„Мостовете на Медисън“ на Робърт Джеймс Уолър

Мостовете, които влюбват

1-185810_b   Няма лошо, че на човек му се приисква от време на време да прочете някоя любовна история, дори тя да преповтаря все същите сюжети от стотици години. Някои подобни книги просто са се сраснали с поколения читатели и се дават за пример на следващите. Тази не е точно такава, но привлича неудържимо към себе си, заради откровеността на изказа и простичките си внушения. Куп хора ще си спомнят филма, други ще си спомнят за първият си досег с нея преди години, на по-крехка възраст. Но едва ли някой може да обясни защо една толкова обикновена история, появила се на бял свят през 1992 година, не може да бъде пренебрегвана. „Мостовете на Медисън“ („Лабиринт“, 2014, с превод на Емилия Л. Масларова) е като платно с ярки краски, в които няма кой знае какви скрити послания, нито нов подход на изпълнение.  Има още

Advertisements

„Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри

Да продължиш напред въпреки всичко

Nqma da poluchite omrazata mi-PRESS   Всъщност не знам как да започна. Тази малка книжка не е написана от писател, нито се очаква да катери класациите за бестселъри. Тя е глътката живот на един обикновен човек, който трябва да продължи напред въпреки всичко. Думите в нея имат сила, силата да изпълнят едно съществуване със смисъл, като бъдат изречени и приети от обществото. Ние знаем, че Антоан Лейри е онзи, който изгуби съпругата си при атентата в „Батаклан“. Можем да му съчувстваме, да пророним сълза, защото така ни идва отвътре или просто така е редно. Ние знаем за онзи ден, в който набрахме номер на телефона с надеждата да чуем гласа любимия си човек. Лейри също набра номер, но не получи ответ. Много други не получиха. Светът престава да бъде същият и трябва да сме силни.  Има още

„Таласъмите не спят зимен сън“ на Николай Гергов

Грехове и таласъми

1-202456_b   Може би взех да чета книжката на Николай Гергов заради интересното заглавие и оформлението ѝ. Ако бях прочел предварително първите няколко страници, едва ли щях да се заинтригувам. „Таласъмите не спят зимен сън“ („Фабрика за книги“, 2016) не е достатъчно литературна, дори е леко груба на моменти. Първоначално не видях, че има подзаглавие („Или досадните привички на обикновените граждани“), което до голяма степен обяснява каква е идеята на книгата, затова се впуснах на сляпо и бях готов да се разочаровам. Началото е тарикатско, ако мога така да се изразя: трамвай, пикаещ в него пияница, несретник със страхова невроза и разказвач отворко, който описва ситуацията като свидетел на тоталното пропадане на обществото.  Има още

„Лудият от площад Свобода“ на Хасан Бласим

Бруталната реалност на Бласим

1-195909_b

   „Бях поет, а живеех като бежанец в този обор за хора, и може би сърцето ми бе закоравяло, а мозъкът ми се беше отворил за летливата мъдрост на абсурда и затова се мъчеше с пестеливи думи да даде израз както на гнева ми от човешкия ужас, така и на любопитството си към същината му… От друга страна, всеки път щом се вгледах в някое дърво или в нощ, изпълнена с вълците на съмнението, в сърцето ми бликваше извор на наивна детска тъга. Смятам, че писането не бива да се осакатява с блудкавите емоции, които се разнасят от човешките тълпи като миризмата на пот от ризите им и които са еднакви като редицата дупки в тоалетна.“

   Понякога книгите са жестоки, толкова жестоки, че читателят е принуден да се убеждава: това е сън наяве и писателят е вложил повече литературност, за да не напомнят думите му на бълнуване на луд.  Има още

„Последните българи“ на Делиян Маринов

Срещи с последните българи

1-31302561   Ако има книги, които се помнят не само заради емоцията, която са създали у читателя, а и с буквалното осъзнаване на колко крехък клон седим, то „Последните българи“ („Гаяна“, 2016) наистина излиза на преден план. И ако за мен си беше изненада появата на тази книга в „Колекция Дракус“, за авторите на поредицата едва ли е стоял проблемът дали да я включат в нея. Несравнимо е усещането да ти покажат какво си изгубил, за да достигнеш до илюзорното щастие на дигиталната съвременност. Не, тук няма кой знае какво противопоставяне между миналото и бъдещето, но прозира тъжната действителност из селските райони, които от райски кътчета, се превръщат в бунища на човешката глупост.  Има още

„Контрабасът“ на Патрик Зюскинд

Монологът на един контрабасист

1-123432   Наскоро реших да прочета поне още две книги на Зюскинд, макар че мога да мина само с „Парфюмът“. Още в самото начало предположих, че останалите няма да ми направят толкова силно впечатление, но пусто любопитство… Така минах през „Гълъбът“ и стигнах до „Контрабасът“ („Унискорп“, 2008, с превод на Калина Мискес), която се води и първото публикувано произведение на Зюскинд. Стана така, че последната ми хареса най-малко, което отдавам на музикалната тема и представянето ѝ като монолог, който успешно е поставен на театралната сцена. Все пак това произведение си е пиеса – един кратък изблик на чувства от развълнуван контрабасист, разказващ за най-големия струнен инструмент.  Има още

„Гълъбът“ на Патрик Зюскинд

Самотникът на Зюскинд

 1-9789543301379  Ако сте чели „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд, със сигурност ще очаквате отново да ви изненада, втрещи или дори погнуси чрез други подобни романи, защото този автор просто не може да бъде сравняван с никой друг. Когато стане въпрос за Зюскинд, нормалната реакция е да се посочи точно това негово произведение. „Гълъбът“ („Унискорп“, 2008, с превод на Юлия Ковачева) обаче няма онази сила на най-известното му произведение, макар да се занимава със същата проблематика. Още от самото начало Зюскинд дава да се разбере, че в това кратко произведение мащабите ще са малки, направо „схлупени“ (май това е най-точното определение). Но пък не може да се пренебрегне факта, че и тук става въпрос за особени сензорни възприятия.  Има още

„Резервен живот“ на Лидия Димковска

Неделим живот

1-193494_b   Дълго време книгата стоя непрочетена и като че ли причината беше, че странях от македонските автори, все едно са придобили всички навици на някои български – да налагат едва ли не самопожертвователно своите лични рецепти за хубава проза, катурвайки се често-често по наклона на невзрачността. Не че си нямаме изключителни писатели, от които да се учат по света. Дори са десетки. Лично аз внимавам и изглежда успявам да си подбера такива, с които ми е приятно да общувам чрез написаното от тях. И ето че направих първата крачка, с “Резервен живот“ („Колибри“, 2015, с превод на Божидар Манов) – една невероятна книга с невероятна история, разказана изключително майсторски.  Има още

„Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров

Смъртта е във вятъра

1-200382_b   За тази книга с кървавочервена корица вече се водят люти спорове, а опитът за анализирането ѝ по всякакви критерии за качество може да изуми незапознатите (като мен) по въпроса за „менталните увреждания“ на българската литература. Всъщност такива няма, затова съм сложил тази неприятна диагноза в кавички. Все едно ние сме различните, а всички други са цъфнали и вързали. Съвсем разумно изчаках да спре малтретирането на поредната българска книга и намерих няколко часа за прочитането ѝ – защото ме привлича, защото усещам нейният призив към читателите, които са способни да я усетят.  Има още

„Птиците идват да умрат в Перу“ на Ромен Гари

Думите на живота

1-1-1234354   Истината е, че когато се запознавам с нов автор, сякаш изпадам в безтегловност – нямам кой знае какви очаквания, все още не съм се адаптирал към стил и текст, „чист“ съм, като новороден, предприел дългото пътуване сред света на другите. Магията се заражда след това – наситена, илюзорна, или каквато може да предложи даден автор. С Ромен Гари не беше по-различно. Но виртуалното пространство вече се бе запълнило с думи като „вълшебен“, „изумителен“, „любим“, „невероятен“. И никой не чух да казва, че за да четеш Гари, ти трябва солидна подготовка – за да го усетиш, да го разбереш или нещо подобно. Какво почувствах когато започнах ли? Все едно единствено Гари е жив в този момент, а всички ние сме просто призраци, които запълват видимата вселена.  Има още

„Недосегаемият“ на Джон Банвил

Историята на един шпионин

1-1234554   Бях сигурен, че няма да ми е лесно с Джон Банвил, още повече че прочетох един доста пространен материал за личността и творчеството му, преди да започна самата книга. Всъщност прехвърлих десетина страници за настройка и след няколко дни се почувствах готов да започна с четенето. Това се случи, защото още в самото начало осъзнах, че „Недосегаемият“ („Колибри“, 2015, с превод на Иглика Василева) няма нищо общо класическия шпионски роман. От една страна това ме разведри, защото имам неприятния навик да свързвам този жанр единствено с Джеймс Бонд, и дори да не се беше случило точно така, през цялото време щях да очаквам именно неговата мисъл, неговите действия, като само името щеше да е различно.  Има още

„Убиец“ на Васил Панайотов

Екзистенциалните перипетии на Велин

1-199786_b   Не съм съвсем сигурен дали разбрах тази книга, но съм сигурен, че логично бързият ѝ прочит не остави кой знае какво в мен. Тук не може да се избяга нито от крехката дължина на романа, нито от някои заигравки на Панайотов с езика и хитрото влагане на някакви философски трески под острите нокти на живота. В „Убиец“ („Сиела“, 2016) има прекалено много и в същото време прекалено малко. Бих си позволил дори да я определя като опит да се премерят ценностите, които ни е дала цивилизацията като цяло и животът в ъндърграунд средите. Според мен за това е необходимо доста повече – повече обем (в случая е необходим), повече опорни точки в сюжета, повече „магия“ в изказа, повече знаци към читателя, че темата е достатъчно сериозна, за да се възприеме книгата като нещо значимо, защото в самото начало няма никакви индикации за това.  Има още

„Другата ръка“ на Крис Клийв

Две истории за загубеното и спечеленото

1-197826_b   Би звучало неубедително, ако започна с мрака – мракът, който се настани в ума ми след като прочетох тази книга. Има тъга, има изпитание, има кошмарна действителност. Такава е книгата като цяло. Но като се замисля, всяка отделна част носи свой характер – една част тъга, една част щастие, една част съжаление и т.н. Многото лица на тази книга изпъкват съвсем ясно още в самото ѝ начало. Изобщо не очаквах, че след първите трийсетина страници ще съм се засмял три-четири пъти. Не е защото съм решил да се подиграя на тъжната история на едно момиче от Нигерия, което е избягало от насилието и унищожението в собствената си страна, а по-скоро заради интересния начин, по който тече нейната мисъл и как само с няколко думи успя да ме накара да ѝ повярвам.  Има още

„На живот и смърт“ на Майкъл Роуботъм

Живот, смърт, любов

1-196444_b

   Напоследък съм доста придирчив към трилърите, особено след като взех да си запълвам свободното време с много препоръчани книги от други жанрове, от които доста голям процент веднага ми допадаха. Вече почти никой не ми препоръчва трилъри, затова се изненадах от добилата наскоро популярност „На живот и смърт“ на Майкъл Роуботъм („Софтпрес“, 2015, с превод на Цветомира Панчева). Дори взе престижна награда в конкуренция с книги на Стивън Кинг и Робърт Галбрейт (Дж. К. Роулинг). Това някак си ме поотпусна и не беше особено трудно да се навия да я чета. След като съм затворил и последната страница мога да кажа, че Роуботъм не е просто поредния „трилърджия“, а способен и разсъдлив автор, който може да пише трилъри, но държи да ги обогатява и пречупва през призмата на други жанрове. Има криминален сюжет, много драма, немалко изненадващи обрати и любовна мъка за цвят. Има още

„Инцидентът в Туенти-Майл“ на Треванян

История като в уестърн

1-193022_b   Не се и съмнявах, че книгата ще ми хареса, защото се поразтърсих насам-натам за информация, която да ме въведе в света на Треванян, или Родни Уилям Уитакър, както е истинското му име. И все пак не беше зле да усетя в действителност за какво става въпрос, тъй че „Инцидентът в Туенти-Майл“ („Екслибрис“, 2015, с превод на Петър Тушков) се превърна в първата ми прочетена книга от този автор. Като се абстрахирам от всичко останало, което знам за трилърите, драмите, историческите и приключенски книги за Дивия запад, тази съвсем явно докосва уестърна, но не върви точно в същата посока. Тук индианци и каубои няма (ако не смятаме един 25% чероки, който напомня на такъв само в очите), но пък обстановката никой не може да я сбърка: слабо населено градче, мина за добив на благородни метали, странен младеж с пушка като гаубица на рамо, избягал затворник с дълбоко вкоренени идеали за американската чиста раса и местните, които не са и двайсет души като количество. Има още