Битката на Зигфрид
Една от приятните изненади пред последните години е излизането на четирите книги по либретото на Вагнер, богато илюстрирани от Петър Станимиров и с текста на Елена Павлова. „Пръстенът на нибелунга“ определено е сред върховете на българското книгоиздаване и прави страхотно впечатление на читателите, които хващат книгите за първи път. Старогерманските легенди оживяват и благодарение на интерактивното мобилно приложение, което доставя незабравимо преживяване на хора от всички възрасти. Удоволствието да прочета „Рейнско злато“ и „Валкирия“ не може да се опише с думи, а и приключението за мен още не е свършило. Има още
От време на време подхващам някой сборник с хорър разкази и се потапям сред черните краски на живота. Измислени, вдъхновени… Всеки си дава сметка, че светът е шарен и хората не са само цветя, които можеш да помиришеш и да дариш с усмивка, защото така би ти станало приятно. Има неща, които не се приемат лесно и затова е най-сигурно да ги затвориш на тайно място в съзнанието си и да се опиташ да ги забравиш. Каква наглост е обаче някой писател да започне да се рови именно в тези отпадни реалности, за да твори изкуство! Страхът се връща и те обзема постепенно, докато не започнеш да трепериш неудържимо. 
Ако човек вече е прочел 
Бях готов за това чудо, сътворено от добър екип професионалисти, но си е друго да разтворя книгата и да се убедя с очите си. Това уникално издание е първа книга от тетралогията „Пръстенът на нибелунга“, сътворено по либретото на Рихард Вагнер. Ако хвърлим поглед назад, четирите опери са видели бял свят между 1854 и 1874 г. Сюжетът е твърде познат на съвременните читатели, заради сериозните залитания на днешните автори към германо-скандинавската митология. Едно от хубавите неща тук е, че четирите книги сериозно биха заинтригували и по-младата аудитория, заради магическите илюстрации на Петър Станимиров и приказния фон около митологичните герои. 
Колкото и жанрови разкази да прочитам, все не се насищам. Това си е пристрастяване, но хубаво, без странични ефекти. Как да не се развълнувам на поредния сборник, излязъл сякаш от нищото. От нищото, защото дългата писателска „почивка“ на Елена Павлова свърши (всъщност тя свърши доста преди днешния ден, но за мен тази книга е нещо като нейното действително завръщане), за да се роди този прекрасен сборник, пропътувал години, още от зората на българската жанрова литература. Сега куп народ са щастливи, което се отнася и за мен. „Две луни“ („Изток-Запад“, 2016) запълва тази празнина, като събира накуп разкази, писани от 90-те години на миналия век до днес. 
Ето го и първият сборник на „Horror Writers Club LAZARUS“, който започна устремното си пътешествие към сърцата на почитателите на страшни истории. Такива сборници обогатяват неимоверно много жанровата литература от български автори, като дори често приемат култов статус за почитателите на хорър истории. Спомням си с добро чувство антологиите, които излизаха преди години, изкарвайки чудо след чудо от българската жанрова мисъл. Наследниците им взеха постепенно да запълват появилата се празнина на литературната сцена, макар и трудно и с доста мъки. Почитателите на този специфичен жанр не са милиони в България, за разлика от тези на лесносмилаемата и печалбарската литература, но ги има. Затова сборникът „Писъци“ („Гаяна“, 2016) се явява като боец на този фронт и се опитва да обедини отново любителите на хоръра. 
Книжен Петър 