Пътят на изгубените души
Наскоро си приготвих повече трилъри за четене, макар да клоня вече към класиката т.н. безжанрова литература. Напоследък попадам и на трилъри, в които има много повече от криминално разследване и психясали престъпници. „Сребърният път“ („Сиела“, 2019, с превод на Любомир Гиздов) си беше енигма за мен преди прочитането, но пък приятна изненада след затварянето на последната страница. Разбира се, има ги елементите на жанра и всеки любител би си я взел за четене, но в основата си книгата представлява драматична история с горчив привкус. Родител и дете. Един вечно търсещ баща и изчезналата без следа дъщеря. Стина Джаксън се е постарала да внесе повече смисъл в една трагедия с неизвестен край, без да оставя възможност за интерпретации. Внушението е еднозначно и говори в полза за сюжетите с повече психология, отколкото екшън с предвидими сцени и тривиално преследване на престъпници. Има още
Още си спомням 
Мнението ми за тази книга се оказа нееднозначно, макар съвсем ясно да говори за едно трагично време, когато войната е определяла стойностите на човешкия живот. В края на книгата е споменато откъде идва историята и какво е вдъхновило написването ѝ, така че да онагледява напълно идеята на Хедър Морис, но въпреки това усещането за стойност малко се губи. Честото маркиране на определени събития и факти, без да се акцентира върху причината за тях, създава празнота, макар това да е лична история и да не цели изящество и пълнота. Ако човек е решил да прочете книгата, трябва да познава доста добре тази част от събитията, за да се включи в действието. „Татуировчикът на Аушвиц“ („Рива“, 2019, с превод на Маргарита Дограмаджиян) явно не цели мащабност, а просто се опитва да разкаже една история за съхранението на ценностите, без които можем да загубим себе си. 
Когато апокалипсисът е неизбежен, настава времето за равносметка. Обикновено всички знаят какво може да се случи, ако важен ресурс е на изчерпване, но съвсем малко хора ги е грижа за това. Докато не стане прекалено късно. След това оцеляват най-издръжливите. Когато чета антиутопии, през главата ми минават какви ли не сценарии и варианти, но остава и една горчилка – че нещата са пределно сериозни, а мислещите хора са малцинство. Започвам по този начин, защото настоящата книга ми се стори доста реалистична, макар да е определена като поредната антиутопия за тийнейджъри. Никъде не видях заигравка с нещо, което да ме наведе към мисълта, че нещата се „разкрасяват“, за да бъде по-интересно. Може би затова и не бих казал, че е „интригуваща“ или „допадна ми“. „Нито капка вода“ („Прозорец“, 2019, с превод на Ирина Манушева) обаче доставя онова усещане за безвъзвратност, което всички искаме да има в една антиутопия. 
Да последваш текстовете на Нотомб е риск, който сам избираш, с всичките условности и изненади по пътя. Няма друга като нея, биха казали повечето читатели, докоснали се до абсурдните ѝ сценарии и колоритни задявки. Или ще последваш „недресираната“ авторка, като се оставиш на изненадите, или ще предпочетеш да следваш „стандартите“. След три прочетени книги едва ли съм видял много, предвид това, че са повече от двайсет, но любопитството ми е на линия и не смятам да спирам. Така стигнах до „Речи против Катилина“ („Колибри“, 2017, с превод на Светла Лекарска), без изумление и трепет, но с желанието да надникна още веднъж зад преградата, където са скрити провокациите. Пък и винаги съм там, където се говори за любов, която явно не свършва, въпреки всички предизвикателства. Но Нотомб си е Нотомб, затова всичко изглежда по-разчупено и носи специфично удоволствие. 
Тя е Джулия Алвестън, но всъщност само Търтъл, на четиринайсет, с няколко оръжия в запас и поглед на непримирима бунтарка. Момичето, което живее с баща си и далеч от всички останали. Сякаш това е достатъчно, за да опише едно особено детство, изпълнено с вечната борба между истината и лъжата, преплетени в детското съзнание. Търтъл е едновременно жертва и победител, зависи от трудните решения, които взима всяка една минута от краткия си живот. И от онова, което тя позволява да се случи в собствената ѝ ограничена вселена. Може би човек трябва да се съсредоточи напълно, за да проникне зад бронята на Търтъл. Както и да интерпретирам сюжета, „Моя абсолютна любима“ („Екслибрис“, 2019, с превод на Надежда Розова) изглежда е точно това, което се вижда от първите страници: трудна за възприемане ситуация, пресъздаваща нещо, до което никой не би искал да попадне в действителност. 
Наистина съм обсебен от някои сюжети и определени книги. Доста време мина, откакто реших да прочета „Плажът“ („Алма“, 2017, с превод на Албена Левакова), напълно обсебен от едноименния филм преди години. Знаех, че книгата ще разкрие доста повече, както се случва обикновено. Образите ще бъдат родени само от моето въображение и нищо няма да ми попречи да го развихря така, както аз си знам. И наистина получих подобаващ коктейл от драма, малко приключения и психологическо напрежение. Точно тази книга не бих оценил с чиста съвест, защото обсебването си го имаше и всичките ми емоции преливаха извън определените норми. Ако човек погледне нещата отстрани, би видял просто една „развлечена“ история, която би могла да бъде поне със стотина страници по-кратка. Фактите говорят, че се случва прекалено малко и някак пресилено, доста далеч като сравнение с други подобни книги. 
Жертва на обстоятелствата и жажда за живот – всичко може да бъде обяснено с изборите, които правим, за да бъде нашето съществуване поне малко по-смислено. Не само да гледаш, но и да виждаш, да изпитваш жажда, да изпиваш и горчивото заедно със сладкия нектар, който ти поднася случайността. Но и да правиш необходимите крачки напред, защото само по този начин ще постигнеш удовлетворение. И още десетки и десетки лични просветления ме занимават след прочитането на „Жажда“ („Сиела“, 2018). Макар и кратка, книгата на Захари Карабашлиев улавя много от нюансите на съществуването. Сцената е семпла, сякаш подготвена за тъмнината, която винаги обгражда живота и ни подготвя за поредното бягство от действителността. Телата са „опаковани“ в тленност и само общуването може да разсее трупащите се наоколо черни краски. 
Когато изпитваш чувство, то може да е неописуемо. Тъгата, мълчанието, смъртта, деструкцията на битието… Усещането е за безпокойство и тревожно втренчване в безкрая – онази невидима „граница“, която те засмуква в непреходността и нищото. „Кедер“ („Жанет 45, 2018) е израз на това мистериозно усещане, където спомените и смъртта си разделят човешкото, за да изчезне отвъд познаваемото. Да прочетеш думите, да ги усетиш с ума и душата си. Нямах представа колко хубави са тези разкази. Един ден някой просто трябваше да сложи тази книга в ръката ми, за да заживея с думите. Чета, мислите ми „сънуват“ отвъд тях, все едно не са просто букви, подредени една след друга. Сякаш е много малко за „получаване“, а усещанията са толкова дълбоки… 
Странно. Не толкова това, че за пръв път се потапям в книга на Пасков, а защото усещането е за безвремие, макар да съществува време на действие и то да носи своя отпечатък в исторически план. „Балада за Георг Хених“ („Сиела“, 2017) сякаш надраства времето, прониква отвъд видимите граници на позицията си и престава да старее – един вид противовес на самия майстор на цигулки. В романа всяко мъртво нещо по някакъв начин е по-живо и въздействащо: материалите за направата на инструмента, духовете, които очакват своя роднина и приятел при себе си, и дори самата смърт, защото означава спасение за Георг. Постепенно тишината се изпълва със звуци, мисълта става видима и се слива с утопията за безсмъртие. 
Мина известно време от прочита на 
Така или иначе щях да прочета „Сянката на вятъра“ („Изток-Запад“, 2007, с превод на Светла Христова), макар – сега да ми се струва – с огромно закъснение. Рядко срещам човек, който да не я е чел. Изглежда съм един от малкото изостанали с други приоритети, които май се оказаха несъществени, ако вземем предвид случилото се с мен, докато я чета. А я четох дълго, сякаш от страх да не вземе да свърши. Спомени да съм чел нямам, но имам такива за дълго ходене сред мъглите на Барселона и Париж на изненадите. Вървя и поглеждам зад всеки ъгъл, ослушвам се за непознати звуци и внимавам да не попадна на Дявола. Всичко е толкова тайнствено, но в същото време я има магията, която превзема всеки читател, попаднал на поредната невероятна книга. 
Ако надникнем в чуждата култура, можем да се възхитим от цялото си сърце, или да изпаднем в състояние, близко до ступор, ако не разбираме по каква логика се случват нещата там. Принципно екзотиката доставя мисли за пътешествие към непознатото и надникване през процеп в пространството на личния ни комфорт. У дома се чувстваш най-добре, разбира се. „Песента на гарвана“ („ЖАР – Жанет Аргирова“,2017, с превод на Валерия Мартинова) изследва точно тази промяна, която засяга група преселници по политически причини. Това се е случвало многократно из целия свят, случва се в момента, ще се случва и в бъдеще. Зад тези решения не стои човешкото, но засяга именно хората, станали пешки в политическата игра. 
Може вече да е изтъркана приказка, но всяко момче иска да стане космонавт, докато не го впримчат земните удоволствия и проблеми. Дейвид М. Барнет си има за герой едно такова момче. Самото момче май наистина има огромни доказателства, че със Земята всичко вече е приключено и е твърде възможно да я напусне завинаги. Това момче е Томас Мейджър, който по една нелепа случайност ще се превърне в Майор Том и с вяла ръка ще махне назад към Земята с думите: „Беше ми неприятно! А сега – сбогом!“ Да, „Земята вика Майор Том“ („Кръгозор“, 2017, с превод на Цветана Тодорова Генчева) е почти смехотворна и абсурдна на пръв поглед, особено в очите на останалите да се пържат на бавен огън жители на синята планета. 
Очакването ми за силен и правдив роман се оправда по всички показатели. Гузел Яхина е напипала онова чувство на катарзис, което съпътства стойностните книги за времето след Революцията в Русия. Усещането е за нахлуващата в сърцето сила на духа, ценността на човешкия живот и непримиримостта към заробването на мечтите. В „Зулейха отваря очи“ („Колибри“, 2017, с превод на Ася Григорова) всичко това е представено без да се задълбава прекалено в политическата действителност от онова време. Новата система навлиза в живота на хората, променя ги, извлича жизнените им сокове, но не стои като гигантско божество, разперило смъртоносни пипала. Погледът е към характерите и ценностите. 