„Годината на върколака“ на Стивън Кинг

Зловещата легенда възкръсва

   Сред сюжетите в жанра хорър има такива с особен блясък. Вампирите, духовете и върколаците не се нуждаят от представяне, защото често присъстват в класическите страшни истории и почти всяко дете е изтръпвало от ужас в леглото си, очаквайки да ги срещне. В предишните си романи и разкази Кинг вече е употребил за тъмните си цели първите два персонажа, така че идва ред на върколаците. Но дори през 1983-а една подобна история би изглеждала прекалено ретро. Наоколо вече витаят „модернистични“ извънземни и генномодифицирани чудовища, така че нещата опират до нещо по-специално: богато илюстрирано колекционерско издание от Краля на ужаса. Кажете обаче на почитателите, че не всички ще се доберат до това чудо и те със сигурност ще се разсърдят. Затова съвсем ненадейно „Годината на върколака“ („Ибис“, 2022, с превод на Адриан Лазаровски) се нарежда върху вече солидната купчина романи и сборници за радост на всички. Кратката книга няма кой-знае какви претенции, ако я сравним с миналите като вихрушка пълнокръвни романи, но пък създава особено очарование в четящите хорър.

„Кристин“ на Стивън Кинг

Песни за младост и коли

   Ако в книгите на Кинг се промъкне някаква призрачна лудост, то тя остава да витае и след четенето. Това е също като да ти заседне залък и чувството да остане дълбоко загнездено в спомените, превръщайки се в досаден вирус. Първата ми среща с тази книга преди доста години се оказа като пътуване из непознатите и зловещи пътища на американската мечта. Беше толкова вълнуваща и изразителна, че и до ден днешен усещам натрапчивите ѝ послания. Младостта, старите рок парчета, красивите автомобили, които се превръщат в легенди… Това действително е призрачна история, но от онези, в които няма твърдо разделение между действителността и свръхестественото. По-скоро прилича на обсебваща любов, когато човекът и автомобилът разрушават представите за нормалността и се вкопчват един в друг като в симбиоза. В този смисъл предметите придобиват качества на живи същества. Обяснението не е важно, просто се случва нещо, което би могло да провокира една много зловеща история. „Кристин“ („Ибис“, 2014, с превод на Весела Прошкова) определено има тази сила, така че за мен беше истинско удоволствие да я разгърна отново. „Какво би се случило ако…“ отново работи в полза на прекрасния разказвач Кинг.

„Променлива реалност“ на Блейк Крауч

Живот в спомени

   След „Тъмна материя“ се чувствам като обсебен от темите на Блейк Крауч, защото научната фантастика е стигнала до момент, в който ти трябва закалка за сюжетите, разкъсващи реалността и променящи изцяло представата ни за съществуването. Всъщност науката е някъде в началото, ако говорим за „невъзможната“ квантова механика, и всичко изглежда като магия. Дали изобщо ще разберем какво се случва в действителност във Вселената? Не е ли по-добре да продължим да ходим на бар за по питие и да разискваме делничните си проблеми? Какво ни интересува котката на Шрьодингер или защо всичко е относително? Май точно последното ни прави по-спокойни. Не е нужно да разбираме, за да живеем живота според личните си принципи. Но все пак е толкова интересно човек да поразсъждава… Както прави Крауч в „Променлива реалност“ („Ибис, 2020, с превод на Мария Димитрова). Един ден ще възникне сериозен проблем от лично естество, който се нуждае от специалист. Той ще проучи нещата, ще работи известно време в лабораторията си и ще съзре решението. Ако проблемът е Алцхаймер, ще насочи вниманието си върху спомените, които съдържат есенцията на живота ни. Докъде може да стигне тази борба, ако се превърне в цел без алтернатива?

„Бягащият човек“ на Стивън Кинг (Ричард Бакман)

Състезанието на живота

  Четвърти Бакманов роман. Написан доста преди да бъде публикуван, той е романите на надеждата за Стивън Кинг и неговите ранни опити да направи голямата крачка към писателското поприще. Историята зад създаването му също е любопитна. Точно преди „Кери“ да пожъне неочакван успех, Кинг е във фургона, налазен от трите си малки деца и пише трескаво за мъж, който в отчаянието си решава да участва в игра, плод на дистопична реалност. Явно е вече, че разказите не са опция, предвид приходите от тях. Преподаването също не е изход от мизерията. Трябва му роман, който да напише за кратко време, но и да бъде одобрен за публикуване. Кинг бяга от любимия си стил и се насочва към нещо различно. „Бягащият човек“ („Ибис“, 2015, с превод на Адриан Лазаровски) е завършен за седмици, но също остава да чака по-добрите времена. „Раждането“ на Ричард Бакман позволява и на този ранен роман да получи своята аудитория и по-късно той придобива почти култов статус за част от почитателите на Кинг. И има защо. Тук дистопията и реалити предаванията се свързват в „свещен съюз“, далеч преди последните да променят телевизионната реалност и книжният пазар да се напълни с подобни сюжети. Лично аз не съм от най-големите му почитатели, но определено се вълнувах и при второто четене.

„Куджо“ на Стивън Кинг

Истинските чудовища на Кинг

   Когато преди доста години четох книгата, тя определено ме впечатли. И този път не беше по-различно. Реалността е далеч по-страшна от каквито и да е детски кошмари, но пък едно дете с вълнение би обяснило, че това изобщо не е така. Ако двете се преплетат, мащабите на ужаса биха били впечатляващи. Стивън Кинг редовно използва този вкоренен страх в произведенията си и се справя доста добре. Всеки знае, че истинските чудовища са най-страшни, защото не изчезват, дори когато пожелаеш да се събудиш. „Куджо“ („Ибис“, 2014, с превод на Адриан Лазаровски) е пример със смущаващо ярките си сцени и душевните изтезания, на които се подлагат героите. Но началото на историята не го предвещава. В основата си това е драма, която преплита животите на две семейства и споделя тревожните моменти на изневярата, посредствеността и изграждането на кариера. Това е прокарано по толкова деликатен начин, че никой не би могъл да си представи какви ще са последствията. Кинг е търпелив и описателен, но и винаги готов за екстремните моменти. Читателят проследява ужасяващата трансформация на едно болно от бяс куче, но това е само малка част от истинското пиршество.

„Царство от мед“ („Хрониките на Девабад“ – книга 2) на С. А. Чакраборти

Битките на низвергнатите

   В началото на годината бях впечатлен, прочитайки „Град от месинг“, първата книга от поредицата на Чакраборти, преливаща от необикновени герои и приказна магия. Не съм привърженик на дългите фентъзи саги и с радост установих, че цялото величие на този свят е събрано в класическите три тома. Приключенията на Нахри ясно говореха, че целта е младежката аудитория, но в „Царство от мед“ („Ибис“, 2020, с превод на Вера Паунова) имаме колосално надграждане в характерите и минимизиране на всякакви младежки вълнения, защото действието се пренася пет години напред, а борбите за власт и свобода преминават границите на стандарта. Светът около Девабад се гордее с хиляди години история, в която са се случили прекалено много събития, търсещи своя отдушник под перото на авторката. Разбира се, минах през доста интриги и отношения, за да се потопя напълно в сюжета, но това е в плюс, мисля, след огромния скок от първата книга.

„Град от месинг“ („Хрониките на Девабад“ – книга 1) на С. А. Чакраборти

Град на интриги и чест

   Не съм чел скоро фентъзи и тази книга ми се стори като пиршество – богата, подробна и с ясно изразена идея, която отпраща из дебрите на митологиите на Ориента, съвсем като приказка, но с повече разработени линии и усещане за непредвидимост. Някак се зарадвах, че се прицелва в младежката аудитория, защото обикновено става въпрос за трилогии без странични разклонения. А и не съм почитател на „строги“ тухли като поредиците, клонящи към безкрайност. При тях определено „замиташ“ две-три книги от по-слабите части и чакаш години, за да се насладиш на нещо надграждащо и завладяващо. „Град от месинг“ („Ибис“, 2019, с превод на Вера Паунова) има точната пропорция да се превърне и в добър пример, понеже не робува изцяло на романтиката, а предоставя пълната палитра от отношения между различните [фентъзи] раси, с тяхната богата образност, мечти и дълг към себеподобните си.

„NOS4A2“ („Носферату“) на Джо Хил

Зловещо и приказно

   Вече познавам писането на Джо Хил, предвид срещите ми с неговите романи „Кутия с форма на сърце“ и „Пожарникаря“. Някак пропуснах „Рога“, но ще си наваксам по някое време. Първата четох без особени очаквания и ми се стори симпатична. От втората исках далеч повече и останах доволен. Но един роман стоя дълго време непреведен, въпреки страхотните отзиви, които пълзяха наоколо. Това си беше книгата на Хил, след която щях да му лепна етикет и да реша дали да продължавам да го чета. Е, „NOS4A2“ („Ибис“, 2019, с превод на Стефан Георгиев) си заслужи аплодисментите, а надеждите ми за още от същото са насочени към пропуснатата книга и новите сборници от последните две години. У нас Хил остана някак „залепен“ за баща си и това, разбира се, пречи да се направи правилна равносметка за творбите му. Макар да използва „заемки“ от света на Кинг, той се придържа към свой специфичен начин на писане и си личи желанието му да „изкара“ нещо грандиозно, което да спечели признание и на българска почва. 

„Потрепващите“ на Тед Козматка

Светове зад ъгъла

   Често фантастиката забърква солиден научен коктейл от теории и хипотези, за да даде тласък на въображението на читателите. Какво по-хубаво от смръщено чело, чиито притежател се опитва да си обясни почти непреводимата на разбираем език квантова механика. Ако си учен теоретик, ще се заровиш в томовете, изпълнени с формули или ще гледаш видео от поредната научна конференция, в опит да достигнеш подходящото ниво, което ще ти помогне да осмислиш последните достижения в областта. Но ако просто обичаш научната фантастика и просто проявяваш любопитство, една художествена творба би свършила чудесна работа. И тъй като моята „подготовка“ по темата е на любител, подобни книги ме привличат изключително много. Освен това наскоро прочетох удивителната „Тъмна материя“ на Блейк Крауч и беше въпрос на време да се огледам за нещо друго по темата. 

„Тъмна материя“ на Блейк Крауч

В една странна Мултивселена

   Откакто се срещнах с Блейк Крауч чрез „Уейуърд Пайнс“, имах голямото желание да прочета още нещо негово. Мина известно време и на хоризонта изгря необикновеният фантастичен трилър „Тъмна материя“ („Ибис“, 2019, с превод на Коста Сивов). Определено сценарият не се оказа класически и това веднага ме „залепи“ за книгата още с първите страници. Интересът ми към квантовата механика, застъпена в литературно произведение, е повече от логичен, но все пак останах втрещен от изненадите, които ме очакваха. След последната страница мога нескромно да заявя, че Крауч е почти брилянтен, когато става въпрос за необичайни сюжети. Динамика, обрати, извратена логика, каквато се случва обикновено в една Мултивселена и по законите на квантовата механика. Така да се каже, ако не живееш с разбиранията на съвременната наука, едва ли би повярвал и на думичка от написаното. 

„Небе в дълбините“ на Адриен Йънг

Воините на честта

   „Небе в дълбините“ („Ибис“, 2018, с превод на Вера Паунова) попадна съвсем ненадейно пред погледа ми, но резюмето ме убеди да я прочета. Кратка и „бърза“, както се казва, освен че всичко говореше, че няма да попадна на безкрайно сложен фентъзи свят, достоен за многотомник. Ако е подобно епично фентъзи, просто не се престрашавам. Дори предпочитам тийн вариантите, като внимавам да няма много любов, която да разводни историята. Е, още в самото начало Йънг изважда оръжията и пролива кръвта на племенните общности. Бързото начало ме увлече толкова, че почти не усетих кога разказът ме впримчи в обятията си. Всъщност не се случват много изненадващи неща, но има драма, сурова природа и чест, която героите пазят с цената на всичко. 

„Сияние“ на Стивън Кинг

Кошмарна среща с паранормалното

   През 1974 година Стивън Кинг се събужда от кошмарен сън, навестил го в един хотел, в който били отседнали той и съпругата му. В съня тригодишния му син бягал из коридорите от един оживял пожарникарски маркуч. Както често се случва с един писател, нуждаещ се от вдъхновение, за да плаши хората, Кинг осъзнал, че може да развие идеята и написал „Сияние“ („Ибис“, 2015, с превод на Надя Баева) – един от емблематичните си ранни романи, с който направил широка крачка в кариерата си на автор на ужаси. Но за разлика от предишните му книги („Кери“ и „Сейлъм’с Лот“), тук кошмарите от действителността и въображението се сливат, „тероризирани“ от спомени и неправилно взети решения. 

„Добрите, лошите и грозните“ на Благой Д. Иванов

Поглед към страшните филми

   За излизането на книгата „Добрите, лошите и грозните“ на кинокритика Благой Д. Иванов („Ибис“, 2017) не се заговори толкова много, колкото очаквах, но със сигурност ще остане дълго време в сърцата на любителите на страшните филми, защото може да се приеме като истинско събитие на книжния ни пазар за тях. Оставяме настрана това, че на запад винаги е имало от всичко по много, включително качествена кинокритика. Ако се дистанцираме малко от хашлашкия образ на Благой в личен план, той е един безспорно полезен магьосник, стане ли въпрос за жанрово кино (и не само). 

„Dominus“ на Том Фокс

Конспирация или чудо насред Ватикана

   Ако тази книга не ми беше препоръчана, едва ли щях да я чета. Но така се случва: от разговор към разговор, „Dominus“ („Ибис“, 2015, с превод на Коста Сивов) си намери мястото сред другите чакащи за прочит книги и редът ѝ дойде няколко месеца по-късно. Всъщност отдавна не чета за конспирации и религия в трилъров вариант, но, както често се случва, подаръкът за рождения ти ден е вълшебно действие и нещата стоят на съвсем различна основа. 🙂 Дан Браун пък се появява достатъчно рядко, тъй че не ми се налага да се втренчвам в заразителните конспиративни теории. А книгата на Том Фокс се оказа доста внимателно изпипана, дори ми направи впечатление доброто разпределение на важните ситуации и сцени, от които зависи разплитането на загадката. 

„Пожарникаря“ на Джо Хил

Светът на Draco incendia trychophyton

   Ако се опитате да се вгледате напред във времето, едва ли ще направите положителна прогноза за бъдещето, въпреки че всеки е бил малък и всичко му се е струвало постижимо и прекрасно. С годините се трупа достатъчно негативизъм, който в един момент отваря широко вратите на Ада пред нас. Този „Ад“ е събирателно на всички онези пакости, които човечеството е сътворило, докато се опитва да промени себе си и светът, който обитава. И не всичко опира до въображението. Кошмарите ни следват един след друг и начертават зловеща картина, сякаш рисувана от чалнат художник. Все повече ни става ясно, че нашето бъдеще е антиутопично и само романтиците не следват логиката, която зловещо нашепва, че не вървим в правилната посока.