Страшната пещера
Сигурно много хлапаци искат да са на мястото на Сам Силвър, не ще и дума. Години наред четеш приключенски романи и в един момент съдбата ти предоставя възможност да участваш в тях. Векът на технологиите със сигурност няма къде да избяга, така че едно пътуване назад във времето, където се шляят пирати и всякакви разбойници, може да е от полза за порастването. Предполагам, че и момичетата ще искат да са на мястото на Чарли, нежната част от пиратския екипаж. Цели седем приключения е доста добра статистика за придобиване на пиратски умения, затова осмото трябва да се получи перфектно. „Картата на съкровището“ („Фют“, 2014, с превод на Ирина Манушева) е точно класически прочит на пиратския живот, без излишни финтифлюшки и фалшиви илюзии. Ако попаднеш на тайнствена карта, просто събираш групата и тръгваш смело напред. Но тази история е по-интригуваща, защото в нея има много непредвидими неща. Има още
Тренираните читатели на Сам Силвър със сигурност ще забележат, че в седмата поредна книжка има повече изненади. Хлапаците със сигурност ще са доволни, защото „Морски вълк“ акостира на остров с коренно население и дива джунгла. Сега определено всички трябва да бъдат по-внимателни, освен ако не искат да приключат с пиратската си кариера. Но тук не индианците са лоши, а десетките наемници, които могат да погледнат с удоволствие единствено страдащи хора и придобито с жестокост имущество. За разлика от нашите пирати, те не следват никакви принципи и често стават причина за погубване на невинни животи. Бърчет и Воглър смело навлизат в този причудлив свят на индиански духове и обикновен живот, съобразен с околната среда. „Приятели в беда“ („Фют“, 2014, с превод на Ирина Манушева) определено има с какво да се похвали. 
С удоволствие констатирам, че поредицата за Сам Силвър все още набира скорост, което означава изненадващи нови предизвикателства и усмихнати хлапета. Всяка книжка е по стотина странички, заедно с илюстрациите, но пък е препълнена със събития, все едно чета пиратски роман на поне двеста години. Ако бях на десет, непременно щях да се почувствам като в кожата на Сам. „Двойна игра“ („Фют“, 2014, с превод на Ирина Манушева) е сладка нова порция хитрости, смелост и битки, точно по вкуса на любителите на приключения. На Бърчет и Воглър наистина им се получава добре, макар поредицата да се състои от цели десет книжки и всички те да се нуждаят от солидна доза разнообразие. Е, дозата е напълно достатъчна и всичко изглежда от прекрасно по-прекрасно. Но едва ли самият Сам е очаквал, че новите му подвизи на „Морски вълк“ ще се отложат за неопределено време. Пиратите също не са никак доволни, защото корабът им е отнет в най-неподходящия момент. 
Не е учудващо, че и самите пирати от 18 век са срещали трудности с поддържането на боен дух, не само хлапаците, които си мечтаят да пиратстват в 21 век. 😁 По онова време, преди триста години, е било трудно да се намери по-голяма свобода от това да изразиш недоволството си от богатите имперските кораби, натъпкани със злато и накити, пътуващи към препълнените хазни на кралските особи. Решението: стани пират! За момче като Сам Силвър това е възможност да изостави скучното ежедневие вкъщи и да последва приключенския си дух. Таен пират, но все пак пират, нали? Предстои едно наистина свежо приключение, в което опасностите са повече, отколкото килограмите на намереното съкровище. „Огънят на дракона“ („Фют“, 2014, с превод на Ирина Манушева) определено минава на по-високо ниво. Тук пиратите просто трябва да оцелеят, за да се надяват на дълга и ползотворна кариера в отнемането на съкровища. 
До тук поредицата за Сам Силвър наистина се развива страхотно и вече не остава свободна страница без приключения и нови предизвикателства. Макар да я чета само за забавление и почивка от другите книги, времето не е изгубено. След „Смъртоносният капан“ („Фют“, 2013, с превод на Ирина Манушева) дори има още шест и се надявам да са също толкова готини. По мое време имаше едни други книги с подобна тематика, които не бяха съвсем детски, затова съм впечатлен, че и тук се употребяват огнестрелни оръжия и се бесят хора. 😅 Но, така е било в пиратските времена. Засега Сам се държи и все още ползва всичките си крайници, не се притеснявайте. А и „Морски вълк“ е в пълен състав. Е, когато момчето отново се телепортира на кораба, има известна промяна. Новият пътник изглежда ще донесе нови богатства на ненаситните пирати, освен ако не е този, за когото се представя. 
Ако можеш да се пренесеш триста години назад във времето, приключението ти е в кърпа вързано. А ако се казваш и Сам Силвър, със сигурност ще те запомнят. За всяка популярна поредица легендарният герой е задължителен, а Сам наистина има капацитета да развълнува хлапаците, докато самите те не го превърнат в свой любимец. Засега това е най-дългата детска поредица, която съм започвал, и мисля да довърша с удоволствие. Героите са колоритни по своему и на всеки един е дадено време да се изяви, така че си имаме чудна банда за епични приключения. А и в „Отвличането“ („Фют“, 2013, с превод на Ирина Манушева) материалът е достатъчно разнообразен за да задоволи всякакви претенции. Бърчет и Воглър си знаят, че само клатушкане насред морето и опоскване на търговски кораби не са достатъчни. Нашата тайфа от пирати си има „Морски вълк“ и достатъчно самочувствие да сее страх в Карибско море, но и воля да се справя с непредвидените трудности. 
Очаквах да ми хареса тази поредица, но не само заради строгата диета от училищни истории в детските книги, които са на почит през последните години, а и защото пиратските приключения никога не омръзват и са пълни с изненади и реални опасности. Когато имаш хлапаци на борда на пиратски кораб, трябва да очакваш геройства и провали. Но за Сам Силвър всичко изглежда като игра на приключения, защото самият той е модерно момче и живее в 21 век. Все пак е редно, когато се върнеш повече от триста години назад във времето, да поогледаш добре и да се включиш в забавата. Първата книжка сякаш беше игра на проба и грешка за героя, но в „Корабът призрак“ („Фют“, 2013, с превод на Ирина Манушева) нещата стават пределно сериозни. Бърчет и Воглър знаят, че вирната глава е временно решение за един кандидат герой, затова му дават шанс да покаже възможностите си на предна линия. 
Дългите почивки си казаха думата – насред сериозните като тематика книги, взех да се замислям за дългите детски поредици. Това не само е отпускащо, но и забавно, така че е време за Сам Силвър и пиратските му приключения. Не, пиратството не значи че момчето е „изпуснато“ и въвлечено в престъпния свят, макар съжителството с крадци да звучи доста издайнически. 😁 Вярвайте ми, хлапаците имат да взимат доста от този свят и хукват да си го получат, независимо от официалните препоръки. Пиратите в случая трябва да са лошите, но не винаги се получава така в детското въображение. Пиратите си имат принципи и цялата им дейност е изтъкана от правила. Е, ако момиче попадне на техния кораб, те ще го качат на дъската* и ще го изпратят по живо по здраво към дъното на океана. 😅 Но не се притеснявайте, защото действието се развива в далечната 1706 година. 
Въпреки по-ранните си издания, тази книга не ми беше известна. Но, както се случва обикновено, излизането на съвсем ново непременно възбужда интереса, особено когато е поднесено в пленителна опаковка. „Принцесата и гоблинът“ („Изток-Запад“, 2020, с превод на Стефан Георгиев) е абсолютна класика в жанра си и нямаше как да я пропусна. Освен това си имаме една сладка осемгодишна принцеса, чийто характер и изказ пленяват моментално, дотам, че дори не бих я свързал с епохата, в която е написана книгата (1872 г.). Преводът определено е осъвременил до известна степен оригинала, но това никак не намалява удоволствието от четенето. А приключения и забавни ситуации не липсват, включително толкова привлекателните за хлапаците борбеност и критични моменти. Абсолютно съм сигурен, че любителите на фентъзи жанра, независимо на каква възраст са, ще оценят подобаващо Джордж Макдоналд и неговото влияние над цяла плеяда по-съвременни писатели. 
Винаги съм готов да чета кратки детски романи за приказни светове, макар напоследък да наблягам на съвременните сюжети с щипка мистерии и приключенски дух. Но тук-там се появяват чудесни младежки книги с фентъзи привкус, които не само не отстъпват по нищо, но и предлагат цяла една нова вселена за обхождане, макар да са с малък обем. Тук е мястото да изкажа възхищението си от Александър Драганов за предложеното чудно пътуване из дебрите на детските мечти и нагласи към живота и приключенията. Ако ме питате дали съм срещал такива деца герои, ще ви отговоря, че доста хлапаци биха попили от вълшебството на тази книга и, току виж, придобили тази приключенска закалка. Едно време момчетата се правехме на космически капитани, каубои и шерифи, което ни правеше владетели на чудни светове. Е, „Тримата вълшебници и Златното руно“ („Upper earth books / Горната земя“, 2019) е точно такава въздигаща книга. 
Заслужаваше си чакането, както се казва. Всъщност едва ли готин човек като Ненко Генов ще реши, че забавните записки на петокласника заслужават само една книга. Но пък се казва също, че само търпеливите читатели ще получат нова и прецизно изпълнена щура история, разказана с много естествен хумор. Освен това и полезна, бих добавил аз. Сухарите отново не са поканени, да знаете! 🤓 Съвсем сигурно е, че във всяко детство се наблюдават неразбории, но когато е изживяно на пълни обороти и със съответните поуки, няма как резултатът да не е положителен. Това включва и послъгване на родителите, които имат в главите си съвсем други идеи за бъдещето на хлапаците. 😉 Като теглим чертата, едва ли някой ще тръгне да оборва истината, че едно дете трябва да изживее щастливо детство, с всичките несигурности и перипетии, изпречили се насреща. Затова и идеята на „Уницеф“, отлично представена в настоящата книга, ще продължава да буди умовете и да сбъдва детски мечти. 
След толкова приключения и изненадващи обрати, Джерард, Саймън и Мелъри ще трябва да съберат последни сили за финален щурм. Авторите са сътворили епичен финал, в който събитията изобщо не се развиват в полза на нашите герои и смелостта трябва да излезе наяве. Деветгодишните близнаци са колоритни по своему и като бъдещи мъже се налага да направят няколко смели хода. За каката Мелъри остава да бъде добър партньор в извоюването на победата над злото, след като беше на косъм да стане трофей на митологични същества. Училището… Е, първо трябва да се спаси водачеството на хората в хранителната верига и после да се правят равносметки кой е бил ученолюбив и послушен. 😉 Някъде из Старата кариера се готви нашествие на гоблини с вещото ръководство на Негово Страшно Величество Мулгарат. „Яростта на Мулгарат“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) ще разпредели медалите, като загубилите има вероятност да преминат през нечий хранопровод. 
Типично за семейство Грейс е, че проблемите им идват сякаш от нищото. В това поне е сигурна майката на тримата хубостници, без да предполага, че са се забъркали в невероятна история, включваща всякакви митологични животинки и… естествена страст към приключенията. Хлапаци, какво да ги правиш… 😄 Ако питате мен, тези проблеми изникват, когато се шмугват в шубраците и се ровят там, където не им е работата. Е, освен ако разни гоблини и джуджета не са решили да властват над света чрез прословутата „Книга за духовете“. Обаче колкото и да твърдят, че са ги „преметнали“ още преди време и книгата вече не е у тях, на разните там същества хич не им пука. 😅 За капак на всичко Мелъри се оказва поредната жертва. В „Желязното дърво“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) със сигурност трябва да бъде организирано търсене, иначе мама страшно ще се ядоса. И изплаши. 😱 С няколко думи, трябва отново да се влиза в шубраци. 
Съвсем нормално е хлапаци да се забъркат в неприятности, а когато неприятностите са свързани с митологични същества, нещата със сигурност излизат от контрол. Тони ДиТерлизи и Холи Блек пращат приключенците на ново пътуване из горите, за да разрешат следващите загадки. Ако питате мен, това си е едно огромно приключение в пет книжки и нетърпението ми да стигна до края започва да си проличава. 😋 А пък и толкова тайнствената леля Лусинда най-после разкрива своите карти. Артър – също. Така е – в детските книги всичко става експедитивно и местата на призрачното влакче винаги са запълнени. 🤗 Грижата на малките мис и мистър читатели е само да развихрят своето въображение и да повярват в себе си. Когато пораснат, нещата са по-прагматични, но… нека бъдем оптимисти. И, да, „Тайната на Лусинда“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) има с какво да изненадва. Като осъзнаеш реалността на странното, не ти остава нищо друго, освен да продължиш с тихите стъпки, за да не събудиш някое чудовище. 
Намери се свободно време и книги за отмора. Покрай всичко сложно и префинено, делата на Джерард и компания ми се струват перфектно средство за привеждане в нормален режим. 😄 А и „Хрониките“ са написани страшно увлекателно, без разтъкаване и изпадане на героите в меланхолично състояние. Може би самият Джерард ме притеснява с рисковото си поведение и идеите да изживее всичко „както си трябва“, но пък и брат му Саймън дава признаци за нездраво поведение с колекционирането на знайни и незнайни животни. Предвид че каката Мелъри трябва да отговаря пред майката за всичко случващо се с по-малките хлапета, нейните притеснения би трябвало да са пословични. В действителност… 😅 Но, както и да е – децата вече са се забъркали в кошмар с митологични размери и не им остава друго, освен да стигнат до самия край на приключението си. „Виждащият камък“ („Фют“, 2004, с превод на Екатерина Латева) пренася действието извън новия дом, където се щурат всякакви чудновати създания. Гоблините и троловете са едно на ръка. 