Изпитанието на спомените
Трябваше малко да помисля, преди да започна да пиша. Да подредя всеки спомен, всяка сцена и личност, за да възстановя цялата картина. Тук-там има неясни образи, които изплуват като мираж, парченца действителност, смесени с фантазия. Спомените се напластяват, сливат се или се деформират, докато не се получи нещо коренно различно. „Всичко, което не помня“ („Матком“, 2018, с превод на Мария Змийчарова) е като игра на спомени, едно непрестанно търсене из податливите човешки умове, „замърсени“ с принципи, желания и страхове. Кемири създава нестабилна основа на произведението си, но смело поема по пътя на спомените, изграждайки образа на героя си. Има още
Advertisements
Може би във всеки роман има любов, в един от стотиците ѝ варианти, а единствената задача на читателя е да ги разбере или осъди. Как анализираме всичко и докъде стига въображението ни, за да се поставим на мястото на героите? Можем ли да си представим, че всичко е игра на случайности, където грешките са не само възможни, но дори задължителни? В любовта всичко е възможно, най-вече провалите. „Луси Краун“ („Бард“, 2017, с превод на Валентин Кръстев), разбира се, не е от „щадящите“ книги. Шоу няма да е Шоу, ако не разчовърка нещо, от което да се роди драма или трагедия. Самата Луси попада в капана, а измъкването никога не е без последствия. 
Преди известно време, докато разговарях за нещо, стана въпрос за Маркес, след това отнякъде се появи статия с негови думи, които ми направиха много силно впечатление. Впечатлявам се, когато някой ми говори като обсебен от определен писател и го приема с отворени обятия, дори го обича. Думите се изливат магически и осмислят нечие съществуване. Това е красиво, естествено и влече със себе си много емоции и усещания. Дотолкова се впечатлих, че безхаберно накупих всичките му налични за момента книги и зачаках почивния си ден. Всъщност темите на Маркес се оказаха близки и разбираеми за мен. Вписвам се добре в литературната му вселена. 
Достатъчно е да се огледаш, за да разпознаеш невидимата сила на агресията, която допълва откъслечната идея за свобода във всеки от нас. Но има граница, и тя е във възприятията. Човек осъзнава или не осъзнава как се движи светът, а това предопределя психологическата му настройка. Кирай може би не е толкова страшен, ако приемем „нормалността“ в сюжетите му, но често заплахата е скрита зад страха от това да се почувстваш победен, да се определиш като роб на някаква сила, която повлиява усещанията ти за реално. „Диктати“ („Ерго“, 2015, с превод на Мартин Христов) е като тремор, прикрит зад невзрачен тик. Резултатът е усещане за неправди навсякъде около теб. 
Ако имаш да казваш нещо важно, ти го казваш на хората, на които държиш. Досега не съм срещал автор като Фредрик Бакман. Освен че пише с необичаен и любопитен стил, думите му значат много повече, отколкото отделния човек може да прозре. Истината излиза наяве само ако съществуват приятелството, взаимността, споделеното щастие или болка, отборния дух… Дори гледайки самия Уве, темерут до мозъка на костите си, ти се ще да си му съсед, приятел или просто да го виждаш от време на време. Бакман пише книги, които общуват с теб по незабравим начин. Винаги намирам нещо скрито, като изпаднала през ситото на ума песъчинка, от която зависи нечие щастие, или е последната градивна част от споделена важна за някой мисъл. 
Доста трудно възприех всичко в тази книга. Мастаи не просто е разработил една идея в роман, но и се е постарал да имплантира вътре много странна и трудна за обяснение история за пътуване във времето. И, да, не е пропуснал основната причина за такова пътуване – любовта. Най-трудно се приемат загубите, което е причина да искаш да върнеш времето и да поправиш грешката. Познайте как започва първата книга за пътуване във времето, написана преди 122 години от Хърбърт Уелс. Но дотук свършва приликата. Във „Всички наши грешни дни“ („Бард“, 2017, с превод на Валерий Русинов) Мастаи директно ни поставя в една паралелна реалност, в която нещата изглеждат съвсем нормални и светът си е все същият. 
Докато се чудя в какъв жанр да сложа тази книга, в главата ми минават съвсем други мисли. Ако се опитам да бъда строг към нея, в същия момент усещам как захвърлям изключителния живот на баба Дуня на бунището. В тази книга няма достатъчно „изригвания“, за да накара читател като мен да затвори напълно доволен последната страница, но има отношение към живота, има неща, от които и аз се нуждая, за да разбера докъде съм стигнал и какво още имам да свърша по нататък. Не, не бях и философски настроен, не ме тормозеха въпроси без отговор, нито търсих определен смисъл. 
Не е лесно да се четат подобни книги. Наистина темата предполага човек да пусне няколко сълзи и да си направи изводи относно миналото и бъдещето на човечеството като вид, способен да допуска отвратителни несправедливости. Стряска най-вече това, че историята в книгата се основава на реални събития, макар сюжетът да се завърта около несъществуващи личности, с изключение на прословутата Джорджия Тан, представляваща реномирана институция като Обществото за отглеждане на деца от 20-те до 50-те години на 20 век – благородна мисия, която се превръща в пазар за детски мечти. Както се казва, всичко може да се случи, стига да се намери човек, който да се възползва от слабостите на една прохождаща система. 
Трудно е да се пише неемоционално за „Контакт“ („Бард“, 2017, с превод на Валери Русинов), когато имаш куп сантиментални спомени от детството, свързани с фантастични книги, космически пътешествия и реални герои на науката – учените, които не спират да вдъхновяват по неповторим начин. Все си намирах някое списание с въздействащи снимки на космически обекти, статии за нови открития и интервюта с космолози и астрофизици. Тогава се опитвах да си представя огромните разстояния между планетите, звездите и галактиките и си задавах традиционните въпроси за едно хлапе. 
Доста книги за серийни убийци ми се събраха. Повечето не са никак леки за възприемане, ако се наблегне на частите с описания на мъчения и смърт. Но въпросът е в драмата и как светът на героите се срива, подхранван единствено от жестокости, за които от време на време чуваме и по новините. Всяка подобна книга е вдъхновена от нещо, макар и поукрасена тук-там, за да има по-голям ефект. „Тихата вяра в ангели“ („Пергамент Прес“, 2017, с превод на Силвана Миланова) е драматична до висините, ако мога така да се изразя. 
Не мога да обясня защо се вълнувам толкова, когато гледам филми за спортни легенди, останали в историята със силния си дух и воля за борба – да надделееш над противника си, въпреки всички пречки и неволи, които те обграждат. Може да са бегачи, борци, скиори или шахматисти, но импулсът да се включиш с емоциите си, сякаш те поставя на предния ред, все едно си част от състезанието и можеш да повлияеш с енергията си на участниците. Когато научих, че „Бьорнстад“ („Сиела“, 2017, с превод на Любомир Гиздов) е книга на спортна тематика, в мен се зароди някакво очакване за вълнуващи битки на терена, тренировки с пот и сълзи, драми с падения и възходи, докато не се достигне до върха. 
Може да те натъжи, може да те разсмее, може да те накара да се замислиш, или пък да разбереш, че е зададен важен въпрос, на който трябва да си отговориш. Книга за Аристотел и Данте – две момчета на възрастта на почти големи хора, но които все още усещат времето, пространството и живота с очите, ума и сърцето на почти още деца. Деца на родителите си, които пък от своя страна се опитват да моделират техния свят. На петнайсет имаш куп въпроси и ги задаваш на себе си или на най-добрия си приятел. Може би е най-добрият приятел, стига да го осъзнаеш наистина, да го почувстваш и, може би, обикнеш. Почти вълшебна корица, направо магическо заглавие, което те кара да потърсиш смисъл в съдържанието. 
Човек винаги търси и намира причина да чете някоя книга. Докато при популярните, за които говорят много хора, доста често е в сила „дай да видя какво пък толкова я хвалят и харесват“, останалите книги трябва да печелят всеки един от читателите си поотделно. Първото нещо, което ще ви направи впечатление, е въздействащата предна корица. Второто е краткия текст на задната, че сборникът е писан от тринайсетгодишно момче, животът на което е постоянна борба и опити да свикне с всичко онова, което му се случва. Ако литературата го е вдъхновила да пише, упоритостта и търпението могат да го научат да бъде по-прецизен в поднасянето на текстовете. 
Тази книга я прочетох трудно, но не заради тежък за възприемане език или възгледи, които не приемам. В „Американски пасторал“ („Колибри“, 2008, с превод на Елика Рафи) Рот е обстоятелствен, размишляващ и ненаситен към откровените описания. В тази чисто американска книга има достатъчно, за да зачеркне прословутата „американска мечта“ и да наслои трагедия след трагедия в живота на поколения еврейски преселници, започнали от самото дъно и достигнали до един своеобразен собствен рай. Една голяма илюзия е на път да изчезне като дим, разнесен от бриза на промяната. 
Започнах да чета Шмит след препоръка и съвсем неусетно той „превзе“ няколко от дните ми. Но те не бяха изгубени напразно, защото се оказаха по-смислени от други преди тях. Нещо се случи след прочита на 