Една любов на ръба на трагедията
Може би няма по-позитивно заглавие за тази книга от това на корицата, но като съдържание тя може да разкаже нещо много повече, доста по-проникновено, отколкото би очаквал един читател. Всъщност съм изумен, че тази история остава някак скрита от тях, въпреки доброто представяне на задната корица. Просто не посмях да я отмина току-така и бях възнаграден богато. „Историята на една чудесна любов“ („Прозорец“, 2017, с превод на Йорданка Пенкова) е покъртителен разказ, изобразяващ една гротескна картина на живота от началото на 19 век, когато все още се ширят масово закостенелите разбирания, въпреки прогреса в науката и мисленето. Има още
Advertisements
Не е лесно да се четат подобни книги. Наистина темата предполага човек да пусне няколко сълзи и да си направи изводи относно миналото и бъдещето на човечеството като вид, способен да допуска отвратителни несправедливости. Стряска най-вече това, че историята в книгата се основава на реални събития, макар сюжетът да се завърта около несъществуващи личности, с изключение на прословутата Джорджия Тан, представляваща реномирана институция като Обществото за отглеждане на деца от 20-те до 50-те години на 20 век – благородна мисия, която се превръща в пазар за детски мечти. Както се казва, всичко може да се случи, стига да се намери човек, който да се възползва от слабостите на една прохождаща система. 
Бях сигурен, че няма да ми е лесно с Джон Банвил, още повече че прочетох един доста пространен материал за личността и творчеството му, преди да започна самата книга. Всъщност прехвърлих десетина страници за настройка и след няколко дни се почувствах готов да започна с четенето. Това се случи, защото още в самото начало осъзнах, че „Недосегаемият“ („Колибри“, 2015, с превод на Иглика Василева) няма нищо общо класическия шпионски роман. От една страна това ме разведри, защото имам неприятния навик да свързвам този жанр единствено с Джеймс Бонд, и дори да не се беше случило точно така, през цялото време щях да очаквам именно неговата мисъл, неговите действия, като само името щеше да е различно. 
Войната е трагедия за света на хората – просто няма как по друг начин да се опише касапницата, която разстила трупове по полята и хвърля в скръб роднините и близките. Смелост, жар, идеали, ценности, каузи… За това ли е цялата тази мащабна революция, покоряваща умовете до ден днешен? Войните стават все по-модерни, но тези… думи, просто думи с непрестанно променящ се смисъл, продължават да кръжат като вестители на някакво справедливо бъдеще, което все не идва и не идва. Накрая всичко стихва. Има победител, който ще развее знамената, ще почете загиналите, ще построи монументи и паметници на величието и трагедията си. Войната е страшна, съсипваща и непоносима. 
Не се и съмнявах, че книгата ще ми хареса, защото се поразтърсих насам-натам за информация, която да ме въведе в света на Треванян, или Родни Уилям Уитакър, както е истинското му име. И все пак не беше зле да усетя в действителност за какво става въпрос, тъй че „Инцидентът в Туенти-Майл“ („Екслибрис“, 2015, с превод на Петър Тушков) се превърна в първата ми прочетена книга от този автор. Като се абстрахирам от всичко останало, което знам за трилърите, драмите, историческите и приключенски книги за Дивия запад, тази съвсем явно докосва уестърна, но не върви точно в същата посока. Тук индианци и каубои няма (ако не смятаме един 25% чероки, който напомня на такъв само в очите), но пък обстановката никой не може да я сбърка: слабо населено градче, мина за добив на благородни метали, странен младеж с пушка като гаубица на рамо, избягал затворник с дълбоко вкоренени идеали за американската чиста раса и местните, които не са и двайсет души като количество. 
В дългата редичка книги за четене се намести и „Нощна стража“ на Сара Уотърс („Алтера“, 2012, с превод на Милен Русков). Взех да се оглеждам повече и за нула време направих списък с десетина книги, които по някаква причина съм пропуснал или просто оставил за по-късно. Това „по-късно“ взе да се приближава със завидна скорост и неусетно дойде времето за поредната привлякла вниманието ми книга. Има ли някъде война в сюжета, няма начин да не ме заинтересува. Следящите блога ми вече са свикнали с тази моя любима тема, която честичко става причина да попадам на страхотни книги. Самата Сара Уотърс стана доста популярна в България и неусетно се появиха още нейни книги. Вече знам, че ще чета и тях, защото ми харесва лекотата, с която наслагва подробностите в сюжета, без да го прави претрупан и скучен. Точно в тази книга има и друга особеност, отличаваща я от всички останали – посоката на времето. Тук времето върви назад и началото е всъщност край на историята. 
Отдавна не бях пътувал мислено толкова назад във времето. А книгата на Ромен Сарду ми направи впечатление още преди повече от две години, но поради купищата приготвени за прочит, все не ѝ идваше реда. Наскоро взех да си преглеждам „древните“ списъци и да вадя от забвение по някоя чудесия като тази. Излишно е да споменавам, че хоръроподобните сюжети и мистификациите на Църквата са винаги добре приети при мен, а слети в едно цяло, почти ме изпълват с екстаз. И така се стигна до прочита на „И опрости нам греховете“ („Изток-Запад“, 2012, с превод на Владимир Атанасов). Тук са описани подробно издевателствата на Църквата с такава неподправена образност, че сегашното състояние на тази институция говори по-скоро за хвърляне на прах в очите, отколкото за някакво покаяние заради мрачната си история. Нещата са особено ужасяващи именно в Тъмните векове, за което време става въпрос в тази книга. Ромен Сарду е написал много силен роман, събиращ в себе си няколко жанра и нескромно подлютен с религиозна диващина. Да кажем една молитва и да продължим.
Дочаках и втората книга на Милена Фучеджиева, появила се точно година след първата (
Може да се каже, че историческите романи в българската литература са на постоянна почит вече десетки години. Днес не е по-различно. Ако опитите за написване на съвременен роман често се приема на нож от широката читателска публика, то романите и разказите за миналото на България се приемат с отворени обятия и често биват награждавани. В последните години се откроиха няколко такива, като „Възвишение“ на Милен Русков и „Бежанци“ на Весела Ляхова (предвидени за четене от мен) стърчат като планински върхове. И никак не ме учуди появата на „Аврамови хроники“ („Сиела“, 2015), промъкнала се във финалната десетка на конкурса за нов български роман. Но аз не видях фойерверки, или поне димни сигнали да ознаменуват тази прекрасна хроника на китното българско селце Аврамови колиби. Разбрах, че тя е писана почти десетилетие с много старание, включително една финална редакция, направила от книгата това бижу, което прочетох аз.
Заглавието на тази книга е доста интригуващо и за мен изобщо не беше проблем да посегна към нея. От една страна си е риск, защото Фройд е невероятно известен и е част от историята, а „намесата“ в личния му живот чрез тази художествена интерпретация, сътворена от солидна доза документи и солидна доза предположения, е повод един читател да бъде доста предпазлив и да не се оставя да бъде преметнат лесно. На задната корица черно на бяло е изписано следното: „провокативна и заличена от архивите история“, което ми даде онова спокойствие и сигурност, нужно за претенциозен читател като мен.
Все някой ще търси истината и ще се лута из кривите пътеки на революциите, онези революции, които практически изличават част от историята – дали справедливи или не, но далеч по-неморални от човешка гледна точка. И те, човеците, тръгват на поход към поредната илюзия, която се вижда на хоризонта и блести като скъпоценен камък, ярка и пробуждаща. И те, човеците, се чувстват избрани и силни, като великани сред стада от неспокоен народ, който стратегически затварят между стените на поредната идеология и им редят подготвени речи. Готови са да изличат от лицето на земята всичко естествено, за да се почувстват господари. Но това е до време, докато пристигнат следващите.
Изпитвам особена почит към историческите романи, които пресъздават толкова подробна и ярка картина на събитията, че докато чета не се чувствам като гост, а като пряк свидетел на случващото се. Оливер Пьоч е започнал една интересна поредица от романи, за да разкаже за професията на палача, а също и да отдаде почит на предците си, останали в историята с кървавата си професия. Да, авторът е потомък по майчина линия на цели четиринайсет палачи, практикували между ХVІ и ХІХ век в Южна Бавария, близо до Алпите. За негова радост баварските палачи са отдавна в историята и Пьоч няма никакви основания да следва тази линия. Но може съвсем спокойно и хладнокръвно да опише събитията, разиграли се доста скоро след Тридесетгодишната война, погубила по-голямата част от местното население. По онова диво време да си палач е било сравнително доходоносна професия, като се има предвид колко жени са били обявявани за вещици и по какъв начин са били разследвани престъпленията. „Дъщерята на палача“ („Хермес“, 2015, с превод от немски на Ивана Нешева) е и една от книгите, които обясняват доста нагледно докъде стига религиозната лудост, влачена вече две хилядолетия като разстройваща разума кутия на Пандора.
„Във времена на гаснещата светлина“ („Колибри“, 2015) не се оказа лесното четиво, което очаквах. За трудните години на Прехода в България знам доста повече, отколкото за този в останалите бивши социалистически страни и ми беше крайно любопитно да надникна другаде, през очите на човек, запознат с механизмите, движили политическата обстановка в Източна Германия. Аз лично останах изключително доволен от книгата и ще прочета още по темата.
Рядко се появяват книги, които да повличат толкова много мисли след себе си. Тази книга ми държа влага доста време след като я прочетох, и съм абсолютно сигурен, че би впечатлила всеки. Не е само хуморът, нито пък удивителните приключения на Алан Карлсон, побягнал сам на сто години от старческия дом. Героят на тази удивителна книга, простичко и без кой знае какви усилия, е създал самата история. Не вярвате ли? Ето това си е един истински повод да се прочете „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“.