Тъмнина и проглеждане
Жертва на обстоятелствата и жажда за живот – всичко може да бъде обяснено с изборите, които правим, за да бъде нашето съществуване поне малко по-смислено. Не само да гледаш, но и да виждаш, да изпитваш жажда, да изпиваш и горчивото заедно със сладкия нектар, който ти поднася случайността. Но и да правиш необходимите крачки напред, защото само по този начин ще постигнеш удовлетворение. И още десетки и десетки лични просветления ме занимават след прочитането на „Жажда“ („Сиела“, 2018). Макар и кратка, книгата на Захари Карабашлиев улавя много от нюансите на съществуването. Сцената е семпла, сякаш подготвена за тъмнината, която винаги обгражда живота и ни подготвя за поредното бягство от действителността. Телата са „опаковани“ в тленност и само общуването може да разсее трупащите се наоколо черни краски. Има още
Когато изпитваш чувство, то може да е неописуемо. Тъгата, мълчанието, смъртта, деструкцията на битието… Усещането е за безпокойство и тревожно втренчване в безкрая – онази невидима „граница“, която те засмуква в непреходността и нищото. „Кедер“ („Жанет 45, 2018) е израз на това мистериозно усещане, където спомените и смъртта си разделят човешкото, за да изчезне отвъд познаваемото. Да прочетеш думите, да ги усетиш с ума и душата си. Нямах представа колко хубави са тези разкази. Един ден някой просто трябваше да сложи тази книга в ръката ми, за да заживея с думите. Чета, мислите ми „сънуват“ отвъд тях, все едно не са просто букви, подредени една след друга. Сякаш е много малко за „получаване“, а усещанията са толкова дълбоки… 
Странно. Не толкова това, че за пръв път се потапям в книга на Пасков, а защото усещането е за безвремие, макар да съществува време на действие и то да носи своя отпечатък в исторически план. „Балада за Георг Хених“ („Сиела“, 2017) сякаш надраства времето, прониква отвъд видимите граници на позицията си и престава да старее – един вид противовес на самия майстор на цигулки. В романа всяко мъртво нещо по някакъв начин е по-живо и въздействащо: материалите за направата на инструмента, духовете, които очакват своя роднина и приятел при себе си, и дори самата смърт, защото означава спасение за Георг. Постепенно тишината се изпълва със звуци, мисълта става видима и се слива с утопията за безсмъртие. 
Мина известно време от прочита на 
Така или иначе щях да прочета „Сянката на вятъра“ („Изток-Запад“, 2007, с превод на Светла Христова), макар – сега да ми се струва – с огромно закъснение. Рядко срещам човек, който да не я е чел. Изглежда съм един от малкото изостанали с други приоритети, които май се оказаха несъществени, ако вземем предвид случилото се с мен, докато я чета. А я четох дълго, сякаш от страх да не вземе да свърши. Спомени да съм чел нямам, но имам такива за дълго ходене сред мъглите на Барселона и Париж на изненадите. Вървя и поглеждам зад всеки ъгъл, ослушвам се за непознати звуци и внимавам да не попадна на Дявола. Всичко е толкова тайнствено, но в същото време я има магията, която превзема всеки читател, попаднал на поредната невероятна книга. 
Ако надникнем в чуждата култура, можем да се възхитим от цялото си сърце, или да изпаднем в състояние, близко до ступор, ако не разбираме по каква логика се случват нещата там. Принципно екзотиката доставя мисли за пътешествие към непознатото и надникване през процеп в пространството на личния ни комфорт. У дома се чувстваш най-добре, разбира се. „Песента на гарвана“ („ЖАР – Жанет Аргирова“,2017, с превод на Валерия Мартинова) изследва точно тази промяна, която засяга група преселници по политически причини. Това се е случвало многократно из целия свят, случва се в момента, ще се случва и в бъдеще. Зад тези решения не стои човешкото, но засяга именно хората, станали пешки в политическата игра. 
Може вече да е изтъркана приказка, но всяко момче иска да стане космонавт, докато не го впримчат земните удоволствия и проблеми. Дейвид М. Барнет си има за герой едно такова момче. Самото момче май наистина има огромни доказателства, че със Земята всичко вече е приключено и е твърде възможно да я напусне завинаги. Това момче е Томас Мейджър, който по една нелепа случайност ще се превърне в Майор Том и с вяла ръка ще махне назад към Земята с думите: „Беше ми неприятно! А сега – сбогом!“ Да, „Земята вика Майор Том“ („Кръгозор“, 2017, с превод на Цветана Тодорова Генчева) е почти смехотворна и абсурдна на пръв поглед, особено в очите на останалите да се пържат на бавен огън жители на синята планета. 
Очакването ми за силен и правдив роман се оправда по всички показатели. Гузел Яхина е напипала онова чувство на катарзис, което съпътства стойностните книги за времето след Революцията в Русия. Усещането е за нахлуващата в сърцето сила на духа, ценността на човешкия живот и непримиримостта към заробването на мечтите. В „Зулейха отваря очи“ („Колибри“, 2017, с превод на Ася Григорова) всичко това е представено без да се задълбава прекалено в политическата действителност от онова време. Новата система навлиза в живота на хората, променя ги, извлича жизнените им сокове, но не стои като гигантско божество, разперило смъртоносни пипала. Погледът е към характерите и ценностите. 
Не се захващам често с класически творби на поне столетие, може би заради годините на упоритото им четене като студент. Но това не значи, че съм преминал през тази част от литературната история с успех и вече нищо не би могло да ме заинтригува. Обикновено в пространството „обикалят“ тридесетина имена, които принципно се изучават още в училището и университета. И стигаме до въпроса дали това е достатъчно. Според мен не. Все още има непознати произведения, които могат да привлекат внимание, и с радост установявам, че празнините на книжния пазар постепенно се запълват. Така попаднах на 
Няма големи изненади, нито кой знае какви очаквания от „Опасен чар“ („БГкниг@, 2018) на Свобода Бъчварова. Самата книга я чета за първи път, но от популярния филм знам… всичко. 🙂 При това положение образът на Тодор Колев няма как да изчезне от главата ми и това си е. Но пък си беше невероятно удоволствие да прочета книгата. Припомнете си колко книги са запазили от волния си дух, преминавайки границата на 1989 година. Сигурно много хора няма да разберат защо се радвам толкова и какви са тези сантиментални изповеди, но за мен нещата са ясни и точни – тази е една от книгите, които винаги ще ме карат да се усмихвам, а и самият филм бих гледал още десетина пъти. А авторката има с какво да се гордее в писателската си кариера, дори без това малко томче, което се чете за кратко време. 
Трябваше малко да помисля, преди да започна да пиша. Да подредя всеки спомен, всяка сцена и личност, за да възстановя цялата картина. Тук-там има неясни образи, които изплуват като мираж, парченца действителност, смесени с фантазия. Спомените се напластяват, сливат се или се деформират, докато не се получи нещо коренно различно. „Всичко, което не помня“ („Матком“, 2018, с превод на Мария Змийчарова) е като игра на спомени, едно непрестанно търсене из податливите човешки умове, „замърсени“ с принципи, желания и страхове. Кемири създава нестабилна основа на произведението си, но смело поема по пътя на спомените, изграждайки образа на героя си. 
Може би във всеки роман има любов, в един от стотиците ѝ варианти, а единствената задача на читателя е да ги разбере или осъди. Как анализираме всичко и докъде стига въображението ни, за да се поставим на мястото на героите? Можем ли да си представим, че всичко е игра на случайности, където грешките са не само възможни, но дори задължителни? В любовта всичко е възможно, най-вече провалите. „Луси Краун“ („Бард“, 2017, с превод на Валентин Кръстев), разбира се, не е от „щадящите“ книги. Шоу няма да е Шоу, ако не разчовърка нещо, от което да се роди драма или трагедия. Самата Луси попада в капана, а измъкването никога не е без последствия. 
Преди известно време, докато разговарях за нещо, стана въпрос за Маркес, след това отнякъде се появи статия с негови думи, които ми направиха много силно впечатление. Впечатлявам се, когато някой ми говори като обсебен от определен писател и го приема с отворени обятия, дори го обича. Думите се изливат магически и осмислят нечие съществуване. Това е красиво, естествено и влече със себе си много емоции и усещания. Дотолкова се впечатлих, че безхаберно накупих всичките му налични за момента книги и зачаках почивния си ден. Всъщност темите на Маркес се оказаха близки и разбираеми за мен. Вписвам се добре в литературната му вселена. 
Достатъчно е да се огледаш, за да разпознаеш невидимата сила на агресията, която допълва откъслечната идея за свобода във всеки от нас. Но има граница, и тя е във възприятията. Човек осъзнава или не осъзнава как се движи светът, а това предопределя психологическата му настройка. Кирай може би не е толкова страшен, ако приемем „нормалността“ в сюжетите му, но често заплахата е скрита зад страха от това да се почувстваш победен, да се определиш като роб на някаква сила, която повлиява усещанията ти за реално. „Диктати“ („Ерго“, 2015, с превод на Мартин Христов) е като тремор, прикрит зад невзрачен тик. Резултатът е усещане за неправди навсякъде около теб. 
Ако имаш да казваш нещо важно, ти го казваш на хората, на които държиш. Досега не съм срещал автор като Фредрик Бакман. Освен че пише с необичаен и любопитен стил, думите му значат много повече, отколкото отделния човек може да прозре. Истината излиза наяве само ако съществуват приятелството, взаимността, споделеното щастие или болка, отборния дух… Дори гледайки самия Уве, темерут до мозъка на костите си, ти се ще да си му съсед, приятел или просто да го виждаш от време на време. Бакман пише книги, които общуват с теб по незабравим начин. Винаги намирам нещо скрито, като изпаднала през ситото на ума песъчинка, от която зависи нечие щастие, или е последната градивна част от споделена важна за някой мисъл. 