„По релсите“ на Невена Митрополитска

Времето и границите

1-45678765432

 Не мога да си кривя душата – изживявам всяка книга на Невена Митрополитска и винаги оставам умиротворен, но без тази пасивност на предопределеното чувство. Текстовете на Невена са живи и въздействащи сякаш притежават духа на времето, за което се отнасят. Няма описан характер, който да не е ценен за разказаната история, нито сцена, която да не притежава нужната сила. Това беше загатнато още с „Анна и планината“ и премина като емоционална буря в „Дарът“, за да срещне спонтанната искреност в настоящата книга. „По релсите“ („Жанет-45“, 2021) предава послание, но и претегля всички отсенки на времето и мястото. Романът разглежда трагичната окраска на две епохи, но те не изглеждат далечни и несъпоставими, а дълбоко свързани и част от жертвоприношенията, наситили човешката история. В случая жертва е човешкото, което трябва да надделее в трудните моменти и въпреки обстоятелствата. Не ми беше трудно да възприема това минало, напомнящо за пореден път насилието над еврейските общности в различните държави, а загубата на градените с хилядолетия ценности.

Има още

„Нас, които ни няма“ на Антония Апостолова

Любов, която ни топли и озадачава

1-229205_b

 Всеки спомен е като мелодия и звучи сантиментално, меланхолично или възраждащо, прелита като сянка над подменения свят и се материализира в тези, които имат способността да усетят. Този роман е като едва доловим дъх от нещо отминало, някаква чудна вкусова нотка, оставила своите трайни молекули да пренесат личните мисли, чувства и емоции. Мястото няма значение, макар това да е роман и за Бургас. „Нас, които ни няма“ („Жанет-45“, 2021) е едновременно книга за трансформацията на времето и личния прочит, скрит зад деликатната душевност на разказвача. 90-те са онези години, с които израснаха търсачите на щастие, но го има и невидимото бедствие, вътрешен смут с неясни пропорции, който никой няма да си позволи да забрави. Любовта и смелостта растяха заедно с мечтите, младостта се превърна в сила и безценен дар за правене на чудеса. Това е и моето време, с всичките си неизменни промени и дръзновения. Как да го опишеш, за да бъде възприет и почувстван? Антония Апостолова има дръзновението да го представи лично, с онези мисли за любов, нежност и разочарование, които се крият в сърцата на подрастващите.

Има още

„Живи“ на Ю Хуа

Животът и времето

1-226669_b

   Едва ли някой може да оцени истински живота без да е преминал през тревожно време. Малки или големи стъпки, ходът на Историята тегли в различни посоки и често оставя без избор. „Живи“ („Жанет 45, 2020, с превод на Стефан Русинов) описва трагедия след трагедия, но те сякаш нямат тази съкрушителност, която методично разрушава всяка надежда за бъдеще. Макар да изследва сигурно най-противоречивите години от развитието на Китай през 20 век, Ю Хуа няма обвинителен тон, нито наставлява бъдещите поколения. Разказът представя обикновения човек на фона на политическите и културни промени в страната – живот на изгубени и намерени илюзии и постоянни трансформации. Но всичко това минава през вътрешната нагласа и реалните представи за човешкото битие. Основният персонаж Фу-гуей няма аурата на мъченик и борец за справедливост. Постепенно той разкрива и пренастройва своята душевност, търси и намира отдушник за всичките си проблеми, преминава през личните си катаклизми като един достоен носител на човечност. Книгата на Ю Хуа е особено изживяване. Някъде из пътищата се появява търсач на истории и среща „жива връзка“ към метаморфозите на времето. Разказът на Фу-гуей, предаден от пътника, позволява да надникнем зад човешката суета и тревоги. Това е живот на предела, често непоносим и пълен с предизвикателства.

Има още

„Синът на управителя на сиропиталището“ на Адам Джонсън

Песните на Северна Корея

1-221163_b-002  „Граждани, съберете се около високоговорителите… Любимият ни ръководител Ким Чен Ир е съветвал инженерите, разширяващи плавателния канал по река Тедонг. Докато Любимият ни ръководител е поучавал работниците на екскаватора, над главата му спонтанно се събрало ято гълъби и осигурило на достопочтения ни генерал жадувана сянка в горещия ден… Граждани, не забравяйте, че забраната за наблюдение на звездите все още е в сила…“

   Северна Корея. Десетилетия след войната нищо не подсказва, че тази изолирана и контролирана с безпощадна ръка държава ще намери изход от съществуването си на ръба на бездната. Всъщност не търси изход. Умелата диктатура на семейство Ким държи под контрол живота и смъртта, а гражданите са вперили хипнотизираните си погледи към Божеството, за да попият и най-малката подробност от изречените от него думи. Има още

„Когато великани ходеха по земята“ на Мартин Касабов

Фантазия и реалност

1-221362_b   Един ден може би ще усетиш, че светлината се пречупва по особен начин и ще видиш как облените образи изкривяват реалността. Вероятността да се случи не е изчислена, но пък можеш да отвориш книга, чрез която да достигнеш до определени проявления на това магическо преобразяване. Нещо подобно се случва с „Когато великани ходеха по земята“ („Жанет-45, 2019) – един сборник с нефилтрирано от реалността съдържание, където всяка история крачи с различен ритъм и излъчва необичайно сияние, все едно си на пътешествие из измеренията, а екскурзоводът натиска различни бутони по пулта, за да променя възприятията на пътниците. Явно такъв екскурзовод е Мартин Касабов, чиято вихрена фантазия намига на читателите от всеки колоритен герой. Но пък ако се замислиш, тази магия живее във всеки ум и от време на време се процежда навън, за да промени всичко. Има още

„Кедер“ на Йорданка Белева

Границите на тъгата

1-211402_b   Когато изпитваш чувство, то може да е неописуемо. Тъгата, мълчанието, смъртта, деструкцията на битието… Усещането е за безпокойство и тревожно втренчване в безкрая – онази невидима „граница“, която те засмуква в непреходността и нищото. „Кедер“ („Жанет 45, 2018) е израз на това мистериозно усещане, където спомените и смъртта си разделят човешкото, за да изчезне отвъд познаваемото. Да прочетеш думите, да ги усетиш с ума и душата си. Нямах представа колко хубави са тези разкази. Един ден някой просто трябваше да сложи тази книга в ръката ми, за да заживея с думите. Чета, мислите ми „сънуват“ отвъд тях, все едно не са просто букви, подредени една след друга. Сякаш е много малко за „получаване“, а усещанията са толкова дълбоки…  Има още

„GRANTA България 6: Отвъд болестта“ – списание за нова литература

Болестта и ранимите

1-2345665432   „GRANTA България“ става все по значимо за мен списание за литература. Колкото повече разлиствам страниците му, толкова повече се убеждавам, че в него има доста повече, отколкото в множество популярни романи. Темата в този брой ме накара да изчакам с почитането му. Дори имаше период, в който не ми се пишеше за него. Болестта е мерило за пригодност към живот. Хората, чиито тела са „наказани“ от генетичната си предразположеност към определени заболявания, се борят с нея и се опитват да живеят с мисълта, че надежда за излекуване винаги съществува. Болестта е травма и на духа, когато е нелечима към този момент.  Има още

„Лудият от площад Свобода“ на Хасан Бласим

Бруталната реалност на Бласим

1-195909_b

   „Бях поет, а живеех като бежанец в този обор за хора, и може би сърцето ми бе закоравяло, а мозъкът ми се беше отворил за летливата мъдрост на абсурда и затова се мъчеше с пестеливи думи да даде израз както на гнева ми от човешкия ужас, така и на любопитството си към същината му… От друга страна, всеки път щом се вгледах в някое дърво или в нощ, изпълнена с вълците на съмнението, в сърцето ми бликваше извор на наивна детска тъга. Смятам, че писането не бива да се осакатява с блудкавите емоции, които се разнасят от човешките тълпи като миризмата на пот от ризите им и които са еднакви като редицата дупки в тоалетна.“

   Понякога книгите са жестоки, толкова жестоки, че читателят е принуден да се убеждава: това е сън наяве и писателят е вложил повече литературност, за да не напомнят думите му на бълнуване на луд.  Има още

„Дъщерята на скулптора“ на Туве Янсон

Разкази от детството

1-196843_b   Чета толкова много разкази, че не ми остава много време да живея в действителността. Може би това не е далеч от истината. Един разказ е цял свят, а двайсет са многоизмерна вселена, в която се сбъдват всички желания. И Туве си спомня, разказва за детството, изпълнено с фантазии, мистерии и чудеса. Човек попада в една лична аномалия, избуяваща като изоставена от десетилетия градина. Детството. Сивите оттенъци се смесват с цветни фойерверки и се превръщат в чувства и усещания. Ако ти трябва нещо приказно, върни лентата и се потопи в детството. Направи малко усилие и отново ще гледаш света с любопитство, всичко ще ти изглежда интересно, защото още го опознаваш и се сблъскваш все с нови неща.  Има още

„GRANTA България 5: Емигранта“ – списание за нова литература

Човешките истории на емигранта

1-25648182   Хубавото на списание „GRANTA България“ („Жанет 45“, 2015) е в богатото съдържание и разнообразието от автори, макар всеки брой да има своя тема (освен „GRANTA България 4“, чиято тема е „Без тема“). Изумително е през колко гледни точки може да премине човек чрез само едно книжно тяло. Продължавам да смятам списанието за верен помощник, когато ми е трудно да си намирам добре пишещи автори на проза. За съжаление нямам необходимата закалка да пиша и за поезията, но с удоволствие изчитам и тази част. Все пак има доста колеги, които ѝ обръщат по-специално внимание. Ако не знаете за тях, добре ще е да инспектирате солидното количество блогове. Мненията на пишещите ревюта четящи са важни, ако търсите насоки в литературата. А ще е хубаво да надниквате от време на време в „GRANTA България“, защото съдържа и текстове на малко известни у нас автори и потенциални бъдещи любимци. Списанието си има характер и това се вижда отдалеч.  Има още

„Кучки вероломни“ на Роберто Боланьо

   Боланьовите реалности

1-192460_b   Не съм търсил подходяща дата за четене на Роберто Боланьо, но затова пък държах да бъда спокоен, незает с нищо друго и най-вече без определени очаквания. Кой ли не ми говори за Боланьо и неговото специално отношение към скромността и свободата, за нетипичната му литературна обсебеност към себе си и другите автори, за трудната връзка с читателите и колко всъщност е важен за латиноамериканската и световната литература. Започнах с Боланьо, като го избягвах – скривах се от редовно от мащабната „2666“ и се правех на незаинтересован, когато се появиха първите ревюта за негови романи и сборници. Още в самото начало знаех, че нещата с него може и да не се получат, но се подготвях психически за посегателството му над ума ми. Накрая взех в ръка един сборник с разкази и го поставих на видно място, където да го виждам и да знам, че ме чака.

Има още

„Сараевско Марлборо“ на Миленко Йергович

   Сараево на хората

   1-196217_b   Сараево в началото на 90-те години. Това време е времето на войната, на разрушението, страданието, мъката по изгубените животи и страхът, посял семената на отчаянието. Една война се описва с мрачни и тежки думи, които бликат от страниците на кървав поток и давят душата на читателя. Смъртта е тежка тема, която неусетно въвлича всичко в дебрите на тъмнината и разложението. Други книги са просто жестоки към своите читатели, като съновидение от Ада или проекция на безчувствеността. Но Йергович не е толкова жесток. Сараево през войната тук не е просто предверие към Ада или бездънен гроб, в който между живите и мъртвите няма разлика. Хората са си все още там и продължават да вършат онова, което са вършили и преди войната, защото промяната не е в тях и те са само свидетели.

Има още

„Между рая и ада“ на Йон Калман Стефансон

   Ад, Рай и фиорди

   1-195968_b   „Между рая и ада“ („Жанет 45, 2015, с превод на Стефан Паунов) се насочи устремно към най-закътаните места на същността ми, веднага щом от първите страници се изля един необичаен порой от вихрена поезия – онази скрита от ежедневието лиричност, неподвластна на времето и човешкото битие, наситена с магнетизъм и философия. Бях чувал за нея хвалби, бях чел емоционални думи, сякаш измъкнати от нечий дълбок взор, но нищо не можеше да се сравни с личния прочит, когато думите на Стефансон се вплитат в душата и я вълнуват като морска буря. Почувствах книгата, въпреки че така и не ми стана ясно имам ли или не душа, с която да попия от извора на смислените думи.

„Анна и планината“ на Невена Митрополитска

   Промяната и променените

 

1-196116_b   Гледам да не поставям случайни заглавия на ревютата, а специално това за книгата на Невена Митрополитска го обмислях поне половин час. Къде се намира сърцето на книгата? Това е въпросът, който ме занимава, когато се взирам в очертаното бяло поле на страницата. Отговорът не идва веднага, а изплува бавно около мигащият курсор, в почти неуловима мисъл-мъгла. И докато си подреждам нещата в ума, се вглеждам в корицата. Изведнъж ми просветва, че точно тази книга няма сърце – неподвластна на чувства и емоции, тя е един вид хронология на промяната след 1989 година, разказ от действителността, който следва стъпките на всички онези хора, преодолели бездната на онези първи няколко години на неизвестност и страх. Има още

„Кротките“ на Ангел Игов

   Из кривите пътеки на революциите

 

1-978619186172   Все някой ще търси истината и ще се лута из кривите пътеки на революциите, онези революции, които практически изличават част от историята – дали справедливи или не, но далеч по-неморални от човешка гледна точка. И те, човеците, тръгват на поход към поредната илюзия, която се вижда на хоризонта и блести като скъпоценен камък, ярка и пробуждаща. И те, човеците, се чувстват избрани и силни, като великани сред стада от неспокоен народ, който стратегически затварят между стените на поредната идеология и им редят подготвени речи. Готови са да изличат от лицето на земята всичко естествено, за да се почувстват господари. Но това е до време, докато пристигнат следващите.