Проклятието на една нация
„Единственото, което можеш да получиш, като зададеш въпрос, е отговор. А Клотилде е разбрала от собствения си опит, че понякога отговорите са нежелани. Като градинар тя знае, че надигнеш ли камък, отдолу има или червеи, или бръмбари. Понякога дори змии. А като германка е разбрала, че започнеш ли да ровичкаш из кутиите със стари снимки, непременно намираш нацистки униформи и дечица, вдигнали изпънати ръце за поздрав ‘Хайл Хитлер’“
Преди доста години прочетох в една статия, че поколенията германци растат с Вината на предшествениците си от Втората световна война. Не знаех как да разбирам това, защото бях малък, но пък с любопитство наблюдавах рухването на една стена, премахването на която щеше да обедини ГДР и ФРГ. Дойде и денят, в който „Моята борба“ на Адолф Хитлер получи статут на исторически документ и вече можеше да се разпространява свободно в Германия. Тогава започнах да чета за времето преди, по време и след Войната, променила изцяло една нация, но книга като тази не бях чел. „Жените в замъка“ („Изток-Запад“, 2019, с превод на Галина Величкова) има за основа точно тази Вина, така щедро прокламирана от победителите. Тук героите са важни като характер и излъчване. Всеки има своите тайни и прегрешения, натрупани през една противоречива и пълна с трагедии война. Осъзнаването, че си се отървал от смъртта, се пресича с вероятността да срещнеш свободен „бивш“ нацист, създал семейство, който спокойно прекопава градината си и се радва на силното слънце. Това е книга за тревожното време, оставило неизличима следа в сърцата на един народ.
Вече лесно долавям различните нюанси в книгите, описващи концентрационни лагери. За кратко време изчетох няколко, което е съвсем в реда на нещата, след като наскоро имаше годишнина от освобождаването на Аушвиц. Тази е за съвсем друго място – концлагера за жени Равенсбрюк, но в основата си всички са пречупени през трагедията на едно варварство по време на нацисткия режим. Но е и доста повече. „Люляковите момичета“ („Изток-Запад“, 2018, с превод на Галина Величкова) е далеч по-обширна, търсеща и прецизна по отношение на сюжет, действие и развръзка. Преплитането на съдбите на Каша, Херта и Керълайн създава плътността, въпреки че последната има по-скоро „дистанционна“ роля, с всичките си различия и от позицията на „мисловен пратеник“, каквито са Съединените щати до нападението над Пърл Харбър. Несъмнено Марта Хол Кели е успяла да вникне по-навътре в проблематиката на онова време и да респектира с реалните личности, обитаващи произведението ѝ. 
Въпреки по-ранните си издания, тази книга не ми беше известна. Но, както се случва обикновено, излизането на съвсем ново непременно възбужда интереса, особено когато е поднесено в пленителна опаковка. „Принцесата и гоблинът“ („Изток-Запад“, 2020, с превод на Стефан Георгиев) е абсолютна класика в жанра си и нямаше как да я пропусна. Освен това си имаме една сладка осемгодишна принцеса, чийто характер и изказ пленяват моментално, дотам, че дори не бих я свързал с епохата, в която е написана книгата (1872 г.). Преводът определено е осъвременил до известна степен оригинала, но това никак не намалява удоволствието от четенето. А приключения и забавни ситуации не липсват, включително толкова привлекателните за хлапаците борбеност и критични моменти. Абсолютно съм сигурен, че любителите на фентъзи жанра, независимо на каква възраст са, ще оценят подобаващо Джордж Макдоналд и неговото влияние над цяла плеяда по-съвременни писатели. 
Предполагам, че е доста трудно да се напише биографичен роман за Йозеф Менгеле, главно заради спецификата на темата и подреждането на фактите, събирани десетилетия след Втората световна война. Оливие Гез ме привлече със специфичния си стил и положения труд по събирането на информация, надлежно представена като извори в края на книгата. Но все пак това е роман и поставя много въпроси за живота на една противоречива личност, които ще продължават да бъдат задавани и през идните десетилетия. „Изчезването на Йозеф Менгеле“ („Изток-Запад, 2020, с превод на Недка Капралова) е кратка, но подредена, без да натрапва определени изводи, за което говори деликатното „ровичкане“ в съзнанието на Менгеле и поставянето на темата за вината като нещо, заслужаващо повече доказателства. Към ден-днешен всичко е ясно, но борбата в ума на Менгеле стои на друга основа и е много любопитно да се проследи от тази гледна точка. 
Отминали са времената, когато мистериите и необикновените приключения са всявали очакван страх и респект у читателите, но и онези читатели тепърва са откривали мащабите на авторовото въображение в лицата на Едгар Алан По, Лъвкрафт, Артър Конан Дойл, Натаниъл Хоторн, Хърбърт Уелс, Александър Грин и други от мощните гласове на онези времена. Уилям Хоуп Ходжсън също се нарежда някъде там, макар името му да не се споменава със съответния респект. За мен си е доста непознат автор и „Корабокрушенците от ‘Глен Кариг’“ („Изток-Запад, 2019, с превод на Атанас Парушев) се явява първото ми прочетено от него произведение. Има още едно, което смятам да подхвана след известно време. Краткият роман на Ходжсън се родее с приключенските хоръри, които отвеждат читателите на малко познати или неизследвани територии, където – съвсем основателно – могат да се крият мистериозни същества и ужасяващи чудовища. 
Чета Джон Уиндъм отново, след повече от трийсет години. „Чоки“ („Изток-Запад“, 2019, с превод на Теодора Давидова) е една от десетките ми любими книги през детството, когато момчешката фантазия ме караше да се ровя из рафтовете на читалищната библиотека с широко ококорени очи. Какво се е случило по-нататък е лесно да се предвиди, защото животът ми протече в близост до хиляди книги, докато не достигна своя пик с блога и настоящата ми работа. Няма пресмятане, няма планове, просто така е трябвало да стане. Също като в науката – правиш откритие за нещо, което съществува почти от зората на Вселената. Тогава не бях объркан, просто следвах пътеката, която ме отведе на желаното място. Тази книга зае подобаващо място сред спомените ми, а новото издание върна всичко, все едно се е случило съвсем наскоро. Чудни нови светове, чужд разум, непознати сетивни възприятия и постоянно натрупващи се знания, предизвикващи нови въпроси и подновен интерес. 
Така или иначе щях да прочета „Сянката на вятъра“ („Изток-Запад“, 2007, с превод на Светла Христова), макар – сега да ми се струва – с огромно закъснение. Рядко срещам човек, който да не я е чел. Изглежда съм един от малкото изостанали с други приоритети, които май се оказаха несъществени, ако вземем предвид случилото се с мен, докато я чета. А я четох дълго, сякаш от страх да не вземе да свърши. Спомени да съм чел нямам, но имам такива за дълго ходене сред мъглите на Барселона и Париж на изненадите. Вървя и поглеждам зад всеки ъгъл, ослушвам се за непознати звуци и внимавам да не попадна на Дявола. Всичко е толкова тайнствено, но в същото време я има магията, която превзема всеки читател, попаднал на поредната невероятна книга. 
Може би трябваше да прочета тази книга преди няколко години, за да ми мине мерака, а не само да я гледам на рафта в книжарницата. Но вече е прочетена и осмислена, така че спокойно мога да продължа с една от многото, които ме чакат отдавна. Като сюжет всичко е ясно, макар нещата да не стоят съвсем в класическия си контекст. „Свърталище на духове“ („Изток-Запад“, 2012, с превод на Светлана Комогорова-Комата) може да се разгледа и от забавната част на проблема, защото четиримата „потърпевши“ си прекарват голяма част от времето в шеги и мислят за съвсем други неща. Прочетох я доста бързо и без напрежение, което, може би, идва от факта, че е нарочена за „класика“. 
Макар да чета рядко книги на подобна тематика, някои ми правят изключително впечатление. Вече имам такива от 
Сборници като този излизат само с голяма любов, защото съдържат много повече от някакви букви и думи. „Детство“ („Изток-Запад“, 2016) е колекция от специално подбрани тематични разкази, носещи духа на детската душа, предизвикващи онази невинна и жизнерадостна усмивка, която може да се види изключително рядко напоследък. Тези разкази имат мисия – да спечелят сърцата ни за една благородна кауза. Трийсет и четирима автори си дават среща на тези страници, за да ни напомнят за невинните години на детството, изпълнени с игри, вълшебства и щастие. Ако има нещо, което да осмисля живота повече, то със сигурност се нарича детство – дузината години от първите стъпки до осъзнаването, че вече си отговорен за действията си. 
Колкото и жанрови разкази да прочитам, все не се насищам. Това си е пристрастяване, но хубаво, без странични ефекти. Как да не се развълнувам на поредния сборник, излязъл сякаш от нищото. От нищото, защото дългата писателска „почивка“ на Елена Павлова свърши (всъщност тя свърши доста преди днешния ден, но за мен тази книга е нещо като нейното действително завръщане), за да се роди този прекрасен сборник, пропътувал години, още от зората на българската жанрова литература. Сега куп народ са щастливи, което се отнася и за мен. „Две луни“ („Изток-Запад“, 2016) запълва тази празнина, като събира накуп разкази, писани от 90-те години на миналия век до днес. 
Отдавна не бях пътувал мислено толкова назад във времето. А книгата на Ромен Сарду ми направи впечатление още преди повече от две години, но поради купищата приготвени за прочит, все не ѝ идваше реда. Наскоро взех да си преглеждам „древните“ списъци и да вадя от забвение по някоя чудесия като тази. Излишно е да споменавам, че хоръроподобните сюжети и мистификациите на Църквата са винаги добре приети при мен, а слети в едно цяло, почти ме изпълват с екстаз. И така се стигна до прочита на „И опрости нам греховете“ („Изток-Запад“, 2012, с превод на Владимир Атанасов). Тук са описани подробно издевателствата на Църквата с такава неподправена образност, че сегашното състояние на тази институция говори по-скоро за хвърляне на прах в очите, отколкото за някакво покаяние заради мрачната си история. Нещата са особено ужасяващи именно в Тъмните векове, за което време става въпрос в тази книга. Ромен Сарду е написал много силен роман, събиращ в себе си няколко жанра и нескромно подлютен с религиозна диващина. Да кажем една молитва и да продължим.
Мина доста време от първия ми прочит на „Машината на времето“ на Хърбърт Уелс. Чел съм я около шест пъти и смятам да я препрочитам още. Сега едва ли някой вярва, че може да се построи машина която да превозва пътници напред и назад през годините, освен ако не е хлапе с живо въображение или теоретичен физик. Просто вече знаем, че това не става току-така. Но преди 120 години, когато научната фантастика се е наричала „научен романс“ – развлекателни книжлета без особена стойност – и всяка година са се патентовали все повече и повече изобретения, не е чудно, че тогавашните хора са очаквали светът им да се превърне в технологичен рай. 
След разтърсващите фантастични творения на Дан Симънс, които прочетох едно след друго /страхотно, просто страхотно!/, се появи ново чудовище – потресаващо приключение, поглъщащо хора и надежда, вяра и промисъл.
Книжен Петър 