„Краят на октомври“ на Лорънс Райт

Изпитание пред човечеството

1-225916_b

   Малко особено се чувствам, когато чета медицински трилър за пандемия по време на пандемия. Самата книга никак не напомня на настоящата действителност, но достатъчно добре резюмира възможните сценарии и прави ретроспекция на потушаването на отминали и почти забравени болести, свързани с вирусна и бактериална инфекция. Естествено, това е роман и води читателя в чисто литературни хипотези, дори крайности като прословутия свършек на света, когато започва да се разпада самата социална структура и предвидимото престава да играе своята роля. „Краят на октомври“ („Enthusiast“, 2020, с превод на Христо Димитров) обаче не е само вихрен екшън, мъртви тела и предупреждение за грешките, които можем да сътворим. Тук са намесени политика, религия, икономика и чисто човешкия фактор като основа на трагедията. Романът е и семейна драма, така че има какво да се случва на тези 480 страници. Не бих пропуснал и старанието на автора да събере достатъчно информация от медицински светила за целите на произведението си. Това е особено важно, ако искаш да напишеш нещо достатъчно въздействащо сред доста прочути класики със сюжет за пандемия.

Има още

„По релсите“ на Невена Митрополитска

Времето и границите

1-45678765432

 Не мога да си кривя душата – изживявам всяка книга на Невена Митрополитска и винаги оставам умиротворен, но без тази пасивност на предопределеното чувство. Текстовете на Невена са живи и въздействащи сякаш притежават духа на времето, за което се отнасят. Няма описан характер, който да не е ценен за разказаната история, нито сцена, която да не притежава нужната сила. Това беше загатнато още с „Анна и планината“ и премина като емоционална буря в „Дарът“, за да срещне спонтанната искреност в настоящата книга. „По релсите“ („Жанет-45“, 2021) предава послание, но и претегля всички отсенки на времето и мястото. Романът разглежда трагичната окраска на две епохи, но те не изглеждат далечни и несъпоставими, а дълбоко свързани и част от жертвоприношенията, наситили човешката история. В случая жертва е човешкото, което трябва да надделее в трудните моменти и въпреки обстоятелствата. Не ми беше трудно да възприема това минало, напомнящо за пореден път насилието над еврейските общности в различните държави, а загубата на градените с хилядолетия ценности.

Има още

„Нас, които ни няма“ на Антония Апостолова

Любов, която ни топли и озадачава

1-229205_b

 Всеки спомен е като мелодия и звучи сантиментално, меланхолично или възраждащо, прелита като сянка над подменения свят и се материализира в тези, които имат способността да усетят. Този роман е като едва доловим дъх от нещо отминало, някаква чудна вкусова нотка, оставила своите трайни молекули да пренесат личните мисли, чувства и емоции. Мястото няма значение, макар това да е роман и за Бургас. „Нас, които ни няма“ („Жанет-45“, 2021) е едновременно книга за трансформацията на времето и личния прочит, скрит зад деликатната душевност на разказвача. 90-те са онези години, с които израснаха търсачите на щастие, но го има и невидимото бедствие, вътрешен смут с неясни пропорции, който никой няма да си позволи да забрави. Любовта и смелостта растяха заедно с мечтите, младостта се превърна в сила и безценен дар за правене на чудеса. Това е и моето време, с всичките си неизменни промени и дръзновения. Как да го опишеш, за да бъде възприет и почувстван? Антония Апостолова има дръзновението да го представи лично, с онези мисли за любов, нежност и разочарование, които се крият в сърцата на подрастващите.

Има още

„Франция – Изход“ на Велко Караиванов

Свободата, която виждаме

1-34568765432-001

 Може би нямаше да прочета тази книга, защото избирам от стотици, които ден след ден постъпват в книжарницата. Но в този ден видях друг да я прелиства и последвах примера. Корицата ми въздейства като съновидение, заглавието ми говореше за някаква драматична ситуация, от която няма лесно измъкване. Двете думи са раздалечени, сякаш изобразяват две крайности. Някаква интуиция ми говореше, че тук се срещат илюзията и мечтата, едновременно единни и разделени. „Франция – Изход“ („СОНМ“, 2021) е с познат сюжет, но претворен през призмата на идеологиите и превратностите на съдбата, притиснали в своята хватка цяла епоха на разделение и отчуждение. Езикът се оказа брилянтен, богат и многоизмерен, наситен с образи, които се наслагват един върху друг като есенни листа, но оставят място и за стъпките на героите. Бавното четене не само ми достави удоволствие, но и ме предпази от пренасищане. Не съм си представял нещата от този ъгъл и ми беше безкрайно интересно да надникна в драмите на това семейство.

Има още

„Краят на Земята“ на Мария Роса Лохо

Съдбата да откриеш себе си

1-218504_b-001

 Особено вълнение изпитвам, когато чета за времената отпреди векове, за чудновати в моя поглед места и различни народи, забулени в сенките на миналото. Ако е нещо непознато, далечно и екзотично, почти спирам да мисля за каквото и да е друго. Така се случи с тази по-скоро мрачна и пленителна история, носеща депресиращото име „Краят на Земята“ („ЖАР – Жанет Аргирова“, 2019, с превод на Майа Илиева). Всъщност началото е за Лондон от 1874 година, но това престава да е от значение, когато камерата рязко сменя гледната точка и се озоваваме сред индианските територии в размирната Аржентина, още десетилетия назад, почти сънувайки едно далечно, пусто място, символ на… нищото. За да усетя тази магическа трансформация, ми трябваше пренастройка, някакво важно събитие и търпеливо очакване самите герои да повярват, че целият им живот се е преобърнал, без възможност да избягат на сигурно място. Книгата на Мария Роса Лохо се оказа истинско приключение, което преминава през невинните младежки вълнения и стига до мрачните и диви полета, където оцеляването винаги е под въпрос. Това е история за бъдеще, което зависи от тайните на миналото, прикрити зад човешкото самолюбие и ограниченост.

Има още

„Закърнели сетива“ на Дого Танкарт

Провокациите на живота

1-230496_b

   Ако търся за четене български автори, се насочвам към смислени и провокативни сценарии, които създават специфична атмосфера. За щастие вече има достатъчно избор и не ми се налага да правя отстъпки пред себе си, за да запълня празнините. А изненади определено има. „Закърнели сетива“ („Lemur“, 2020) не е само провокативна, макар да изважда на показ проблеми, които се крият зад призрачните завеси на човешкото лицемерие и дори прекаленото самочувствие. Този сборник със седем разказа би бил истински приятна изненада за любителите на психологическите тестове и драмите на живота. Всъщност тук няма нито един необичаен сюжет. Изпитвам истински респект към автори, които умеят да намират „бъгове в системата“ и да разчепкват наглед банални ситуации. Изборът на персонажи също добавя много към качеството на разказите. Търсенето на драматизъм не е необичайно за мен, предвид книгите, които харесвам. И затова съм склонен да разнищвам всякакви проблеми от живия живот.

Има още

„Докато музиката свиреше“ на Натаниъл Ланде

Изкуството на живота, изкуството на смъртта

1-230070_b

   Историята помни героите, но и лицата на демоните, които погубват всяка мечта. Едва ли може да се изчерпи темата за ужасите на войната такава, каквато е в действителност. Всеки исторически или литературен текст прикача пласт към трагедията, като дава на поредните поколения все нови и нови теми за размисъл. Защото е важно да познаваме добре тази тъмна част от човешката суета. След толкова много прочетени книги за войната, „Докато музиката свиреше“ („Кръг“, 2021, с превод на Майре Буюклиева) ми донесе нови предизвикателства. Темата може да е за войната, но самата книга е за изкуството, което не познава разделение и бариери. През цялото време звучи мелодия, която придава значение на всичко: творбите на композитора, безупречното изпълнение на оркестъра, неугасимата страст на диригента. Смъртта покосява талантите, но накрая остава магическите творби – спомен за някакво почти неизразимо чувство, което надживява пролятата кръв и миризмата на смърт. Натаниъл Ланде е написал роман-муза, претворил по особен начин нацистката окупация и страданията на жертвите, без да отнема от реалността на трагедията.

Има още

„Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов

Времето, което не беше сън

1-215227_b

   Казват, че книги като тази разказват все една и съща история – за време, което потъва в мъглата на отрицанието или сантименталните спомени. В един момент всичко това сякаш втръсва и идва период да се пренастроим, да помислим за днешните проблеми, които май сами сме създали, без намесата на голямото чудовище, излязло от нездравите мисли на някой диктатор. Аз си спомням, че бях щастливо дете, без досег до тази натрапчива реалност, която някои са носили като дамга на челата си. Има неща, които никой не може да отмени просто така и те ще продължат да живеят в поколенията. За да напишеш такъв роман, ти трябват не само спомените и фактите, а и разбирането, онова усещане, което не само осъжда, но и държи на перспективата, дълбочината на проблема. „Когато капят кестените“ („Сиела“, 2018) не е изградена само от мрачните символи на онова време, а поглежда към избора, към човека и неговата променлива природа, загадката зад съзнателното подтисничество, един двубой за цената на бъдещето. Смъртта на невинните трябва да има смисъл, да учи и облагородява, да носи надеждата, че промяната е възможна и дори неизбежна. Тази книга не съдържа само история от времето на комунизма, тя е литературен хълм, който читателят изкачва по най-трудната пътека, осмисляйки всички нюанси на живата връзка с предните поколения, съградили настоящето.

Има още

„Дамски гамбит“ на Уолтър Тевис

Една шахматна приказка

1-228023_b

   Както и да започна, вълнението ще е все така голямо. Играя шах от дете, като за известно време ме тренираше и гросмайстор в един клуб в началото на 90-те. А се бях сдобил и с български компютърен шах „Партньор“, който освен че надграждаше уменията и бързината ми, си беше истински красавец за онова време. Дори сега мога да играя с него. Честите ми срещи с играта продължиха до малко след края на студентството, а след това непостоянно, когато успявах да си намеря противници. „Появата на „Дамски гамбит“ („Кръг“, 2021, с превод на Борислав Стефанов) изрови в ума ми куп приятни емоции и зачаках подходящ момент да стартирам четенето. Всъщност имаше още стотици причини, защото това е красива, изящна игра, като всяка партия може да те разходи стотици години назад, ако определени позиции се нуждаят от гениалните идеи на едни от най-прочутите шахматисти. Искаш ли да си отличен шахматист, ти трябва ресурс от хиляди вече изиграни партии и, разбира се, вечното шпиониране и изучаване на бъдещите противници. Такава книга би написал само шахматист, който знае как да увлече и чуждите на шаха читатели.

Има още

„Хотел ‘Тито’“ на Ивана Бодрожич

Посока – към надеждата

1-3568227_b

   Войната, която трябва да изживееш отново. Описана в книга, тази трагедия превзема съзнанието и променя възгледите за живота. Може би от време на време трябва да си припомняме ужасите на тези стълкновения, да преосмисляме собствените си истини. А тази война все още е толкова близо през времето, че продължава да произвежда роман след роман. Най-ярките сцени определено идват от Босна и Хърватия. В „Хотел ‘Тито’“ („Киви“, 2021, с превод на Русанка Ляпова) Ивана Бодрожич вгражда обсадения Вуковар през 1991 година, част от Хърватия, който се превръща в център на голямо сражение и става причина много семейства да се разселят в други части на страната. Остават цивилни доброволци, които сформират опълчение. Един от тях е бащата на малката героиня, отправила се с майка си и брат си към непозната територия с намерението да дочакат добри или лоши новини за него. Но това е разказ не само за войната и тежките последици от нея, а и ярък отзвук от името на децата, превърнали се в бежанци в собствената си държава; разказ за скитането, тревогите и постоянните неволи на едно ранено от съдбата семейство.

Има още

„Пътуващият“ на Улрих Александер Бошвиц

След Кристалната нощ

1-227279_b

   Това е план, който цели да опустоши животите на милиони, да принизи човешкото достойнство и да наложи определени деструктивни идеи. На 9-и срещу 10-и ноември 1938 година в Райха на Хитлер настъпва така наречената Кристална нощ и започва поголовното преследване, затваряне и ликвидиране на евреите в Германия. В началото отзвукът в останалия свят е плах и сякаш недействителен, но за един млад автор подобен развой на събитията се превръща в тема за дълбок размисъл. Бошвиц написва първоначалния ръкопис на „Пътуващият“ („Лист“, 2021, с превод на Любомир Илиев) за около месец, вплитайки в сюжета собствените си преживявания, пренесени в образа на Ото Зилберман и неговото бягство от съдбата. Книгата далеч не е шедьовър, но предава правдиво изражението на тази нелицеприятна промяна. Героите са различни характери, вплетени в жестока реалност и изправени през „избор“, наложен от новите владетели на Промяната. Всъщност този текст не е само свидетелство за начеващия холокост, а състояние: душевен дискомфорт, тревожност и отчаяние. Ото Зилберман е понесен от „буря“, която не разбира и читателят трябва да понесе мисловните му терзания, да провиди зад една човешка трагедия.

Има още

„Жените в замъка“ на Джесика Шатък

Проклятието на една нация

1-221536_b

   „Единственото, което можеш да получиш, като зададеш въпрос, е отговор. А Клотилде е разбрала от собствения си опит, че понякога отговорите са нежелани. Като градинар тя знае, че надигнеш ли камък, отдолу има или червеи, или бръмбари. Понякога дори змии. А като германка е разбрала, че започнеш ли да ровичкаш из кутиите със стари снимки, непременно намираш нацистки униформи и дечица, вдигнали изпънати ръце за поздрав ‘Хайл Хитлер’“

Преди доста години прочетох в една статия, че поколенията германци растат с Вината на предшествениците си от Втората световна война. Не знаех как да разбирам това, защото бях малък, но пък с любопитство наблюдавах рухването на една стена, премахването на която щеше да обедини ГДР и ФРГ. Дойде и денят, в който „Моята борба“ на Адолф Хитлер получи статут на исторически документ и вече можеше да се разпространява свободно в Германия. Тогава започнах да чета за времето преди, по време и след Войната, променила изцяло една нация, но книга като тази не бях чел. „Жените в замъка“ („Изток-Запад“, 2019, с превод на Галина Величкова) има за основа точно тази Вина, така щедро прокламирана от победителите. Тук героите са важни като характер и излъчване. Всеки има своите тайни и прегрешения, натрупани през една противоречива и пълна с трагедии война. Осъзнаването, че си се отървал от смъртта, се пресича с вероятността да срещнеш свободен „бивш“ нацист, създал семейство, който спокойно прекопава градината си и се радва на силното слънце. Това е книга за тревожното време, оставило неизличима следа в сърцата на един народ.

Има още

„Болката“ на Андре дьо Ришо

Тъмната река на страданието

1-226992_b

   Литературата отдавна се опива от страданието и раните на времето, способна е да си играе с чувствата на поколения читатели, сякаш тества пригодността им да живеят истински. Всяка подобна книга е добре смазан механизъм за изтезание, заради собствените ни слабости и присъда, произнесена далеч преди усещането за предстояща трагедия. „Болката“ („Аквариус“, 2020, с превод на Катя Пере) е тревожна и много лична книга, пропита със самота и невъзвратимост, с копнеж и пречупени съдби, чрез които Ришо претворява драмата на плътта и духа. Писана между двете Световни войни, тя е жертва на забравата заради провокативния си сюжет и особеностите на онова време, когато противниците са и врагове по презумпция. Рожба на едно от големите стълкновения през миналия век, романът е и поглед към тихата скръб на низвергнатите и опит да се изведат на преден план травмите на живота, които ни следват непрестанно с грозната си безнадеждност. Макар в историята да липсва онази философска нишка, която да тегли основната идея и последващите изводи, усещането за драматичност е достатъчно силно и показва чисто човешката страна на проблема, без притворство и ограничения.

Има още

„Музиката на един живот“ на Андрей Макин

Homo sovieticus

1-36763456

   Когато се описва крещящо брутален свят, не можеш да останеш безразличен, макар да е само част от миналото, да връща назад, като стара мелодия, прослушвана от латерна. При Андрей Макин обаче е по-различно. Виждаш мизерия и разруха, чуваш заблудени гласове и стонове, усещаш стипчивия мирис на трагедията, но и си запленен от разказвача и неговата аура, чието сияние те пази да не се изгубиш в бездната. Тук няма мелодия, тя е забранена и изгубена сред тъга и нереалност. „Музиката на един живот“ („Леге Артис“, 2006, с превод на Райна Стефанова) претворява кратка и стегната история от сталинските години, когато думата „живот“ има различно определение. Разказана от един нереализирал се пианист на има Алексей Берг, тя проследява бягството му от наложения терор по време и след Втората световна война. Всъщност Макин описва един обобщен профил – на бездушния и примирен „homo sovieticus“, чието първоначално значение обрисува „новият съветски човек“ и неговата принадлежност към „следващото еволюционно ниво“. Тук терминът е споменат с негативната си конотация и тежи като дамга над преживелите сталинските репресии.

Има още

„Куджо“ на Стивън Кинг

Истинските чудовища на Кинг

1-185622_b

   Когато преди доста години четох книгата, тя определено ме впечатли. И този път не беше по-различно. Реалността е далеч по-страшна от каквито и да е детски кошмари, но пък едно дете с вълнение би обяснило, че това изобщо не е така. Ако двете се преплетат, мащабите на ужаса биха били впечатляващи. Стивън Кинг редовно използва този вкоренен страх в произведенията си и се справя доста добре. Всеки знае, че истинските чудовища са най-страшни, защото не изчезват, дори когато пожелаеш да се събудиш. „Куджо“ („Ибис“, 2014, с превод на Адриан Лазаровски) е пример със смущаващо ярките си сцени и душевните изтезания, на които се подлагат героите. Но началото на историята не го предвещава. В основата си това е драма, която преплита животите на две семейства и споделя тревожните моменти на изневярата, посредствеността и изграждането на кариера. Това е прокарано по толкова деликатен начин, че никой не би могъл да си представи какви ще са последствията. Кинг е търпелив и описателен, но и винаги готов за екстремните моменти. Читателят проследява ужасяващата трансформация на едно болно от бяс куче, но това е само малка част от истинското пиршество.

Има още