„Театрален роман“ („Записки на покойника“) на Михаил Булгаков

Пиесата на живота

   Отмина времето, когато четях по-често руска класика, но пък тези моменти бяха запълнени с много хубави книги. Сега обърнах внимание на шепа пиеси, десетки разкази и няколко емблематични романа с намерението да напиша нещо за тях, макар да е трудно човек да извади нещо повече от милионите страници, изписани за твърде известните произведения. Личното мнение няма да промени нещо кой знае колко, но удоволствието ще бъде голямо. „Театрален роман“ („Фама“, 2015, с превод на Лиляна Минкова) беше от пренебрегнатите, затова сега реших да разбера какво съм пропуснал. Получи се една почти трогателна среща с нещастния посвоему образ на Максудов, поел тежките изпитания на самия Булгаков и опитът му да види собствените си произведения на театралната сцена. Всичко тук би трябвало да е тъжно и абсурдно, както би изглеждала една трагикомедия, насочена право към сърцето на бездушната машина на цензурата и продължаващата с десетилетия Революция. Всъщност истинската, човешката революция е притаена в ума, откъдето спорадично изскачат силни думи и чакат своите читатели от бъдещето. Бориш се, бориш се, бориш се… Но най-адекватното име на борбата е сатирата – героите са маскирани като пациенти и кукловодът придърпва конците, за да извади от тях всичко преднамерено и скрито.

„Силата на кучето“ на Томас Савидж

Сенките в сърцето

      Тази книга ме привлече с драматичното си сърце, с безкрайно сложните характери и методичното „глозгане“ на човешката съвест. Обичам, когато доброто и злото се притаяват скрити от баналното ежедневие, готови да покълнат изневиделица и да се сблъскат, когато няма повече време за преструвки. В „Силата на кучето“ („Лабиринт“, 2022, с превод на Владимир Полеганов) има закалка, нещо удивително устойчиво, което ме накара да изчета романа бавно и с мисълта за предстоящ катаклизъм. Усеща се енергията му, парливата достоверност и силата на внушението. За сметка на това към средата преживях и леко разочарование. Явно някои типични за аристократите привички са ми далечни и не толкова интересни. Но целта на книгата със сигурност е друга и Савидж методично разкрива пласт след пласт, за да се получи онова проглеждане от добрите и стойностни произведения. Разбирам критиците и читателите от 60-те: авторът е провокативен, детайлен и бърка в много рани. За късмет е открита отново, за да повлияе на новите поколения.

„Игуаната“ на Дени Терио

Пътят на изцелението

 Познавам Дени Терио от друг роман – „Странните преживелици на един пощальон“. Някак ефирен, с приятен стил, до една степен забавен и с любопитен сюжет, той ме накара да очаквам нещо подобно и в останалите му книги. Но „Игуаната“ („Лист“, 2021, с превод на Калоян Праматаров) сякаш говори на друг език, търси друг смисъл на битието и приканва към различна настройка. Темата се оказа сериозна, от онези, чрез които човек се пречиства вътрешно, приема отговори на важни въпроси и изживява всичко с мисълта за бедствията на живота и смъртта. Терио разказва за детството, но книгата му сякаш надраства това невинно време с дълбочина и щипка мистика. Трудно се описва детство, пълно с премеждия и сътресения. Има някаква тревога, която витае в ума, нещо крещи за проявената несправедливост, изникнала сякаш от нищото. Две деца са в плен на своята участ и трябва сами да намерят изход от тъмната пещера, като преодолеят препятствията на собственото си съществуване. Това е книга за болка и загуба, която не създава позитивна настройка. През цялото време имах чувството, че плувам в безбрежно море, оплетен във водорасли и силите ми не стигат да забележа поне един позитивен знак.

„Споделено с вятъра“ на Лаура Имай Месина

От двете страни на живота

   Попаднах на книга, която може да сподели много и се изживява истински. За тъжни поводи се говори трудно, макар романът на Месина реално да излиза от преживяната трагедия и да надгражда идеята си. Разговори за смърт, загуба и страдание – това определено не е най-лесната задача за оцелелите. Но „Споделено с вятъра“ („Прозорец“, 2020, с превод на Ваня Трифонова) съдържа онова крехко вълшебство, което може да пребори всяка тъга, преодолявайки по някакъв начин строгите физични закони, да стигне до надеждата за изцеление и да роди самото бъдеще. Мога дори да кажа, че тази история е красива и деликатна, споделена с онова невидимо чувство, което ни позволява да живеем въпреки преживените трагедии. Един ден бедствието ни изправя пред почти непреодолима преграда, съблича цялата ни защитна броня и ни подхвърля като ненужен отпадък. Какъв е начинът да говориш за това? Каква сила е необходима, за да възроди наново живота и да пренастрои прекършената психика?

„Хиляда луни“ на Себастиан Бари

Свободата в нас

   Несъмнено има впечатляващо много книги, които разглеждат темите за свободата и личното щастие. Историята е наситена със събития за драми, изпитания и истински битки. Точно те ни карат да си зададем важни въпроси и да потърсим необходимите отговори. Спомням си колко бях развълнуван от романите за „дивия запад“ и борбата на индианците да запазят своята идентичност и свобода. Тогава настройката беше за приключения: как се става герой в една прекалено дълга война и колко битки са необходими, за да станеш легенда. Но сега има книги като тази. Какво мисли един преследван и измъчван човек за застигналото го нещастие? Как може да се живее като роб и защо е важно да запазиш духа на свободата в себе си? Себастиан Бари дава думата на Одиджинка, момиче от племето лакота, да изрази своите мисли и усещания за съдбата на своя народ. „Хиляда луни“ („Лабиринт“, 2021, с превод на Владимир Молев) съдържа трагична нотка в себе си, но е далеч от монотонната правдивост на събитията от онова време – не много след Гражданската война в САЩ и освобождаването на робите.

„Република от светлина“ на Андрес Барба

Пътят на децата

   След двете стряскащи тийнейджърски книги („Мракът идва отвътре“ и „21 начина да умреш“) беше логично да потърся нещо подобно, но с изместена перспектива. Ясно е, че не търся прекалено деликатни книги, които се съсредоточават само в повърхността на проблемите, а такива с реално въздействие върху духа и емоциите, вътрешните катаклизми и трагични пропадания. Това, което излиза от нас е плод на собствените ни решения. Останалото пазим под угрозата да не се провалим в очите на околните. Литературата изследва точно тази скрита наша същност, като психологически тест за пригодност, разкривайки и най-малките детайли. Харесвам такива книги, не само заради смелостта да се говори за човешките слабости, а и заради моментите на откровение в тях. „Република от светлина“ („Обсидиан“, 2021, с превод на Маня Костова) сякаш поставя абсурдни въпроси за детската невинност и възможността да се усъмним в принципите, с които живеем. На мен дори ми е трудно да пиша за това, защото настоящата история буди достатъчно много противоречия. Първосигналното сравнение, естествено, е с „Повелителят на мухите“ и вече познатите у нас „Нищо“ на Яна Телер, „Царевичните деца“ на Кинг и дори „Съседката“ на Джак Кетчъм. Самият Андрес Барба изказва предположение, че в един момент смяната на поколенията ще промени из основи човешката цивилизация. Старото отмира, а новото гради нови принципи на съществуване – нещо като да „изпуснеш юздите“ на децата и те да наложат свое мислене и ценности, предавайки ги на следващите поколения.

„21 начина да умреш“ на Сара Енгел

Трънливият път на младостта

   Първоначално си казах, че заглавието на тази книга е прекалено мрачно и навява какви ли не противоречиви мисли, особено на тийнейджърите и техните родители. Не веднъж съм се чудил как бих могъл да препоръчам книгата, защото темата практически е табу и не всеки би могъл да ме разбере правилно. Рецепти за самоубийство? Не. Резултатът от прочита трябва да е осъзнаването, че съществува проблем, а последствията са жестоки и често фатални за жертвата. „21 начина да умреш“ („Емас“, 2020, с превод на Ева Кънева) е история за психическия тормоз и хлъзгавата пътека, която води право в най-тъмните ъгълчета на съзнанието. За едната страна е просто като забавна игра, а за другата – пропадане, психически срив и повод да се случи най-лошото. Съветът към един млад човек обикновено започва с насърчение да се бори и постигне успехи, да надмине всички останали и да бъде възможно най-напред. И състезанието стартира – първо в училище, после и на работното място. Целта е изграждането на самочувствие, защото един уверен в себе си човек, който прикрива слабостите си, винаги е готов да постигне предначертаните цели. Извращаването на този процес започва с принизяването на съперника.

„Мракът идва отвътре“ на Тюра Теодора Трунста

Да бъдеш човек

   Имах огромното желание да прочета някоя мрачна младежка книга, която предупреждава за трудностите в живота и често неясните очертания на бъдещето. Тийнейджърските неволи предизвикват купища въпроси, което е съвсем естествено и вероятността от грешки не само е възможна, но дори е неминуема. Как реагираш на всекидневните предизвикателства и дали си готов да осмислиш световните проблеми – неща извън теб самия, без възможност да им повлияеш? Книги като тази дава поводи да седнеш и помислиш, да се поставиш на мястото на героите и да вземеш решение. „Мракът идва отвътре“ („Емас“, 2020, с превод на Ева Кънева) е за непознатия в нас, дълбоко заровените инстинкти на човешката еволюция и трудните избори. Израстването калява и дава посока – естествен механизъм за противодействие на хаоса вътре и извън нас. Въпреки яснотата на проблематиката, първоначално сюжетът ме изненада. Тази книга действително съдържа мрак, онези моменти на безперспективност и капката отрова, която се вижда на дъното на чашата с вода. Можеш лесно да я изпиеш или да се противопоставиш на злото. Какви всъщност сме ние и кое ръководи действията ни? Ето въпроси, на които всеки би искал да знае отговора предварително.

„Изгубеният рай“ („Пътуване през времето“ – книга 1) на Ерик-Еманюел Шмит

Свидетелят на историята

 Не съм чел достатъчно от Ерик-Еманюел Шмит, но тази книга ми направи силно впечатление още със самото си излизане. Всъщност тя е първа част от възхитителен роман в осем тома, който трябва да премине през епохи и събития, през развитието на човечеството и самото време, за да осмисли ролята на нашия вид. Звучи високопарно, но мен винаги са ме привличали подобни творения. Ако си писал десетилетия и имаш създадена концепция, която те е вълнувала постоянно, съвсем логично е да дадеш началото на нещо толкова епично. В живота на всеки има ретроспекция – оценка на свършеното, добрите и лошите страни на събитията, взетите решения и смисълът на щастието като нещо основополагащо за един индивид. Това е идеята за героя Ноам и неговото пътуване през годините, съпътствано от щастие, тревоги, открития и изводи. Преминал през хилядолетията като странник, той ще се озове на прага на Свършека и ще разкаже своята история, преплетена с тази на човечеството като вид. Докато това творение очаква третия си том, погледът е устремен към неговото начало – „Изгубеният рай“ („Леге Артис“, 2022, с превод на Зорница Китинска).

„Оставам тук“ на Марко Балцано

Нашата земя

   Когато нещо е изгубено, останало далеч в миналото, почти напълно изличено и присъства само като архив от няколко снимки и документи, споменът за него е като дъх на призрак, заличен от времето. Но „Оставам тук“ („Lemur“, 2021, с превод на Нели Раданова) не е само архив, а жива връзка с време, пълно с исторически събития от първата половина на миналия век, когато светът изживява своите големи трагедии и се променя завинаги. Време на две опустошителни войни, много погубени животи и разрушени илюзии. Сред всичко това изглежда съвсем маловажно да разкажеш за шепа хора от едно селце, тяхното скромно битие и живот, изпълнен с труд и банални мисли. Но това е и книга за родния дом, мястото, което винаги те привлича и е трудно да си представиш, че ще загубиш. Балцано разказва драматичната история на Курон, закътан планински оазис на спокойствието в Южен Тирол, чиято територия ще се превърне в предмет на договор за анексиране от съседна държава след Първата световна война. Една майка ще се обърне към изчезналата си дъщеря, за да намери причините за трудностите, през които преминава семейството ѝ по време на режимите на Мусолини и Хитлер. Втората голяма война довежда не само страдание, но се оказва и изпитание за съвестта и принципите на всички жители, решили да останат въпреки трудностите и явната заплаха от асимилиране.

„Дървесна история“ на Ричард Пауърс

Една история за друг живот

   Какво съществува и какво е важно? Защо има въпроси, които все още чакат отговори? Има ли нещо, което човечеството винаги изпуска, докато пленява природата и я превръща в обикновена саксия, трофей на своята безгранична взискателност? Онова, което задоволява собствените ни изисквания, не създава ли прецедент в природата на нещата? Ясно е, че трудно бихме се отказали от всичко постигнато, от технологичното си съвършенство, от егоистичните си принципи, които ни водят до една крайна точка – изчерпване на подарените от природата ресурси и унищожаване на възможната среда за живот. „Дървесна история“ („Колибри“, 2022, с превод на Деян Кючуков) е извор на въпроси, чиито отговори никога не са били лесни за разгадаване. Така написана, книгата е като откровение, извор на знания и рационални (не само) представи за живота и връзките на всичко в природата. Чел съм научни статии и разработени идеи на ентусиасти, които са изследвали дърветата и са открили доста изненадващи факти за тяхното развитие. Какво би променило нас като вид, ако разширим термина „интелигентност“ и придадем на природата онова значение, което е необходимо за по-ясното разбиране на света около нас? Пауърс не само е разработил темата в книгата си, но вероятно е дал необходимия тласък тези въпроси да бъдат разглеждани с повишено внимание.

„Попитайте Сара Грос“ на Жоао Пинто Коелю

Град на слава и падение

 Някои биха се опитали да забравят, други никога не биха изличили подобен спомен. Но истината е, че онази част от Историята ще продължава да напомня за себе си, независимо от всичко. Ако питате мен, светът още се лекува, а раните от време на време „сълзят“ недискретно, напомняйки за психическите проблеми на човечеството. Когато излиза мемоар или художествена творба за Холокоста, реалността се изкривява до неразбираем символ, чието значение не се поддава на разумно обяснение. На този фон всяка подобна история е като отрицание на човешкото бъдеще. „Попитайте Сара Грос“ („Lemur“, 2022, превод на Димитър Атанасов) не пренебрегва нито един символ, не бяга от страховитите описания, нито спестява чувствата, които изразяват тъгата на спомена. Но все пак тази книга споделя повече. Когато един от героите задава въпроса: „Какво, по дяволите, е Аушвиц?“, нещо съществено за живота започва да се променя. Миналото се заличава, сякаш подменено от трагичен поет, бъдещето престава да носи упование на местните и наоколо плъзва мирис на смърт. Години след това един човек ще разкаже история, ще намери нужната сила и ще се опита да се помири със себе си.

„Дъщерята на комуниста“ на Ароа Морено Дуран

Стената в сърцето

 Много на брой събития остават в миналото като паметници на промяната. Личностите се сменят, докато времето отпечатва драма след драма в историята на човечеството. Всъщност това са просто думи за едни поколения и част от спомените на други. Усещането на свидетелите е различно. Докато поредната дамга се вкоренява дълбоко в мислите на хората, други събития напомнят за себе си през текстовете на художествени, мемоарни и документални книги. „Дъщерята на комуниста“ („Киви“, 2021, с превод на Свидна Михайлова) прилича на мемоар, защото в художествен аспект по-скоро маркира събития и сцени и не успява да обогати достатъчно разказаната история. В началото бях готов да стана свидетел на повече драма и мрачни сцени, но самата книга представя нещата по друг начин. Това е разказ за стените, които разделят идеологии, принципи и хора. Причината е исторически факт: след края на Втората световна война Германия е разделена между победителите, а няколко години по-късно са създадени ФРГ и ГДР. Приела Съветската идеология, ГДР остава изолирана от западните демокрации. Скоро е издигната и Берлинската стена. Ароа Морено Дуран дава думата на една жена, за да разкаже спомените си за несигурното бъдеще в новата действителност.

„Аномалията“ на Ерве Льо Телие

Случаят, който провокира света

   Не всеки човек би бил доволен, ако нещо в ежедневието му се промени фундаментално, макар достатъчно приключенци искат точно това – една безкрайна кавалкада от изненади, за да има смисъл самият живот. Със сигурност не разбираме всичко, но поне се опитваме по някакъв начин да наложим непознатото върху здрава основа от лични принципи и отношения, към нещо предполагаемо естествено и обяснимо. Именно затова нещата изглеждат пределно прости. Аз харесвам книги с подобни идеи, в които ориентацията и дезориентацията си партнират доста естествено, в разрез с обичайното и наложените правила. „Аномалията“ („Колибри“, 2021, с превод на Росица Ташева) в действителност е фантастика, но по време на четенето човек едва ли би пропуснал препратките към собствените ни слабости и ограничения. Дали изобщо е възможно човечеството да надскочи себе си и за премине на следващото ниво? Спомням си, че на по-млади години жадно поглъщах всякакви фантастични сюжети и излизах от киното с друга перспектива за света. Оглеждах се изумено и откривах в хората единствено ограничена сетивност, банални реакции и безсмислени спорове. Научих се да гледам нещата от различни ъгли, да търся повече възможности за решения и да не робувам изцяло на класическите принципи, които предопределят всяка реакция. „Трябва да мислиш“ – казвах си. Нещо като да не обидиш моментално шофьора, който е минал на висока скорост през локва и те е опръскал с кална вода.

„Гроб съм“ на Явор Цанев

Въображението на живота

  Прочетох седма книга и пети сборник с разкази на Явор Цанев. Винаги съм се възхищавал от широката палитра на неговите теми и вдъхновения, от страховитите видения и обратите на съдбата, през детайлите на характерите, които изследва, до естествените по своята същност събития в живота на обикновените хора, предадени с внимание и приятен изказ. И тук нищо не изглежда случайно. В „Гроб съм“ („Гаяна“, 2020) има достатъчно, за да обуздае често изкривените ни представи за живота и нуждата от постоянно доказване, че не живеем в илюзия. Няма нищо грандиозно в човека, си помислих щом затворих последната страница. Многобройните къси разкази приютяват доста познати сцени, в които всеки би намерил нещо от собствените си спомени. Но какво би се получило, ако няма момент на изненада? Явор е склонен да добавя в ситуациите шепа магически подправки, които да разчупят клишето, преминавайки границите на вероятното и възможното. Това е една от хубавите черти на много от разказите. Самите ние имаме склонността да търсим нещо съдбовно във всеки наш жест и решение. Защо тогава да не получаваме знаци, които да разчитаме по свое усмотрение?