„Култ“ на Любко Дереш

Да събудиш сънищата

   Когато обичайното предизвиква необичайното, възникват много интересни въпроси. Това определено важи за „психеделичните“ романи, част от които е и „Култ“ на Любко Дереш („Ерго“, 2021, с превод на Райна Камберова) – книга с почти неясна концепция, но с достатъчно време-пространство, за да хвърли ръкавица на реалността, като я смеси с диверсията на наркотичните състояния. Когато се запитах кой всъщност е Дереш, изскочи много любопитна информация. Преди две десетилетия авторът е младеж във вихъра на най-бурните си години (тогава е написана книгата), които все още не тежат толкова, че да потискат нуждата от строгата диета на реалността. В подстъпите на новото хилядолетие напиращото младо поколение се опива от дегустацията на свободата, оглеждайки се в лицата на неудовлетворените си предшественици. Стигмата на Източна Европа зараства, формирайки буря от емоционален дисбаланс, който превръща всяка идея и мечта в неотменима истина. Но има и друго. В този някак повърхностен живот трябва да сбориш доброто и злото. Доброто е илюзията за контрол над съдбата, а злото – метафизичния свят и ирационалното. Тук най-злонамереното би било да загубиш представата за собствената си личност. Един чужд свят би изглеждал като изваден от книга на Лъвкрафт. Буквално.

„Градът на статуите“ на Анна Гюрова

Тръпката на магическата реалност

 Осъзнавам, че тръпката от прочитането на втората книга на автор е далеч по-силна. Опознал съм стила, насладил съм се на достатъчно истории и съм подготвен за още. Вторите книги вече нямат брой, а идва и осъзнаването, че съм проявил усет и точно това е причината да се наслаждавам на прекрасните произведения. Определено Анна Гюрова влиза с гръм и трясък сред моите любимци и не бих се отказал да прочета още от нея. Спомням си вълнението от „Градът на скелетите“ – сборник, пълен с причудливи легенди и мистерии, от които струи жива магия и страх. Не по-различно е и при „Градът на статуите“ („Ерго“, 2021), макар че темите тук разширяват жанровете, пренареждайки посоките на реалността. „Прелестно!“, казвам си и потъвам в приказките и легендите, пресъздадени с усърдието и литературната страст на свежия ум. Този път сборникът е несистематизиран, но се усеща плавното преливане в темите, докато не стигнем до „тежката артилерия“ – въздългите разкази, напоени с причудлива фантазия. От деликатното и красивото, към мрака и неизвестността.

„Сърца от стомана“ на Бранимир Събев

Битка за бъдеще

 Оказа се, че съм прочел всички сборници на Бранимир Събев, а това ме превръща в негов почитател. Хорър, фантастика, мистерии, приключения… Когато нещо дотолкова се вкорени в съзнанието ми, че да го приема за част от себе си, мога с чиста съвест и да го обикна. Преди доста години така стана с по-специфичните жанрове, които трудно оцеляват в една достатъчно „изцапана“ действителност. Апокалипсис или „писмо“ от Вселената – винаги съм си казвал, че всичко може да се случи, стига някой да има желание да направи необходимото. Злото шества наоколо, а книгите по темата скрито ни имунизират и предпазват съзнанието ни от необратим срив. Сюжетът в „Сърца от стомана“ („Ерго“, 2019) стига до по-високо ниво: имунизирайки всички, системата произвежда необходимия брой пацифисти и нацията поема по предначертания път. Но ако познавате Бранимир, трябва да очаквате показна демонстрация, наложена от склонността на хората да бъдат естествени и креативни. Представете си безлично „емоционално плато“, наложено като противодействие на идеята за войни и насилие във всичките им форми. Добро решение, ако Вселената ни е запратила в глуха линия, без възможности да ни влияе пряко. Логиката е човешко творение, но и тя може да е претенциозна.