Зловещата възстановка
От време на време си харесвам по една детска поредица и намирам чудесни примери за забавление на хлапетата. Не мога да ги изживявам като дете, но затова пък ги оценявам с разбирането на възрастен. Преди няколко месеца започнах поредицата „Мистерии от Замъка на страха“ с намерението да открия бисери, които да препоръчвам чистосърдечно, и нещата вървяха добре, поне до книжка номер три. След чудесните „Загадъчната ръка“ и „Една опасна игра“, дойде „Въртележката на куклите“, която свали нивото, ако говорим за детски хорър. „Нощта на отмъщението“ („Фют“, 2018, с превод на Евдокия Златарова) обаче е от съвсем друг калибър. Има още
Advertisements
„Мистерии от Замъка на страха“ се оказа доста приятна поредица за деца. Предните две книжки бяха на висота и биха привлекли вниманието на хлапетата. Леко, мистериозно, малко страшничко, добре дозирано и кратко – каквото е необходимо, за да навлезеш в света на необяснимите неща, без да изпиташ притеснение. Дори е полезно, ако питате мен. След 
Измина почти година от прочита на поредната книжка от хитовата детска хорър поредица на Р. Л. Стайн. Не всички успяха да ме задоволят напълно, но и аз не се вмествам изцяло в читателската аудитория от хлапета. 🙂 Все пак имам поглед към жанра и с удоволствие прибавям от време на време по някое ново впечатление. Който не познава творчеството на Стайн, едва ли е наясно колко интересни и провокиращи въображението са неговите малки книжки. Когато ми падне, винаги препоръчвам по-страшнички книги, за да свикват младите със собствената си фантазия и да я развиват по удачен начин. Жива тренировка, както се казва. Пък и всяка книга носи по нещо ново и обогатява. 
Ако споменем за призраци, сигурно повечето читатели ще си представят нещо страшно. Но при Пиердоменико Бакаларио нещата стоят малко по-различно. Всъщност призраците могат и да плашат, но тук това се случва, защото са наети да го правят. Във времена, когато бизнесът с умрели се котира доста добре, конкуренцията наистина е жестока, особено за агенция „Призраци – Мьогалей“ и наследникът ѝ, който още ходи на училище. Вече придобих представа за какво иде реч от 
Ако питате мен, едно дете лесно ще си намери забавни книги за четене сред хилядите, с които са пълни книжарниците. Стига да е научило колко е полезно да се чете. Важно е да се развие фантазията и креативността, затова детските книги събират в себе си от всичко в достатъчно количество. Дори страхът трябва да подлежи на контрол в един момент, на каквото учат страшните истории в един доста пренебрегван от родителите жанр. За да вървиш напред, ти трябват уверени стъпки и знания, които се трупат основно от четене и наблюдение. „Хотелът на ужасите“ („Фют“, 2018, с превод на Нели Николова Раданова) е чудесен пример за забавна история, в която да вмъкнеш и приятното, наред с полезното от „задължаващите“ книги. 
Знайно е, че в българската детска литература съществува известен вакуум, ако говорим за луди приключения, наситени с екшън сцени, намеса в световните порядки – точно както си представят хлапетата едно диво детство. Да, вече си имаме туристически гид за приключенци! 🙂 Героите на тази книга не са толкова малки, за да се притесняваме от смелите решения, които взимат. Но пък така се създава една по-разчупена атмосфера, не без помощта и на Калоян Захариев. Диви и щастливи им кажи и ги последвай на поредното приключение. „Съкровище, пищови и южни морета“ („Upper earth books / Горната земя“, 2017) е дотолкова луда и хлапашки настроена, че те кара да хванеш самолета и да се бухнеш на най-причудливото място, което може да съществува. 🙂 
След прочитането на 
Вече имам представа от стила на Емерсън и не се колебая дали да продължавам с тази веселяшка училищна история. В съвременната детска литература обикновено се срещат два основни елемента, които биха заинтригували хлапетата. Приключението и хуморът вървят ръка за ръка и са основната причина децата да посягат към книгите. Ако пък сюжетът се завърта около някое училище, вниманието няма как да не бъде привлечено. Поредицата 
Докато още бях в плен на 
Колкото повече страшни истории, толкова по-добре! 🙂 Точно такива мисли се пръкваха в невинното ми съзнание, когато бях просто едно хлапе. Повече от трийсет години по-късно нещата не са се променили особено, само дето започнах да гледам на подобни книги с особено очарование. Те се появяват достатъчно рядко на нашия книжен пазар и с това изпъкват сред купищата детски „залъгалки“, които родителите предпочитат да предлагат на децата си. Нищо против адаптираните приказки и историите тип „щастливо детство“, но ако не се запознаеш със страха, няма как да пораснеш истински. Нищо чудно да видите десетгодишни хлапета да гледат с респект „То“ на рафта в книжарницата. 
Каква е причината да прочета първата книга за Хари Потър? Преди доста години станах свидетел на излизането ѝ, след което се заредиха и следващите книги, веднага приемани с все по-голяма еуфория. Изданията тръгваха към читателите в полунощ на предварително обявена дата и създаваха небивал ентусиазъм. Магия? Магията при мен дойде съвсем естествено преди няколко дни, но не чрез усилено убеждаване, а с усмивка. Стана въпрос за Хари и аз си припомних откъслеци от филмите по книгите. Знаех нещо, но, разбира се, в книгите нещата се случват по-естествено и коментарът ми би бил различен. Убеди ме искрената усмивка на почитател на поредицата. 
Напоследък наситих свободното си време с детско-юношески книги. Да ви кажа, никак не ми беше зле. „Учебен кораб ‘Тобърмори’“ („Ергон“, 2017, с превод на Мирела Стефанова) също спада към тази категория. Ако ще чета детски книги, гледам да съдържат смислена история и да са забавни/увлекателни. Онова, което привлича хлапетата към четенето, е приключението, отговорите на някои интересуващи ги въпроси и забавните моменти, така че да си прекарат чудесно извън училище. Е, модерните напоследък книги буквално превръщат училището в арена на своеволията, но това е друга тема, с която няма да ви занимавам сега. 
Реших да прочета забавен детски роман, но се оказа същинска приказка, както посочва заглавието на книжката. Има си всичко: поука, приключение, вълшебство и… деца, които правят каквото си поискат. Колко родители могат да се уплашат от последното, се знае предварително, но пък историята далеч не иска да повдигне самочувствието на хлапетата. „Приказка за синьото кълбо“ („Ергон“, 2017, с превод на Айгир Сверисон) е сладка като захарен памук, затова поотрасналите деца ще се чувстват малко не на място сред страниците. Смисълът да се прочете и от тях обаче го има. 
И Дядо Коледа си има проблеми, особено в графство Коравчакъл, и по-точно – в Блекбъри, едно не толкова интересно и известно за съседите им място, но напълно необикновено за читателите. Казано с няколко думи: ако Тери Пратчет замисли нещо, то придобива магически свойства и тръгва из света да забавлява хората. В доброто дело е намесена и Лин Пратчет, която помага всичко да придобие напълно завършен вид. Тази красива книга е предназначена за деца, но едва ли някой любител на сър Тери би я пропуснал. Аз обичам шантави истории, така че Коледа или не, ще се повеселя на гърба на почти реалния старец. „Фалшивата брада на Дядо Коледа“ („Прозорец“, 2017, с превод на Светлана Комогорова – Комата) всъщност е сборник с кратки разкази, поели от коледния дух, но с вълшебното свойство да приличат на други, не толкова коледни истории. 
За Мортен Санден бях чувал все хубави неща и реших да прочета негова книга. Отначало си представях забавна детска книжка за тайнствена къща, в която се случват мистериозни неща, а няколко хлапета изживяват първите си страхове, пробудени от непознати явления. Като че има доста от това, но, като в криво огледало, събитията се пречупват през погледа на един много интересен персонаж, за когото времето на този свят почти е приключило. „Къщата без огледала“ („Ергон“, 2017, с превод на Диана Райкова) не е познатата призрачна история, макар да има такава атмосфера. 