Полет сред ветровете
Продължавам да чета и препрочитам по-ранните произведения на Мартин и се убеждавам все повече, че има смисъл да си ги припомняме в нови издания. Освен качествена фантастика, сред страниците има достатъчно истории от типа „замисли се“, макар да са писани за забавление на читателите с въображение. Но в „Планетата на ветровете“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов) има достатъчно и от Лайза Татъл, за да се превърне в една приказна история за мечтите, които могат да се сбъднат, стига да го искаш достатъчно силно. Звучи като съвет към хлапе, като някакво наивно правило за живота, от което се объркваш все повече и повече, защото всичко наоколо показва, че ти трябва повече късмет, а не само огромно желание. Така или иначе книгата се чете леко, без да се „втурва“ към някакви сериозни изводи за човешкото и неговите безкрайни лутания чрез придобитото знание. Има още
Преди години Мартин се появи на българския пазар с няколко фантастични произведения, а след това настана „апокалипсисът“ с „Песен за огън и лед“, който почти „затри“ за читателите всичко, издадено от него преди това. Но Мартин е написал чудесни книги и беше редно да ги видим и тях, в последно време в нови издания и корици, така странно напомнящи епичната му фентъзи поредица (няма как иначе). Но пък фантастиката ми лежи повече на душата, така че започнах пътуването из тази необикновена Мартинова вселена без да му мисля. „Приключенията на Тъф“ („Бард“, 2018, с превод на Росен Рашков) дори я четох два пъти, вторият вече в новото издание, и съм доволен от своето решение. Мисля, че я оцених подобаващо едва сега, макар да си я спомням с добри чувства и тогава. Всъщност се оказа, че я харесвам доста повече от 
Стане ли въпрос за далечни планети в някоя книга, веднага ми светва една лампичка и се впускам в предложеното пътешествие. Джордж Р. Р. Мартин не ме привлича много с фентъзи световете си, но фантастичните му произведения от седемдесетте няма как да пропусна. Ранният Мартин е плодовит на идеи и необикновени истории, така че въпросът дали да подхвана нещо, ми се струва безсмислен. Типично за хлапе, израснало през осемдесетте, фантастиката за мен е един вид добавена реалност, заедно със страшните прогнози за бъдещето на човечеството, от които почти припадам от удоволствие. „Нощен летец“ („Бард“, 2018, с превод на Юлиян Стойнов и Милко Стоименов) носи именно такава сладост, затова приех този сборник присърце и останах изключително доволен. Освен това се радвам на новите издания, нищо че част от историите в тях вече съм прочел преди години. 
Докато доста почитатели си чакат шестата книга от „Песен за огън и лед“, преводите на Джордж Р. Р. Мартин започнаха да растат прогресивно. Оказва се, че човекът може да се похвали със солидно творчество още преди да напише първата книга от най-харесваната си поредица. Набързо се появиха няколко от по-старите му произведения, едно от които е и „В дома на червея“ („Сиела“, 2017, с превод на Богдан Русев). Докато се чудя още дали да подхващам солидните томове на огнено-ледената епопея, изчетох това-онова и не съжалявам, ама никак. Харесвам фантастични светове, особено тези, които едва връзват двата края някъде в космическото пространство. 
Отскоро започнаха да излизат доста солидни сборници с разкази и новели, съставителите на които са доста известни автори и популяризатори в различни жанрове. За мен това е прекрасна възможност да открия нови автори или да се убедя, че някой пренебрегван заслужава нов шанс. Това, което е традиция на западния пазар, е на път да се превърне в такава и на нашия, макар и трудно. Налага се първо да е пробва с по-именити съставители на сборници, със също толкова именити автори в тях. 
Лично аз не съм чак толкова голям фен на Джордж Р. Р. Мартин, но с удоволствие бих прочел преведените му на български книги. Вече доста години неговата поредица „Песен за огън и лед“ шества триумфално на пазара ни и няма признаци интереса към нея да угасне, още повече че се обещават шеста и седма книга. Има и сериал, тъй че нещата отиват към един вид обожествяване на Мартин. Но Мартин не е само „Песен за огън и лед“, и това се вижда във вече няколкото книги, които си проправиха път покрай фентъзи поредицата. „Смъртта на светлината“ („Бард“, 2015, с превод на Валерий Русинов) е от периода на Мартин, когато е писал повечко фантастика и доказва съвсем недвусмислено, че е майстор и в този жанр. Годината на издаване е 1977-а, но и това не е пречка тази книга да получи голямо внимание и сега. Просто четенето ѝ си заслужава.
Марс съвсем не е била планетата, която знаем сега – пуста и безжизнена, без и най-малката следа от живот (за момента е така). Към днешна дата десетки безпилотни апарати са изследвали Червената планета, ровейки из пясъците, без да успеят да намерят дори една бактерия, пък макар и фосилизирана. Все по-усъвършенствани мобилни лаборатории облъчват с лазери взетите проби и връщат назад лентата на историята, за да разберем дали изобщо на Марс е имало живот. Сега знаем, че поне течна вода е имало.
Книжен Петър 