„Попитайте Сара Грос“ на Жоао Пинто Коелю

Град на слава и падение

 Някои биха се опитали да забравят, други никога не биха изличили подобен спомен. Но истината е, че онази част от Историята ще продължава да напомня за себе си, независимо от всичко. Ако питате мен, светът още се лекува, а раните от време на време „сълзят“ недискретно, напомняйки за психическите проблеми на човечеството. Когато излиза мемоар или художествена творба за Холокоста, реалността се изкривява до неразбираем символ, чието значение не се поддава на разумно обяснение. На този фон всяка подобна история е като отрицание на човешкото бъдеще. „Попитайте Сара Грос“ („Lemur“, 2022, превод на Димитър Атанасов) не пренебрегва нито един символ, не бяга от страховитите описания, нито спестява чувствата, които изразяват тъгата на спомена. Но все пак тази книга споделя повече. Когато един от героите задава въпроса: „Какво, по дяволите, е Аушвиц?“, нещо съществено за живота започва да се променя. Миналото се заличава, сякаш подменено от трагичен поет, бъдещето престава да носи упование на местните и наоколо плъзва мирис на смърт. Години след това един човек ще разкаже история, ще намери нужната сила и ще се опита да се помири със себе си.

„Дъщерята на комуниста“ на Ароа Морено Дуран

Стената в сърцето

 Много на брой събития остават в миналото като паметници на промяната. Личностите се сменят, докато времето отпечатва драма след драма в историята на човечеството. Всъщност това са просто думи за едни поколения и част от спомените на други. Усещането на свидетелите е различно. Докато поредната дамга се вкоренява дълбоко в мислите на хората, други събития напомнят за себе си през текстовете на художествени, мемоарни и документални книги. „Дъщерята на комуниста“ („Киви“, 2021, с превод на Свидна Михайлова) прилича на мемоар, защото в художествен аспект по-скоро маркира събития и сцени и не успява да обогати достатъчно разказаната история. В началото бях готов да стана свидетел на повече драма и мрачни сцени, но самата книга представя нещата по друг начин. Това е разказ за стените, които разделят идеологии, принципи и хора. Причината е исторически факт: след края на Втората световна война Германия е разделена между победителите, а няколко години по-късно са създадени ФРГ и ГДР. Приела Съветската идеология, ГДР остава изолирана от западните демокрации. Скоро е издигната и Берлинската стена. Ароа Морено Дуран дава думата на една жена, за да разкаже спомените си за несигурното бъдеще в новата действителност.

„Аномалията“ на Ерве Льо Телие

Случаят, който провокира света

   Не всеки човек би бил доволен, ако нещо в ежедневието му се промени фундаментално, макар достатъчно приключенци искат точно това – една безкрайна кавалкада от изненади, за да има смисъл самият живот. Със сигурност не разбираме всичко, но поне се опитваме по някакъв начин да наложим непознатото върху здрава основа от лични принципи и отношения, към нещо предполагаемо естествено и обяснимо. Именно затова нещата изглеждат пределно прости. Аз харесвам книги с подобни идеи, в които ориентацията и дезориентацията си партнират доста естествено, в разрез с обичайното и наложените правила. „Аномалията“ („Колибри“, 2021, с превод на Росица Ташева) в действителност е фантастика, но по време на четенето човек едва ли би пропуснал препратките към собствените ни слабости и ограничения. Дали изобщо е възможно човечеството да надскочи себе си и за премине на следващото ниво? Спомням си, че на по-млади години жадно поглъщах всякакви фантастични сюжети и излизах от киното с друга перспектива за света. Оглеждах се изумено и откривах в хората единствено ограничена сетивност, банални реакции и безсмислени спорове. Научих се да гледам нещата от различни ъгли, да търся повече възможности за решения и да не робувам изцяло на класическите принципи, които предопределят всяка реакция. „Трябва да мислиш“ – казвах си. Нещо като да не обидиш моментално шофьора, който е минал на висока скорост през локва и те е опръскал с кална вода.

„Гроб съм“ на Явор Цанев

Въображението на живота

  Прочетох седма книга и пети сборник с разкази на Явор Цанев. Винаги съм се възхищавал от широката палитра на неговите теми и вдъхновения, от страховитите видения и обратите на съдбата, през детайлите на характерите, които изследва, до естествените по своята същност събития в живота на обикновените хора, предадени с внимание и приятен изказ. И тук нищо не изглежда случайно. В „Гроб съм“ („Гаяна“, 2020) има достатъчно, за да обуздае често изкривените ни представи за живота и нуждата от постоянно доказване, че не живеем в илюзия. Няма нищо грандиозно в човека, си помислих щом затворих последната страница. Многобройните къси разкази приютяват доста познати сцени, в които всеки би намерил нещо от собствените си спомени. Но какво би се получило, ако няма момент на изненада? Явор е склонен да добавя в ситуациите шепа магически подправки, които да разчупят клишето, преминавайки границите на вероятното и възможното. Това е една от хубавите черти на много от разказите. Самите ние имаме склонността да търсим нещо съдбовно във всеки наш жест и решение. Защо тогава да не получаваме знаци, които да разчитаме по свое усмотрение?

„Момиче на война“ на Сара Нович

Войната и детството

   Война, кръв, смърт. Сякаш това е достатъчно, за да се опише най-страшното бедствие в човешката история. Четем за тези отпреди векове и си представяме героични походи, знаменити пълководци със знаменити победи. Но в нашия свят, този по-близо до нас, не изглежда така. Всяка война в нашата съвременност е провал за човечеството. Трийсетина години дали са достатъчни, за да приберем архивите и да спуснем завесите? Тази война се случи, когато бях ученик и аз я проследих от едно портативно радио, скрито под чина и със забодена слушалка в ухото. Вечерта се прибирах да гледам кадрите и последните новини. След месеци зловещата истина започна да излиза наяве. В „Момиче на война“ („Lemur“, 2021, с превод на Василена Мирчева) това е описано с потресаващ реализъм, макар и като спомен на герой, върнал времето до собственото си детство. Някои сцени са болезнени, други притъпяват нанесените по-рано щети, но разказът повлича в бездна и остава да звучи там като ехо от друг свят, който отдавна е приключил с всичко човешко. Сара Нович има голямо основание да разкаже подобна история, защото я усеща като част от нея.

„Ключът на Сара“ на Татяна дьо Роне

Миналото, което промени всичко

 Макар темата да изглежда една и съща, това са различни сюжети, различни истории, различен подход на поднасяне. Книгата на Татяна дьо Роне е доста по-известна от други истории от времето на Втората световна война и трагичните събития, довели до смъртта на много евреи, но не бих я определил като най-добре написаната. Все пак вълнението ми беше голямо. Историята проследява залавянето на хиляди евреи във Франция от френската полиция и тяхното затваряне в съществуващия тогава стадион Вел’ д’Ив, докато се подготвя екстрадирането им в някой от Лагерите на Смъртта. В този печален ден през 1942 година Малката Сара разказва за една своя лична драма, превърнала живота ѝ в кошмар. „Ключът на Сара“ („Обсидиан“, 2020, с превод на Силвия Падалска) напомня за пореден път какви са последствията от човешката ненавист и неразумно взетите решения. Този път няма трагични гледки от самите лагери, но пък други сцени и ситуации наистина покрусяват. Някои неща не могат да се приемат просто като споделена информация. Татяна дьо Роне е оставила своя отпечатък, за да покаже още една страна от безумието, наречено геноцид.

„Краят на октомври“ на Лорънс Райт

Изпитание пред човечеството

   Малко особено се чувствам, когато чета медицински трилър за пандемия по време на пандемия. Самата книга никак не напомня на настоящата действителност, но достатъчно добре резюмира възможните сценарии и прави ретроспекция на потушаването на отминали и почти забравени болести, свързани с вирусна и бактериална инфекция. Естествено, това е роман и води читателя в чисто литературни хипотези, дори крайности като прословутия свършек на света, когато започва да се разпада самата социална структура и предвидимото престава да играе своята роля. „Краят на октомври“ („Enthusiast“, 2020, с превод на Христо Димитров) обаче не е само вихрен екшън, мъртви тела и предупреждение за грешките, които можем да сътворим. Тук са намесени политика, религия, икономика и чисто човешкия фактор като основа на трагедията. Романът е и семейна драма, така че има какво да се случва на тези 480 страници. Не бих пропуснал и старанието на автора да събере достатъчно информация от медицински светила за целите на произведението си. Това е особено важно, ако искаш да напишеш нещо достатъчно въздействащо сред доста прочути класики със сюжет за пандемия.

„По релсите“ на Невена Митрополитска

Времето и границите

 Не мога да си кривя душата – изживявам всяка книга на Невена Митрополитска и винаги оставам умиротворен, но без тази пасивност на предопределеното чувство. Текстовете на Невена са живи и въздействащи сякаш притежават духа на времето, за което се отнасят. Няма описан характер, който да не е ценен за разказаната история, нито сцена, която да не притежава нужната сила. Това беше загатнато още с „Анна и планината“ и премина като емоционална буря в „Дарът“, за да срещне спонтанната искреност в настоящата книга. „По релсите“ („Жанет-45“, 2021) предава послание, но и претегля всички отсенки на времето и мястото. Романът разглежда трагичната окраска на две епохи, но те не изглеждат далечни и несъпоставими, а дълбоко свързани и част от жертвоприношенията, наситили човешката история. В случая жертва е човешкото, което трябва да надделее в трудните моменти и въпреки обстоятелствата. Не ми беше трудно да възприема това минало, напомнящо за пореден път насилието над еврейските общности в различните държави, а загубата на градените с хилядолетия ценности.

„Нас, които ни няма“ на Антония Апостолова

Любов, която ни топли и озадачава

 Всеки спомен е като мелодия и звучи сантиментално, меланхолично или възраждащо, прелита като сянка над подменения свят и се материализира в тези, които имат способността да усетят. Този роман е като едва доловим дъх от нещо отминало, някаква чудна вкусова нотка, оставила своите трайни молекули да пренесат личните мисли, чувства и емоции. Мястото няма значение, макар това да е роман и за Бургас. „Нас, които ни няма“ („Жанет-45“, 2021) е едновременно книга за трансформацията на времето и личния прочит, скрит зад деликатната душевност на разказвача. 90-те са онези години, с които израснаха търсачите на щастие, но го има и невидимото бедствие, вътрешен смут с неясни пропорции, който никой няма да си позволи да забрави. Любовта и смелостта растяха заедно с мечтите, младостта се превърна в сила и безценен дар за правене на чудеса. Това е и моето време, с всичките си неизменни промени и дръзновения. Как да го опишеш, за да бъде възприет и почувстван? Антония Апостолова има дръзновението да го представи лично, с онези мисли за любов, нежност и разочарование, които се крият в сърцата на подрастващите.

„Франция – Изход“ на Велко Караиванов

Свободата, която виждаме

 Може би нямаше да прочета тази книга, защото избирам от стотици, които ден след ден постъпват в книжарницата. Но в този ден видях друг да я прелиства и последвах примера. Корицата ми въздейства като съновидение, заглавието ми говореше за някаква драматична ситуация, от която няма лесно измъкване. Двете думи са раздалечени, сякаш изобразяват две крайности. Някаква интуиция ми говореше, че тук се срещат илюзията и мечтата, едновременно единни и разделени. „Франция – Изход“ („СОНМ“, 2021) е с познат сюжет, но претворен през призмата на идеологиите и превратностите на съдбата, притиснали в своята хватка цяла епоха на разделение и отчуждение. Езикът се оказа брилянтен, богат и многоизмерен, наситен с образи, които се наслагват един върху друг като есенни листа, но оставят място и за стъпките на героите. Бавното четене не само ми достави удоволствие, но и ме предпази от пренасищане. Не съм си представял нещата от този ъгъл и ми беше безкрайно интересно да надникна в драмите на това семейство.

„Краят на Земята“ на Мария Роса Лохо

Съдбата да откриеш себе си

 Особено вълнение изпитвам, когато чета за времената отпреди векове, за чудновати в моя поглед места и различни народи, забулени в сенките на миналото. Ако е нещо непознато, далечно и екзотично, почти спирам да мисля за каквото и да е друго. Така се случи с тази по-скоро мрачна и пленителна история, носеща депресиращото име „Краят на Земята“ („ЖАР – Жанет Аргирова“, 2019, с превод на Майа Илиева). Всъщност началото е за Лондон от 1874 година, но това престава да е от значение, когато камерата рязко сменя гледната точка и се озоваваме сред индианските територии в размирната Аржентина, още десетилетия назад, почти сънувайки едно далечно, пусто място, символ на… нищото. За да усетя тази магическа трансформация, ми трябваше пренастройка, някакво важно събитие и търпеливо очакване самите герои да повярват, че целият им живот се е преобърнал, без възможност да избягат на сигурно място. Книгата на Мария Роса Лохо се оказа истинско приключение, което преминава през невинните младежки вълнения и стига до мрачните и диви полета, където оцеляването винаги е под въпрос. Това е история за бъдеще, което зависи от тайните на миналото, прикрити зад човешкото самолюбие и ограниченост.

„Закърнели сетива“ на Дого Танкарт

Провокациите на живота

   Ако търся за четене български автори, се насочвам към смислени и провокативни сценарии, които създават специфична атмосфера. За щастие вече има достатъчно избор и не ми се налага да правя отстъпки пред себе си, за да запълня празнините. А изненади определено има. „Закърнели сетива“ („Lemur“, 2020) не е само провокативна, макар да изважда на показ проблеми, които се крият зад призрачните завеси на човешкото лицемерие и дори прекаленото самочувствие. Този сборник със седем разказа би бил истински приятна изненада за любителите на психологическите тестове и драмите на живота. Всъщност тук няма нито един необичаен сюжет. Изпитвам истински респект към автори, които умеят да намират „бъгове в системата“ и да разчепкват наглед банални ситуации. Изборът на персонажи също добавя много към качеството на разказите. Търсенето на драматизъм не е необичайно за мен, предвид книгите, които харесвам. И затова съм склонен да разнищвам всякакви проблеми от живия живот.

„Докато музиката свиреше“ на Натаниъл Ланде

Изкуството на живота, изкуството на смъртта

   Историята помни героите, но и лицата на демоните, които погубват всяка мечта. Едва ли може да се изчерпи темата за ужасите на войната такава, каквато е в действителност. Всеки исторически или литературен текст прикача пласт към трагедията, като дава на поредните поколения все нови и нови теми за размисъл. Защото е важно да познаваме добре тази тъмна част от човешката суета. След толкова много прочетени книги за войната, „Докато музиката свиреше“ („Кръг“, 2021, с превод на Майре Буюклиева) ми донесе нови предизвикателства. Темата може да е за войната, но самата книга е за изкуството, което не познава разделение и бариери. През цялото време звучи мелодия, която придава значение на всичко: творбите на композитора, безупречното изпълнение на оркестъра, неугасимата страст на диригента. Смъртта покосява талантите, но накрая остава магическите творби – спомен за някакво почти неизразимо чувство, което надживява пролятата кръв и миризмата на смърт. Натаниъл Ланде е написал роман-муза, претворил по особен начин нацистката окупация и страданията на жертвите, без да отнема от реалността на трагедията.

„Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов

Времето, което не беше сън

   Казват, че книги като тази разказват все една и съща история – за време, което потъва в мъглата на отрицанието или сантименталните спомени. В един момент всичко това сякаш втръсва и идва период да се пренастроим, да помислим за днешните проблеми, които май сами сме създали, без намесата на голямото чудовище, излязло от нездравите мисли на някой диктатор. Аз си спомням, че бях щастливо дете, без досег до тази натрапчива реалност, която някои са носили като дамга на челата си. Има неща, които никой не може да отмени просто така и те ще продължат да живеят в поколенията. За да напишеш такъв роман, ти трябват не само спомените и фактите, а и разбирането, онова усещане, което не само осъжда, но и държи на перспективата, дълбочината на проблема. „Когато капят кестените“ („Сиела“, 2018) не е изградена само от мрачните символи на онова време, а поглежда към избора, към човека и неговата променлива природа, загадката зад съзнателното подтисничество, един двубой за цената на бъдещето. Смъртта на невинните трябва да има смисъл, да учи и облагородява, да носи надеждата, че промяната е възможна и дори неизбежна. Тази книга не съдържа само история от времето на комунизма, тя е литературен хълм, който читателят изкачва по най-трудната пътека, осмисляйки всички нюанси на живата връзка с предните поколения, съградили настоящето.

„Дамски гамбит“ на Уолтър Тевис

Една шахматна приказка

   Както и да започна, вълнението ще е все така голямо. Играя шах от дете, като за известно време ме тренираше и гросмайстор в един клуб в началото на 90-те. А се бях сдобил и с български компютърен шах „Партньор“, който освен че надграждаше уменията и бързината ми, си беше истински красавец за онова време. Дори сега мога да играя с него. Честите ми срещи с играта продължиха до малко след края на студентството, а след това непостоянно, когато успявах да си намеря противници. „Появата на „Дамски гамбит“ („Кръг“, 2021, с превод на Борислав Стефанов) изрови в ума ми куп приятни емоции и зачаках подходящ момент да стартирам четенето. Всъщност имаше още стотици причини, защото това е красива, изящна игра, като всяка партия може да те разходи стотици години назад, ако определени позиции се нуждаят от гениалните идеи на едни от най-прочутите шахматисти. Искаш ли да си отличен шахматист, ти трябва ресурс от хиляди вече изиграни партии и, разбира се, вечното шпиониране и изучаване на бъдещите противници. Такава книга би написал само шахматист, който знае как да увлече и чуждите на шаха читатели.