Подмолна война в училище „Бюканън“
Може би свикнах да очаквам повече хумор в поредицата „Дневникът на един нинджа“, затова петата книга ми се стори по-сериозна, макар и пълна с традиционните училищни перипетии. Но не съм разочарован, защото Маркъс Емерсън отново е сътворил шеметно приключение. Ако бях хлапе на възрастта на героите, бих изчел всичко с широко отворени очи и на заключена врата, за да не ме прекъсват родителите ми с безкрайните си изисквания. 😁 „Шок и ужас в Деня на талантите“ („Хермес“, 2019, с превод на Коста Сивов) дори ми се стори още по-шеметна и изпълнена с приключения. Ако ме питате за дивите деца, които вършат само щуротии в училище и вредят на себе си, спокойно ще отговоря, че предпочитам вариантът на Емерсън, а не познатите на всички алкохолни и наркотични проблеми. Всъщност тази поредица набира скорост и лично аз съм доволен от интереса към нея. Има още
Появи се и шеста книга от любопитната детска хорър поредица „Мистерии от Замъка на страха“. Макар повече популярност в жанра да имат британските и американските автори, тук имаме цяла плеяда от италианци, приели предизвикателството да се включат със свои произведения. Тайни, необикновени истории, странни хора и невероятни приключения – това е есенцията на поредицата, чрез която всяко хлапе може да усети тръпките на страха, удобно развити от собствената му фантазия. Разбира се, ще спомена отново каква тренировка е това за трупането на смелост и психическата устойчивост. Главните персонажи са все деца, така че аудиторията е ясна. Наблюденията ми показват, че повечето четящи вече са стигнали до Стивън Кинг, макар някои негови книги да не са подходящи за тази крехка възраст. „Тайната на Пепелния остров“ („Фют“, 2019, с превод на Евдокия Златарова) отново съдържа доза мистика и е приятно допълнение, наред с типичните за жанра страхотии в предишните книги. 
Вече натрупах солиден опит с четене съвременни детски книги, пък и ревютата за тях набъбнаха доста. Но едва ли много хора имат повече опит с това от Ненко Генов чрез блога 
Винаги с особено удоволствие чета всеки жанров сборник на Явор Цанев, още от времето, когато беше по-скоро скрит от широката публика. Постепенно осъзнах, че колкото повече негови произведения изчитам, толкова повече ме обсебват претворените му на хартия идеи. Не беше трудно да откривам ценното в тях, макар и обгърнато от мистерии и хорър елементи, нещо трудно възприемчиво от много хора. Явно в света на книгите му за възрастни всичко тече по мед и масло, така че една детска книга би била като диамант сред останалите. Този път дори имаме кратък роман, добре структуриран и увличащ, точно както би го харесало едно хлапе. „Злостории“ („Upper earth books / Горната земя“, 2018) е изключително богат и пълен с изненади. 
Дойде време и за петата книга от страшничката поредица за деца „Мистерии от Замъка на страха“. Четирите предишни успяха да ми оставят доста добро впечатление. Авторите са различни, но целта е само една – тръпката от странните прояви на детското въображение и от време на време нещо истинско, което би могло да потренира неукрепналата психика. Едно време се четяха доста страшни приключенски истории, които все още влизат в списъка за лятно четене на хлапетата. Най-малкото можеш да срещнеш човекоядци, които да те пожелаят за храна. 😀 Сега има кратки романи, написани само за деца, най-популярни от които са тези на Р. Л. Стайн. Настоящата поредица не пада по-долу, но пък е с по-кратки текстове, които могат да се прочетат скоростно от всяко дете. 
Тази малко книга наскоро стана популярна покрай едноименния филм, но така или иначе краткото резюме ми допадна изключително много и реших да я прочета. Интересното в случая е, че тя е началото на поредица книги, започнали да излизат още през далечната 1973 година, в ерата на „Заклинателят“ и възраждането на хорър жанра. Някъде по това време Белеърс започва да пише готически младежки романи и става доста популярен. Не съм чувал преди това някой да е писал съвременни страшни истории, специално предназначени за деца, но може и да бъркам. Любопитството е древна сила, затова си пожелавам книгите на Белеърс да продължат да излизат на български, а не да чакам поредното филмиране. А „Мистерията на къщата с часовника“ („Колибри“, 2018, с превод на Надежда Розова) е повече от любопитна. 
Мисля, че книжките от поредицата „Малкият Българ“ са доста сполучливи дотук. Може би като излязат още 2-3 на същото ниво, авторите ще могат да си гарантират постоянна аудитория и дори нови почитатели. Вече на всички е известно накъде се движат нещата с четящите хлапета, така че на мен ми се струва нормално още няколко подобни поредици от български автори да направят първите си стъпки през следващите няколко години. Освен цялото забавление, което пада покрай книгите, ще има щастливи четящи хлапета. При положение, че и мен успяват да забавляват, успехът е почти сигурен. Торофиев и Богданов са истински тандем за пример, което не е само мое мнение. Така славно и с усмивка преминах през 
Минаха няколко месеца и отново имам пред себе си книга от детската хорър поредица „Goosebumps“. Шестата история с класически страхотии отвежда в Египет, за да запознае тръпнещите хлапаци с гробници на фараони, няколко мумии и традиционното за тези места проклятие. Като малък четях много за подобни приключения и още си спомням вълнението, което ме обземаше. Тук натрупах доста ревюта и сякаш отново се връщам в онези времена. Отдавна сложих юзди на страховете, така че към ден днешен страшните истории за хлапаци просто ми носят удоволствие. Когато се появи „В гробницата на мумията“ („Хермес“, 2018, с превод на Коста Сивов), казах на едно момче: „Виж тази мумия! В ей тази гробница ги има много, а две хлапета като тебе се разхождат в тъмните коридори, за да се срещнат с тях.“ 
Когато стане въпрос за училищни истории и детски книги, всеки ще очаква повече пакости, отколкото прилежно поведение. Така е и с Майлс и Найлс – едни истински хитреци в номерата, които, повече от логично, ми напомниха на легендарните Макс и Мориц, но пренесени в доста по-сложната съвременна действителност. Ако трябва да си пакостлив сега, то ти трябват повече усилия и креативност. В 
Сигурно много хора искат да попаднат на поредица с размаха на „Хари Потър“ и да очакват всяка следваща книга с нетърпение. За да не давам напразни надежди, аз самият не бих сложил „Невърмур“ на същата плоскост. Но пък тя по свой начин ми направи изключително впечатление. Дори съм страшно любопитен как ще се развият събитията във втората книга, която още не е излязла в оригинал към момента. „Изпитанията на Мориган Врана“ („Бард“, 2018, с превод на Иван Иванов) е наистина любопитна с необичайния си сюжет и непресекващите изненади в един причудлив фентъзи свят. Таунсенд е подредила нещата така, че във всеки един момент читателят да тръпне в очакване какво ще се случи на следващата страница. 
Доста се учудих на предишната книга на Турюн Лиан, макар да съм чел подобни, предназначени за малко по-големи деца, на тийнейджърска възраст. Позитивното в случая е, че малките хлапета също се нуждаят от насърчение и 
Все някога трябваше да попадна и на такава детска книга. „Алис Андершен“ („Изида“, 2018, с превод на Росица Цветанова) е от онези книги, които човек би възприел съвсем сериозно, защото историята в нея е драматична – едно дете се бори с вътрешните си страхове. Просто Алис е в плен на необикновено силната си притеснителност и светът в главата ѝ изобщо не прилича на този на повечето хлапета. Веднага се забелязва вниманието, с което Турюн Лиан нанася всички щрихи, за да опише един до болка познат психологически проблем. В действителност осемгодишната Алис се нуждае от помощ, но състоянието ѝ не ѝ позволява да разбере това. 
Дори и без достатъчно хумор една детска книга може да привлече внимание. „Емилия на дървото“ („Фют“, 2018, с превод на Станислава Петрова) не би учудила никой, но понякога трябва да научиш нещо, което ще те следва през останалата част от живота. За добро. Малките герои в книгата се борят за кауза и преминават през множество изпитания, за да спечелят доверието на колкото се може повече хора. Хлапетата трябва да знаят повече за добрите дела и Бернхард Хагеман им поднася нещо като тест за живота, за добрите дела и нуждата понякога да се опълчиш на лесните решения. Щьорте и Емилия имат смелост за всичко това и се борят за своята кауза. 
Много неща се случват, без да имат прилично обяснение, особено в главите на няколко хлапета, които изживяват своето шантаво детство, пълно с приключения и разни невероятни проблеми. С удоволствие и аз бих изживял още едно такова, макар да знам, че това връщане към младостта си има и своите минуси. Е, не бих избягвал момичетата, както прави единайсетгодишния Паул Пастернак, но това са бели кахъри за мен. Но пък бих си мечтал за фантастични сюжети като в „Аз, котаракът Шеви и най-младият дядо на света“ („Фют“, 2018, с превод на Мила Георгиева Петрова). Отново чудесен избор на съвременен детски роман, който чудесно допълва десетките класики, които всеки е чел или поне знае за повечето от тях. 
Който се страхува, не ходи в гората при мечките. Но не става въпрос за Коралайн. Тя има много основателна причина да потърси отговори на въпросите си и си пъха носа навсякъде, дори когато има вероятност да се изплаши. И не се нуждае от убеждаване. Родителите ѝ смятат, че са си свършили работата за няколко години и не ѝ предоставят така необходимото внимание. Направо деликатна ситуация, която влече след себе си тъжни изводи. Затова е време за едно пътуване из мрачните дебри на подсъзнателното, където фантазията и реалността са огледални образи, но с различна окраска. Геймън започва да ровичка из тези мистерии на детството и ни кара да отворим вратата, за да се изправим пред страха. 