Кенгуру скача в тълпа от проблеми
Един шпионски трилър винаги може да се получи по-забавен, ако действието му се премести в космическото пространство. Къртис Чен явно е съзрял една чудесна идея в главата си и се е постарал да изпълни заданието по най-продуктивния начин. „Междинна станция ‘Кенгуру’“ („Бард“, 2018, с превод на Владимир Зарков) не е толкова мощно попълнение към поредицата „Избрана световна фантастика“, но си личи, че е писана за широка публика и може да позабавлява читателя за известно време. Лично аз не съм по шпионските истории, но затова пък с удоволствие разгръщам фантастичните. Ето повод да смеся двете, та поне да се отсрамя пред почитателите, защото не харесвам сюжети тип Джеймс Бонд. А, и да си внеса малко свежест сред навалицата от супергерои, размятани наоколо от киноиндустрията. Има още
В едно интервю прочетох, че и самият Анди Уеър не е очаквал възторжени отзиви за „Артемида“ („Бард“, 2018, с превод на Милена Илиева). Приказката му с 
Не мисля, че тази поредица ми е съвсем на сърце, но идеята си я бива и хич не е скучна. Ларсън се е постарал да премахне по-голямата част от баласта, характерен за подобни поредици, и с това историята печели доста. Минусите за мен са в липсата на някоя по-драматична нишка, която да осмисли военните действия, така да го кажа, или поне да изтъкне човешкия фактор, както се случва в много книги за Втората световна война. Аз търся това в книгите по темата. След първата книга – 
Четох тази книга преди пет години и страшно ми хареса. Реших да повторя, защото най-после втората книга от поредицата излезе на български. Нашествия на извънземни във фантастиката има доволно много и е доста трудно да се вкара някакво нововъведение. Ларсън е подходил доста необичайно в началото, въпреки че продължението си е все същата война за спасяване на човечеството от завладяване и гибел. Първата половина е наистина забавна и на няколко пъти не успях да спра да се хиля, въпреки напрежението, лъхащо от страниците. Като цяло военната фантастика не ми допада, заради суховатата си страна – типични бойни действия, описани без кой знае колко въображение и изненади. 
Все още доста знакови книги във фантастичния жанр от последните години не са намерили пролука към българския пазар, но постепенно тази дупка се запълва. За Лави Тидхар липсва каквато и да е информация в настоящата книга, затова пък намерих доста за него в Мрежата. Израелският писател вече има с какво да се гордее и явно това е привлякло издателството към него. Тидхар си има доста номинации за престижни награди, а и е печелил някои. „Централна станция“ („Бард“, 2016, с превод на Иван Иванов) е последният му засега роман, който е номиниран за наградата „Артър Кларк“ за 2017 г. 
Ако ми бяха казали, че тази фантастична „небивалица“ на Ан Леки ще ми вземе акъла, никога не бих повярвал. Обикновено се придържам към така наречените „стандартни“ фантастики и рядко ми се налага да се потя при четене. Не че не направих поне три превъртания от кеф, когато пред очите ми се изляха мощните изблици от талант на Дан Симънс, но пък Ан Леки успя да ме накара да тръгна по-смело към нетрадиционните похвати в този така богат на идеи жанр. 
Нямам спомени да съм чел така задълбочено книга от жанра фантастика. „Правдата на Торен“ („Бард“, 2014, с превод на Милена Илиева) се оказа доста стойностна откъм идеи и техника на предаване на текста книга. От една страна имаме доста логичното за едно далечното бъдеще преплитане на органичен с изкуствен интелект, а от друга – десетки страници с размишления за културната идентичност на една по-различно развила се раса, която асимилира населението на завзетите територии по свой начин и с точно определена цел. Тук Ан Леки е проявила доста хитрост, като е засегнала две изключително популярни и към днешно време теми – тази за методите на водене на война и за културните промени, които настъпват след нейния край. Явно това, или нещо подобно, е събудило интереса на специалистите и книгата за кратко време е обрала четири от най-стойностните награди за фантастика – „Хюго“, „Небюла“, „Локус“ и „Артър Кларк“. 
Лично аз не съм чак толкова голям фен на Джордж Р. Р. Мартин, но с удоволствие бих прочел преведените му на български книги. Вече доста години неговата поредица „Песен за огън и лед“ шества триумфално на пазара ни и няма признаци интереса към нея да угасне, още повече че се обещават шеста и седма книга. Има и сериал, тъй че нещата отиват към един вид обожествяване на Мартин. Но Мартин не е само „Песен за огън и лед“, и това се вижда във вече няколкото книги, които си проправиха път покрай фентъзи поредицата. „Смъртта на светлината“ („Бард“, 2015, с превод на Валерий Русинов) е от периода на Мартин, когато е писал повечко фантастика и доказва съвсем недвусмислено, че е майстор и в този жанр. Годината на издаване е 1977-а, но и това не е пречка тази книга да получи голямо внимание и сега. Просто четенето ѝ си заслужава.
Започнаха да валят положителни отзиви за тази книга и аз веднага се втурнах да се снабдя с нея. Анди Уеър просто ще се превърне в един от най-специалните автори за мен още с първата си книга. Каквито и хвалби да изливам, няма да са му в повече. Темата за Марс и колонизирането ѝ вече не е толкова модна тема, но пък начинът по който Анди Уеър е подходил, си е направо страхотен.
Книжен Петър 