Сред мъглите на една мистерия
Така или иначе щях да прочета „Сянката на вятъра“ („Изток-Запад“, 2007, с превод на Светла Христова), макар – сега да ми се струва – с огромно закъснение. Рядко срещам човек, който да не я е чел. Изглежда съм един от малкото изостанали с други приоритети, които май се оказаха несъществени, ако вземем предвид случилото се с мен, докато я чета. А я четох дълго, сякаш от страх да не вземе да свърши. Спомени да съм чел нямам, но имам такива за дълго ходене сред мъглите на Барселона и Париж на изненадите. Вървя и поглеждам зад всеки ъгъл, ослушвам се за непознати звуци и внимавам да не попадна на Дявола. Всичко е толкова тайнствено, но в същото време я има магията, която превзема всеки читател, попаднал на поредната невероятна книга. Има още
Ако надникнем в чуждата култура, можем да се възхитим от цялото си сърце, или да изпаднем в състояние, близко до ступор, ако не разбираме по каква логика се случват нещата там. Принципно екзотиката доставя мисли за пътешествие към непознатото и надникване през процеп в пространството на личния ни комфорт. У дома се чувстваш най-добре, разбира се. „Песента на гарвана“ („ЖАР – Жанет Аргирова“,2017, с превод на Валерия Мартинова) изследва точно тази промяна, която засяга група преселници по политически причини. Това се е случвало многократно из целия свят, случва се в момента, ще се случва и в бъдеще. Зад тези решения не стои човешкото, но засяга именно хората, станали пешки в политическата игра. 
Може вече да е изтъркана приказка, но всяко момче иска да стане космонавт, докато не го впримчат земните удоволствия и проблеми. Дейвид М. Барнет си има за герой едно такова момче. Самото момче май наистина има огромни доказателства, че със Земята всичко вече е приключено и е твърде възможно да я напусне завинаги. Това момче е Томас Мейджър, който по една нелепа случайност ще се превърне в Майор Том и с вяла ръка ще махне назад към Земята с думите: „Беше ми неприятно! А сега – сбогом!“ Да, „Земята вика Майор Том“ („Кръгозор“, 2017, с превод на Цветана Тодорова Генчева) е почти смехотворна и абсурдна на пръв поглед, особено в очите на останалите да се пържат на бавен огън жители на синята планета. 
Очакването ми за силен и правдив роман се оправда по всички показатели. Гузел Яхина е напипала онова чувство на катарзис, което съпътства стойностните книги за времето след Революцията в Русия. Усещането е за нахлуващата в сърцето сила на духа, ценността на човешкия живот и непримиримостта към заробването на мечтите. В „Зулейха отваря очи“ („Колибри“, 2017, с превод на Ася Григорова) всичко това е представено без да се задълбава прекалено в политическата действителност от онова време. Новата система навлиза в живота на хората, променя ги, извлича жизнените им сокове, но не стои като гигантско божество, разперило смъртоносни пипала. Погледът е към характерите и ценностите. 
Не се захващам често с класически творби на поне столетие, може би заради годините на упоритото им четене като студент. Но това не значи, че съм преминал през тази част от литературната история с успех и вече нищо не би могло да ме заинтригува. Обикновено в пространството „обикалят“ тридесетина имена, които принципно се изучават още в училището и университета. И стигаме до въпроса дали това е достатъчно. Според мен не. Все още има непознати произведения, които могат да привлекат внимание, и с радост установявам, че празнините на книжния пазар постепенно се запълват. Така попаднах на 
Няма големи изненади, нито кой знае какви очаквания от „Опасен чар“ („БГкниг@, 2018) на Свобода Бъчварова. Самата книга я чета за първи път, но от популярния филм знам… всичко. 🙂 При това положение образът на Тодор Колев няма как да изчезне от главата ми и това си е. Но пък си беше невероятно удоволствие да прочета книгата. Припомнете си колко книги са запазили от волния си дух, преминавайки границата на 1989 година. Сигурно много хора няма да разберат защо се радвам толкова и какви са тези сантиментални изповеди, но за мен нещата са ясни и точни – тази е една от книгите, които винаги ще ме карат да се усмихвам, а и самият филм бих гледал още десетина пъти. А авторката има с какво да се гордее в писателската си кариера, дори без това малко томче, което се чете за кратко време. 
Трябваше малко да помисля, преди да започна да пиша. Да подредя всеки спомен, всяка сцена и личност, за да възстановя цялата картина. Тук-там има неясни образи, които изплуват като мираж, парченца действителност, смесени с фантазия. Спомените се напластяват, сливат се или се деформират, докато не се получи нещо коренно различно. „Всичко, което не помня“ („Матком“, 2018, с превод на Мария Змийчарова) е като игра на спомени, едно непрестанно търсене из податливите човешки умове, „замърсени“ с принципи, желания и страхове. Кемири създава нестабилна основа на произведението си, но смело поема по пътя на спомените, изграждайки образа на героя си. 
Може би във всеки роман има любов, в един от стотиците ѝ варианти, а единствената задача на читателя е да ги разбере или осъди. Как анализираме всичко и докъде стига въображението ни, за да се поставим на мястото на героите? Можем ли да си представим, че всичко е игра на случайности, където грешките са не само възможни, но дори задължителни? В любовта всичко е възможно, най-вече провалите. „Луси Краун“ („Бард“, 2017, с превод на Валентин Кръстев), разбира се, не е от „щадящите“ книги. Шоу няма да е Шоу, ако не разчовърка нещо, от което да се роди драма или трагедия. Самата Луси попада в капана, а измъкването никога не е без последствия. 
Преди известно време, докато разговарях за нещо, стана въпрос за Маркес, след това отнякъде се появи статия с негови думи, които ми направиха много силно впечатление. Впечатлявам се, когато някой ми говори като обсебен от определен писател и го приема с отворени обятия, дори го обича. Думите се изливат магически и осмислят нечие съществуване. Това е красиво, естествено и влече със себе си много емоции и усещания. Дотолкова се впечатлих, че безхаберно накупих всичките му налични за момента книги и зачаках почивния си ден. Всъщност темите на Маркес се оказаха близки и разбираеми за мен. Вписвам се добре в литературната му вселена. 
Достатъчно е да се огледаш, за да разпознаеш невидимата сила на агресията, която допълва откъслечната идея за свобода във всеки от нас. Но има граница, и тя е във възприятията. Човек осъзнава или не осъзнава как се движи светът, а това предопределя психологическата му настройка. Кирай може би не е толкова страшен, ако приемем „нормалността“ в сюжетите му, но често заплахата е скрита зад страха от това да се почувстваш победен, да се определиш като роб на някаква сила, която повлиява усещанията ти за реално. „Диктати“ („Ерго“, 2015, с превод на Мартин Христов) е като тремор, прикрит зад невзрачен тик. Резултатът е усещане за неправди навсякъде около теб. 
Ако имаш да казваш нещо важно, ти го казваш на хората, на които държиш. Досега не съм срещал автор като Фредрик Бакман. Освен че пише с необичаен и любопитен стил, думите му значат много повече, отколкото отделния човек може да прозре. Истината излиза наяве само ако съществуват приятелството, взаимността, споделеното щастие или болка, отборния дух… Дори гледайки самия Уве, темерут до мозъка на костите си, ти се ще да си му съсед, приятел или просто да го виждаш от време на време. Бакман пише книги, които общуват с теб по незабравим начин. Винаги намирам нещо скрито, като изпаднала през ситото на ума песъчинка, от която зависи нечие щастие, или е последната градивна част от споделена важна за някой мисъл. 
Доста трудно възприех всичко в тази книга. Мастаи не просто е разработил една идея в роман, но и се е постарал да имплантира вътре много странна и трудна за обяснение история за пътуване във времето. И, да, не е пропуснал основната причина за такова пътуване – любовта. Най-трудно се приемат загубите, което е причина да искаш да върнеш времето и да поправиш грешката. Познайте как започва първата книга за пътуване във времето, написана преди 122 години от Хърбърт Уелс. Но дотук свършва приликата. Във „Всички наши грешни дни“ („Бард“, 2017, с превод на Валерий Русинов) Мастаи директно ни поставя в една паралелна реалност, в която нещата изглеждат съвсем нормални и светът си е все същият. 
Докато се чудя в какъв жанр да сложа тази книга, в главата ми минават съвсем други мисли. Ако се опитам да бъда строг към нея, в същия момент усещам как захвърлям изключителния живот на баба Дуня на бунището. В тази книга няма достатъчно „изригвания“, за да накара читател като мен да затвори напълно доволен последната страница, но има отношение към живота, има неща, от които и аз се нуждая, за да разбера докъде съм стигнал и какво още имам да свърша по нататък. Не, не бях и философски настроен, не ме тормозеха въпроси без отговор, нито търсих определен смисъл. 
Не е лесно да се четат подобни книги. Наистина темата предполага човек да пусне няколко сълзи и да си направи изводи относно миналото и бъдещето на човечеството като вид, способен да допуска отвратителни несправедливости. Стряска най-вече това, че историята в книгата се основава на реални събития, макар сюжетът да се завърта около несъществуващи личности, с изключение на прословутата Джорджия Тан, представляваща реномирана институция като Обществото за отглеждане на деца от 20-те до 50-те години на 20 век – благородна мисия, която се превръща в пазар за детски мечти. Както се казва, всичко може да се случи, стига да се намери човек, който да се възползва от слабостите на една прохождаща система. 
Трудно е да се пише неемоционално за „Контакт“ („Бард“, 2017, с превод на Валери Русинов), когато имаш куп сантиментални спомени от детството, свързани с фантастични книги, космически пътешествия и реални герои на науката – учените, които не спират да вдъхновяват по неповторим начин. Все си намирах някое списание с въздействащи снимки на космически обекти, статии за нови открития и интервюта с космолози и астрофизици. Тогава се опитвах да си представя огромните разстояния между планетите, звездите и галактиките и си задавах традиционните въпроси за едно хлапе. 