„Бьорнстад“ на Фредрик Бакман

Бьорнстад – градът на предизвикателствата

1-207444_b  Не мога да обясня защо се вълнувам толкова, когато гледам филми за спортни легенди, останали в историята със силния си дух и воля за борба – да надделееш над противника си, въпреки всички пречки и неволи, които те обграждат. Може да са бегачи, борци, скиори или шахматисти, но импулсът да се включиш с емоциите си, сякаш те поставя на предния ред, все едно си част от състезанието и можеш да повлияеш с енергията си на участниците. Когато научих, че „Бьорнстад“ („Сиела“, 2017, с превод на Любомир Гиздов) е книга на спортна тематика, в мен се зароди някакво очакване за вълнуващи битки на терена, тренировки с пот и сълзи, драми с падения и възходи, докато не се достигне до върха.  Има още

„Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“

Аристотел, Данте и Вселената

1-206922_b   Може да те натъжи, може да те разсмее, може да те накара да се замислиш, или пък да разбереш, че е зададен важен въпрос, на който трябва да си отговориш. Книга за Аристотел и Данте – две момчета на възрастта на почти големи хора, но които все още усещат времето, пространството и живота с очите, ума и сърцето на почти още деца. Деца на родителите си, които пък от своя страна се опитват да моделират техния свят. На петнайсет имаш куп въпроси и ги задаваш на себе си или на най-добрия си приятел. Може би е най-добрият приятел, стига да го осъзнаеш наистина, да го почувстваш и, може би, обикнеш. Почти вълшебна корица, направо магическо заглавие, което те кара да потърсиш смисъл в съдържанието.  Има още

„Приятелите умират заедно“ на Иво Христов

Разкази за мрак и изпитания

1-203563_b   Човек винаги търси и намира причина да чете някоя книга. Докато при популярните, за които говорят много хора, доста често е в сила „дай да видя какво пък толкова я хвалят и харесват“, останалите книги трябва да печелят всеки един от читателите си поотделно. Първото нещо, което ще ви направи впечатление, е въздействащата предна корица. Второто е краткия текст на задната, че сборникът е писан от тринайсетгодишно момче, животът на което е постоянна борба и опити да свикне с всичко онова, което му се случва. Ако литературата го е вдъхновила да пише, упоритостта и търпението могат да го научат да бъде по-прецизен в поднасянето на текстовете.  Има още

„Американски пасторал“ на Филип Рот

Невидимите трагедии на Америка

1-2456543   Тази книга я прочетох трудно, но не заради тежък за възприемане език или възгледи, които не приемам. В „Американски пасторал“ („Колибри“, 2008, с превод на Елика Рафи) Рот е обстоятелствен, размишляващ и ненаситен към откровените описания. В тази чисто американска книга има достатъчно, за да зачеркне прословутата „американска мечта“ и да наслои трагедия след трагедия в живота на поколения еврейски преселници, започнали от самото дъно и достигнали до един своеобразен собствен рай. Една голяма илюзия е на път да изчезне като дим, разнесен от бриза на промяната.  Има още

„Оскар и розовата дама“ на Ерик-Еманюел Шмит

Чудесата на живота

1-111865_b   Започнах да чета Шмит след препоръка и съвсем неусетно той „превзе“ няколко от дните ми. Но те не бяха изгубени напразно, защото се оказаха по-смислени от други преди тях. Нещо се случи след прочита на „Концерт в памет на един ангел“, и то достатъчно важно, за да хвърля око и на останалите му книги. „Оскар и розовата дама“ („Леге Артис“, 2011, с превод на Зорница Китинска) също ми беше горещо препоръчана. Малка, спретната и с достатъчно странна корица, за да не оглася шумно криещата се вътре история, тя ми каза достатъчно неща, от които да придобия що годе добра представа за Шмит и неговите интересни сюжетни идеи.  Има още

„Аз съм на 83 1/4 или малки експерименти с живота“ на Хендрик Хрун

Последните години или старчето, което поиска да промени нещата

1-15432-001   Почти на 84? Някои хора просто ще си кажат, че това е преклонна възраст и нещата отиват към зле. Може и така да е, но това не значи да „забравим“ дядовците и бабите си в някой дом за възрастни хора и да си живеем живота, защото ни отнема прекалено много време да се грижим за тях, или поне да ги виждаме от време на време. Когато 86 годишната ми баба получи инсулт и я закарахме в болницата, група сестри веднага си спретнаха полукръг до носилката и наблюдаваха съсредоточено как новата им пациентка говори нечленоразделно заради последствията от кръвоизлива в мозъка. Коментарите им бяха такива, все едно наблюдават цирково изпълнение.  Има още

„Най-щастливото момиче на света“ на Джесика Нол

Миналото, чрез което трябва да живееш

1-205401_b   Едно от нещата, които смятам в себе си за позитив е, че не ми е задължително да очаквам отзиви от някоя книга, за да се заинтересувам от нея. „Най-щастливото момиче на света“ („Хермес“, 2017, с превод на Павлина Миткова и Нина Руева) беше от онези, които разгръщах постоянно и се чудех дали попадам на трилър или на поредната история за клето момиче, „нападнато“ от миналото си – просто драма, наситена с женските символи на порастването и какви последствия има в настоящето. Отдавна се интересувам от женската гледна точка към някои проблеми и ми се искаше тази книга да разнообрази донякъде представите ми.  Има още

„Добрият късмет на момента“ на Матю Куик

Животът… Просто следвай пътя към мечтите си

1-200863_b-001  Какво споделих с вас за „Наръчник на оптимиста“ , предишната прочетена книга на Матю Куик? Твърде малко, а може би достатъчно. Историята е трагикомична и все пак оптимистична, ако човек търси пролука за себе си в стената, зад която се намира животът, който иска да изживее. Герои като Пат просто биват забутани в най-тъмните кътчета на съзнанието, в опит се съхрани собствената идилична настройка към живота. Можеш да го срещнеш на улицата и да подметнеш нещо подигравателно под нос, да стигнеш до извода, че пренебрежението подхранва спокойствието, което търсиш.  Има още

„Три ябълки паднаха от небето“ на Нарине Абгарян

Метрономът и времето

1-200693_b   Най-възпламеняващите книги не са наситени с бойни сцени и геройски саможертви. Те са спокойни, реалистични и те понасят в спокоен полет из дебрите на живота. Няма по-голяма магия от искрено изречени думи, произнесени простичко в художествен текст, но казващи толкова, колкото може да побере целият живот. Да почувстваш Нарине Абгарян е като да прогледнеш отново. Тези страници сякаш не излъчват тревога и ти се сгушваш сред редовете, за да поемеш смисъл и надежда. „Три ябълки паднаха от небето“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) не е триумф на писаното слово, но изпълва душата с цветове, които се преливат един в друг и извайват прекрасни платна.  Има още

„Нищо“ на Яна Телер

Да намериш смисъл

1-202495_b   Какво е да намериш смисъл и дали смисълът си заслужава да бъде намерен? Това са едни много древни въпроси, преминали през цялата човешка история, за да сътворяват и разрушават, да засмиват и натъжават, да раждат идеи и да погребват мечти. Може би смисълът е само човешко творение, което се излъчва през своеобразна призма, пречупваща битието и съзнанието ни. Защо ли Яна Телер е решила да разнищи отново тази тема, която може би има, а може и да няма смисъл? „Нищо“ („Лабиринт“, 2016, с превод на Емилия Л. Масларова) обаче не е неразбираема и сякаш има смисъл. Едно момче се възкачва на трона на вселената и раздира реалността чрез логически доводи, от които ни хваща страх. Зададем ли си веднъж въпроса дали нещо има смисъл, можем да разрушим собствената си действителност.  Има още

„Къщата на улица Манго“ на Сандра Сиснерос

Есперанса, която живее наистина

1-203499_b   Нямаше особена причина да си купя тази книга. Разгърнах я в книжарницата и прочетох две от кратичките истории в нея. Дори тогава не почувствах нищо особено. Два часа по-късно в съзнанието ми изникна образа на Есперанса и думите: „Небето никога не е в повече. Може да заспиш и да се събудиш пиян от небе, а небето може и да те закриля, ако си тъжен.“ Прочетох още две от кратките истории и разбрах какво иска от живота крехкото и симпатично момиче. „Къщата на улица Манго“ („Лист“, 2016, с превод на Стефан Русинов) се оказа не толкова вълшебна, колкото поглъщаща емоционално. Напомни ми за историите от детството, които никой не иска да забравя, защото стоплят отвътре по неповторим начин.  Има още

„Безкрайностите“ на Джон Банвил

За бремето на хората и боговете

1-204150_b   Каквото да кажа сега, едва ли ще мога да си обясня и десет процента от прочетеното в книгата на Банвил. „Безкрайностите“ („Колибри“, 2016, с превод на Иглика Василева) е дълбока и проникваща в на най-закътаните места, които човек може да си представи. Философският контекст обърква и мами, сякаш авторът държи юздите на света, с които е свикнал да борави, и има пълната свобода на някаква извратена божественост, която стъпква всичко човешко, прави ни да изглеждаме като марионетки, задвижвани от безсмислието на битието ни. Самото заглавие сякаш е инструкция за игра, която малцина биха се осмелили да изиграят.  Има още

„Кери“ на Стивън Кинг

Балът на изкуплението

1-192623_b   Как щеше да се развие жанрът хорър без Стивън Кинг? Това е въпросът, който си задавам от доста години. В началото на 70-те години на миналия век един затруднен финансово учител по английска литература се опитва да спечели някой долар, пишейки страшни истории. Това е правил още от малък, това иска да прави и в бъдеще. Успял е да публикува куп разкази за известни списания, но големият удар се крие в романа. Вече има няколко опита в тази насока, но все нещо не се получава. Дори „Кери“ е захвърлен в пристъп на безпомощност. Тук се намесва съпругата му, която го насърчава да продължи, съзнавайки колко е важно това за Кинг, а и за младото семейство, което постепенно увеличава членовете си. „Кери“ е завършен, а Кинг очаква присъдата.  Има още

„Внезапното бягство от действителността“ на Ларш Васа Юхансон

Фокуси, мечти и едно чудно пътуване сред истинските магии

1-12454321   Тази история никак, ама никак не прилича на коя да е друга. Корицата може и да напомня за нещо друго, написано от до болка познатите вече Юнасон и Бакман, но всъщност си е истинска драма с фентъзи сюжет. От две години съм се юрнал да чета шведски автори и скоро не смятам да спра. Трилърите няма какво да ги коментирам, но хумористичните трагикомедии… това вече е дълга тема за разговор. За да не раздувам излишно ревюто, няма да изписвам десетината заглавия, за които се сещам, но ще потвърдя, че тези колоритни книжки са ме завладели тотално. Какво съм очаквал от тази, вече не е от значение, но изненадата е пълна.  Има още

„Мостовете на Медисън“ на Робърт Джеймс Уолър

Мостовете, които влюбват

1-185810_b   Няма лошо, че на човек му се приисква от време на време да прочете някоя любовна история, дори тя да преповтаря все същите сюжети от стотици години. Някои подобни книги просто са се сраснали с поколения читатели и се дават за пример на следващите. Тази не е точно такава, но привлича неудържимо към себе си, заради откровеността на изказа и простичките си внушения. Куп хора ще си спомнят филма, други ще си спомнят за първият си досег с нея преди години, на по-крехка възраст. Но едва ли някой може да обясни защо една толкова обикновена история, появила се на бял свят през 1992 година, не може да бъде пренебрегвана. „Мостовете на Медисън“ („Лабиринт“, 2014, с превод на Емилия Л. Масларова) е като платно с ярки краски, в които няма кой знае какви скрити послания, нито нов подход на изпълнение.  Има още