Свидетелят на историята
Не съм чел достатъчно от Ерик-Еманюел Шмит, но тази книга ми направи силно впечатление още със самото си излизане. Всъщност тя е първа част от възхитителен роман в осем тома, който трябва да премине през епохи и събития, през развитието на човечеството и самото време, за да осмисли ролята на нашия вид. Звучи високопарно, но мен винаги са ме привличали подобни творения. Ако си писал десетилетия и имаш създадена концепция, която те е вълнувала постоянно, съвсем логично е да дадеш началото на нещо толкова епично. В живота на всеки има ретроспекция – оценка на свършеното, добрите и лошите страни на събитията, взетите решения и смисълът на щастието като нещо основополагащо за един индивид. Това е идеята за героя Ноам и неговото пътуване през годините, съпътствано от щастие, тревоги, открития и изводи. Преминал през хилядолетията като странник, той ще се озове на прага на Свършека и ще разкаже своята история, преплетена с тази на човечеството като вид. Докато това творение очаква третия си том, погледът е устремен към неговото начало – „Изгубеният рай“ („Леге Артис“, 2022, с превод на Зорница Китинска).
Фактите стоят като тежки окови върху полето на Историята, реални и непроменими. Хитлер е скъсан на изпита в Академията за изящни изкуства и не става художник. Хитлер навлиза в политиката и е избран да управлява. Хитлер води война за лични идеали и провежда Холокост. Хитлер губи войната и се самоубива. Това е част от реалността, която всички са приели, и всяко следващо поколение се запознава с тези събития. Всеки може да направи избор и този избор да предопредели бъдещето му. А понякога друг прави този избор за нас. Ако Адолф Хитлер беше одобрен и приет в Академията, нещата можеха да протекат по съвсем различен начин. Може би никога нямаше да има Втора световна война, нямаше да загинат десетки милиони и нямаше да има държава Израел. Шмит поема по разклонението и пише алтернативна история, в която късметът на Адолф Хитлер се усмихва и той влага своята енергия в рисуването – един Адолф Х., който се бори за своето бъдеще и започва да се отдалечава от човека, когото всички познаваме. 
Може ли да се постигне някаква деликатност, която да събужда най-изтънчените чувства, да споделя откровения и да напътства търсещите души? Може би точно такава деликатност е превзела ранните години на Шмит, който години по-късно ще направи паралел между писателската си кариера и мелодията на пианото. Някак разумно ми звучи да се отнеса сериозно към спомените му, пренесени великолепно в „Мадам Пилинска и тайната на Шопен“ („Леге Артис“, 2019, с превод на Петър Герджиков). Тази биографична прелест е кратка, но баготворна, ако читателят е способен да пренастройва собственото си усещане за действителност. От една страна това си е просто спомен на един писател, претворен в дълга бележка под линия, но от друга служи като камертон, за да изчисти звуците изпод ръката на твореца. Шмит на пианото. Вдървените пръсти „олекват“ изпод странните инструкции на мадам Пилинска и напипват изкуството в най-чист вид. 
Започнах да чета Шмит след препоръка и съвсем неусетно той „превзе“ няколко от дните ми. Но те не бяха изгубени напразно, защото се оказаха по-смислени от други преди тях. Нещо се случи след прочита на 
Не знам как се пише за подобни книги. „Концерт в памет на един ангел“ („Леге Артис“, 2011, с превод на Зорница Китинска) носи онази невероятна идейност, от която всеки читател би извлякъл свой смисъл, без да се налага да работи с литературни внушения и категории. Тези разкази не носят никакъв интелектуален потенциал, нито принуждават да ги осмисляш дни наред. Но пък има толкова драматични обрати, че в един момент се чудиш как участниците преодоляват вътрешните си катаклизми, без съвсем да изгубят ума си. 
Книжен Петър 