия с дъх на хорър и отглас от легендите. Самото заглавие препраща към много ясна тема, но всъщност нещата са малко по-различни. Герой е една съвсем реална котка, която ще се превърне в ловец и защитник от приказния свят, където сънищата са тревожни и от време на време злото набира сили да върши своите пъклени дела. Ако хлапетата имат достатъчно смелост и приключенски дух, могат да се насладят на тази прекрасна история.

„Стихо с Бирка“ („СРЪБнати съчинения“ – том втори) на Пияният Бард (Димитър Цолов)

Отново в плен на бирената идилия

   Какво иска лирическият герой? Бира, естествено! И го казва по един приповдигащ настроението начин. Откакто се срещнах за пръв път с Пияният Бард, нещата придобиха яснота, каквато само един бираджия може да ти предложи. Откакто прочетох първия том на „СРЪБнати съчинения“, придобих някаква особена деликатност към вдъхновението. Представете си сега маранята на жежкия ден и една маса, на която седи идилично настроен любител на бира и реди рима след рима. „Стихо с Бирка“ („Гаяна“, 2017) дори надгражда предната книжка, поемайки по пътя към по-дълбока синхронизация с пивото. 

„Градът на скелетите“ на Анна Гюрова

Легенди и мистерии

   Много се вълнувам, когато подхващам нови за мен автори на разкази. Дали ще се изненадам приятно, зависи от моята и авторовата фантазия, както се казва. Това е един процес на опознаване, в който има доста егоизъм и мрънкане за определени сюжетни решения и герои. Сборниците обаче са до толкова натъпкани с идеи и настроения, че винаги намирам своето в тях. „Градът на скелетите“ („Гаяна“, 2017) е разделен тематично, което предполага и различни типове истории. Много обичам изненадите, затова се доверих на Анна Гюрова и получих в замяна куп прекрасни разкази и легенди. Ето тук е новото – легендите. 

„Тя е моя“ на Иво Христов

Сърце на отмъщението

   Имах доста време да осмисля първите две книги на младия автор Иво Христов. Щом разбрах, че пише в жанрове, които харесвам, реших да проследя творческите му изяви от самото начало. Друг път не съм го правил и усещането е странно, защото той се намира съвсем в началото на желаната от него кариера. Шансът му е предоставил възможност да публикува първите си произведения на крехка възраст, без да е отработил собствен стил и да е придобил достатъчно усет към чисто техническото изпълнение. „Приятелите умират заедно“ и „Животът не струва пари“ ми показаха до известна степен в каква посока се движи, така че любопитството ми е възбудено. „Тя е моя“ („Гаяна“, 2016) е третата му книга – новела за любов, надежди и грозното лице на страстта. 

„Ангелите нямат криле“ на Валентин Попов – Вотан

Куп мистериозни истории

   Свикнах да очаквам определени неща от Валентин Попов и ги получавам, всеки път с нови изненади. Дали ще е чрез „Пепел от мрак“, „Нощта срещу ноември“ или „Брод през световете“, чувството на удовлетвореност се появява неусетно и ме изпълва изцяло. В „Ангелите нямат криле“ („Гаяна“, 2017) отново има великолепни истории, пропити от ужас, човещина и магия. Сякаш тези три стълба на човешкия разсъдък се вплитат един в друг и изграждат някакъв чудноват свят, в който обстоятелствата може да са по-скоро фантастични, но усещанията са съвсем действителни. 

„Клиника в средата на нощта“ на Димитър Цолов

Митологични същества обитават бъдещето

   Всеки път се чудя дали да прочета някоя книга с вампири и върколаци, докато се намира в ръцете ми, но обикновено успявам да се убедя, че няма какво повече да науча по темата, нито да успея да се позабавлявам поне малко с нея. Откакто нещата се „разводниха“ и страшилищата от класическите произведения станаха „секси“ в модерния си вариант, изпитвам необходимост да държа далеч от себе си и книгите, и темата. Тук-там през годините се появяваха кратки разкази в сборници, които запазваха атмосферата на жанра и дори внасяха нови нюанси, затова все още се ослушвам и търся онова, което ме устройва. 

„Белязани лебеди“ на Елена Павлова

Сборник от мрак и мистерии

   От време на време подхващам някой сборник с хорър разкази и се потапям сред черните краски на живота. Измислени, вдъхновени… Всеки си дава сметка, че светът е шарен и хората не са само цветя, които можеш да помиришеш и да дариш с усмивка, защото така би ти станало приятно. Има неща, които не се приемат лесно и затова е най-сигурно да ги затвориш на тайно място в съзнанието си и да се опиташ да ги забравиш. Каква наглост е обаче някой писател да започне да се рови именно в тези отпадни реалности, за да твори изкуство! Страхът се връща и те обзема постепенно, докато не започнеш да трепериш неудържимо. 

„СРЪБнати съчинения“ – том първи на Пияният Бард (Димитър Цолов)

Поезия на градус

   Когато човек си изгради собствена философия, никой не може да му я отнеме. Това звучи като подхвърлена фраза от маса в заведение, на която седят шепа приятели и надигат чашка след чашка, независимо от това какво става по света и какви са модните тенденции. Алкохолът си е муза за всичко, а най-вече – за свободната воля. Затова червената точка е задължителна! „СРЪБнати съчинения“ („Гаяна“, 2015) е от онези бисери, които ти се замотават из мозъка и сеят причудливи мисли. Ако мислите, че една синя картина е изкуство, то представете си какви пейзажи може да извае една пиянска глава. 

„Животът не струва пари“ на Иво Христов

Битки в престъпния свят

   Минаха няколко месеца, откакто прочетох „Приятелите умират заедно“ – приятен сборник с жанрови разкази, в които Иво търси пресечната точка между реалността и фантазията, като изпраща послания на читателите си. Мога да кажа, че този първи опит в литературата го е направил по-смел в избора на теми. „Животът не струва пари“ („Гаяна“, 2016) е доста по-различна, а и по-трудна, ако вземем предвид материята. Става въпрос за пари, политика, наркотици и лоши типове. Новелата е 80 страници, а действието тече бързо и на човек не му остава време да наблегне на характерите на героите. 

„Нощно дежурство“ на Нели Цветкова

На докторите грешките са на два метра под земята

   Когато стане въпрос за хорър, гледам редовно да си доставям поредната порция. Макар у нас хорър да се чете по-малко, при мен никога не е стоял въпросът да си зарежа любимия жанр заради тенденциите на книжния пазар. Винаги съм намирал и ще намирам какво да чета, както съм го правил през последните повече от трийсет години. Всъщност не познавам Нели Цветкова достатъчно добре, но пък се запознах с разказите ѝ в „Нощно дежурство“ („Гаяна“, 2015). Малката книжка съдържа 13 кратки разказа, обединени от темата за болницата и страхотиите, които могат да се случат в нея по тъмно. 

„Нощно острие“ на Бранимир Събев

Нова среща със злокобното и фантазията

   То е ясно, че съм ненаситен, когато стане въпрос за жанрови разкази. Докато реката от илюзии тече, все ще съм на първа линия и ще се надигам на пръсти, само и само да зърна през оградата от въображение поредните магически писания. А това все пак е Бранимир Събев, чиито сборници очаквам с вълнение и респект. „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“, „Пустинния скорпион“ и „Априлска жътва“ лесно се намърдаха в съзнанието ми, без много усилия. „Нощно острие“ („Гаяна“, 2017) не пада по-долу и ни потапя в светове, възможни за посещаване само чрез разказите и дивото въображение. 

„Сбъдващия мечти“ на Адриан Лазаровски

За онова, което ни плаши

   Преди доста години се запознах пряко с хорър културата и толкова се вманиачих, че не ми оставаше време за традиционната класика. Тук влизат и приключенските книги, които разказват за сблъсъци с легендарни чудовища, и фантастичните, които пък изследват странните проявления на живота на други планети. Хорър жанрът „пълзи“ и в трилърите, а натуралните драми в живота на някои герои от всякакви други книги са толкова ужасяващи, че влияят до някаква степен на психическата устойчивост на читателите. Така че този жанр се е обрекъл на мимикрия  и съществува на много нива в литературата. 

„Хубави неща, лоши неща“ на Коста Сивов

Фантастични светове от всякакъв калибър

   Отново се захванах със сборник с разкази на български автор, което вече си стана традиция, поради причината, че ставам все по-бдителен за всичко случващо се на книжния фронт. Ако няма подходящи сборници с разкази, търся нещо друго или налитам, както масово се случва, на преводните книжки, от които човек може да получи нещо, но може и да се окаже завлечен с някой лев. Слава на природните ми дадености, бих казал, защото отдавна разбрах, че съм имунизиран от масовите истерии и не грабвам веднага всяка книга с препоръки от известни автори на задната корица. Понякога минават месеци, докато благоволя да се запозная с подобна книга. 

„Последните българи“ на Делиян Маринов

Срещи с последните българи

   Ако има книги, които се помнят не само заради емоцията, която са създали у читателя, а и с буквалното осъзнаване на колко крехък клон седим, то „Последните българи“ („Гаяна“, 2016) наистина излиза на преден план. И ако за мен си беше изненада появата на тази книга в „Колекция Дракус“, за авторите на поредицата едва ли е стоял проблемът дали да я включат в нея. Несравнимо е усещането да ти покажат какво си изгубил, за да достигнеш до илюзорното щастие на дигиталната съвременност. Не, тук няма кой знае какво противопоставяне между миналото и бъдещето, но прозира тъжната действителност из селските райони, които от райски кътчета, се превръщат в бунища на човешката глупост.