Мафалда и истинските неща
„Не мога да не прочета тази книга“, казах си аз, когато разбрах каква тема разглежда и от кого е написана. В един момент от живота си Паола Перети разбира, че страда от болест на Щаргарт – рядко генетично заболяване на очите, което неотменно завършва със слепота. Моментът на истината е в разбирането какво следва след това, как човек да продължи живота си, да свикне с мисълта, че познатия свят ще престане да бъде видим и това ще е наистина голяма промяна. Настоящата книга е следствие от тази трансформация в живота на авторката. „Пътят от мен до черешата“ („Екслибрис“, 2019, с превод на Любомир Николов) е за малките, които още събират впечатления от заобикалящия ги свят и попиват всичко с голям интерес, за да придобият съответните умения и да се справят с бъдещите предизвикателствата. Докато четях, си спомних за „Алис Андершен“ на Турюн Лиан и самотните тревоги на малкото момиче, което живее с болезнено притеснение и се опитва да намери изход от психологически капан. Мафалда ще изгуби зрението си и това ще е драстична промяна, достатъчно стряскаща, че да прилича на непреодолимо изпитание. Може ли да свикне с тъмнината, която ще остане завинаги? Може ли да се справи с противоречивите чувства, които запълват месеците преди светлината да угасне?
Тя е Джулия Алвестън, но всъщност само Търтъл, на четиринайсет, с няколко оръжия в запас и поглед на непримирима бунтарка. Момичето, което живее с баща си и далеч от всички останали. Сякаш това е достатъчно, за да опише едно особено детство, изпълнено с вечната борба между истината и лъжата, преплетени в детското съзнание. Търтъл е едновременно жертва и победител, зависи от трудните решения, които взима всяка една минута от краткия си живот. И от онова, което тя позволява да се случи в собствената ѝ ограничена вселена. Може би човек трябва да се съсредоточи напълно, за да проникне зад бронята на Търтъл. Както и да интерпретирам сюжета, „Моя абсолютна любима“ („Екслибрис“, 2019, с превод на Надежда Розова) изглежда е точно това, което се вижда от първите страници: трудна за възприемане ситуация, пресъздаваща нещо, до което никой не би искал да попадне в действителност. 
Точно тази книга ми я препоръчаха горещо, но аз и без това си имах едно наум и следях всяко мнение – все пак излизат достатъчно книги, които да ме заинтригуват, а не мога да прочета всички. Е, радвам се, че я прочетох! „Изтръгнати от корен“ („Екслибрис“, 2016, с превод на Ирина Манушева) съвсем не е най-якото фентъзи, но започва твърде любопитно и историята не спира да се развива в нито един момент. Ако имам слабост към определен тип герои, то Агнешка покрива доста голяма част от представата ми за тях. Не харесвам слаби и безволеви героини, но избягвам и тоталните мъжкарани от комиксов тип, които за мен нямат абсолютно нищо естествено в себе си. 
Светът е странно място за живеене, бих казал. Наоколо е пълно с хитреци, които се възползват от човешката наивност и оплитат в измамния си план хиляди хора, неспособни да вникнат в логиката на проблемите си. Просто така стоят нещата от хиляди години, като единствено участниците са различни. „При Тиберий“ („Екслибрис“, 2015, с превод на Неза Михайлова) ми прилича точно на една от тези многобройни схеми, способни да уловят в капана поредните наивници. И ако се питате защо ви ги разправям тия неща, аз се питам пък защо на Ник Тошес му е хрумнало да разбунва духовете с една такава книга? Става въпрос за Исус и поклонниците му. Действието се развива преди 2000 години и страшно напомня на онази история от Библията (не е случайно, със сигурност), в която се ражда Божи син и… става тя една, не е за разправяне. Но какво пък, нека да се позабавляваме, нали няма да ни потърсят сметка, че четем дяволски книги, това време отдавна е в миналото. Все пак е добре, че става въпрос за Исус, а не за друг пророк. Онзи, другия, е опасен.
Мощната вълна от антиутопии за тийнейджъри вече доста години разрушава света по всякакъв начин и се гордее с нестихващия интерес на младите. От тях не съм прочел достатъчно и си планирам няколко заглавия. Но стане ли въпрос за сериозни антиутопии, няма начин да не посегна към тях. Именно такава е „Кучешките звезди“ („Екслибрис“, 2013, с превод на Борислав Стефанов), написана от Питър Хелър. На пръв поглед книгата не привлича с нищо особено, но между кориците се крие един трудно податлив за несвикналия читател текст. Първата ми мисъл беше: „Как е успял да си свърши работата преводачът, когато половината изречения в книгата не биха издържали на нито една дори повърхностна читателска проверка?“ Реших да не си блъскам главата и продължих с четенето.
Нямам особено подходящо заглавие за ревюто на тази книга. Като че цялото ми впечатление от нея се размива прекалено много и нито едно изречение не е достатъчно ярко, за да служи като отправна точка. Би ми било интересно и да надникна отвъд книгата, след края ѝ, защото цялата тази смес от минало и настояще, размесени по необичаен начин, не ми беше достатъчна, сякаш историята можеше да продължи безкрайно дълго в още няколко тома. „Станция Единайсет“ („Екслибрис“, 2015, с превод на Борислав Стефанов) стои доста встрани от повечето антиутопии и не създава достатъчно напрежение, за да може читател като мен да се задъха подобаващо и да забрави всичко останало за известно време. Все пак я има тръпката и постоянното очакване безредните сцени да акумулират в себе си достатъчно връзки, за да придобият завършеност.
Тази книга се появява във време, когато тийнейджърските антиутопии превземат все повече рафтове в книжарниците. Тя би могла да бъде една от многото и дори текстът на задната корица насочва именно към това. „Любов по време на глобално затопляне“ („Екслибрис“, 2015) обаче тръгва в съвсем друга посока и очертава сюжет, който може да се стори странен на читателите, незапознати с „Одисея“-та на Омир. Аз лично изобщо не очаквах подобно развитие на нещата и просто си разгръщах страниците, настроен за кървави битки и срещи със смели младежи. 
Книжен Петър 